l. Описание на ”Новия земен град”:
Звън се носи от далек, звъни чукът железен на новия човек от стоманения век.Днес е ден велик на новия съдбоносен Лик – строеж за миг!
Пей в утро ранно стоманеното сърце сред Земята отежняла от машини, народи и племена, океани и моря. Всичко вика и зове, в единство чука и кове, а плуг железен земята черна оре. Днес град велик се строи, на нов земен строй – могъщи мечти. А ехо отглася далеч в съдби – нов вековен град-държава се строи. Звъни чукът съдбоносен под удара на тежка съдба и никне градът нови – ново време – сбъдната мечта, а гербът му е петолъча звезда!
Пей в зората ранна новият град, възвисил горда осанка, в неравна съдба, отрекъл е Небето, непостижим се смята на Земя. И викът му силен на увековечаваща съдба се носи надлъж и шир над Земя. Бият се тъми безводни. Веят ветрове в закана на градове. И долавя зла им мъст човешкото сърце. Каква ли участ има той сега? Бушуват съдбите на свирепи ураган и люшкат се вълните пенливи на житейския океан за отдавна лелееща свобода. Свобода, свобода, изтръгната от бездната вековна, верига на робския хомот, заробен човек от човека, непощадил живот, лишени от свобода, свобода – на човека скъп имот. И чуй се свиреп нагон, срива се всеки трон – ”ний днес строим сами новия град за вечни съдби“ – днес аз, човекът от целия свят, град в единство на вси, велик непобедим град-държава от желязо и стомана. Пееше планината в ранни зари и издигаше високо гърди градът на нови съдби. Величествен и горд в своите мечти, непостижим е в желание.
Но далеч, далеч в небесната шир пееше ефирно Зефира, сияеше брилянтният сапфир и нашепваше съдби пред учудени очи за новия граддържава, плод на човешкия чук звънлив, строен над пясък и камък ронлив. А ехо му отглася на учудена съдба за копнежа на новия строеж, в единство събран от народи и племена като житейско море. И викът им страшен, в закана към Небе, се носеше над Земя: ”Ний, ний в единство строим един велик строеж над цялата Земя и изпълняваме волята своя. Пейте, развълнувани народи, като море гърмящо, единни в своя стремеж, елате под знамето непобедимо на строежа нов да утвърдим вековни мечти и стигнем небесни висини, да завладеем космични пространства, Луна, планети и звезди. Елате под знамето развято, с песента на чука звънлив, издигащ се над желязо и камък ронлив, увековечаващ своята воля и цел над земния предел!“
Нов човек с железен чук и воля се яви и новия град-държава създаде за своя слава. И днес се увенчава в победа, един зов се носи над Земя, елате, елате да увековечим новия град – държава с герб и звезда знаме развято над Земя. И веят го ветрове, но то цели Небе – небесна шир, космично поле; литнаха човешки синове в съкровени мечти, виждат изпълнение на ново постижение с мирни цели, в намерение да утвърди за во век новия човек на новия железен строй – в строеж могъщ е той. Машина с желязно стоманено сърце, с воля непреодолима пее с витло небесно изкуствено тяло, спътници земни, ракети с непобедими цели, с погледи устремени – Луна, планети, съзвездия, звезди да стигне и победи Земята – човекът земен. Но страшният шум пречи на ушите и завеса скафандър не позволява на очите да чуе и види човек необятните небесни широти и чуе песента на космичните тела, как небесен пее ефирният зов. В Зефир песента на вековете и носи над Земя великият минали векове на далечния космичен предел Зефира пее напеви за човешките стремежи, вълнуващи мечти – да се стигне небе и земните предели. И една и съща цел от Древност и досега вълнува племена народи, океани и моря, вървяли в пътя стремлив, обрасъл с тръните на вековете. И строяли са градове от пясък и камък ронлив. Завоювали са океани пенливи, кървави реки, в нестихващи вопли и сълзи, причинени от знамето развято на смъртни коси сред арената бойна Земя.
Но в небесния простор пее лазурният Зефир песента на вековете и пита човека, облечен в цели и стремежи над Земя, в греховни копнежи. И трепне земната плеща от тежък гнет, и отърсва вековни постижения на човешките мечти в изпълнения, както дърво отърсва своите плодове и листи в есенните дни, и поглъща ги земя като блуждаещи души в стремежи на непостижими съдби, в житейските борби на неразгадани тайни на съдба човешка и Земя!
ІІ. Обръщение на Отца:
”О, соколе, соколе стремлив, разперил крила железни и в небесни простори гнездо орлово си свил. Мечти си горди, непостижими ти сметна за непоклатими. На ново време, нова съдба ти вдигна чаша звънлива с крясъци шумливи за слава и чест твоя. Както в Древност вълнуваше се Земя в покварени съдби. И човекът в мерзост се опи. Глъч и гавра в закана се яви към небесната покана в Ноеви дни! “Ний, непоклатими сме в цел и копнеж ни е новият строеж“ От векове витае сянката твоя, че прахът ти във водите потопни се скри. Но духът на мъст в жажда подеха го съдби на следпотопни племена и в единство се събраха в цел и мечта, и кулата Вавилонска строяха от кирпич и смола. Но в миг мислите им се срутиха, рухнаха мечти на непостижими съдби. Пееха вековете свидетелствена песен на древните дни и шепнеха племената легенди на неосъществени съдби. И стигнаха до днес сенките им в огледалата на – на фараона коне и колесници, потънали във водата на Червеното море. Но в теб, о, човече, все един и същ стремеж кипи, подклаждан от жажда неугасима, за владичество и хвала, във времена и векове. И чуваме съдбите същи да се повтарят от векове, и виждаме борбата на два духа, две съдби – на зло и добро. Кои са те и днес все същи?
Но човекът, макар да чу и видя на потопа водите, на кулата Вавилонска съдбите, в Червеното море на фараона колите, в него още по-силно пламнаха мечтите, с една и съща цел за слава, завладяваща Земя, земен предел, Небето – последна цел.
Но Зефира нежен пее над магнитните поля и ефирно долита песента му в ранно утро до Земя. И тайната велика на Небето е открита за човека и смиреното сърце от векове: че той е със строго определени
Защо се учудващ ти; земно тление, човече земен, пръст от пръстта на Земята? Защо не се обърнеш и се огледаш в огледалото на вековете с отразените съдби на народите древни, че не са тайна сред Земя човешките съдби от времена и векове? И човешките постижения като нови градежи са едни и същи чрез всички земни съдби и не са неизменими по тление, тление.
Но знай, че има съдби непроменими, от нищо и никого непоклатими, но те не са тление, ни земно постижение чрез чук звънлив и стомана над пясък и камък ронлив. А те са велики дела на един Велик Строител на Небе – Земя, Законодател и Съдия над всички земни и Небесни същества! Но теб, о, човече, дух на гордост и жажда в завоевания завладя: вчера, днес и утре все една и съща цел в теб гори, докато навек в огъня на осъждение над Земя чрез човек изгори. Да, духът на измама в мерзост и лъжа, на непозволено теб желание, те завладя. А ти, о, човече земен, все един и същ си от древните дни до потопните води, с Вавилонската кута, която ти недострои, нито на Червеното море обузда вода. Нито подчини на волята си вярата на съдбата в Твореца на Небесата. Защото не можеш обузда мълнията от небеса, ни стихията водна над земната плеща. И макар и да се бориш от векове, зад теб стои сила в желание да сломи обещания и завладее земното стежание, да победи Твореца на всички създания на Небе и Земя. А ти, човече, си му оръжие в ръка и те тласка от ден в ден в гибелта на мерзостна измама. Но Творецът Всемогъщи, Строител на Небе и Земя, теб прашинке, сътвори в плът и дух и ти забрани непозволени съдби. Но дух на непокорство те завладя и ти, черупчице малка от яйце, ревеш, ревеш и във всички епохи лаври береш, недостоен хвали незаслужени крадеш от Твореца свой на непостижими съдби.
О, кой си ти, че се бориш чрез човек? Не те задоволи владичеството на Земя, ни Поднебесна и литна със стоманени крила, гнездо да свиеш пожела сред небесните светила. Кажи, кой Небе сътвори и тъй съвършено го украси с велики свидетелствени съдби? Кажи, кой в мъдрост могъща Земя сътвори и тъй безупречно свидетелствено я устрои, както Рая небесен над нейните плещи? Че днес ти тъй зловещо ревеш, както в древните дни, все същия си и искаш лаври и почест да береш чрез човек – пръст от пръстта на Земя? Но целта твоя е една. Ти Земя покори и над нея знамето си на смъртни коси развя с емблема твоя – череп и кости, косач на живота сред Земя. Не ти беше достатъчна Поднебесна, че литна високо и сред звездния свят искаш да се криеш, за да избягаш от гнева на Твореца твой и съдбата си, която сам изкова. И чрез Съд на правда искаш ти да избегнеш огъня на осъждението свое, който сам подкладе чрез дела си на мерзост зла сред планета Земя! Но в огледалото на Древността – Библията свята, която ти на клада горя и чрез сляпо войнство във верига тежка се обви, да не надзърне око, или Небе ум да озари и съдбите ти тежки да съзре. Но Авдия не ги скри, за последни дни ги напълно откри. И днес всякой подозира теб, навеки си открит ти. Ти, дух на измама и лъжа, оплете в мрежата си човека и здраво го върза във верига на греха. И днес пак чрез човека последни лаври береш да се увековечиш в новия си град-държава. Защо, отвори, дръпни маската си от очи!
Ти дух си в измама и лъжа и знаеш си положителната съдба – че малко ти остава до скончание на века. И ти ден и нощ ревеш, ревеш, поданиците си осъдени да събереш. И в земното си владение навек ще ги погребеш. Но не е без значение за теб и твоята измама, о, да покажеш ти купата със слама. Съдът в Небе овърша хармана земен и теб осъди завсегда. И в огъня на осъждението ще гориш с твоето тленно строение.
О, Земя, граде на най-висш строеж под ударите тежки на житейския въртеж, ти, който никнеш като гъба след дъждец, граде на нови съдби, теб чака огнена бездна – камък о камък ще се сринеш на Земя в ден на гнева върху теб и Земя! Владетелят твой е врагът Мой: тление, тление, осъждение – злочеста съдба, когато в зима зла усоят оголи своята снага и листи отвяти се гонят в рова.
Но денят славен се яви на велика победа в нетленна съдба, а ти, хитрецо, познаваш времена, съзираш съдби и знаеш, че малко ти остава сред осъдена Земя осъден си ти навек до човек! Затова се укрепяваш в замен строеж, на нов дух в нов кипеж на новия град-държава – осъдена съдба, по подобие на допотопния човек.
Не е скрито от теб, че Творецът на Небе – Земя, Създател на три пояса земни творби от флора, фауна и човек, Законодател и Съдия, реши чрез Съд на правда твоята съдба и навек те осъдиха твоите лични дела. И днес Той е велик Строител – строи в нетленни съдби новия град, с нови укрепени стени навек. И твърделът Сионов сияе (навек) с отворена врата, но в нетленни съдби в Небе завсегда. И в ден на победата славна, славна хвала, когато гнездо ти изхвърля от върха, ти в тление ще изгориш в единство с твоето ронливо строение над Земя.
Но сега яви се новият човек, с нови решени съдби, чрез Съда на правда в Небе с победата Моя. А ти сега, враже лукави, събирай твоето подчинение, за да поемеш своето лично определение като награда на незаконно владение. И навек, единен с човек – земя, ще изтлееш в огъня на осъждение.
И тогаз ще се яви новият град, който се строи в Небе чрез Съд на правда и се утвърждава в държава на Духовния Израил. Нов живот под могъщия покров на Строителя в правда на нетление в нетленна съдба навек могъща Негова слава и хвала!
Пееха вековете в нестихващи съдби от свидетели древни на Земя. Но сляп и глух е човекът – ни чу, ни видя, че на тление кумирът рухна сред развалини.
Не чу Зефира ефирен в ранни зори под лазура сияен пеещи хвали. Ни в залеза пурпурен брилянтните роси над поля и гори, градини с цветни лехи. Не съзря могъщите велики дела на Строителя Могъщ, в хвала на строеж нов в Небе и Земя!”
ІІІ. Отговаря душата от Земя:
”О, Земя! Земя! Земни граде нов на новия строеж, растеш като коприва на пролетта, шипка на есента под удара тежък на житейския строеж. О, граде нови на нова съдба, камък о камък ще се сринеш на Земя.
Но новият град – строежът на Сиона, Моя съдба Той е за всички оправдани чрез Съд небесен, изкупени с цена – кръвта на Христа. Той е моята съдба, дом, държава завсегда. За него ден и нощ горя като факла огнена сред Земя. И огънят неугасим на Духа Святи ще гори до деня, когато под звука на свещена тръба ще се увенчае моята съкровена мечта. Да видя с очи Сиона – града небесен на моите мечти. О, Сионе, Сионе, Твърделю, горо на Давида, Соломона в царски съдби, за теб сърцето ми тупти, както лъчът слънчев в сияние трепти, а мълния лети. О, граде на новия земен строеж, витло на кораба космичен под ударите тежки на световния въртеж, но на земния железен строеж – циментов век са желание и слава на човек. Но тяхната съдба е кат морската вълна, Разбиваща се в твърдата брегова канара, пяна на буен водопад в падеж, потопа Ноев – всемирен стремеж на Земята – безславен копнеж. Както в дните на неразумни племена, събрани в единство, кулата Вавилонска строиха пред Небе за слава в победа тяхна, но рухна им мечта на неосъществен строеж – сал споменът им оцеля.
Где са на Навуходоносора сбъднати мечти в световни постижения, да ги увенчае във вечни насаждения? Увековечава ли се земна суета пръст, кал, нищета? Само престарите останки ровят археолозите от земя – като свидетели жалки.
Но Сиона във величие могъщо на Давидова съдба Небе гради, а не Земя – вековния дом чрез небесния Закон и горе, пред небесния Всемогъщ Трон, навек ще бъде сграден Новият Сион с утвърдена съдба на земния Сион. А строежът нови на земни мечти ще рухне пред силата могъща на Строителя Сионов! О, Сионе, Сионе, моя съкровена мечта, за теб душа ми бленува, като светла струя след нощ в зора да зърна мига върховен на увенчаващи съдби под звука на Архангелска тръба на велико определение – моя отредена съдба. Когато в мига на зеница ще. се преобразя като мъничка единица, о, Сионе, твоя.
Елате, мои стремежи сред житейски въртеж – борба за сграждане на нови вековни стени от кал и вода, на новия град – Помпеева съдба, който желаеше да се увековечи под пурпурните кардиналски мечти. Кажи им каква е твоята цел, мечта и коя е тя – стена със Сионова съдба. Дали ще победи Земя (тление) или Небе (нетление), Земя или Небе ще се надсмей над рухналите градски стени в Ерихонски съдби, под звуците свещени чрез Навина. О, да, Небе, Небе ще победи Земя и земния нагон – да се осъществи във вековен строеж – Вавилонски градеж. Ще рухне той под ударите на северни усои в нощ тъмна – осъдена съдба. Ще рухне кал и пясък сред Земя навек под пороя небесен.
Но новият град на нова нетлена съдба – ще се яви той, увековечен под звука на Архангелска тръба и ще кацне като малка птичка над Нова очистена Земя, минала под огнения жар на пречистваща съдба, където изгаря навек тленната мечта за нов строеж – град тук, на таз осъдена Земя.
О, събудете се, съдби и надникнете вий, слепци, в историята древна на нашите прадеди и вижте Рим, Помпей в огнени пламъци гори, на Везувий дълбини, в огън Библията гори вериги тежки прикова слепота. Но мъдрост вековна кат огнен щит над всичко непобедима стои – над земни постижения, суетни лаври и хвали над земни тления; тя и тя само – вековната мъдрост като знаме ефирно, зора над тъмна нощ се вее завсегда. Ефирно зора разперя крила, озарена от сноп лъчиста Светлина, на Слънце ярко в деня.“
ІV. Ответ от Отца:
Да! Мъдростта вековна над всичко стои. Когато тъмна нощ се хвали в непроницаема съдба и бухалът на кукумявката гонга удари. Че той се увековечи сред бухали и прилепи слепи – всички поднебесни паднали съдби. И в мрака кукумявката изкряка – че тя се изяви в нощ тъмна в злокобния им пир. Но тогаз Небе в победа се явява над тъмните сенки и ги отвява. Зора се светла зазорява, обвита в омариния воал и лъча златни изгрява. И рухват техните суетни мечти на увековечаващи съдби под вечния светъл лъч на небесни съдби, без крясък и глъч победа вечна изгрява. Зима зла усоя заледява и хвали се с победата своя. Ето над нея тих ветрец в пролетен ефир повява и стопи на зимата ледения трофей. И изчезна в стопените води величието кристално на леденото царство в зима зла. А в зноя летен изчезва всяка негова следа.
Но борбата продължава за победа сред тленната Земя. Нали в древните дни Нерон Рим запали и човешките живи факли на кръст прикова в жалката си победа над своята мерзостна мечта да се изяви като създател и поет, да възпее сам своята хвала и с лаври да украси своята глава – то последно съдбата му злочеста унищожи. Тъй в пустинята жарка фараон се опи в нагона си жалък над еврейските съдби и пееше в победа колесницата и конят. Но тогаз Червеното море в победа погълна им мечти, рухнаха пеещи колела сред буйната вода, кон и ездач погина завсегда в нощния здрач. Пейте вие, съдби вековни в победоносни съдби, в цел постижима от човешките ръце. Грейте вие, златни лъчи победоносно от небе, над мрака зловещи, прободете сърце на нагона му нечовешки, разпрострян под небе. Кой би ви строил или разрушил? Само вековната мисъл на мъдрост крилата на небесния Творец, вековен Строител над Земя и Небе – грънчар над земен прашец, строеж, като гъба поникнал след дъждец.
Но за миг се оглежда съдбата и се надсмива над Земята, и пита ги от Небесата: ”Къде е допотопният строеж? Атлантида? Къде е великият земен пастир Помпей, над него Везувий, възвисил снага в кардиналска тога? Къде е Агадир, тоз марокански бригадир? О, всичко е само пръст и петтел сред Земя и вековете го заравят, като лист в ров отвяват А новият градеж на Сиона Мой, Моя върховна съдба – Твърделът с Ерусалимската стена ще се увенчаят във вечна съдба над Нова Земя под Ново Небе. Амин!
V. Душата:
”Елате, мои малки флорини съдби, на фауна крилата хвали! Елате, единни с мен да литнем към Сиона светящи – нерушими съдби и там единни, в Божия рай навек да хвалим Бога наш за милостта Му велика над нас – флора, фауна и човек. Амин!’
01.01.1966 год.