ЧАСТ ПЪРВА
Защо, о, птичко на зората, в полет не простираш смело крила, както щъркът обикаля океани и моря и волно пори сините простори, както лъчът светъл се простира над Земя, а гнездо си вие над дървета и комини?
Защо, о, птиченце крилато, тъй унило свило си крилца, като светла мисъл, окована във верига зла на орисана съдба? Че нощ тъмна повоя си простряла като мъгла и препасала чреслата земни кат саван на смъртта?
Защо, о, птичко малка, глас не повишиш към Небеса и излееш в песен мъката своя? Че съзираш над надеждата твоя съдбата пленена сред Земята, в клетката желязна на изпитнята! Макар украсена с люлка златна, не е тя клон зелен сред гората!
Може би чуваш шепота на листата, повяти от тих ветрец над Земята? Може би чуваш песента на свободата, запята от планинския бързей със струи му кристални? Или съзираш багрите на цветята сред родните поля в пролетни ухания?
Защо, о, птичко малка, крилца си не разпериш в клетката своя и не се люлееш на люлката златна като мисъл хвърката на копнежа ти крилат? Или си вече с отрязани на вяра крила и за свободата свещена линееш в таз клетка зла като затворник, затворен за правда и свобода?
Може би, о, птичко крилата, желаеш да си крилат орел и в стремежи си сияйни да литнеш в лазури необятни, да се спускаш към върхове високи, в метежи на кървав нагон в непосилен летеж?
О, не вярвам Аз, не вярвам в тази мисъл зла! Че славей си крилат в зората ранна на пролет в изумрудена съдба над Земята. Ти пееш сред гората, сред разцъфнали поля на съдбата. И песента ти свята е волна, с венец на мир и любов увенчана за свобода вечна, в пролет разцъфтяла.
Кажи, о, птичко, тъй чудно украсена, кой те в таз верига тежка на мъст зла жестоко окова като затворник, борил се за свобода, а сред стени ледени линееш, на неправдата съдба, когато изгряха лъчите в ултра лила, на нова ера в духовна свобода?
А може би желаеш фар сияен да си над гранитна канара сред острова самотен – педя земя, окръжен от водната бездна? Да сияеш с Лъчите златни? Да чертаеш пътеки над водите мрачни на океани и моря?
Но не знаеш ти, че над водната бездна бушуват бури, урагани, тъми несмирими на яростни злини, смерчове грабливи, тайфуни в мрака злокобен на сетните дни! И поглъщат кораби и лодки рибарски, прострели мрежите далянни и волните рибари в мирна правда да погубят!
Не разбираш ли, о, птиченце прекрасно, на зората светла в пролетта сияйна, че фар не си сред острова самотен с плам сияен на светлите пътеки над водните бездни? Ти, о, птиченце крилато, запряно в клетката желязна, с отрязани крила в полета си смел, поело с мисъл песента в дух на правда и свобода, не можеш да литнеш на воля, притиснато от мъка и тъга до заледената стена сред мрака тежък на безверие и злина.
Но в таз страна красива не си ти оковано, че в подвизи за свобода като ореол над глава е тоз народ на апостоли на свещени дела, с пламнали олтари горящи на вяра в дълбина, на родното огнище в Древността. Но хитрина лукава, хрумнала в мисълта – нощ тъмна ще владее със знамето си на безверие, размахало смъртна коса над цялата планета Земя! Че не е небето светло, обсипано със звезди, плеяди и съзвездия, ни денят светъл със слънчеви лъчи, опасал три пояса земни творби. Но тя, нощ черна, обвита в тъма на сляпа съдба, не видяла светлата струя на деня, тя щяла да обсеби цялата Земя, да владее над Слънце и Луна, над звездите светли и деня. И ненужен бил фар над гранитна канара, сред острова пустинен над водната бездна, начертал с лъчи си светли пътеки към спасителния бряг, на корабокрушенека надеждата увенчал в зари спасителни.
Но господарят на тъмата с лукава мисъл Земята е измамил и във веригите на безверие оковал я, и пътя на лъчите светли зачертал е.
О, птичко Моя, с пречупени крила, не скърби, тъй жално не плачи! Че Милостта велика ще съзре съдбата твоя и десница на бран велика ще простре над тоз народ избран. И той ще отвее от мрака тежък черния саван, забулил светлий лъч на мисълта вековна в подвиг свещен за свобода на светлий ден! И ненавист тежка към Небе ще падне, кафезът ти железен ще се отвори с гърмове свещени от святото Небе. И мисълта коварна, обвързала тоз полет свят на твоите крила, че няма свобода, че няма светло утро на деня с лъчи в ултра-лила, че няма пролет с ухаещи цветя, ни лято знойно, есен с плодове, ще падне тежко в бездната.
Няма само зима зла, с лед сковаваща земните недра, нощ – мисъл тъмна, в неправда изявена над Земя като бич на страшен властелин над роб един, който свежда в гроба без надежда и вяра в светли ден, в победен жизнен химн на пролет във възкръснала съдба на жизнени струи, обвързали Земя в букет ухаещ от пролетни цветя! Не е само нощ – мрак черен, скръб и бола, окови робски на греха, отрязани на вярата крила от острието на смъртта.
Не скърби, о, птиче малко, с олтар сърдечен, в свещений порив на дар горящ кат факла с огнен плам на мисълта хвърката. Че лъч свещен ще грейне веч над уморената Земя и фар сияен ще засияе над гранитна канара. Зарите му сияйни ще пръскат Светлина за подвизи велики над мрачната бездна, ще озарява съдбите земни и път спасителен над мрака черен ще чертае за вси народи на земната плеща, градили градове, държави.
Не тъжи, о, птиче пойно, че Тъми бушуват и водни бездни се вълнуват, в нагон нелеп за владичество над земния човек. Надигат се вълни и в буен порив разбиват се сами в твърди канари на реални съдби, кат пяна нашумели, че тайната велика те съзряли и чрез нея света са владяли. Но само бездните мрачни са видели и там завинаги са те умрели!
Но ето, втора страшна вълна с пенеста снага се надига и още по-яростно с мисъл злокобна зашумя, в страшна и вековна злина да победи тя! Ето виж как разбива се пак с участ съща в твърда канара и пяната й се стопява завсегда.
А ти, о, птичко сладкогласна, макар и в клетката желязна, към небето звездно поглед устреми в утро ранно и чакай ти, докато бурята премине и над Земята изтерзана покоят вечен се яви! Огряна ще е тя като невяста, в светиева премяна облечена пред Небеса.
Славянка Моя е тя! Луна пътека светла ще простре над земната плеща и корабокрушенекът ще изведе над усмирената вълна.
Не свеждай тъй унило своята глава, не страдай веч, а светла мисъл нека те подкрепя. Че светлий лъч ще се яви над уморената Земя след буря зла. И ти, о, мисъл свята, кат чайка с разперени крила ще литнеш в победа над мрачната бездна. И в правда вечна за свобода човешка ще летиш като апостолите в Древността, с вярата крилата в полета ти светъл над безверната Тъма. И не ще дръзне никой да отреже твоите святи крила. В нощ тъмна ще блесне светлата Луна над Земя и лъчът й светъл ще оповести победата върховна на сетните дни. Че нишка златна десница с Мощ преде и светлият ден песен на свободата вечна пее. Ладия на вяра платна си бели вее кат чайка волна над бурното море. А сам, в нощта злокобна Сатир реве и в танц злокобен се опива в приливи и отливи пенливи.
След коварната борба вековна, в мъст за суета лъжовна, с Правда и Светлина върховна, смърт с живота воюва и нощ с ден светли се бори. Но утро светло се явява, в мантия от пурпурни лъчи ден светли в победа върховна изгрява. И мисъл светла кат венец нетлен полетява, и удостоява се в Правда за во век над флора, фауна и човек.
А към тебе, о, птиченце унило, десница в бран ще се простре и клетката желязна в миг ще се отвори и ще полетиш свободно като затворник, разкъсал веригите тежки на плена нечовешки.
Но ще кажеш: Как с отрязани крила ще посрещна в полет утро светло на свободата тъй желана, със сълзи горчиви обляна, затворена в таз клетка желязна? Дали погледът смел и пламът, който в гърди е горял, ще лумне в огнени пламъци на мисъл светла, в правда и свобода кат сияйна заря? И ще ги долови ли осезаемо в житейската борба или като дух, в материя запрян, затворник клет в съдба несрета, обвързан с веригата безверна на греха, не може да простре крила в полет възвишен и с поглед обезверен да зърне справедливостта като платно на художник велик в небесна ширина простряно? И в багрите златни на съдба, окичил небесна синева, да яви лъча златен на велика Светлина?
Или ще кажеш, о, мисъл хвърката: Той Господар е на палитрата своя с багри свещени на спектъра заветен от вековете древни над Земя. Или ще доловиш Неговия зов в полета си жизнен за вечния живот? Защо е тоз робски хомот? Не съм ли било себеотречено в служение за тоз народ с обещание за вечен живот?
Тъй духът на жизненото дихание ще се отдели в миг от материя на терзание като струна на арфа, скъсана най-фина нишка на живот! Материя, угасваща в тление като угасващ плам на озарение. А жизненото дихание в миг полетява, като птичка волна отлетява в небесните селения. О, малко птиче, не скърби, сълзи горчиви не рони, както душата Моя в изгнание в сетните дни! Че орис зла съдба е оковала, с ножица на безверие отрязала е крила в стремежа на копнежа да литне тя с вяра жизнена струя, десницата могъща на Правда да възпее в справедлива съдба. Че над клетката желязна простря се тя и свобода дари ти във вечността.
”Тъй материя с дух непрестанно водят борба, както нощ тъмна с ден светъл на реалността – Сянката нереална води със Същината борба. А ние, човешките създания, свидетели сме на това велико воювание, извършвано като могъща съдба, както океан и вода с бряг и канара се бият и хвърлят се вълните свирепи в несмирена съдба. Но тя, канарата, навек устоява и фара светли носи на своята плеща. Че фарът с плама свой в нощ тъмна пътеката на кораба заблуден озарява сред морската бездна.“
Не скърби, зеницо Моя, кат могъщо сияние на ириса очен, кат птичка с отрязани крила, спряла поглед светли зад тъмни очила. Като душаТа Моя, стенеща в гърда за правда и свобода. Тя кат искра тлее, в петтелище заровена, в таз велика борба на вяра с безверие, на смърт с живот.
Но то, безверие, към смърт духовна води и не е изпратено от Мота страна, нито от народа Мой славянски. И нито от вчера, ни от днес той от начинание на съдбите влачи кат верига на осъждение душите в потопа на водите.
Но днес духът му непримирим, в мъст коварна, във верига оковава светлата струя на истинната мисъл, в нощ тъмна светъл плам на озарение, да съзрем огъня чужд на погубление в родното огнище – Отцува стреха, за която апостолите на свободата на същия огън горяха, накладен от слепците на Земята.
А димът му зловещ, тежък хомот, вий се кат птица граблива над жизнен живот. И плевела на безверие посява сред нивата с житни зърна арената бойна Земя, човешката душа, гърдата на човека сред планета Земя, в полета й космичен – тя светла е звезда.
Не стени, зеницо Моя, не проливай сълзи в кафеза си златен, очи ти – езера сини сред планински дълбини. Наново десница ще простра, ще ти пораснат крила и като гълъб бял ще литнеш в синия простор да срещнеш албатроса смели над океани и морета. И единни тогаз, на свобода, в победи над бурята зла, непобедими ще летите над планета Земя. Ще пламне огънят на духа в Правда на озарение във вечна свобода, явила се кат утринна зора и в светли воали обвива Земя, потънала в росите на милостта на Война смел, в мантия пурпурна на лъча слънчев, явил се като меч двуостър над глеч, препасал три пояса земни творби.
И тогаз ще се разкъса саванът мъртвешки на нощ тъмна и песен съдбоносна ще се понесе над неверния брътвеж. Дяволица ще свие изродени криле като сянката тъмна на прилепа сляп и ще се скрие в дън бездна, нощ тъмна – смъртта. А ти в полет духовен над Земя ще продължиш с песен върховна на свободата, носила се триумфално над кладата! Пяли са я племената във времената, скривали се във векове над балкани, океани и морета. Пяли са я воеводи, апостоли на свободата. Че
Правдата непобедима е и като албатроса е разперила крила, в полет свободен лети мисълта на вяра свята в Истината възвишена на Мощ творческа от Небесата. И укрепва тя духа на милостта в жизненост на справедливост в пътя на вяра.
Тъй, птичко Моя, от дяволицата смутена, в безверие изродена, ти само си осакатена, но вярата на искреността, тя огнен плам е на лъча и където лъча си тя простре, зари й светли озаряват за во век съдби. Но ти, плам на сияние могъщо в Дух Святи, разбери, че тез две са сили, водещи борба. Като Мощ върховна е изявена мисълта чрез палитрата на Творческа ръка – Художникът на небесните платна, като тъмна нощ и светла зора, като Слънце ясно и Луна, окръжени със светила – ден светъл, пролет с поля разцъфтели в багрени цветя на дъгата. Те със сиянието си описват мощта на Борците двама и техните атрибути на вяра и безверие.
Тъй Правда – светла колесница във велика Мощ на живота жизнен със Слънце – златна колесница над планета Земя, сред флора, албатросът я представя като съдба в простора на крилата мисъл в полета й светъл, а сред горите – Лъвът с Мощ нечовешка. Нощта – смъртта с прилепа слепи и изродената дяволица. Туй са две картини на мисъл свята: във вяра крилата и неверие в мрака пагубен на душата.
Тъй врагът лукави, водещ вековна духовна борба, обсебвал е флора, фауна и човека на неправдата в дух лукав, завладявал народи и племена, насочвал към светски закони природата и всемирната съдба чрез народи избрани, ангажирани в таз велика борба на вяра с неверие. Но победен е завсегда, само сянката му злокобна навред се вее, като мисълта му прокобна смъртта си сее и над материя земя той посяга и на духа – за коварно владичество над планета Земя. В мъст вековна обвил е копието си на безверие студено и забива ноктите си в гърди да рови и дири светлата струя на истинността, която като победен загуби за вечността.
Така, птичко любима, се води борбата вековна от два духа: на Мощ Творческа и творба, изразени в Правда светла на вяра в Мощ Творческа чрез деня светли – мисъл светла, плам на любов и мир за вечен живот, с коварството на нощ тъмна, в неверие простираща смъртна коса на гибел лукава – смъртта.
Но когато в победа върховна на Твореца ще литне жизненото дихание – прашецът в Дух и Истина, свободно от терзание, на светла Правда мисълта, на свобода кат птичка волна ще литне и твоята душа.
А над Земята морна ще излея чашата на гнева над сина неверен духа на лукавство и с очи ще види в поглед неверен как Земя се руши и една трета от нея осъдена пропада в дън бездни. И вълните свирепи на неверие като звяр хищен ще го изхвърлят в бездната на нагона му свиреп, за земно владичество ненаситен, в дух лукав на неверие сред победения Вавилон. А ти, птичко Моя, ще литнеш с крила обновени, както на Самсона сетни влакна се явиха, макар и вързан да бе сред оргии зли. В сетен порив ще викне към Небеса и в миг ще се чуе викът на победа върховна съдба и ще се яви навек тяхната орис зла – смъртта над материя и духа. Жизненото дихание ще литне в живот вечен за вечността.
Таз тайна е велика и борбата е вековна, нечовешка, скрита, но тъй ясно изразена чрез всемирните съдби, на Художника велик творбите вси, две сили, две съдби на Мощ Творческа и немощно творение, зависимо от Създателя си. Допусната е съдба на мъдрост велика в неверие на непокорността, да се изявят тез сили в борбата и се отдели Правда от неправда сред Земята.
Тъй враг чрез веригата на неверие и непокорство хитро скроил е кафеза на неправда над духа човешки, но гнил е той и в миг ще се разкъса от лъча светли на деня, както сред зима зла лед сковава земните чресла, но пролет – лъч сияен стопява леда. Ще се напоят земните недра, ще възкръснат за живот житните зърна от спящата земя, ще се пробуди от съня – смъртта заспалата душа и в нова пролет разцъфтяла ще се яви нова съдба на живота жизнен, светла кат светлия ден, светла звезда в лазурите сияйни, ще се яви тя, планета Земя, в правда, свободна. И нейният във вяра народ ще полети преобразен като птиче волно в живот жизнен, с нови крила, в полет на мисъл нова, като венец сияен на победа – на неверие конец.
ЧАСТ ВТОРА
Лети птичка волна в простора син и песен пее в победен химн. Че то не е птиче в кафез, но жизнено дихание в копнеж за волна свобода чрез Правда духовна във вярна съдба. То непрестанно е водило борба, обвързано в окови тежки на плена. Материя в безверие – сянка тежка, нощ мъглива над планета Земя, влачеща повоя на безверна съдба, обвързала жизнено дихание в клетката на материя като птичка с отрязани крила. Но нощ – сянка е кратковременна, с мъст злокобна, водеща борба за владичество над планета Земя, над скъпа свобода в Правда на Духовна същина – на деня светли истинността. Тез две водят непрестанна борба, докато нощ тъмна отлети в бездната бездънна.
Повоят й мъглив, в безверието уродлив, обвързва.я с магнитни бури зли, върти я в просторите сини и като топка я рита над ринг.
Но смелост върховна в Творческа Мощ – светлият ден борба е водил с тъмната нощ – смъртта – враг злокобен е гонил с ярост жизнений живот.
В победа явява се лъчът в утро светло над тъмната нощ и топката пленена – планета Земя освобождава под жизнената Мощ на лъча. И пламва в плам на мъдростта, разтваря се кафезна врата – земна гърда и разцъфтява се в пролетта като жизнено дихание в полет за вечността живота жизнен на милостта в свобода вечна на духа.
О, то не е било птиче в кафез – клетка златна, нито жизнено дихание в плен от материя невярна, но планета Земя, пленница злощастна, обвързана във веригите тежки на греха и смъртта. И влачи тя оковите кат несретница, пленена от врага на Небесната правда.
Днес лъчът светъл на жизнена мисъл, в полет свят озарен, в дух жизнен съдба е видял, че десница – Мощ Творцува, простряна в бран, скъса веригите тежки на плена-сън, сянка тежка на смъртта и жизнено дихание полетя в съдба на свобода. И песен победна запяло е над нощта и смъртта. След зима зла, сковала земните чресла, лъч светъл Земя повива, разтворила гърда и зрънцето спящо възкръсва в пролет, както животът се явява в Правда на милостта.
Но това е тайна голяма, скрита досега като пленница, обвързана във веригата на смъртта. А днес, в Правда освободена навеки, на Нова ера в жизнена съдба, в признание на духа в материя, тез две се борят като войни във всемирна борба за надмощие над Правда чрез неверие в духа. И тез две воюват от падение в греха, както нощ тъмна гони светлия ден, както материя и дух, зима зла с пролетта. И явява се победил и победен. Или открива се най-великото във всеки живот: смърт – тление и живот във вечно нетление.
Затова таз клетка е грехът като верига тежка, оковаваща духа сред материя. Дух – живот жизнен, пленен от материя – земя. Но смъртта не е победител над всичко. Че животът спящи като зърното в пръстта напролет възкръсва под великата Творческа Мощ чрез ултра-лила на светлия лъч съдба от материя Земя. Тъй духът е пленен от материя – плътта с веригата на безверие като чужд огън в огнище – олтар, обвързал духа, както птичка с отрязани крила в кафеза линее, в клетка златна – материя, плътта.
И мисъл хвърката, вяра в сърце, пленена от неверие, поела в плен, обвързва съдбата човешка. Но не ще може да отреже на вярата крилата. Че тя свободна литва чрез мисълта и в полет свободен път поема към целта – жизненост за вечността.
Затова в таз борба една е целта на врага – да плени човека завсегда чрез мисълта на безверие в сърцето. И като връзка със смъртта, безверието, греха, те пленяват материята и духа. Но мъдрост в мисълта чиста – бодърства духът и води борба чрез вяра с мисъл в покорство в живота жизнен в Творческа Мощ, и побеждават материя – тлението в немощ. И литва с крила обновени на жизнена съдба в пролет възкресение на духа. И в победа запяват песента на свободата, че победена е неправдата над Земята – неверие, скрито в материя – плътта чрез вяра в жизнеността на духа.
И те литват в полет крилат на увенчана в Правда пролетна съдба, на Нова ера възкръснала съдба. Над Земя пленена явил се е лъчът, спящите в недрата земни – възкръснали за съдба чрез Дух и Истина в баграта заветна на Рубина свят.
Ден светли знаме си развя над нощ победена, свила савана си черен и като прилеп сляп потъна в бездната земна. А омарата бяла Правда над Земя се яви и Росата небесна корен флорин напои, а фауна накърми. И високо в синевата планета Земя свободна яви се, от мрака нощен снага си освободи и с песен – химн хвалебен се поклони на Твореца в победа славна чрез светлия ден над тъмната нощ.
И поникнаха спящите в земните недра флорини съдби кат зърна! Цветя цъфтящи явиха се в жизнено ухаещи съдби, яви се силата на възкресението в победа над осъждението и над смъртта. И жизненият живот в пролетта закипя! Тъй над материя духът се възвиси, в жизненост мъдростта го пови и от флора, фауна и човек възкръсват за во век от плена кратковременен в материя сред планета Земя.
Че тез две непрестанно водят борба – дух и материя сред три пояса Земни Творцуви творения завсегда. Екти песен волна в лазурна ширина. Пееше победата вечна в тържествен мир.
Пей, птиче волно, на воля лети в свободата вечна, възхваляващо Мъдростта Творцува в подвиг велик, освободено от плена смъртен в Живот жизнен. И попитай сянката смъртна като картина смътна: Где ти е, смърте, жилото, и аде; победата? Где си, нощ тъмна – мъгла, с мисъл Зловеща с чужда повои опасваш планета Земя чрез неверие спрямо духа жизнен на живота вечен!
Ако днес кат птиче пленил си го ти в користните паяжини на кафеза си златен, ако и да линее, пленено в нощ тъмна, то днес слънчев лъч изгря в ултра-лила на подвиг свещен, след борба жестока ще чуе Гласа на тръбата, ще скъса окови мъгливи – на безверие греха – смъртта. И като жизнено дихание, с крилата на вяра ще полети в съдба на свобода, освободено от тлението завсегда. А ти навеки като тление ще изтлееш в материя, дух лукав, на безверие плевелът посят сред нивата земна, човешката душа – горда.
Тази е картината начертана в съдба, украсена от флорини цветя чрез палитрата непроменима – съдба от Художника на Вселената в пролет на възкръснала съдба, възпяла в химн възкресението сред Земя.
Где ти е, смърте, жилото и где, аде, победата, че Спасът наш възкръсна! Амин!“
ЧАСТ ТРЕТА
След борба вековна: нощ – сянка тъмна с простора син – деня светли над планета Земя, обвързан с верига е духът човешки в материя. Тъй водят две сили борба за смърт и живот.
В нощния мрак летял е прилепът сляп, знаменосец черен на мрака, водещ войнство сляпо със знамето бойно – смъртната коса към усои, зла доба на мъст лукава, греха; свидетели са кръст черен и гроб над земя. Тъй в нощ тъмна, събрал предвестници злокобни, в оргии мрачни да оповестят: кукумявка кряка, вещерица снове, паяк кръстоносец мрежи плете, в смърт коварна жертвите си вплита. А в пътя им бездънен бухалът зловещ с двата си фара сочи леш. И грачат лешояди, събират се там и сами слагат вечеря злокобна. Вулканът лава огнена изригва – сатанинска дълбина с рало огнено бразди земните плещи. Чуе се вой злокобен в покана, събра лешояди над тела, покосени с косата смъртна във войната безпощадна. И вечеря на неправда сложи в мъст коварна, след борба вековна, сам вождът им Сатана.
Люлеят се в сеизмична тръпка земните чресла. Огнена лава залива позлатени нивя, късат се меса на една трета непокорства. Събира в адова бездна Сатана жетвата последна в Армагедонската война последна дан на греха. Че нявга над Земята се е водила вековна борба за власт ненаситна, смъртта с живота сред три пояса земни над Земя. И в победа косачът – смъртта окосявал е живота на плътта – материята сред Земя. И събирал е леша, над който орли се вият сред осъдена Земя. Вождът им – прилепът сляп, светлина не видял, ни пролет съзрял, само кръв до насита пиел, във войни се опивал и нагона си утолявал с леша материя тленна сред Земя. И огън и жупел изливал от свойта дълбина, смерч – птица граблива на нощта. Арена бойна била е Земя, в кървава разпра за владичество над живота смъртен.
Наистина, воювал е властелинът Сатана и водил своите войнства в борба. Нанасял боли и беда над три пояса земна творба, независимо че Небе е явявало в ден светли победите свои. И непрестанно над Земя явяваше се Слънце ясно – жизнена струя в ден светли – милостта Творцува. А в нощ тъмна грееше Луна осенена, с рой светила окръжена като бойна мощ в борба с тъмната нощ.
Нощ тъмна простираше крила, мъгла, саван мъртвешки! Сънят приспиваше три пояса земни и сочеше на какао е способен врагът на всяка Правда и Светлина, тъй ясно изразени чрез творчески дела; мъртъв беше и „градът, развълнувано море, океанът реве с яростно. бучене, повдигаше се вълна и с мъст зла се блъскаше в канара, разбиваше се победена в нощта. Но под лъчите светли блясваха песъчинките чудесни като жита, овършани сред съдебния харман, от плявата разделени, а песъчинките освободени събираха се в дюни наредени.
Виеше се смерч граблив, дим огнен на жажда ненаситна и с дела си показваше на какао е Сатана способен. Че той неспособен е за добро и живот, необуздан в грабеж и коварство, звяр хищен, ненаситен да владее земните селения, повиващ в прегръдката си ледена като зима зла, старост със смъртна костелива ръка, човешката съдба. Но в сетнината му горчива явява се Съдът небесен над нагона му жесток и осъди духа му на неправда. Че той грабител е в нощ тъмна, със смърт обсебваше немощта и тъй откриваше целта си на властелин пред очите на света. С отрова душите поеше. Но съдбите велики тъй били скроени на Небе и Земя като атлас – карта велика, начертана съдба в победата вечна на жизнеността.
А Земя кат девойка сгодена й е била съдба, в утро светло все я повива зора във воала й сватбен. И за сетната победа напомняла е, че след нощ тъмна явява се зора и утро светло озарява Земя, със Слънце сияйно в живот жизнен навлиза тя А след сън – смърт гробна в ледени земни недра на зима зла, иде ден светъл, пролет във възкръснала съдба над цялата планета Земя – велико освобождение чрез възкресение. И пламва ярко Слънце, живот жизнен, флора разцъфтява, в полет фауна крила си разтваря! Явява се възкресение и сочи на съдбите земни за во век.
Това са съчетания като земен атлас на океан световен, карта географска над планета Земя и очертава нейната навек определена съдба и за трите пояса земни творения от флора, фауна и човешка душа. И Земя се осведомява, че не само злото съществува, но има и добро. Не само нощ черна, смърт коварна, Земя прибулва, но ден светъл живот събужда! Не само старост и смърт костелива, подгонила младост талантлива, не само зима зла – гроб, земна бездна, но има пролет, възкресение, Небе, дух жизнен за вечен живот.
А осъждение – смърт иде над осъдения Сатана, иде вечна гибел и над войнството му на неправда. Но нужно е търпение и вяра в утрото светло на пролет във възкресение и вяра в милостта за избавление. Амин!!!