Кой лазура създаде над Земя и го тъй щедро украси с мирове безшумни, движещи се без изменение в мир кат стражи над земния шир? Кой дъгата създаде, като пояс опасваща Земя? Кой цветята създаде и ги с багри украси сред Земята? Кой моря и океани, реки и езера създаде, величествени върхове и балкани и украси Земя?
О, – викнах аз в миг на смут голям и горчив, – че аз, прашецът нищожен, онеправдах Твореца си Могъщ. Защото виждах и знаех едно, че хвала, хвала човек на човека отдава, а Всемогъщия онеправдава сред Земя. И чудех се как хвала на себе си отдава пред Небесата, а Твореца си, Всемогъщ Създател на Всемира, забравя пред себе си! И рекох си: Наистина глупост и слепота тежка е налетяла човека на Земя и не вижда той съдбата си, че нищожен и безсилен е на Земята, дори и да прогледне без волята на Създателя си. Но кому да кажа аз, че в миг на съдба сама се наложи действителността и изяви Твореца на всемирни творби?
О, срам лице ми покри пред Небе и нададох вик на хвала. Нему и само Нему да е почит, слава и хвала за милостта Му голяма над човека!” И взрях се във великата Му Творческа Мощ на Творец, Създател и Законодател, Спасител, ръководещ и спасяващ. Но в миг се попитах: какво ще каже човекът – прашецът? И мисълта ми далеч отлетя, и чувах пееща се вечна хвала като велика съдба.
Зима беше. В утро рано над пухкавия сняг летеше шейна, украсена със звънци, пръхтеше елен и сърна сред борове и елхи и пееха вечна хвала. Кому те отправяха в тоз ден в ранно утро таз хвала тез два елена, впрегнати в шейна? Потъващи в бялата премяна на уморена Земя? Повдигнах очи към лазурите ведри над борове и елхи, птички летяха и пееха хвали, възпяваха святи съдби. Носеше се химн на хвала в ранина сред цялата гора. Към кого бе отправена тя? Дали към бор и елха или към бялата одежда на Земя?
О, в миг лъч златен позлати величествени върхове на борове и елхи, Зефирът нежен леко повя и те превиваха снага в поклон пред Всевисшия Създател, Творец на Всемира и прашец. Единни, сплотени те хвалеха Всемогъщия Създател на Небе и Земя за великата Му Творческа Мощ на Създател в три пояса земни творби от флора, фауна и човек. Но ясна беше борбата между две сили в Мощ сред Земя. Едната се явяваше като ивица златна на светла струя, облечена във воалите бели на омарина съдба, явяваше се в ден светъл над Земя, а другата, забулена като вдовица с тежкия саван на смъртта, мъглата в нощ тъмна нападаше над Земя кат вдовица злощастна над тленните останки на своя осъден от смъртта съпруг.
Но кой създаваше тази страшна борба, водеща се между ден светъл и нощта, между живота и смъртта? От векове и времена водеше се таз борба сред планета Земя. Във времена и векове явяваха се поети, певци и историци и възпяваха своите измислени кумири, но Твореца свой те забравяха, о, Боже Велики мой! Никой не настрои своите струни, за да възпей Бога на Небе-Земя!
Но флора и фауна не бяха непризнателни и чрез законите на своята лична съдба единни сплотени те Му се покланяха и Го възпяваха от Земя. А човекът, о, да, човекът – гърда ми наранена жестоко простена: Къде е днес човекът? Навън бушуваше съдбата страшна на Земя: яхнал тъма, с ненаситна жажда за хвала ревеше в Поднебесна Сатана и на воя му свиреп отгласяше ехо в нощта долу от Земя: ”На мен и само на мен принадлежи поклон и хвала в удостоение на увековечение”. О, – рекох си аз, – крадецо недостоен за почест и хвала, кумир ти нищожен, възпят от земната пръст! Прометей огънят открадна от планината на победата и ти подобно ограби Твореца и Създателя на вси съдби.
”А ти, прашецо земен мимолетен, кого възпяваш ти за дълголетен?” Пламнаха ми в огън неугасим гърдите кат олтар пред Бога си с огъня вечен на Дух Святи и изрекоха съдби: ”О, човече, кажи, кого хвалиш и славиш ти от древни времена и дни? Сляп Омир възпя нищожни богове и с недостойни венци окичи на Троя героя! Нерон, да наслади своите дълбини покварени, Рим в огъня изгори! А где му са увековечените творби, прах нищожен в Земя изгни и само споменът му недостоен стигна в днешни дни. О, човек – нищета в горди пожелания да бъде възпяван в хвали! Но кой се крие зад таз нищета сред житейската река, като вековен блян мечта му е да се увековечи в неговото ”аз” пред вси очи? Крадецът на огъня могъщ на Твореца си насъщ! Съдбата му злочеста достойно награда си избра, на дела си нечисти съдба. Тъй човек Твореца си презря, забрави Го в покварата своя, а възпя себе си, безсилието си и нищожеството си тленно пред могъществото на Твореца си нетленно!“
Превих коляно в хвала пред олтара на Всемогъщия Създател, Законодател и Съдия на Небе и Земя, на флора, фауна и човешка душа и в сълзи душа ми обляна хвалеше Твореца ми в дни безконечни. Срамувах се пред Небе, че съм човек и по-горен от флора и фауна. Плачех в дни и нощи пред моя свят Бог и жалех, че съм човек, надарен с мъдрост от Небе, а забравила Създателя свой. Хвалих Твореца на Всемира за дела Му могъщи на Небе-Земя.
Пред очи ми видение на съдбата мина, виждах свода небесен, окичен със светила, Слънце ясно и Луна, Ориона, плеади в багри на дъга сред дъжда летен над Земя. И цяла окичена Земя с океани и моря, реки, езера и балкани, четири годишни времена, опасващи като пояси Земя. Всичко това бе достойно дяло за почит и хвала на Създателя всемирен на целокупната творба. Летях от видение във видение, откриваха се пред очите ми картини на реални съдби. Но те всички бяха творения, плод на велика любов на Твореца Всемогъщ.
И в миг видението продължи: Ето дяло на човешка ръка пръхтеше, морска единица сред вода, прекосяваше океани и моря, на борда стоях в хвала, в акомп ми бяха стоманени крила, кормило цепеше тъмната вода на Всевишния Бог творба и пееше отбрана хвала, на Бога мой съдба: “Хвала, хвала, хвала!“ В миг над борда над мен се спуснаха две стоманени крила с осанка величествена на съдба под бляскавите слънчеви лъчи, но и той цепеше небесна шир и хвалеше във велик пир Твореца на целия Всемир. О, рекох си в миг, какво ще рече човек: ”Наука и мощ ми е в десница, строих съдби и ето, не виждаш ли ти, достоен съм за хвали!“ О, борба, борба! В миг летях над Земя и в мълния съдбоносна се спущаше най-новото техническо постижение, електрически влак се виеше кат змия, сред пустинята огнена цъфтяха цветя и те единни с колелата сливаха си аромата в хвала и я отправяха към Небеса.
О, – рекох си тогаз – това е грешка, човекът не е разбрал песента огнена съдба, цепеха стоманени гърди чрез кормилото малко самолетни крила с влакови колела. Но беда! Всичко това е творба на човешка ръка и пееха една и съща песен пред Небеса, и хвалеха Твореца на Всемира за своето явление, че е вмъдрил човека и всичко това човекът чрез Бога е строил, но той, човекът, ослепя, че мисъл Творцува движеше ума и ръцете на Земя. О, срам за човека! Безсилна останах в миг на Земя, чия десница се спусна над мен сега и като стрела раздвижи ми ума, и окото ми зърна великата Му Мощ чрез всички творби, постижения човешки, вмъдрени Негови творби и сам си бе приготвил хвала сред целокупна Земя от всички Свои творения!
Наистина безжизнена стомана пееше хвала сред Земя, небе и вода и хвалеше Всесилния Творец за мъдростта Му велика, внедрена в прашец. Но човек не съзнаваше и ограбваше ден и нощ своя Творец от принадлежащата Му хвала, поклон и уважение сред Земя.
Но в миг ето истина в съдба, играеха рибки сред вода под ярките лъчи на Слънцето и в единство хвалеха делата Му могъщи – Всевишния Създател на всяко живо сърце, което движи живота сред Земя. О, безпощадна съдба! Сияеше Слънце златно в пълнота над китните поля и Върхове. Ухаеха във велика хвала вси багрени цветя сред Земя. На Всевишния вечна хвала! Сам си я е приготвил чрез вси Свои творения. Но човекът – най-висшата земна Божия творба бе крадецът на Славата Божия! Единствено той, човекът, бе съзнателен крадец, ограбил хвалата на Всевишния Творец! И хвалеше той не Бога свой, а прашеца – слепец, не вижда, че над него и неговото творение стои Всемогъщият Творец, Законодател и Създател на Всемира и прашец!
О, смело се провикнах аз от връх Арарат, с китните поли богат: ”Човекът е крадец”. Но в миг Земя поропта и изригна лава от две гърла. Ревеше Кракатау и Земя разлюля! А Мон Пеле затихнал хвалеше си дела. Той бе затрупал град и човек в една съдба. Егина и Везувий сочеха на Помпей – негова хвала, на боговете гнева. Убоях се в миг на съдба от човешкото несмирение и в прегръдката на Земя, възгордяно от своите гибелни дела! И рекох – земя, пръст, пръстен човек, от земя взет, гдето ще се върне в Скончание.
Но кой воюваше сега чрез таз пръст сред Земя, подпален с огъня неугасим на геената, който гори в мъст в дълбина, за да се увековечи в поклонение и хвали, че отрича Твореца на всемирни творби, Създател и Законодател със Закон на правда в небе-Земя завсегда, Комуто принадлежи вечна хвала? Ревяха стихии водни на Велики океан, бури магнитни бушуваха, надигаха се сеизмични вълни и сриваха Земя. Носеха се над води стоманени късове земя с градове и села, пометени в ден на яростен гняв: ”На мен и само на мен принадлежи хвала, хвала и поклонение завсегда. Зова я аз в огнената пещ на лава, изригваща от Земя, земна сърцевина. Аз яздя на тъма, човек и негова съдба пленник ми е завсегда! На мен и само на мен отдава той хвала.“
Убоях се! Ясно стана, че язди вси бури, ветрове със силата си нечиста, а и човека, който му се поддаде! О, две съдби силни се бореха за надмощие на Земя! Злият крадец претендираше за венец. Искаше да се увенчае със савана леден на Антарктида. Планини от лед се носеха по Ледовити океан, острови плаващи на смъртний саван. И вееха се бели ледени знамена над бялата смъртна стена. ”На мен и само на мен принадлежи Антарктида и ще заледим неговите съдби!”
”Крадец си – повторих аз, потънала в съдби, – запленил си вси стихии земни и човек” и водеше вековна борба да се увековечи и неговото ”аз” да приеме недостойно хвали сред Земя! О – рекох си аз – Слънце мощно ще те стопи и ти ще се изпариш в съдба! Но ревна той и се обви в крепните мъгли, в тъми на съвещание, в обещание, че ще успее в кърви и ридания да се увенчае! В миг небе потъмня. Спуснаха се черни савани над Земя, полярна нощ завладя Земя! Борба! Борба! Борба!
Но време мина, сияние полярно озари нощ тъмна и предвещаваше, че Слънце ще изгрее в нощ! И изчезваше тъмна нощ! Светла златна струя изгряваше и Земя озаряваше. Изчезваше мрак и румена зора запяваше песен в хвала! Хвала! Хвала! Тъмна нощ отлетя, изчезна зловеща тъма, яви се ден светъл в увенчание славно на Победителя с венци от лъчи. Лъчи златни на пламнали хоризонти обсипваха небосклона в огнени съдби, на Бога вечни свещени хвали.
Трепна Зефира и запя песен в ефира след тежката борба с полярна нощ над Земя! Яви се денят светъл, възцаряваше се Победителят в златни съдби преди изгрева могъщи на светлия ден в хвала, Победител над мрака завсегда. И ето ме в миг на колене пред Престола на благодатта и рекох: „О, в далечен полет мисъл излетя, небесни хоризонти облетя, зимни предели обгърна, сред пустинята Земя спря, китни полета и гори видя, океани и моря, реки и езера. И що, о, прашинке нищожна, не ще ли ти се изсмее физикът, географът, геологът, биологът, че надничаш в тръбата на астролога, астронома, сеизмографа и компаса?“ И ще каже той сега: ”Моята ръка описа всичко това”. Но ще му отговоря в съдба: ”Ти не си създателят на небе и Земя, на целокупност от флора, фауна и човек. А само мъдростта Творцува си и за дни си узрял да опишеш онова, що си видял. Що си ти и каква е твоята цел в живота земен – не ли да ограбиш на ближния си имота, да си начертаеш пътя в малък предел, където под черния кръст спира твоята нищожна цел – о, ти си ратувал против Твореца и губиш вечния предел. Но могъществото Творцуво в съдба кой може да оспори сега или великата Му творба да създаде с човешката си ръка?’
”Суета на суетите! Глупава жена, не си гледа дома, а с велики дела заема си ума. Така е, но и Марта роптаеше против своята сестра Мария, но за нея отговори сам Христа!“
”Но – ще рече човек – със силата си ще завладея и ще извърша чудеса. да!“
”О, човече на греха, неоспоримо е това да изковеш плуг и да изореш Земя, да изградиш небостъргач с твоята ръка, но що е той в конец – пръст, глина, в миг на огнена изпитня стомана се огъва над играеща Земя и рухват делата ти тленни на твоята ръка, и безсилен си да ги защитиш в миг на проверка и както в Древност, тъй и сега лежат градове и села, погребани в памет сред Земя. Нека археологът посочи тяхната съдба. Ето в наши времена Помпей, Мон Пеле, Мартиника още реве! А где е Агадир, славният Марокански бригадир, издигнат на висок пиедестал, ден и нощ са викали неговите гърди пред светли Небеса. Днес той безмълвен лежи – где са неговите хвали, почести и слава на тоз земен кумир? Не ще ли се пробуди Омир и да възпее неговия ”велик земен пир”?
О, звук не се яви в ответ, ни глас на тръба не ще затръби, защото Всевисшият Творец, Строител на прашец, строи светите нетленни съдби! А жадният за почест и хвала Сатана строи днес тление и трудно му е да си признае неговото тленно безсилие. Тогаз не ще има цел и войните не ще им са прицел и ще каже: ”Защо се явявам на Земя, какъв е моят дял под Слънцето на живите? Че град се явява и населява, тук ли е всичко или не?“ О, не и не! Борбата вековна на мъст за власт и господство, тя е стара като грохнала старица сред Земя! Започнала от Начинание, една война сред арената бойна Земя, борба между зло и добро. Борят се две сили неуморно като съдби и проточваха се два пътя над земните плещи. Единият простираше се кат стан с кросно и явяваше се пътят на спасение като бяло платно. А другият в съдби проточваше савана черен на смъртта и хиляди по хиляди влачеше в черната Земя и зариваше ги в пръстта. Първият спасяваше, а вторият унищожаваше. И двата пътя са съдби чрез Войни с войнствата им и знамена свиваха сред земя, и чакаха деня на Съда и наградите свои: кой ще приеме в нетление почести и хвали!
Но ето яви се несмирение! Човекът в тление ден и нощ се бореше да приеме удостоение и хваление, а чрез неговото несмирение Сатана воюваше да приеме като вожд увенчание в побеждение! И защо ти е това хваление, попитах аз земното творение. Да хвалиш с дела на смирение в живота свой Твореца си и да изработиш хвала, достойна за венеца си на удостоение, за да приемеш във възкресение даром от Небе нетление, нетление! И сега признай, че си нищожна пръст – тление, а Той, Създателят и Законодателят всемирен, Мощ е велика, създал мирови създания, светове и те свидетелстват кат творби величието на Създателя си.
Нему и само Нему принадлежи слава вечна и хвала безконечна. Тогаз не ще е цел, ни ще има борба и война, не ще има предел, не ще има награда, ни венци за факлите победни на огъня свещен. На попрището стоя и венец на Победител – Съдията държа, проследил цялата игра. И сега чака Победителят пред очите на зрителя да го похвали и удостои за труда, що употреби в Правда и венец да неговата глава.
”Ха, ха, ха – изсмя се неправдата – знаеш ли що е това? Великата тайна на вековете – борба ден и нощ и аз, неправда, рева и ще продължа да рева, но победител ще съм на таз Земя. Аз съм таз, що дръзнах да се опълча против Създателя си и пред вси негови творби, които ми се подчиниха и ми се поклониха. Аз водя борба пред вси светове непаднали и не се боя от тез мирове и пред техните очи ден и нощ проливам кървави реки. Началникът на живота на кръст разпнах, за да го покоря и имота Му земен да присвоя, венеца Му нетлен да осуетя завсегда! Ха, ха, ха!“
Тръпне Земя, люлей се в огнената борба! Ураганът пустинен не се убоя да си простре боздугана и да изрече тез безсрамни слова. А ти знаеш ли що е това? О, това е великата милост на Небеса чрез всички природни стихии и мъдрости народни в човешки съдби, които като дела сам Творецът създаде и вложи в гърдите на Своето творение, и ума му просвети, битието му земно уреди без човек да разумява всички тез съдби. Че той, човекът, чрез дела в живота си изявяваше великата съдба сред Земя и сочеше на оная велика борба, започнала от Начинание в небе и диреше надмощие и хвала в поклонение на съдба, и се изявява сред Земя, продължава във времена и векове. Но в скончание на дните ще се увенчае Победителят достоен, помни!
И сега човекът с дух несмирен изявява чрез дела си в жажда оная съдба, воюваща сред флора, фауна и човек, на два духа, двама Борци в Правда и неправда сред Земята. Видимо борбата се води за надмощие и победа в ”Олимпийската” вековна игра.
“Ха, ха, ха – изсмя се Земя и люто се разигра. – О, така е, така, но ти откъде разбра?”
”Убоях се, да! Убоях се аз, че много надалеч видях и чух, и рекох: Що съм аз, Земльо прокълната, сред теб що съм аз, освен късче пръст, вмъдрена от Могъщия дух на Истината свята, на Твореца свят мисъл мъдра за цял свят! Но аз, о, аз, прашинка недостойна дори под нозете Му да се явя, безлична съм и бледа като избеляла багра на Земя, немощна и стара като цвят прецъфтял сред поля! Но могъщ огън накладе Победителят в Правда и доброта, грабна ме от Земята и като жертвена хвала ето ден и нощ горя в пламъци могъщи, факла запалена сред Земя, в копнежи и стремежи огънят неугасим, докоснала над земните плещи. да, аз съм жертва на клада. Авраам накладе огъня, над него Исак се положи, посочил реалната жертва на върха с обагрена риза на плеща. И там, на върха, Той победи на кръста врага.
И тъй победи всички неправди, мерзости нечисти и смъртта – врага на целокупността земна от флора, фауна и човешка душа. Днес аз, нищожна пред Небе, като жертва на клада горя в пламъците на голготската цена в победа славна на Върховния Победител, увенчаващ се Спасител – Изкупител на целокупността. Достоен е Той да приеме хвала, а що си ти Земльо, що съм и аз, все едно сме творба Негова и под могъща Му десница Той се бори не за хвала и поклон, а за вечна Правда и свобода от греха и смъртта.
Да! Не смей се, Земльо, защото и ти с целия твой товар ще гориш в огнената си гибел на осъждение. Така е. И затова аз се чудя.“
”Ти дръзна и изяви като жертва на клада що чу и видя чрез Духа Божий в Правда и неправда сред Земя. Но дръзнеш ли да зърнеш и обгърнеш великия стремеж на Правдата Творцува и ненаситния ламтеж на творението Му и да прозреш войната от Сътворение до скончание на дните земни, развиваща се чрез народи и племена и играта им Олимпийска със свещения огън, горящ кат факла и да опишеш съдбата на таз факла жива, горяща в пламъците на Дух Святи, може би ще се пробуди философът древен, ще си сложи духовни очила Софокъл и Сократ монокъл, и ще види великите Божии съдби. И Орфей ще поиска наново да възпей майсторското изкуство на Байрон, или път лудостта на Нерон пред града горящи, постлан с кървите човешки, забулен в крепките димни завеси на скръбта и смъртта и вкупом те вси да рекат:
”О, глупави вий, не слушайте тез речи нечовешки за вечния живот, нам запалете свещи, а вий окичете си гърди с хвали за заслуги и услуги на метежи и грабежи на власт и слава във всички земни водовъртежи! Това е нашата цел и дотук е бил нашият предел!
А сега ни се пада малък земен парцел с медал на удостоение като поклонение на Вожда на този свят – кръста зловещ над вси земни желания, докато дойдете и вий при нас. Не слушайте тоз брътвеж за вечния живот. Ний бяхме надгробна свещ. Нас слушаха в походи вси, жадни за поклон и хвали. И водехме словесна война с писмена, и увековечихме нашето ”аз” сред Земя. И наслаждавахме се в нашата цел и с недостойнство се кичехме с венци, полагани ни на глави от нашите тленни поклонници.”
Но не е така с верния и смирен Божий слуга, разумял великата съдба Божия. И Богу ще се поклони в хвала! Може би ще се пробуди Израил. Ще се яви Самуил. Ще разтърси Земя Самсон в огнената си изпитня. Но защитник на Правдата завсегда е само Михаил, Князът на Мира сред Израил! Днес с дръзновение във великото побеждение дръзна да изоблича вси класици, всички земни скептици, че не са изявили и възпели Твореца на създанието! О, стремежи на философи и поети, в полет суетен устремени, не съзряли великите стремежи на вечните съдби в строежа Ерусалимски с нерушими стени, стълбове и врати!
Пред яркото слънце на правда ще се вее Знамето на свободата вечна завсегда в новоизкупена Земя, награда на Победителя със свещени факли, тела горящи на клади, нови храмове строящи в святи съдби чрез Дух Святи. И сега с дръзновение ще река на теб: ”О, Земльо, Земльо покварена, ти не разумя ли таз глупава съдба: човек човека хвали недостойно и Твореца на всемирни творби граби, а Нему принадлежат хвали!“
”Ха, ха, ха!“ – Изсмя се целокупност земна за смелостта сред Земя.
”О, факлице горяща на огнена хвала, с венец нетлен окичена ти е глава! Огънят свещен гори в твоята гърда и свети в пътя ти на Земя, и ти в нощ тъмна, в буря зла, съзираш великата Творцува съдба, и осезателно долавяш милостта свята! Затова смело изявяваш таз съдба – всичко, що ти чу и видя. Не се боиш от това, че надничаш в космичните поля и си играеш в съдба с моите непаднали в греха сестри, планети от Слънчевата система!’
Отговаря стражът на земния глас и чу се неговият глас: ”О, да, ден и нощ кат жертва всеотдайна горя над огнена клада във вечна признателна хвала за целокупността вярна на моя Създател и на флора и фауна пред Трона Върховен завсегда! И така, защо да не дръзна и явя същината на съдбата? Аз съм хвалата! да! Аз самата съм Хвалата.
Рано, когато летя на омарени крила, минавам през космичните поля, бури магнитни брулят моята снага и лъчите виолетови ме горят, виждам плеадите в лазурни съдби с всички звезди и съзвездия, и се покланям в хвали! Сред тях се белее в Правда Пътят млечен на съдби. На лунния сърп слизам и там в мир си почивам в хвали.
Кажи ми, Земльо, ти, как да не изявя това, що очи ми видяха и ушите ми чуха чудните всемирни хвали на Твореца Всемирни – вечни съдби? В пурпур ефирен летяха в хвали и играеха пред Слънцето могъщо в съдби небесните тела, облечени ефирно и се обхождаха с мен като сестра. Това бяха жители на непаднали планети. Срещнах ги в полета им ефирен към вси страни, летяха към световете незрими, мирови системи. А сводът небесен със запалени светила бе само една украса в мъдрост, сътворена от Всемогъща ръка и изявяваше на паднала Земя за ефирния Зефир на съдбите във вечността.
Не ще премълча, че видях съдби в нечисти стремежи, жажда за първенства, в поход за грабежи, ненаситни за власт Те искаха да прегърнат ефира тогаз, но на Ева препаската – греха препасваше плътта, белега на тление, завеска на скръбта, не позволяваше на Духа да обгърне тленността и с очи духовни на нетленна съдба да стигне върха. Видях в полета си духовен страшни съдби и чух с уши осъждение, как от върха на планината седалище, поставено с ръката, се смъкна в дън бездната в огнено осъждение дялото на несмирение с войнството си на поражение (поднебесния паднал ангел със своето пленено войнство). И искаше навек чрез грабеж на неправда, леш да завладей Трона на Правда и Закона и в мерзост да възвиси на плътта нагона.
Но оттам биде свален Демонът. Постлал си бе мъртвешки леш и в капана си личен скри победено си оръжие, и чакаше съдбата си, изречена от личната си уста, с дела си лични обречени на гибелта – не постигна си целта. Защото пред входа на храма на вечността пази завсегда в хвала строено Войнство – небесна войска! И в Поднебесна се водеше борба, борба в Правда и неправда – Армагедонска война, която ще се яви кат една неповторима съдба, не в земни съдби, а във велики духовни бисери на Късните Роси, есенни Рубини, нарови синци – край на реколта, за която земеделецът се бори.
И тогава награда ще се яви, печат ще краси на Победителя гърди, венец на Правда ще кръжи над глави на Войнството Му лично, водило борба единно с Вожда си на Правда във векове и времена и в скончаещите дни в Поднебесна и на Земя с крадеца на огъня Божествен (олицетворено небе на Олимпийската планина и борбата Армагедонска, уподобена на игра стадионска). А Прометей, вързан на канарата, крадец на огъня в борбата, осъждението си изтърпя – туй е съдбата на крадците, които в неправда огъня Божествен присвоиха, гения на небеса заличиха Твореца на Правда и в поход гнусен го употребиха, да би могли Твореца да унищожат и открадната земна хвала да присвоят! И земната суета завсегда да увековечат, кат творец в неправда смъртта да потвърдят.
Сега творецът на зла съдба, падналият ангел на смъртта, в таз тъмна нощ, забулила Земя, в злокобни гърчове се виеше кат змия, ранена от Съда на Правда в небеса, а столът му в царска паднала съдба летеше към пропастта, непрозорлив в страшната борба, че тление води в изтление чрез смъртта. Свален от върха на Олимпийската планина, в огнената гибел летеше, вързан от собствените си дела – смъртта. Стоеше черен гарван, войнство му осъдено дроба му злокобно кълвеше.
Таз страшна борба, огнена съдба зърнах аз, стражът, в утринна зора, още в кервана пустинен на Ревекина съдба. И в бурята съдбоносна сред пустинята Земя, когато грабваше ураганът с хищна си ръка песъчинките и ги струпваше на хълминки, тайфун протягаше стрела, смерч граблив скубеше земната творба и ги тръшкаха сред нивата Земя, застилаха с трупове нейната плеща и умираха стремежи и копнежи в увековечаване на суетна хвала и поклонения сред Земя. Видях и изживях тежки неправди в страшната борба, бидейки на колене в пост и молба за цялата Божия творба от флора, фауна и човешка душа. Пеех химни, хвалих Твореца мой и на всемирни съдби в Дух на Правда и Истина и горяхме ний единни на огнена клада с всемирната църковна съдба. И като жертва аз горя – чух и видях много Неща и не ще ги изявя без да се убоя, че не съм с образование земно и нямам ни израз, ни стил като поет да изявя съдба.
Пред Трона Божий гори седмоцевен светилник на съдба, обвит в седмоцевна дъга. И аз цева съм една чрез всемирната всемирната съдба в Дух на Истина и хвала, която човекът на греха порица и отхвърли Твореца на могъща съдба. Искаше да стигне върха на планина и да се увенчае завсегда като цар и господар на смъртта чрез острието й – греха. Но Съдът велик в Правда реши и на двамата Борци съдбите и техните войнства завсегда са вече с решени съдби. Едни – в увенчание на Правда, а други – в осъждение завсегда!
Слабо е перото да отбележи всичко, що чух и видях и то не ще бъде прието от всички, отричащи Бога, но аз моля Божиите чада – това Слово тям принадлежи, за искрено вярващите в Бога души. Богу да е хвала, слава и почит безконечни завсегда, защото само Той, Творец на Всемира, е достоен за почит и хвала! Амин!“
27.08.60 г., София