”Ей, ела, свежест лъчезарна, девойко в сияние на красота, ела и ми се поклони! Мерзост съм вековна, с изцапана ръка от кърви невинни и лъжа. Плът ми нечиста остаря, но свят земен ми е в ръка! Ела, ела и ми се поклони, в крака ми се сниши, на яхта ми луксозна – света, о, ти се покачи! Ела, облечена в пурпур на изгряваща съдба чрез сияние могъщо на нетленността. Пътнице царствена, бойна тръба, щит на знаме в Правда на вечна свобода! Ела да те сломя в лъчистия ти изгрев на царствена Мощ още в ранни зори, преди да блесне блясъкът ярък на ножа двуостри пред залеза ми жалък, в тъмна непрогледна нощ, нищо, че съм вожд. И аз бях в удостоение велико като херувим, осеняващ в младост нетленна като царствен един, мантия ми светлееше, в пурпурна красота се явяваше! Но сърцето ми гордост нечувана завладя, в жажда господстваща, мерзост коварна завсегда, в неправда да завладея Земя и тяло ми, изящна творба в нетление на младостта, се измени в миг на непокорност и злина, грях, нечистота. И днес обвивам се в смъртния саван, изтъкал съм го сам в агония на грях като зъл господар. И днес вместо младост нетленна, мантия свещена, о, обличам се в греха и смъртта на старостта. Но сега сетно заповядвам ти: ела тоз час, ти си в царствен дял сред всички нас, под моя власт, сред яхтата ми луксозна света непокорен сред вас!
Ела, ела в сетна ми агония на осъждения! Ела, ела в обятията ми за наслаждения вси, да пием в развращение. И тогаз, о, зная аз, не ще си веч красива в младостта, ни в огнена сила, озаряваща съдба, но гнила, победена и сред нас наредена. Заповядвам ти, ела и ми се покори в царство ми на мерзости вси, пред знаме ми – смъртни коси, о, сега ощ се поклони! Вожд съм, нищо че в агония съм ощ. Ела, младост, в сияйно нетление. Твоето озарение нощ тъмна пожела да го обърне в тление, в осъждение навеки – побеждения мои, сетни мои неправдини. Ела и капки си девствени във вярност на любовта, обещани от Небесний Вожд, пред мен положи ги ощ сега – похитителят твой на съдба и тях ще унищожи, ще те опозори и сетно ще се задоволи.”
Но, о, съдба! Съдба! В миг бойно знаме се развя над воля му коварна – мъст зла, яви се огнена бразда сред океанската вода, забиха бойни барабани в нощта. А тя, велика, безстрашна кат войска отвори уста в словесна борба! И Знамето на правда високо се развя Пламна огнена струя във вярност на любовта в Правда и поде борба! Борба! Борба! Огнен плам небе заля от изригваща му дълбина, врагова сърцевина, мъст, злина, жаден за господстваща власт над Земя. Зефира отлетя в повея на буря зла. Девица позна жаждата му коварна в дълбина.
Пламна огънят свещен на вярност в любовта и тя, о, тя вдигна по-високо Знамето на правда в единство на любовта и навлезе в огнена борба сред воя зъл на бурята! Забиха бойни барабани на изригващи вулкан – савани и Знаме бойно издигна се в урагани като смъртни коси разпилени. О, яви се там богът на измамата коварна като яхтен капитан, смърт му бе шлем – боздуган и искаше с ярост да унищожи плама огнен на вярност – платформа на светостта в девойкини гърди и жестоко да потопи плаващите мирни младенчески мечти. И в сетната надпревара да ги потопи желаеше той в океана, да ги покори в гибелни съдби. И пламна Поднебесна, буря завя, и знаме на мъст над океана земен се развя. А тя, девойката на светостта, озарена от огнена заря, сред вихри зли на страшни поднебесни тъми, с царствена осанка непобедима, увенчана с корона от брилянтна роса, с развято Знаме на правда в нощта, навлезе в жестоката борба! Пламна, загоря огънят свещен в девствена й гърда, опазен грижливо до деня на великата й съдба, в очакваща младост, Възлюбения си във вечна радост.
Засвири Аквалидон и със стрелата на смъртни коси насочи към пламнали небеса вражи си очи, и с глас на угасваща власт бурята кат ехо отгласяше заканата му зла.
”О, стар съм, стар и порочен, нощ тъмна, гибелна съдба, не ще ти оставя чист, идеала на младостта, ни верността твоя в дълбина. Сияние могъщо вас двама увенча, в нетление мощ на Небеса, в царство Му на Правда за вечна съдба. Не ще се изплъзнеш ти из моята ръка! Силен съм ощ, боздуганът ми е в мощ като ураган в тъмна нощ. А сила ми е в ятагана – съблазните ми са кормило на капана. Ела, ела! Позволи ми да те докосна, само ръка ти да взема в ръка си злостна. Ето ще те купя с пара, предлагам ти вси царства на Земя. И вси низости на плътта са моята заплата – смъртта. И тебе в огнена съдба, святост в младостта, красна кат Луна, ще те похитя като поема знамето ти бойно на Правда в своята ръка и венеца ти нетлен стъпче под своите крака. Ела! Ела! Спри и се подай на моята ръка, стани ми, о, девойко млада, мой ратай, да вкуся от плътта ти – мой пай. Що, че съм старец в мерзостна злина, ще те похитя, ще те жестоко унищожа сред насладите на плътта с гавра и лъжа. Ще имаш богатствата земни в твоята ръка със съвест прегоряла – мрачна съдба!”
Но що е това? О, тя, девойка в младост, осенена с небесна радост вей Знаме на свобода в Правда и величие на Небеса! И води борба! Непобедима е тя! В одежда, висон на Правда, в пурпурен плам на Духа Света развява знаме ди бойно и безстрашна кат непобедима войска брани си девствена снага в обещание свято, що обеща на Възлюбения свой от Небеса! И чуе се песента, напяваща я в нощта, и кат двуостър нож да я отвява Зефира ощ.
”Защо ли ме насилваш ти, зъл яхтен капитан? Наистина аз диря сан, лелеян мой младенчески блян. Не си ли разбрал, че изгубил си веч своята цена, потъмнил си младост в нетленна съдба. И загубил си ти повоя в мисъл зла против Твореца свят в Небеса. А днес ти развяваш знамето на смъртната коса чрез неправда и греха!
О, не се надявай, не мисли, че ще получиш ти мен, що ме с коварство пожела. Верността моя в удостоение свято на любимия ми Цар и Господар принадлежи и завсегда ще се ний във вечност съединим! Не се мами! Отдавна пролет първа загуби ти, а есен късна те срази. А ти платна си корабни надуваш със старчески гърди и желаеш да плуваш над вси световни води, и с ръце си да кормуваш, чрез зло, лъжи и пари да го купуваш.
О, не! Не ще бъде това! Помни, днес аз, девойка в святост, казвам ти, не се мами! Но огледай се ти в тихите води – на океана велики съдби и сравни нишки ми златни в моите коси и устните мои, уханията вси от пролетни лехи и царствения плам на моите гърди. И кажи, о, кажи, можеш ли ти с мен да се съединиш чрез сила си, нощ тъмна, да ме заблудиш? О, не, нивга не ще се до мен доближиш, нито ще се мен съединиш! Не! Не ще и косъм от глава ми да докоснеш ти, макар че плът – тяло ми да ожидаш ти. Сърцето ми, о, светъл олтар на светия мой Цар, неприкосновено е то и Нему принадлежи! О, то е велик дар на светия Небесен цар! И в него неугасим гори огънят на младенческа мечта, и образът Му благ обвит е във воала Му свят О, чакам Го да видя дори в пясъка блед.
И знай, че несравним е Той с теб, що в мерзостта си стоиш и кормилото на кораба свой държиш. О, Той е идеалът на млади ми гърди. И днес Името Му е възвишено от вси войни! И кой би ме развенчал от коронния пир, на вярност съдба, да очаквам в равенство на младостта да Му поднеса девствеността своя, младенчески ми мечти, скрити в сърдечни ми дълбини? О, ето ме, пред теб стоя. Но не се докосвай, не ще ти позволя, осъждение позорно, ни младостта си ще ти подаря А ти, лист неувяхващ, що шуми, повален от знойните лъчи, ти, увяхваща слава на ответи съдби, покрита с невинните кърви сред световните арени! Не ще ти позволя, нито някога ще те удостоя с идеала на верността в равенство на съдба. И в миг на победа сред океана, сред огнената изпитня, да, ний сме увенчани в девствена чистота, в плам на верността, в единство на любовта сред вси съдби равни, увенчани с венци. И кога ни срещнеш ти с огнени изпитни, ний смело ще развеем Знамето на Правда за вси!
Погледни как се оглеждат небесни ширини, със светила пламнали над тъмните води в нощ на игра. Огънят бърже обзема съдбини и ний двама сме след морната Земя в бой за свобода, в Правда за вечността!
О, погледни и виж как се оглеждат яхтените ти платна в океана – света, но те не са везмата на съдбата, надул ги Зефира нежен в младостта. Не, не, но декори са сал сред водата, заблуждаващи душата, знамената на злина, развяти за власт, господстваща над Земята. Да, оглеждат се те в тъмните води, надувани от попътни ветрова И не чува се замиращият стон, що движи яхтата ти сред дълбоките води: о, това са само твои лукави хитрини. Не ще ли ме послушаш, не ще ли се от пътя ми отстраниш?
Аз боркиня съм непобедима сред огнени барабани, веят се знамена на Правда и Мощ сред смъртните твои урагани! Не ще ли в огнена борба напътиш яхтата си богата на мисъл зла – може би ще искаш да ме сразиш. Но не! О, не ще ме нивга победиш, борбата ще водиш с ярост над Земята в нощ тъмна, о, аз бдя в правда за свобода и вея Знамето на Небеса.
И чакам в равенство на младостта, която съкровено пазя в сърдечна дълбина, за да срещна образа Му желан и себе си Нему да предам! Ето ми млада снага, която пожела да я явиш, в уморени си веч ръце да я държиш, с кръв невинна изцапани са те, не ще я ти задържиш. О, богат си ти, името ти е възвисено сред света, капитан си ти, сред тъмна нощ зъл капан.
О, погледни ми главицата, окичена с кокичета – на Правда венец, на вечност нетлен конец! Гърди ми пламтящи, девствени струи, сред огнена борба те веят знаме на Правда и устни ми пеят за вечна свобода. О, не ме докосвай, тъмна нощ! Оглежда се сводът небесен с рой светила в извори кристални на Пет разумни сетива. И нежни струи изпраща сърп лунен над Земя, прибира си сетива, уплашен от огнената борба, стихия коварна на мерзост зла. И вдигни си знаме на бой сред воя твой, и искаш ти да победиш, чрез измама елея от блюдата да присвоиш и огъня на Светлината в святост и чистота в девицата избрана ти да угасиш. И искаш да ме похабиш, с венеца на нетлението увенчана, повита в повоя на любовта и кърви ми девствени да опетниш, що в дар ги дарявам, на любимия си Вожд поверявам. Ти никога не ще победиш! Сила могъща на любовта свещена в сърце ми гори и облизва плам горящи девствени ми гърди, увенчани в Правда, в прегръдката Му на милост кат подвиг велик.
Засвириха бури зли из недрата на тъмните води и Тихия океан, от сребристия Месец огрян, Зефира веч го бе признал и в небесните простори отлетя, а той закипя и с шум надигна се от дълбина, и люшна се яхтата на мерзостна лъжа, носеща се с разперени платна! И пламна огнена Мощ на Небеса, яви се пурпурна заря, засвири Аквалидон, яхнал на чер кон, сред борбата Купидон. И закипя буря зла, развихри се страшна борба. А тя от сила в сила навлизаше в победи славни, със славни венци плуваше, а над нея Войнство небесно летеше и небесни награди носеше за младенци, в увенчание славно – на нетление венци! И в увенчание, в девствена чистота, с Любимия се намери тя!
И пламнаха огньове на лазурни висини, потъмняха светилата сред води, избягаха сенките нощни в дълбини. Надигнаха се сеизмични вълни и корабът сред водата полетя с ярост непозната! Бият барабани в нощ злокобна, свирят урагани в дъното на океана Тихи, запя се песента на капитана сред огнения зной.
Развяха се две знамена: Знаме на правда – във вечност съдба и огнена мерзост на смъртни савани. И в боя свирепи над Тихия океан яхна богата за пир и наслада призната, отмести се със срам, път стори на бойна ескадра. И бурята зла по-страшно, по-силно завя. А вееха се две бойни огнени знамена: на Правда – свобода, на смърт – гибел зла! Биеха се две Войнства на съдба. И спуснаха се с вой племената в тъмната нощ на борбата – в Правда едни развяха знамената, а други – в измама и жестока лъжа. Пееше злокобно вихърът зловещ и вееше знаме си бойно над леш.
О, Зефире прохладен, повей ефирно над пламенния младеж и бъди ти вещ (способен) със знамето бойно, в Правда развято и чест!
Но в миг на огнен гръм тя храбро е стояла кат факла запалена от огъня свещен, в боя неравен чрез пламен младеж, увенчан в Правда и милост на Небеса, във вихъра злочест сред леша вековен на огнената пещ. О, сияеше лице Му девствено в зари и в миг на съзерцание в огнени изпитания тя съзря образа лъчезарен на Война – младеж, яхнал бял жребец, грива му златна – в уста Му двуостър меч, увенчан бе в борбата неравна кат Победител с нетлен венец. И огънят на съдбата пламна й в гърдата, и спусна се тя в борбата като жертва чиста на кладата за Правда и равенство на Земята! С тежък удар улучи го (Сатана) тя в снагата и повдигна глас до небесата:
”О, никога, никога, вреже лукави, не ще се ти сравниш, старост отлетяла, с младостта в пурпурна одежда на девствена любов в сърцата, горящи в Правда за свобода! Не ще завладее с хитрина Знамето ми бойно – любовта, изявена във вярност на младостта. Не можеш, о, зло, да възпламениш сърце ми сред сковани ти от лед членове. Огън свещен в мен гори, младост и сила в гърди ми кипи. О, Той е мой, Негова – аз и младост е вечна сред нас. Без хитра измама и долни лъжи, о, ний ще сме двама, единни навеки пред ”драма” – пламнали струи в моите гърди, очи Му лъчезарни, в мен погледът Му свети!“
И ето, стенание тежко на враг долетя от удара втори, в който девойка отново успя. И стенеше враг, поразен сред бурята зла, протягащ ръка, но нивга не стигаше Знамето свято бойно в нейната ръка. В миг на утеха сред огнената изпитня тя зърна отново очите лазурни – на младост съдба, два извора чисти, светещи струи и смело се спусна в боя за Правда и свобода. Яростна мъст във воя нестихващ – вълна се понесе, залива площта, но жално разбива се в твърда канара. Изригваха огнени гърла огън и жупел сред океанска дълбина, пълзяха сеизмични стрели, разстилаха се смъртни савани – на гибел съдби!
В мига съдбовен сред огън и сеч лъч светъл, мълния блесна и тя, девойката нежна, огледа се в тъмни води и нова струя на сила в нея влезна, тя смела трепти! И удар нанесе в снага на Сатира злокобен, и знаме му бойно – смъртни коси с вяра и сила тя пак победи. Песен на вярност с нежност запя: ”О, Вожде мой, любими на всички младенци, глави им с ореол на слава ти украси, гърди им, олтари свещени стори! днес пея и славя те аз, в победата славна знаме Твое вея, че наградил си ме Ти с награда свещена – двуострият меч е плам огнен в гърди ми и Ти днес победи! О, Победителю, нек пребъде славата Ти!
О, хвала, хвала вечна е Твоя, Царю, съдба! На Твоята чест предавам туй Знаме, що в боя победен развя се. И гърди ми – девствени струи полагам ги днес над пламнали клади, о, капките девствени кървави роси, о, моля приеми ги Ти! Ела, Ела, Любими мой, сред олтара Твой огънят свят гори! Поклон! Поклон! Поклон! Поклон пред Всемогъщия на Правда Трон! Огнена струя на младостта! Ела, Любими, и ме вземи, аз олтар съм Твой свят сред огнени изпитни – в нощ на буря зла, бойно знаме в борба, а Ти мой Вожд завсегда! Амин!“ Амин!
О, настъпи утро, ведри небеса, стихна буря зла, океанът Тихи песен тиха запя. Изгря Зорницата звезда и освети Земята. И видя останките от борбата да се носят над водата. Корабът без знаме и мачта с платна от вятъра раздрани. Те сега се носеха далеч кат останка от велика сеч. А нейде далеч мъртъв лежеше труп – нечестивият вожд стар сред жертвите свои избрани, жестоко от него заклани от народи и племена, езици и колена, във векове и времена. Но той видя светлата Зорница, изгряваща над Земя – свободата, знамето на младостта, девойката, що го развя Амин!
14.12.1956 г.