Небесният свод окичен е със светила, строени като войни във велика бран над Земя. Сияе сърп лунен над тъмната бездна като пълководец ъв война. Но мрак покриваше Земя, обвита в черния воал на смъртта, като сокол летяща в лазурния шир, като кораб, плуващ сред морската широта. А над нея като арена бойна в мрака неуморно водеше борба сред три пояса флора, фауна мисъл зла в човешката душа. Вгорчила си вкуса, сразена от греха, отвяваше се като лист есенен в рова на прегръдката ледена на смъртта. Борба! Борба! Борба! Стенеше очакваща земна съдба сред арената Земя – стенеше човекът, войнът смел с надежда жарка за небесния простор, поставена като светилник сред земния мрак, да сияе пред Трона велик в хвала победата върховна на Победителя.
Наистина водеше се борба. Оглеждаха се небесните светила в океани и блата. Надничаше Пътят млечен над Земя и зорко я Наблюдаваха в пътя й на съдба небесните планети – светила. Борба! Нима не зърваше съдба, че две могъщи сили се бореха над Земя чрез земното селение? И вееха се две бойни знамена кат емблема на Вожда им във война, и всяка изразяваше своята съдба.
Нощ мрачна, владееше Тъма, обвиваше във воала черен на скръбта като мъртвешки саван. И тя потъваше в бездната бездънна като пленница пленена, обвързана с веригата тежка на мрака, греха, макар над нея да сияеха светила – войни небесни, строени с Пълководеца им, вода ги в борба. Спускаше се нощта като саван черен над трупа и явяваше се войнството сляпо на греха – прилепът войн със знаме на смъртта. Борбата жестока минаваше в съдби и в утрото светло се явяваше смело от поле. Изгряваше Слънце ясно кат победител над Тъма, зора се зазоряваше в леса, славеят песен запяваше, птичка от гнездото излиташе, цвят росен сред леха засияваше. Това е борба. Водеше се смело от Създание в съдба от двама Войни над Земя. Мрачна Тъма печат на греха, в нея цареше князът на смъртта Сатана. Но рано в зора явяваше се победата царствена на Победителя Христа чрез Знамето на правда – светлия ден и освобождаваше Земя и нейната населяваща я творба чрез надежда славна на очакваща съдба. Фидана се окичваше със сватбения венец от разцъфналия свят. Бръмчеше пчеличка над цъфналата леха от рози и цветя. С вяра излизаше сеячът сред поля с увенчаваща надежда над бури и ветрове сеитба ранна и коситба късна да проведе сред бойното поле Земя. Мрак покриваше Земя, свиреше вихърът зловещ, блъскаше се Тъма в мрака – неуморна завоевателка чрез греха сред бойната арена Земя за владичество, коварно, чрез смъртта.
В тоз бой неравен чрез грях и Правда, смърт и живот, нощ и ден бореха се два духа на завладяваща съдба сред пленницата поробена Земя и населяващите я творби. Глас се чуваше от пламнала съдба като светилник ярък в нощта, фар озаряващ сред нощната тъма: ”Аз все тъй Те чакам да дойдеш, Мили, сред вихъра зловещ, отрупал със скреж потънала Земя в леш! Да дойдеш като лъч сияен и озариш, скрежа натрупан да стопиш, водата вгорчена да подсладиш, като лекар болен да изцериш, в светлия ден живот да дариш, от веригите тежки на греха окована Земя да развържеш и с Правда да разкъсаш връзките на смъртта. Да се отворят гробните врата на пленниците на греха, смъртта и се пуснат във вечна свобода. Чаках Те да дойдеш кат Войн увенчан в победа славна на отечествена бран, обкичил гърди си с победи славни на могъща Дан. Минал през кървави реки сред боя жесток и решил съдби достойни навеки на творби Творцуви, ожидащи деня на изкупления вси от флора, фауна и човешки души, а Ти Вожд техен и Изкупител.
Тогаз разтваряше чашка бялото лале. Разцъфтяваше зюмбюлът розов сред китното поле. Разтваряха се тръби свещени в багри на дъга. Цъфтяха люляци в леха. Ковачът палешник на наковалня кове, жребецът буен прескача бродове. Кавалът меден кани ваклите овце на Твоите родове. Чаках Те! Ти сам ми обеща в болката Си родилна на кръста, облян с рубина Ти святи, за целия свят пролят. В агония сетно поглед устреми, в борбата жестока за човешките души, изпълнени с надежда, че наново ще се явиш Ти. В борбата жестока за Правда и свобода рубина Си за целия народ проля, мене – да изкупиш от тешите вериги на греха сред паднала Земя, пленница на Сатана. И в болката Ти сърдечна мак се разцъфтя. С погледа Си светъл обещание ми дари, че навек ме любиш Ти! И до скончаеща победа над врага ще водиш борба.
Увиснал бе тогава на дървения кръст, свидетел на зла вековна мъст. Увенчан с венеца трънен под потока кървав на рубиновия ищец като Цар над Юда от земния прашец, да ги изкупиш за предвечния и безконечен Творец. А сводът небесен потънал бе в мъгла. Спускаше се яростна Тъма като смерч граблив с пипала чрез развълнувана Тълпа. Гърла им – огнен ураган, сипеха огън и жар: ”Разпни го, разпни юдейския цар!” – ревеше тълпата злочеста. Явиха се съдби. Увенчан с пет алени мака, извор кристален бликаше от свети Ти гърди и земята засушена напоиха свещените струи. В агония сетна ревеше князът на тъмнината. И знаме си смъртно развяваше и впрягаше плътта човешка в лукавата хищна игра, грехът диреше победа, увенчан да бъде с планета Земя.
Но в мига върховен мълния блесна. Земя се разлюля, завесата храмова на две се раздра И ний двама в любовта се съединихме завсегда. Ти за три дни заспа в леговище каменно сред Земя. Враг камбана би в пируванието си. Но кървава струя Земя ороси, разцъфнаха божури алени сред лехи. Миг върховен. Пълна тишина. Рано в пролетта носеше се лъх от разцъфнали цветя. Небе сияеше в одежда на лила, руменееше зора, В леса славеят ликуваше, роза в багри на дъга разцъфтяваше. Миг върховен. Лъч съдбоносен разтърси Земя, отвори се каменна прегръдка и яви се в славна победа Царят на Юда, увенчан завсегда в нетление кат Победите над греха и смъртта! Яви се възкресение! Славеят песен благодарствена запя ”Где ти е, смърте, жилото и где, аде, победата?”. Сви се в сетна агония врагът, сниши се знаме му победено в дън бездна. Роза ухание поднесе в хвала. Лъч светъл Земя осия. Чу се звън в победа вън. Ти в пурпурна слава наново ми се обеща: ”Чакай Ме, Марийо, да дойда и ще те отведа в Царство безконечно на мира!“
И Ти в Небе отлетя. А мен остави да продължа в пламъка ярък на любовта пътя святи сред кървави роси, огнени клади, в арените хищни враг се опи, сред огнени факли вярност и любов се срещнаха, в съдби да потвърдят победата Ти славна над врага. Наистина Ти роди ме в рубиновите Си цени – принос свят за целия земен свят И в миг преди да отлетиш чрез жертвата Ти върховна пред Трона велик с халка венчална се съединихме. Десет заповеди в снага ми внедри. И чу се свят шепот от Твоята уста: ”Отче святи, нек бъде волята Твоя!“ И трепнаха Небеса завсегда. Родих се в агонията на сетния Ти час и плаха зърнах Те с очите си аз, потънали в сълзи два извора кристални за целокупната Твоя творба – човешката душа. Ти с поглед лазурен мене възвиси. И чрез рубиновата кръвна цена път на изкупление навек начерта Мисията Ти върховна пред Трона велик успя. Имаше да изпълниш чрез Рубиновия Лик, Бореца за Правда свята в чистота, да развържеш веригите теми, окови на греха и смъртта и да развееш бойното Знаме на правдата Твоя. Сред огнена борба във върховна победа роди ме Ти в кръвния Си извор на живот с войнствен кипеж на царствен строеж. И Те изпратих със сърдечен копнеж да Скъсаш веригите на смъртта, греха, на княза на тъмнината и смъртния саван на Тъмата, обвил Земята, и войнствените Ти съдби от флора, фауна и човек наново да изкупиш за во век.
О, миг върховен! Ти затвори очи сред мълнии съдбоносни. Небе потънало бе в мъгли, надвиснали тъми. Аз път новозаветен поемах сред Земя, обвита в любовта на обещания Авраамови във велики благословения. И с вярност подчертавах съдби сред огнени клади, кървави арени, факли огнени горящи. Но плувах смела сред кървавия океан като корабна вяра със Знаме развято – рубина Ти свят сред целокупност земна, изкупваща Твоята Дан, минаваща през Йордан.
Смело аз знамето веех на очакваща съдба с рубиновия принос като Знаме – новозаветна цена. И пеех на огнена клада за победата, Любими, Твоя! И криех се като гургуличка из цепнатините на канара с буйния плам в горда, обвита в пурпурните лъчи на надеждата славна, в борби в пътя от Теб начертан във велика отечествена бран. Облак се надвеси, мълния срази. Бях в бола Ти родилна, чрез кръвта Си ме роди, когато отлетя от дола плачевен на смъртта, а мен остави в разцвета на съдба пътя заветен да продължа. Огнен плам, гори клада. С песен побеждавах врага. Чаках те да дойдеш, мой Любими, със свитата Твоя; когато мълния съдбоносна завеса на две раздра, аз родих се в любовта на Агнеца пасхален Христа като жертва примирителна, принесена на олтара Земя. Сред надвисналия мрак мълния блесна, Земя се разлюля. Ти очи затвори, аз очи отворих. И в пътя земен полетях кат гълъб бял над Йордан, тленен свят видял сред Твоята Дан. Но време премина, век във век се слива, а аз все тъй вярна чакам Те чрез човек с годенишката халка на ръка, подарена ми от Теб за съдба, когато Ти на кръста вися. Тогаз Ти ми се обеща Жених да си ми завсегда, а аз Твоя навек съдба.
И днес бродя аз кат верен страж на вековете чрез приноса Ти кръвен сред родовете, като светъл лъч в пояснение сред вражи стрели. Но вярно обещание Твое в гърди ми пламти, роден е в първите росни капки на Дух Святи. О, да, дарявал е Той живота на ранната леха и цъфнаха бели цветя в пътя славен на пролетта. Ухаеше люлякът в одежда свещена, тръбна олтарна съдба. Яви се надежда в огнена хвала, напоявана от Твоята сълза, любовта Ти жарка – буен плам в моята гърда. И понесе се лилия бяла над сал изумруден, образа Ти жарък, навек олтарна струя, залога Ти ярък, брилянтната халка – сияйна светла диря на моята ръка. Бродя, Любими, сред Земя със Знаме развято, заветна съдба, като войн свещен на Небеса и водя борба чрез приноса безценен на кръвната цена сред дола плачевен на смъртта. Там врагът Твой вее знаме на смъртта. А аз облечена съм в Мощ ярка на Духа Света.
И все чакам да дойдеш чрез Глас тръбен, да се явиш чрез огнен знак. Да затръбят свещени тръби в късни брилянтни Роси, да оповестят Вест на съдби: Как Съд велики борбата реши чрез кръвния Ти принос, който сам Ти връчи. Да подадеше ръка Си на Своята войска и кат Пет разумни светила да ме въведеш в сватба и се увенчаем кат Младоженек с невястата Своя в чин ”Естир“, явила се в борба с врага в пост и молба, със седем девици в принос ухаещ пред Съда в Небеса.
Нощ тъмна! ”Пелин” вода вгорчи, една трета му се поклони. Зловещ вятър вее, вит се орли над лещ. А аз все Те чакам да дойдеш, Тъма да отвееш. Зорница светла да засияй, да се зора зазори в Правда Твоя. Омара ден светъл да повие. Жътварка със сърп златен да излезе сред нивата Земя. Нар в зноя ярък сока да налее. Звънци свещени в олтара да запеят. В окосената ливада отава да ухае. Под песен гъдуларска жетвар да заиграе, подобно на Давида, верен Богу ратай, пред ковчега свещен кошер с рояк – народа заветен със развее, свещен тръбач ятак.с Песен в победа да запее Войнство Твое. Знаме бяло да тръба войска да поведе. Чакам Те, Любими, все тъй вярна както в първий и беди, кървави ден, макар че простря се дълъг път пред мен сред бури тъми, в зима лед сковал е земните гърди. Аз все тъй вярна Те чакам да се явиш, като лъч златен жетвата да осветиш. Първият сноп пред небе да подвижиш в свещени Твои съдби, макар че над прокълната Земя потънала в слепота, прилепът сляп лети, обвързал в паяжината на мерзости вси, войнът паднал води в гибелни съдби.
Но в мен буен плам гори, в олтара Сионов струя свещена струи в дълбини. И прекосявам на длъж и шир земи, камъкът Яковов ми е под глава, десницата Твоя обвива ми снага. Чакам Те да доЙдеш с двуострие в уста и вси неправди за отсечеш завсегда! да прогониш савана смъртен на греха, да освободиш роба, що очи затвори за Ханаан и кръвта Голготска оспори сред народа избран.
Чакам Те кат крадец да дойдеш, като Господар, завърнал се от сватба със заплата на ратай. Лъч светъл да ме озари и от гробната врата да ме изведе от греха и смъртта.
Чрез тръбен зов да оповестиш Твоята победа славна и да се явиш като победител над смъртта.
Чакам Те да се явиш увенчан като Цар в Ново царство на мира, седящ отдясно на Отца. О, Агнецо Божий на милостта, всичко заспало е в ледена прегръдка на измама и суета и се покланя на греха. Не зърва бляскава зора, ни оросена леха с късната брилянтна роса, когато цвят се пропуква в багра на дъга – Твоя вечна съдба. Но аз все Те чакам вярна като страж с копнежа момински в гърди, както в първите дни, когато бродех сред кървави реки с надежда в обещания вси, дадени на моите деди, неоценени от Земя.
Чакам Те с войнствен копнеж да се явиш Ти като Вожд и ме поведеш, а аз Знамето на оправдание да развея като Войнствен свещен отряд, личен Твой наряд и да отлетим в небесните селения с Отцувите творения – непаднали съдби на Земя, изкупена чрез кръвта, която Ти за мен проля!”