Месецът златен нощ осия. Зора в двойна Мощ Знаме развя. И воали омарени над полята земни разпростря.
Сияе Сиона. Съзвездието ”Ориона” отвори свещена врата. Строена е войска!
Руменееше небесна ширина. Зефира ефирно повя и мир небесен долетя. Зората изливаше хвала с бисерни уста пред Твореца на съдбата, с Трон на правда завсегда. Месецът люлка сребриста спусна над Земя и веригата златна залюля се в хвала. Яхна зората светлия лъч с омарени крила, печат златен й е в ръце. И песен съдбоносна тихо запя:
”О, огледало на съдбата, оглеждат се в теб лазурите на небесата. Йордан, реката – повой земен, препасал си снагата на Земята. Стой да си огледам лицето, че среща имам със Зорницата на небесата, лъчът светъл среща има с новоизкупена зеница. Стой да погледам в огледалото на зората дали съм красна кат Луната, без бръчка и петна по снагата, дали съм смела кат войската със знамената, победителка над Земята!”
Зефира песен нежно запя, славеят му отглася от гората, аромати лее цъфнала леха. Килимът полски се белее под брилянтната роса. И чува се ответът на песента:
”В есен нарът аленее, в ранна зора звънци свещени звъняха. Обици Ревекини с блясък светеха. А тя, с усмивка свежа, разцъфнала роза в зора, в ухаеща хвала, олтар й на служение в плам огнен сред Земя гореше и четири рога златни оглеждаха се в сияйната светлина! През пустинята сред Земята керванът бавно вървеше, в нощ ледена огнен плам гореше. И чуваше се отдалеч на Армагедона злата реч.
Руменееше зората, на свода небесен трептяха светилата. люта сребриста на съдбата бе спусната над Земята. Сърп могъщи полагаше се над нивята. В стражеви съдби люлееше се девица с печат златен в ръка, в сияйна девствена красота! Облечена бе тя в слънце ясно на снага. На главата й венец сияеше от звезди и блестяха те над позлатени й коси. Пееше в ранно утро, в зората Небесно войнство пренасяше хвала препасана с троен кордон на съдба. Ревека чака Исака, преминала пустинята зла в огнена съдба, яхнала камилини снага. Кърмачка й Девора придружава я в хвала. На уши й звънят звънци, обещания Авраамови вси, на десница й гривни блестят от изкупени съдби! Над глава й ореол небесен свети – покров на Отцува любов!
В смирение пред Небесата спуснала е воал съдбата да не й зърне враг красотата. И поглежда плахо зората, седнала в люлката сребриста на съдбата. А Луната в пълна мощ свети над Земята и освети на Правда делата! И тя чу и видя съвета на мерзост: Как Сатана се опи в единство с войнството си поднебесно и с нечиста сила в дела му полетя към Земята, и знаме си Армагедонско развя.’
”Пей, Зефире нежен на ранина! Ефирно ми воала развей. Сватбено ми трусо омара бяла изтъка, с висон на Правда Небе ме увенча Огледа ме в огледалото свято на съдба. Йордан и Нил – пояс земен препасва ми снага.’
Океани и моря утихнаха в съдба. И огледа се зора, със Знаме въоръжена войска, победителка завсегда. А химн погребален – мъртвешки саван Армагедон повя.
”Огледало съм изумрудено в лазурни съдби. Зеница съм нежна на Отцуви лъчи! Десница Му могъща навек ме увенча Чрез Закон на правда Съд велик ме призна Златни Му лъчи препасаха ми чресла. Греят над мен небесни светила. Звънци Му свещени на Тронна съдба пеят навеки хвала! Невяста съм царска, в царска съдба увенчана, с лъчи на Слънце печат на светлина. Сияние ми могъщо Земя завладя. Пейте, мои прикя, славеи сладкопойни в китната гора. Хвалете непрестанно вечната съдба на Трона велики в Правда и мир! Навек в единство двама ни увенча Тройният Лик на съдба в коронна Мощ на Дух Света!
Ухайте, рози в пролетта! Сияйте, роси брилянтни в розина дълбина! Ухание лети в Небеса, развяват се воали на увенчание в омарина съдба. Явяват се пред Трона рано в зора. Покланят се пред Твореца, Който Сина Си навек увенча! С Дух на правда воюва – Борец в Армагедонската война! И днес в десница ми е печатът на царска съдба. Грее Сиона! Пее свещена войска с развети Знамена на правда чрез вяра в кръвния принос на Христа – Царя на Нова Земя, под Ново Небе завсегда!“
Пеят в зората с печата златен на челата пътници Ерусалимски стена, стълбове и врата, навек Ерусилимска хвала!
Пее Сиона, увенчана съдба, наднича през Ориона отворена врата за пътника Ерусалимски на нова съдба. Пролет е ранна, разцъфнали ухаят цветя. Гори и поляни, облечени в нови премени, трептят в Слънце огрени.
”Надничам аз да видя зората прекрасна, залюляна в люлката могъща на велика съдба, как грее Зорницата светла от небеса в победоносна светлина – печат на мъдрост Творцува в двойна сила на съдба! Тя победи Тъма, меча на нощта! И сви крепния си саван Сатана, и отлетя в осъдена съдба. Блесна утро в румена светлина – браслетът златен на Ревекина ръка и навек увенча се тя с Исака за съдба. Пролет красна, разперила крила над морната земя, запя песен в благодарствена хвала!
О, пея аз, пролетта, с аромат на разцъфнали цветя! Че Месецът сребристи Земя осия и знамение чудно видя – девойка прекрасна в одежда на съдба! Звъняха звънци в двойна сила на двете й уха! Корона й сияеше с брилянти на глава. Печат на съвършенство Зорница осия. Стражът на фауна, славеят, в хвала възпя: ”Лято знойно, лъч озари Земя! Плод Земя зачна, девица роди в Правда. И то се пови с воалите на зората и се скри. И трепна пред Трона на съдбата чрез мъдрост свише от Небеса, дар на Войнство велико, грее на чело му звезда, охранява плода на вечна съдба!”
Лъч златен Земя осия, в нивата земна класът узря, жътварка със сърп златен и паламарка снопа ожъна и първите начатки пред Трона яви! Войнство е подпечатано в могъща съдба, препасано с Мощ на Духа Света през чресла – лъчът на Светлина! Сияе Слънце в двойна сила над Земя, облак дъждоносен лее дъжд из ведра. Седмоцевна дъга препасва Земя. Йордан пълноводен, в Правда на Небе, на Ревека поднесе вода. А тя яви се в съдба, в пустинята рубинов цвят цъфти. Песъчинки – Авраамови съдби не горят нозе на камиларя и той смело върви. Девора, Ревекина кърмачка, вярно я следи. Исак шатъра Авраамов наследи, постелята на Сара Ревекина застели.
Пееше жътварка в лято знойно, свиреше гъдуларче в победоносна хвала. Възпяваше то лазури ведри в небесна ширина. Плуваха рибки златни в изумрудена вода. Под палещи лъчи корабът царски в пълна мощ цепи вода. На мачта му огряна Знаме на победа се вее, емблема му царска е лъв, с корона увенчан. На борда му – щъркел, а корабът натоварен с жито златно за Ханаан.
В яркия зной вятър повя, плява далеко отвя, под лъча огнен тя скоро изгоря. Гъдулар и птичка победоносен химн запяха. Сред лозето земно бадемът цъфтя, нарът се наля. Плодът му съдбоносен с рубинови цени в поднос се яви и ”зърното“ златно напои!
Есен е златна, пее съдба, доволна жътварка сърпа си прибра. Гроздоберачка – сред лозе, огън пламна, линът се тъпче, потече шира, с вяра Авраамова песъчинка засия. С венец на победа златният лъч се увенча в ден светли на светла съдба.
Пее Сиона в могъща съдба, свещена хвала. Но Слънце скоро отлетя. Надвесиха се сенки над вода. А жътварка уморена прибираше се под стреха. Пламваха хоризонти в съдби, кавал нежна песен засвири. Стадо вакло в кошара се приюти. Олтарът четирирогов – Земя с четири ъгъла поднасяше хвали от кадилницата златна – свещени съдби. Пееха стражи Сионови, ден отлетя, вечер се спуска в багрени лъчи, крава в оборите мучи. Вечер е, Месец огря, Зефира нежен ефирно повя, кавал засвири сред родни поля. С песен хвалебна Твореца Всемирен възпя!
Нощ се спусна над Земя. Не чуй се вой на хищник за бой. Ни мрачна Тъма дръзва да подеме борба. Луна сребролика сияе над Земя. Извор кристален бълбука от гранитна канара, напоил стадото отлъчено с бели руна.
Пламнаха хоризонти с огнени светила! Есен отлетя, скреж заледи земя, сняг постла на Правда съдба, хамбарът се напълни със зърна. Исак Ревека в шатъра на Сара прибра, в увенчание велико се явиха пред Небеса.
Пейте, единни съдби всемирни! Вейте се, знамена, в победи славни на пет континента планини, гърбици земни, покрити с бор и елхи, бук и кипариси палми и ананаси, портокали и мандарини, нарове и смокини!
Лед сърце му скова, Земя се завъртя, безжизнена Антарктида със студ полъх повя. Но Синай и Голгота в победа славна запяха! Роси в рубинови сълзи в победа славна се увенчаха. Невяста млада с печат в ръка на Трон отдясно на Жениха свой седна – навек й е съдба! Амин. Царския скиптър ръка й държи, чакат двамина съдби в кортежа сватбен в свобода да се явят! Увенчание славно се яви, лети свободна хвала пред отворена на Орион врата. Победена е Поднебесна, прибра си стрела в геената адова – земна дълбина, знаме си победоносно – смъртна коса погреба завсегда.
В увенчание сватбено екваторът с ален пояс препаса Земя. Над него Ориона сияе, отворена врата към Трона. И око човешко зърна победата могъща Творцува.
Земя с корона се яви, атмосферни пояси й сочеха съдби на увенчание в хиляда дни – години библейски в царствени съдби. И явява се новоизкупена планета в нетленни съдби. Мишца Му могъща победата яви и препаса кат свидетел своите могъщи съдби, в нетление хвали! В юбилея сетен затръбиха тръби, в миг на зеница Словото се потвърди. А тя, девица млада, отлита, непритегляна от магнитните поля – не може притеглянето земно да я върне на Земя! В борбата страшна със зло и неправда тя вярно устоя! Сриват се планини вековни, върхове – гърла огньовни навеждат посрамени чела. Пясъчни пустини, бездни водни, океанни дълбини не ще я спрат, тя лети в простора сини към небесни висини! Пеят в шпалир войнствени съдби, победни знамена се веят в поход боен на съдби.
“О, смърте, смърте, где е жилото твое, где е, аде, победата?” Вси жертви предаде пленница Земя. Гробници• затворени отвориха вековни врата и спящите в праха облякоха нетленни тела под звука на Архангелска тръба.
”А теб, о, враже лукави, след Армагедона втора смърт те чака, осъден, паднал ангел! Вързан в собствените си дела, Сатана, ще гориш в осъдената си съдба. Где ти е войнството осъдено с емблема на ”паднала звезда“ (шестолъчна)? Плаче ранена блудница Земя, обляна в кървите на невинните жертви твои! Гроб сетен – кръст стърчи, на мъст несретен свидетел личи. И на него сам Сатана стърчи, обвързан с кордона на жертвите свои. Где ти е знаме победено – смъртни коси? Где ти е, аде, победата над вси в Армагедонската война? Где ти е тронът над земната бездна, отровата где ти и гробът на греха? Това, що ти е съдба, сам ти с левицата твоя изкова! Где ти е вълчицата – блудница победена? Земя осъдена в пламъци огнени горя в очистение завсегда. Че ти, звездо паднала, трона си постави в земна дълбина и в съвет адов постави, огън и жупел в земна сърцевина! Огнена лава кипеше, заливаше земна плеща във време и времена. Но днес, в дните на Скончание, осъдиха те собствените ти дела. И ти, звездо Пелин паднала, вгорчи земната вода, пиха я народи и племена, но името ти изгоря.
Где ти е звярът, носещ на снага си блудницата твоя, държаща в ръката си потира с мърсота? Где е царствената ти премяна, обагрена с Орвите невинни на Моите деца? Где си, крадецо на Правда, столът ти падна от връх планина! Кръст и бесила ти изкова за Началника на Живота и рода Му Юдин на Земя. Ти сам на кръста Голготски Го прикова,
Камбана надгробна Му дрънка. И имота Му ограби, като факла по площади и градини с ярост Го горя! По хищните арени от жертвите невинни на майки и деца кървави реки потекоха и обагриха земя. И в Армагедона ти даде силата своя на звяра – трона си постави на връх планина и искаше да се увенчаеш като сетен господар над планета Земя!
Падналото твое войнство те възпя и една трета осъдени съдби ти се потони! И яви се над Земя печатът на левицата твоя в ръката на Амана, и запечата плевела от нивата Земя. Где е дялото ти на певица, нечиста огнена дълбина – твоя лична съдба? дела си на мерзост ти сам изкова и знаме бойно на смъртна коса – саван мъртвешки постла. И ненаситен във векове и времена яде леша на пръстта – тлението беше твоята софра и жаден пиеше на светиите кръвта. Но днес войнството ти строено – тайфуни, смърч и урагани изригват пламнали вулкани, вълнуват се морета и океани, дъна им с черепи и кости постлани. Не задържат ги ледовете, с ярост ги изхвърлят по бреговете – жертви твои от вековете!
И в миг на зеница под Архангелска тръба възкръсва в слава душицата – преобразена Божия съдба. где ти, смърте, жилото и где, аде, победата? Днес аз, Земя, те проклинам – вси войнства – жертви твои и дела ти заклинам за огнени бездни! Аз, Земя, поради теб прокълната, натоварена съм със съдбата на втората смърт да ти отдам завсегда за делата! Сатано, нечисти душе, сам увисна на дялото свое, което умът ти измисли и чрез Юда и Аман петдесетлактова бесилка издигна и на Голгота кръст заби, но на тях ти сам увисна и в бездната бездънна срина се завсегда тронът ти на мерзостта! Съветът ти не успя. И в мрачната сянка ти се прибра И на стълба позорен сам дялото си на мерзост прикова!
Свирете, урагани, тайфуни, развявайте крила, фортуни и стихии, мятайте боздугани и му напомнете за войнство му – маймуни! Смерчове грабливи, трапезата му постелете, лешове, тления му поднесете. И в огнената гибел сред Земя опечалена с кордона му осъден навеки го вържете! Във вечно осъждение трофея му изгорете, в помен ни корен, ни ветва му оставете!
Аз, Земя, натоварена съм от Съда велик в правда навек да го изгоря – небесната присъда над него до край да изпълня. Съберете се, вси низости негови и го окръжете, ореол на осъждение му навек бъдете! Развихряйте се, вихри несмирени, изригвайте, вулкани разярени и с лава, камък и огнени реки погълнете вси Каинови съдби, Хамовото семе погълнете, с печат на осъждение в знак на изявление водете ги вси в погубление! Где ви са знамена Армагедонски – Анатотски? Днес победителят развързва пленници смъртни, а вам във веригата на осъждение обвързва! Вий сте в хваление – Слънце ярко ви изгаря пъдарници, на създателя ви вражарници. Где ви е войнство Кореево, надигнапо се в гордост против Моите свещенства? Где ти е светостта, че надигнал си кадилница против началника на рода, на Създателя ти милостта?
Вийте, градушки над осъдени съдби, блудницата, майка на вси мерзости, пурпурна й манта в собствения й огън изгори на инквизиции и оргии безсрамни и религиозни шествия. Ключът на Небето й е бил в ръка, аде, погълни я завсегда! Ден и нощ огънят неугасим е в моята снага, в двойна мяра ще я изгоря. Аз, Земя, ти заповядвам това, натоварена съм със съдби ден и нощ да я горя до второ изпълнение, докато изтлее в осъждение и нивга не се намери в нови съдби.
Где ти е, бичо, силата несвята – дяло на шестото ти чувство, печат на осъждение? Где ти е сърпът, грозде узря, реки кървави до узда потекоха над Земя. Ти, който си послужи с цифрата. Но днес тя е в освобождение, в кордона на свято употребление като шестица в святи войнствени съдби, която си откраднал и присвоил, и употребил за мърсота. Херувими с шест крила водят Войнство свято на Всевишнаго.”
”Поклон! Поклон! Поклон!“ – рева аз, осъдена съдба, бичувана ден и нощ от бурите вси чрез неразумните представители мои (живи по плът, но осъдени по дух нечист). На изригващи вулкани, на язви – лични дела и си съзнаваме греха, но не се покаяхме!
Поклон! Поклон! Поклон! Покланям се аз, прокълната и осъдена съдба, в признание на Твореца Всемирен в свята Правда, навек съдба за вярност. В Правда и чест Знамето Му устоя! Достоен за хвала от вси Негови създания! И аз, осъдена съдба, с осъдена Земя го признавам и Му се покланям, макар и да изгоря в собствените си нечисти дела! Поклон! Поклон! Достоен е навек да е увенчан с Трон, Знаме Му на Правда с нов подслон.
(Това Слово е дадено в едно духовно видение и е описано чрез Святия Дух. Заявявам аз, стражът, че нито една страница от гореизложеното слово не е плод на човешко мъдруване, но по милост Божия съм описала ония съдби, за които бях призвана да чуя с уши и видя с очи! Оная могъща съдба на великата борба между Христа и Сатана, нито страшното изпълнение на таз гибел във време на язвите на осъждение. Но все вярвам, че за вярващия човек, интересуващ се от Словото Божие, ще е достатъчно.)
24.08.1960 г.