Рано бе в зора. Румени зари обсипваха лазурни широти. Огнен лъч в пурпурна слава препасваше Земя след буря зла. Зефира ефирно напяваше над леха. Славеят в ответ хвалеше Небеса! Роза чайна пръскаше аромат в признателна хвала. И единни вси съдби стигаха пред Небеса и покланяха се пред Твореца на Всемира.
Рано бе в зори. Потънали са хоризонти във виолетови лъчи на свещени съдби! Оглеждаше се небосводът в изумрудени дълбини, плискаха се океанни талази в коралови рифове. Чайки летяха над води. Кряскаха буревестници и се губеха над морски ширини.
А над кораба царски на златна мачта едно Знаме на победа се вее в хвала! Зефира платна му надува и корабът бързо лети, на гърди си смели дар безценен носи. Девица прекрасна със златни коси: венец от платна с безценни камъни глава й краси. В ръка си смело сърп златен държи, устни й изваяни бисерни слова ронят за победите славни на вечни съдби, за Царство на правда във вечна хвала на девствена й чистота.
”Рано беше в зори. Събуждаше се лесът в брилянтни роси, Зефира ефирно се носеше над кораба смели в бойна победа! Одежда ми сърмена от злато чисто сияй, нежно потрепваше на девствена ми снага. Явих се сред Земята с двуострия сърп в ръка като победителка над съдбата с пост и молба. Царица бях увенчана, ликуваше войската с развети знамена от победи славни в Армагедонската война.“
Пееше в боен поход Войнство на съдба и разказваше на длъж и шир за победи славни в нощ на борба с княза на гибелта. Явяваше се той с крепките савани на смъртта и водеше борба с Княза на светлия лъч на деня. О, славна победа! Ликуваше войската и предвождаше съдби на хвали. И разказваше за огнени борби.
В нощ тъмна на греха, в ледената прегръдка на смъртта, вееше си знаме ”смъртна коса”, в одежда коронна прилепът сляп, владетел на земния свят.
Знаме му бойно – смъртна коса, череп и кости красяха му глава. Войнство му – гробари водеше смъртна катафалка в борба ненаситна му жажда за власт и първенства. Цел му бе непостижима, желаеше съдба на Лъча златни горе в Небеса! Възвисил мисъл смела в борба, трона си на гибел да постави на връх планина. Но тежко се издигна пръст, тлен гробна, съдба, осъждение жестоко, грях, гибелта простираше савана нечисти на скръбта – победа диреше чрез силата на греха.
Ден и нощ, воюват мрак и светлина – смърт гони живота сред Земя да грабне венеца нетлен на Вечния Трон – Победителят славен над Армагедон.
Пеят войските в милост и хвала, славят съдбите, нетленни венци в победа завсегда. На чела им сияе звезда – в победа славна награда завсегда!
Рано беше в зората! Вееше се знаме на хвала, обвито в Лъча златен на светлина, възкресяваща живота на Земя. Пееше Зефира нежен за победата Му славна, на вечност съдба, облечен в пурпура огнен на лазурна съдба.
Одежда Му царствена, с венец златен на глава, на ръка Му пръстен с печат на власт царска завсегда! Яхнал жребеца на могъща съдба летеше Младенецът, предвождаше войска. Победа Му славна с корона царска навек се увенча! Родът Му – кордон златен на съдба от Юдино коляно завсегда Земя завладя!
О, пееше Зефира рано в зора и разказваше за пръстена Му славен в моята ръка – печат на Светлина, Знаме на съдба, Урима и Тумима завсегда! Нежно възпяваше Зефира победата славна на лъча светъл, озаряващ деня. Войнство свободно запяваше победоносната съдба и навек заповедта въздигаше като ореол на светиева глава: ”Сабат, сабат, сабат Победа славна на вечна хвала, венец на увенчания златен, Отцуви благословения за вечността сред народи и племена, езици и колена.“
Пееха звънците на одеждата свещенодейна в съдба, Князе и свещеници Богу на вечна нова съдба! В акомп им бе флора, фауна сред Земята, единни в хвала възпяваха победата всемирна след борба стражева съдба.
Пееше стражът на фауна рано в зора, славеят крилати в розини палати – флорини съдби, ухаещи сред лехи. Единни в хвали посрещаха победата славна на нетленни съдби. А флора и фауна в стражеви съдби, ухаещи лехи, цъфнали бадеми сред лозе на Земя, нарови синци в есенни съдби хвалеха с любов небесните милости. Бръмчаха пчелички, летяха птички, щъркели свиваха гнезда всички. И в есенни съдби очакваха увенчание могъщо на войска. И разказваха съдби славни в нощ на борба, когато се вееха на Армагедона знамена от народи и племена за власт господстваща на Земя!
Воят им прокобен на мисъл зла, искаха да увенчаят навек знамето на смъртта, емблема му – скелет с коса, печатът на Сатана! Искаше навеки да окоси светлия лъч на живота. Воят им – вулканна бездна, трофеят им злощастен – осъдена съдба. Но смело в борбата летеше Князът на Мира, яхнал жребеца бели – на Слънце лъча. воюваше Той със светлия меч на деня против тъмна нощ – смъртта. И ето първий лъч на съдбата посрещна в зори – живота навеки Той ще изкупи! Вееше се смъртното знаме в Армагедонската война, потопило в кървите невинни цялата Земя! Покриваха я реки от лина – на гнева съдба. Летяха поднебесни сили в закана към на небесните звезди. Но в миг на съдба поруменяваха небесата от светлия лъч на деня. И заглъхваше за миг борбата, не чуваше се прокобният вой на предвестника му сред Земята – кукумявка не кукаше веч в зората.
Явяваше се в одежда златна Слънце ярко от небесата и разпаляше се с усмивка светла живота сред Земята. И в победа славна на съдба запяваха в хвала три пояса земна творба от флора, фауна и човешка душа.
Но от земните недра, на пръстта от дълбината, разнасяше се ехо чрез гробните свидетелства вси: ”Къде сте, стражи на земните съдби? Къде сте одежди на първенци и вашите идеи и стремежи? Дали сте във воя на борбата осъдени в пръстта, в гроба хладен, в прегръдките на смъртта?” Но само спомен бледен на кръста стои: тук, тук е краят на стремежи, плам на земни брътвежи, тук брат брата си убил е в грабеж. Тук свършват вси идеи, обвити в савана черен на смъртоносни кроежи. Дотук стигат в позор вси ламтежи. „И ний бяхме воинство – слепци в одежди. И веехме знаме на смъртни коси, но и нас смърт не пощади и с ”жажда за живот” тук ни скри!“
Понасяше Зефира ехо от несбъднати копнежи, земни цели и стремежи в житейските борби! О, плът, плът, тление, водила си борба, но отиваш в забвение! А дух животворящ в ефира лети! Тление с нетление не ще се нивга сравни! Не ще се в единство яви на вечните Везни! Но тук, скрит в земните гърди, стига позорът на нашия земен стремеж и ще чака втори зов на огнената пещ, когато в пламъците жарки ще изгори всяка земна вещ.
А грееше съдбата рано в зори, увенчана е войската на вечни съдби.
Знаме победоносно й е в ръка. Пеят в единство с нея изкупени съдби на флора и фауна и Човешкидуши!
”Пеем ний единни в светла зора! И готвим се да срещнем Царя на Ново Небе – Земя, живи увенчани в съдби нетленни, с венци на главите, с чресла, препасани със златния лъч от Небеса. Меч двуостър ни е на бедра! Плам огнен трепти ни в горда, олтар неръкотворен в победа свещена, под сияйния лъч на Дух Святи, в коронно удостоение, навек управляваща съдба с печата царски завсегда! Амин!’
19.03.1960 г., София