“Отдавна над Земята отежнена ярко Слънце сия и лъчи му светли даряваха живот над три пояса земни. А росата брилянтна цветови чела увенча. Отдавна премина пролет ранна в парад от красота, когато фиданката млада се покриваше с ярки цветове, крем и теменуга ухаеха, бели люляци и лила Земя украсяваха, а тревицата сочна красеше поля. Отдавна птичка прелетна над родната земя летя и песента й се носеше в хвала. А сърницата кротка свидна рожба кърмя и лъвът златогриви сред джунглата рев издава. Отдавна девойка млада сред виневи божури вървя и в нивата Земя букет от калинки алени, незабравки и синчец бра. Чучулига над нея песен на любов и милост пя. Жетварка със сърп и паламарка ръкойки връзва. Отдавна на бързея струята клокочила е тя, и гъдуларят сред полята Небето възпя. Отдавна пчелица златокрила над цветовия прашец бръмча и медец в кошера събра. Нарът в лозето в огнен плам цъфтя, а лилията бяла всред блатата сия. Отдавна омара бяла пови Земя и ден светъл отлетя, а Слънцето ярко залезе зад планината.
Нощ тъмна покри Земя, спусна воали, сенки мрачни. Прилепът полетя, в усоя тих вятър повя Високо на небе Месецът сребристи изгря, звездици светли осеяха над Земя. Зов се носи на бойна тръба, Войнство строява се пред Небеса. Угари черни плугът наново изора, бразди прокара по лицето на Земя. Орелът в небесната шир полетя гнездо да свие сред звездните поля.
Отдавна, отдавна, аз, Земя, девойка млада бях, сияеща звезда, обвита във воалите ефирни на девствена съдба, с буен плам в гърда, въртях се в кордона на седемте. А Слънце ясно, моя съдба – Твоят образ златен, животворящ, изгаряше ми дълбина. Копнежът ми съкровен беше. Ти, непостижим, да си винаги до мен.
Но нощ тъмна обви ми снага, смени образа Ти светъл с тъга, спусна над мен воал – мрачна мъгла на скръбта, грях яви се, роди смъртта, разкъса ми девствени гърди и скри първата си жертва в моите земни поли, и снага ми се опетни. О, горка аз, заплаках, обезчестена в нечестието на греха, не виждах, ни чувствах невинността на девствени ми съдби кат девица млада в сияеща красота, на звездица светла сред седемте.
И ето явих се старица с набраздена снага, обвързана във веригите тежки на греха. И като поробена робиня. тласкана в нечестието на греха смъртта, погледът ми потъмня, наведох глава и не дръзнах да погледна към Небеса. Но в надежда аз чаках съдба – Съда над мен, Земя!
И в миг на падение, в страшно иго на угризение аз чух зова Ти нежен, на копнееща душа съдба – Земя и чакам мига съдбоносен след борба – Съда небесен на пълната Твоя победа. Чаках да видя пролет ранна на младостта вселенна в първия девствен копнеж на златните лъчи – русите девойкини коси, воала сватбен – омарини съдби, корона златна, увенчаваща в победите Твои. Но уви, аз, Земя, девица, скръбта, грехът застари ми лице, набръчка го и набразди. Нишка бяла се яви в пролет младост, девствена съдба. Зима зла есен късна замени. Ден светъл, лъч златен – мрак, нощ, скреж заскрежи. Угарите черни смъртта набразди. А Ти високо отлетя, недостъпен за моята слепота, лъчо мой възлюбен. Копнеещи ми дълбини измениха Ти във великата борба, която Ти водеше на смърт и свобода, за живот вечен на всегда, за мен – Твоята възлюбена съдба като девойка в първа младост на девствена Земя, а сега паднала звезда, блудница покварена, старица ограбена, горко плачеща вдовица над гробна нищета.
Но милост Твоя долових в нощта на моята клета съдба! Чух зов на тръба да зове съдба, прибира се в строй войнствена съдба от великата борба. И вижда се осъдена съдба от народи и племена в дола на Йосафата – вси Армагедонски знамена, свистели в борба. Но свити са крепните воали на смъртта, сенки изчезващи в огъня на изгряваща зора. Като птица лекокрила се явява тя в утро ранно – девствена съдба над потънала в неправда Земя.
О, ти сам ще видиш купата от слама в есента и гнилия плод, отхвърлен от драма, на мушмулата сред земното лозе лина, препълнен с гроздова шара, листи, обрулени в рова, клони, оголени от вихъра зловещ както сълзи отронени от човек – две ми сетива – океан, море, вода и Земя.
Пролет отлетя, както птичка прелетна и гнездо й опустя под стреха. Отдавна пролет отмина и праскова и бадем прецъфтяха сред Земя. В градината райска ябълката върза. Люляци ухаещи прецъфтяха в зора, росата брилянтна – сияещи звезди, макове кървящи от Твоите гърди за родовете скърбящи, погиващи пред Твоите святи очи.
Но есен късна отново с плуг заора, угар черна зрънцата прибра, макар че гарван го кълва. Снежецът бели покри бразда – Земя и всичко в нея заспа, както първата жертва на смъртта. Но Правдата Твоя в ответ на зова мой – защита Твоя от Небеса покри тялото мое, победата върховна Твоя – на Голгота се яви тя.
И днес, след победата Твоя, отново надежда в мен закипя – греха. Кошарата стадо прибра от злия вълк – греха. В кошера пчеличка забръмча. И руйното вино наново в чашата зазвъня. И искра блесна в плам неугасим, както моето сърце по Теб тупти!
Но знам едно, о, Войне смели, в бой за свобода чрез процеси славни на законна правдина Ти, Победителю смели, неопетнен се яви в чест достоен навек си Ти. И планът Ти разпрострян на моята земна съдба бе План на изкупление чрез кръвния Ти принос – цена. Но удостоен навеки си Ти чрез Правдата Твоя! Аз зная, че есен е късна с осъществени съдби на младост, светли съкровени мечти, на девствени победи в свещени хвали, когато звъняха звънците по Твоите поли. О, Ти в защита се яви и съдбите земни в две съдби неизменни реши. Завърши харман Съд в Небеса, диканя мина и зърното оправдано в хамбара прибра, а купата слама на осъждение за огнената геена прибра.
Ден светъл – светла съдба, нощ тъмна – грях, смъртта са както певица и десница на едно тяло. Но Ти все си ожидан от изкупената Твоя съдба – годеницата на вечността.
О, ела, ела, върховна моя мечта! Увенчан, копнежо на младостта в победа славна, славна съдба и наново в ритъм нов живота яви, наново около софрата младостта събери. Нишките на живота протегни. В десница Си могъща на жребеца бели юздите здраво стегни. Ти далеч отлетя гнездо да свиеш за нас двамина завсегда. Но мен остави кат девица в потока буен на земний живот, сред дола мрачен на смъртта сенки на греха, потънали в скръб, гонени от врага Твой, о, Любими мой, като лист от брезичка бяла, гонен от вятъра лих към смъртния ров на усоя суров – гроба.
Отмина веч първият миг – пролет в светлия лик, ден ранен в зора, когато омара бяла повиваше моята снага и повоят златен ми обвързваше съдба. И яви се плод и узря, житен клас зърно наля, грозде в лозето заруменя, нарът узря. Слънцето високо над върха планински отлетя. Ден премина, нощ се разстла над Земя, Месецът светли с рояк звезди по-ярко заблестяха, а зовът все един и същ се носи от Земя: Ела, Възлюблени, ожидан от целокупна Земя, и гнездото ново, което за мен сви в лоното Твое, там девицата Твоя отведи, макар в късна есен да е моята снага, покрита с рани тежки от великата борба, воюваща в свещена съдба. И веех Знамето на оправдание сред таз Земя, о, аз съм с пламенно сърце, от първите Твои трудове. И както пламъкът гори в буйни струи на живота нов, както алено коледниче сред зима цъфти, буйният пламък в камината гори, рубиновият цвят в потира блести, звъни свещената струя – нишка ярка в победа, врага Си Ти навек победи. Отдавна Сатир е завладян и пясъкът черноморски очистен кат кристал, и от вълните морски преброен е той.
О. ела, ела. Аз Те чакам под новата стреха чрез живота нов на нова съдба – Новоизкупена Земя на победи славни в младостта, неувяхващи цветя – родените Твои в Дух и Истина, в святост единни в струята кристална на Рубина свят.
О, ела и ме отведи в гнездото, свито от Теб в нетленни съдби, далеч от покварен свят на измама и лъжи на царуващия враг – грях, смъртта, погубващи душата. Но Ти, осанна во вишних, святост непостижима, очаквам Те, както очаква девойка, оставена от възлюбения й под стреха, както Земя, оставена от пролетта, след есен, скована от зима зла – грях, смъртта. Но не съм веч девойка в плът на тление. но буен плам. в План на жизнено изкупление, нишка свята, проточена от рубина Твой в свещени съдби, който Ти на Голгота проля и Знамето на оправдание чрез вяра в кръвта Ти свята развя В пролет ранна – във възкресение яви се съдба, алени макове, божури покриха Земя. Бликнаха реки от кръв на вярност към Теб завсегда. Ти врага победи в бой на Земя, за Земя робиня, окована във веригите тежки на греха. Ти навек я развърза и от ледената прегръдка освободи я, и яви се войнствена свещена съдба с развяти навек Знамена. О, где ти е, смърте, жилото и где, аде, победата? Възкресение навек в победа се яви и Земя отново прозябна в свежа съдба. О, нишко алена, струйо на рубина – свещена цена, що ме изкупи в съдба, о, величие могъщо на вечни Везни, Теб чакам аз, Плане на изкупление, приключил своето предназначение сред Земя, поробена от греха. Ела и сетно от окървавена Земя вземи ме и далеч отведи в гнездото, свито в двори на Отца.
О, сияйна Светлина, святост и чистота в Правда законна, непобедима завсегда, в нетление обвий ме и отведи, подвижи ме кат сноп житен в нетленни съдби – на вечност милости Твои.
Аз съм веч нетление, навлязла в изкупление чрез Твоето за мен стоение. Зова Те, ела и в новия дом на Новата Земя под Новото Небе в ярко озарение Ти навек ме отведи и от плътското наслаждение ме освободи, като цвят от Земя ме откъсни. Ела, ела, днес аз Те зова и в дворите Отцуви Ти ме отведи, и там с милост и любов ме съхрани.
О, ела в небесните простори с колесницата Твоя в нетленни съдби чрез конница хвърката на дух Святи и ме посрещни. О, Царю Юдин, мой, отдавна Правдата Твоя ме обви, а дела ми греховни Съдът небесен разреши, с Кръвта Ти свята навек ме изкупи от смъртния грях – потъналия в неправда свят, завладян от вековния Ти враг!
А днес като жизнено дихание. Навлязло във възкресителни съдби на Дух Святи, Те зова, зова. Ела! Впрегни колесница хвърката на Твоята войска, а мен кат годеница любима отведи ме Ти в нетленни навек съдби. И нека денят да е вечен – във вечна съдба, вярата – хала с брилянт ми е на ръка. Нек цъфтежът на пролетта да е вечна – младостта в Новия град на милостта и надеждата, увенчана в пурпурна съдба. О, Плане на изкупваща земна съдба и планета Земя, прострян Път млечен в Небеса, нишка бяла на моята глава, река кристална сред Земя, Ти си ореол на светостта, Теб с радост нося необагрена и сълзите брилянтни – Роси на Дух Святи сияят на лицето ми! Но буен водопад в ритъм сърдечен на младостта в сърце ми жарко веч кипи и бърза в приключващи съдби.
О, Плане на изкупление, ден велик на възкресение, от греха очистение, Ти, Слънце ярко на жизнеността, свят Рубин на вечния живот, обвържи наново жизнено дихание в нетленна съдба, като девица в огнена царска колесница ме постави!
И моля, позволи да чуя Архангелска тръба и в миг да се преобразя и с Неговото величие могъщо да се навек съединя, и в новия свят на нова съдба ний двама кат сватба една да се явим под новата стреха на Новия град, като нишка нов живот да потече буйният поток на младостта за во век във вечността под покрова на Отца, в двори Му святи, свята съдба! Амин!“
23.04.1966 г., събота, Охрид