”Тъмна нощ е, мрак разперил е крила, знаме му бойно – смъртна коса, воюващо безпощадно в смъртна борба със светлия ден над Земя. Нощ е тъмна, обвита в мъгла като патина тежка – мрак свиваше знамена във вечна доба!
Обсипан със светила светлееше сводът небесен. А плуваше Земя, обвита във воалите на румена зора, сияеше й снага под брилянтната роса. Нощ, мрак отлетя. Зора се зазори и оглеждаше се Зорницата в земните огледала на океани и поля.
О, аз плувах в небесната шир, обвита във воала ефирен на нежния Зефир, в колесницата сребриста на Луна, влюбена в огнения лъч, препускащ в колесницата на сияйната светлина. Аз плувах, обвита във воалите омарени на вечната зора и чувах шепота на небесните светила за Земята злочеста, изпаднала в беда и съдба й е решена в Небеса от Съда върховен в правда на Закон пред Законодателния Трон.
А тръпнеше ми снагата в сребристия лунен сърп, ръмеше над мен росата под утринния лъч на светлината.”
Зора се светла зазори и планета Земя се яви, обвита във воали бели като девица, украсена за сватбения й ден.
И запя тя песен с тъга, Гласът й Небе стигна, преминал магнитните поля. О, пееше тя, Земя, в сърцераздирание, в изповед на благодарствена хвала. И питаше като влюбена девойка Жениха свой за своята съдба – решена е, знаеше тя.
”О, Всевишни Женихе мой, водил си борба за мен с врага Твой. мечът Ти огнен на бедро сияй, светлият лъч на Небесата над мен сипеше огнено злато – звездици светли в лазурната шир. Ладия Ти – сребриста Луна плува в безбрежна синева, колесница Ти огнена – Слънце златно в небеса, конница Ти хвърката – на омара бяла крилата рано явяваше се сред Земята с брилянтните роси на двете Ти сетива – сълзите, дъждеца нежна влага на очите. О, росец, росец – ситен дъждец, що рониш го за съдбите. О, моля, чуй изповедта моя:
Родена бях в девствена съдба, когато Върховният мой Творец ме сътвори като планета Земя. И по воля в съдба като огърлие на врата в кордона на седемте ме сложи, единна по съдби с моите сестри. Родена бях в девствена чистота и повита в изумрудения пояс на лес и поля, гори и върхове. И снага ми се покриваше с покрова на любовта Твоя – Небесно войнство – светли съзвездия. Една бях в Твоята съдба! А Ти мой навеки ми се обеща, Вожде на небесни светила, Небесно войнство – Твоя войска! О, Зорнице, влюбена в моята снага без бръчка и петно!
Но съдба ми злочеста. Влюби се в мен врагът порочен Твой Люцифер и пожела да владее той над мен, знамето си да развей, а аз да му бъда завсегда огнена гибел, геена, гробница на смъртта – негова съдба.
О, лъчо златни, Ти сияеше над мен – огнена колесница с хвърката конница, Ти обикна повече от други мен. И аз като девица кършех снага, въртях се около лъча като възлюбена една. А Ти с повоя златен повиваше съдби и теглеше юзди.
О, Слънце златно, светла струя над Земя в сияещо утро, ранна роса, в нощ тъмна – сребриста ладия – Луна над Земя, охранена от войнствени съдби – рой светли звезди! Ти воюваше, Войне смел. над мрака – мъгла. нищета, Зорнице светла, зенице на Отца, ден и нощ водеше непрестанна борба чрез войни двама над мен за моята съдба. Но в участ зла покори ме врагът Твой, любими мой, и снага ми обви в крепния воал на смъртта – мъгла, спусна се мрак, злокобен прилеп яви се в такт.
Но, о, тогаз яви се и Ти в устройствени съдби като Могъщ Законодател насъщ, Знаме на правда развя в утро светло – омарени крила. Герб златен – лъч на Светлина, трепнаха росите светли над мен. Но нощ, мрак явяваше се пак: враг със знаме му черно – тъмница мъгла обвиваше ми снага, полазваше ме тръпка студена на смъртта и ужасена чаках пак зора да се зазори. И отново в хвала ний двама да плувнем в небесна синева и да играем до румена, вечерна заря. В огнен плам загаряха небесни хоризонти, когато Ти се отдалечаваше и ме оставяше. Аз потъвах в мрак. Буря, буря – тежка съдба. Воювахте вий, двама Войни, за смърт и живот – робство и свобода.
Но врагът Твой, о, Възлюблени мой, победи съдба – Земя чрез творението Твое змия. И яви се бръчка – кърваво петно по моята снага. Роди се грехът, полетя над плеща ми смъртта. Набразди тя угари черни, пося семена на плевели зли, покриха се със зло лехи. И моята снага яви се кат арена бойна на грях и смъртта. Плющяха развяти две знамена в Армагедонска страшна война. Ти чрез ден светли, утро ранно – зора Знаме на правда развя. Той – нощ тъмна, мъгла знаме на смъртна коса развя, мрак и нищета.
И така време и времена скриха се във вековете. Борехте се вий двама за мен чрез родовете. Но мъдрост велика на Твореца Мой: Ти, Войн в правда над рода Твой – по милост велика в могъщи съдби; о, Съдът военен в Небе се яви. И съдба ми е решена завсегда, но част ми осиротена гърчи се в кървави петна. И плача под ударите тежки – петна на неправдата на врага, язва зловеща тегне над мен, язва на гнева и леша вонящи ще ми покрие снага, ще се явят лешояди, ще кълват гниещи меса, ще изчезне ден светли. И ще скриеш от мен Ти Лика Си светли. О, Зорнице на ранината! Свивам се в конвулсии кат жена в родилна бола на Земята. Но не да родя децата. На тях им е решена съдбата, а да се яви язва на отмъщение-на гнева Божий над Земята. О, теб диря аз рано в зори, докато волно плува сърпът лунен в съдби. Колесница бойна на светли зари оглежда се в моята снага – моя съдба. И чувам й Гласа в нощ тъмна на игра, вий двама воювате над мен за съдба. О, не ме обричай завсегда. Зная, огнен плам ще оближе петната на греха и Везната ще отмери болката на съдбата. Но милост, милост, милост вековна над мен реши съдба ми! Ето денят се явява за отплата на греха, че той в дълбини ми сви гнездо и вси нечисти потайни войнства скри.
А днес над мен се вее Знаме на победа и Месецът бледнее пред светлата Мощ на Вожда – Победител. Спуснал е Знаме на оправдателна съдба, внедрен е дарът на възкресение в гърди ми, издадена е заповед за преображение в миг на зеница като млада, свещена бойна единица. О, а аз, злочеста съдба, той – орел стремлив литна в небесна шир, знае вълните пенливи на злочестия си вир и дири гнездо наново да свие сред звездния шир. О, Всемогъщи Победителю, не ще ли глас да издадеш, на Съдебна власт да го предадеш? И гнездо му от звездите да сринеш до низините с Везните, и в едно с мен да гори в огъня на злините, които сам той зачна ми в дълбините и роди смърт, да, смърт на Земята. Зная, че участ злочеста е моята съдба, плача горко кат вдовица за частицата ми от снага, че ме разяжда язва зла и градушка – огнени кълба, приближава Везна и ще изгорят неправди, родени от злина.
О, смили се, смили се! Чуй как рано в зори куршум свисти и пори небесни ширини, магнитни поля раздира и гони Луна. Не ще ли кратер изригне в съдба и гнездо му да срине на Земя? Зная, минала е милост и съдба, отсъдена е за мен участ зла, за частицата моя. Но и оправдателна съдба яви се над мен, както купа плява и хамбар със зърно, катран и мляко сред Земя – левица и десница на едно тяло. Тъй и от мен една трета ще се срине в дълбина.
О, милост вековна! Ти свят Си и свято воюва и победи! Моля! Моля пощади десницата Си, Всесилни, Ти!
Днес, рано в зора, плача в кървава съдба, че Планът за изкупление победи во век и враг сви знаме на осъждение. Горко рикае в хваление, че ще избегне унищожение в небесните простори, там ще иска да обходи. Но Ти, Всесилний, над мен се смили като победа Твоя, че ме за Себе Си сътвори. Помня съдби си като девица млада, любовта си със Слънце ярко в жизнени съдби. Но днес плача обезчестена от врага Твой, но наново ще съм възстановена в оправдателни съдби Твои. О, моля, моля, чуй зова ми в немощ Ти и десницата ми с любов запази в борбата жестока, на гнева Твой – отрока, над моята осъдена певица чрез Съда!”
Пееше планетата Земя песен тъжна в зора и викаше към лъча златен, който й галеше снага. В утро ранно, ранна съдба, тя плуваше в царствения си сан кат избраница на Всемогъщ Хан.
”А в люлката сребриста на Луна, аз (стражът) плувах, обвита във воала на Правда – Негова съдба и чувах стенание тежко на убояние от язвения дъжд над осъдена левица – Земя тигрица – не желае тя сама да изкупи вина си, но с орела стремливи, уродливи, що я похити. Тя молеше Небеса: в една съдба двама с левицата осъдена да горят в огъня на осъждението над греха. А ликуваше Всемирът в победата – славна Мощ на хвала. Шепнеха си сияйни светила и готвеше се съдба: седем ангела с чаши в ръка да отдадат завсегда на врага нечист на Твореца Всевиш, Който му позволи да изяви своя несвят, нечист копнеж – греха, смъртта над Земя.
Плувах аз (стражът) в небесната шир и чувах песента на небесния Зефир, и милувката му свята приемах в Божествен мир. В ранни зори Зорницата светла ме пови с лъчите си златни сред звездния мир и аз плувах в ладията лъчиста на лунния вир. А сред небесните простори яви се герб на царско удостоение. Отвориха се на Ориона врати. Яви се сияние свещено над Луна и озари Небе – Земя и отговорът долетя от светлия небесен простор на Всемогъщия Баща.’
”О, Земя, Земя покварена, с грях и смърт натоварена, в реки от кръв потопена. От векове и времена ти стенеш под ударите теши на греха и знаеш си участ зла. Че бе девица в царствени съдби, нали глава ти корона краси? Защо плачеш, о, девицо, кат горка вдовица? Знаеш си съдба – че Съд в правда мина и реши ти съдба. И Войнът свещени воюва с Рубина си – свята цена над твоята снага. Знаеш ти, че си била девица, светла звезда в девствена съдба, като зората ранна явяваше се ти с крилата на омара бяла и плуваше, украсена с даровете на царствения ти сан, и приемаше любовта Му жарка чрез лъчите златни на жизнена струя. Над теб Той воюва. И знаеш ти съдбите, и разумяваш им дните, че те са войнствена съдба на мирове всемирни – светли звезди. А знаеш и гнева над греха и че си девица с осквернена левица. Ти съгреши в съдба и днес вопъл тежък – кървави реки снага ти гнети!
Мигът е върховен! Той те владя, а сега, след Съда велики, те изоставя в бяг от греха. И знаеш си съдбата, че левицата ти е купа слама. Белезите на времената – ти видя им знаменията и чудесата. Че той (Сатана) литна в небесна шир и там гнездо си огнено пожела да свие. Но помни, сам в огъня, що накладе, единен с една трета ще изгори с овдовялата Земя, повела на света съдби.
Но десницата Моя е над десницата твоя и в огнена изпитня в горнилото язвено седем пъти като злато ще я претопя. И в миг на зеница ще я преобразя И тя, като Моя годеница, ще чуе Архангелска тръба и ще се преобрази в могъща нетленна съдба. О, чуй Гласа и се убой! Ето иде огненият гняв на язва зла, ще потрепери Земя и земният жител. Но могъща съдба ще изкупи в нетление съдби и наново ще те включи в кордона на седемте нетленни съдби, и ти пак ще си възлюблена Моя. Не плачи, не плачи, но в пурпурна одежда – царствена съдба жизненост приеми и Войнствения свещен отряд строй ти. и Знамето на правда развей чрез вяра в Кръвта Му свята завсегда, като повой омарен повий съдба – сноп житен, свещена хвала. Да те сетно подвижа пред Небеса в Правдата свещена Моя. И наново да покажа на земния жител, Моята върховна воля да явя и да те поема като царствен Вожд, на Слънцето ярко лъчите живот да ти дарят. И да те въведа преди язва зла в царство свещенство на войнствена съдба – новоизкупена Земя с разрешена навек съдба. И развей знаме над осъдена вдовица, облечена в багреница Вавилон кат осъдена вдовица – разорена съдба да поеме собствения си дар от окървавения кардиналски олтар. И в язви зли да изгори, и пепелта й над вси води да се отнесе от ветровете на родовете. И споменът й кат царица да се не намери на таз вдовица.
А ти, Моя ярка звездице, не бой се от гнездо му на смъртта. Той сам си изкова съдба и сви знамето смъртно, и реве в последна агония, душа бере, и не му се отдаде да завладее Земя. Но ти, смела в съдби, кат десница радвай се и цени високо лунната колесница с огнената Моя съдба, в която съхранявам Моята велика мисъл, премъдрост на Отца, за теб, зенице Негова, изкупена със свещена цена – Рубина Мой свят завсегда. О, пейте вий, войнствени съдби! Строй се, Войнство свещено в изкупителна съдба, яхни, девицо, колесница – лунния сърп и ела в ефирите лазурни. И сред звездите светли подай в жизнено нетление на Зорницата светла ръка. Защото светлият лъч ще зайде зад чертога царствен в царството на Отца, където ще те отведа след язва зла. И там с теб ще се увенчая за во век чрез жизнено нетление ма човек като съдба. И навек в удостоение ще навлезеш, в ново царство и държава завсегда.
Пей, Зорнице светла, в зора зазорена. Сред воали – девствени съдби обвити са наново твоите девствени плещи. О, литни, Зефире ефирен, в ярки лъчи на царствения Жених, в сетен триумфален ефирен пир и царицата удостоена предупреди, че Той велик е в удостоение, на Трон царски веч стои и корона в награждение Му си ти за в Ново царство, в нетление на жизнени съдби ще те въведе за во век чрез човек в родове на времената, скрити във вековете, сред низините на съдби.
О, пейте, ефирни съдби! Литни Зефире и Земя сетно утеши, с брилянтната Роса я ороси, дъждецът да я завали и я във влага за дълго потопи. Цъфти в триумф, херувиме, в багри на съдба на трикольора емблема Моя. Надай глас, лъве Юдин, в царствени съдби над гъсто населена Земя. И нек прозре човек, Юдо, твоя царски произход, на Самсона силата – тежък хомот, който сам ме раздра, разпна, но утробата ми е свята, рой пчели – съдба и яде мед до насита. Грей, Зорнице, в зората светла. Литни, птичко в небеса и слез на Луната, да ти покажа съдбата на осъдена Земя – една трета. Ще й рухне снага от язва на гнева. Но Моята изкупена съдба ще пее песен свещена в огнена струя пречистващия плам кат народ Мой избран. Амин!“
”О, Ангеле на зората, разперил си крила над Земята. В слава и величие си се облякъл чрез Глас на Върховната съдебна власт. Ти съдбата ми реши, в Правда Твоя пови чрез сияйния Ти светъл лъч сред мрака. Теб зовяха от Земята, за Теб жадуваха три пояса земни творби съдби. Да се явиш с меч златен и разделиш плява от зърното, плевела от сеното и сетно разрешиш съдби. О, Урим и Тумим над Земя, на Теб и само на Теб, аз, Земя, дължа милостта върховна на съдбата да ме повиеш като новородена съдба, окъпана от кървите ми на Земя. Днес зората по-светло сияе от лъча светъл над Земята. Получила е свободата на вечния меч съдбата.
И птиците с по-сладки песни пеят, и блика поточето смело, Земя в Правда видяло. И агънцето блее в благодарствена хвала, че Съд над Земята мина и отредени са съдби. И Сиона сияе с пълна Светлина, и озарява на длъж и шир Земя!”