Макар Сатана да знае, че вече окончателна е присъдата му, все още се бори да победи добродетелта със своята мерзост.
Към църквата:
”Ела, ти, упорита и издръжлива в борбата мащабна сред земните предела над планета Земя! Ела и кажи, коя си ти и откъде черпиш таз сила и власт, че си Мощ велика над Земята и водиш в Правда ти борбата, как непобедима ти е съдбата? Ела и открито кажи пред целия мой свят, овладян от нагона ми ненаситен за владичество и мощ и движа го като светски вожд!
Ела и кажи, коя си ти, че издържаш времена и векове, хилядолетия и пред теб бледнее цялата мощ моя – светска слава? И като че ли незабелязано остава, прибледнява и като талази небесни пристъпва и брегове далечни и непознати обгръща, а ти все същата си оставаш. Наистина, не се боиш, свободно, безпрепятствено все летиш, летиш, като птичка волна на свобода в образ на добродетелта. А с мен – нищета все воюваш, с Правда Негова въоръжена за съдба. Докога ще те търпя? Не ще ли се убоиш и ме освободиш и не ми се противиш в завладението ми с измама? Или не съзираш как светът трепери и се бои от моите пориви зли на низости и неправди вси, в пожелания непозволени, само от мен въобразени?
Кажи, коя си ти, че летиш, обвита във воалите ефирни на правда непобедима, кат закон непроменима, над земната снага се явяваш като мироноска в небесна съдба? Кажи, коя си ти, че все ми противостоиш и над всичко ти непроменима стоиш и правото Му на вечно неизменим държиш?!
Кажи, коя си ти, че нощ черна ми е съдба, чрез беззаконие и неправда се боря с теб в нощта, нощта черна, тя ми е душа? Воювам над земната плеща, като хищен звяр я дера и непрестанно й ранявам снага, за да я сломя, да я подчиня на волята моя! А все като Мощ бойна ме гониш, с мен в непрестанна война се явяваш, като светла зора изгряваш, против волята моя, над пленницата моя Земя. В нощ тъмна като Луна я озаряваш. И спускаш воалите бели на омара, и обвиваш снага на планета Земя. Като птица ранена, раните й дълбоки лекуваш. И само ти, славна мощ негова, се явяваш като светла роса, струя кристална! Поиш я и я освежаваш, от кървавите рани я освобождаваш! А аз все я дера, горя, като моя плячка с хищните се нокти я браздя.
Ти от тях не се боиш и ефирна кат зора зазорена все летиш, летиш в полета си безпрепятствен от мен и с кристалните дъждовни капки я поиш – Негови сълзи, с които я тешиш!
Кажи, коя си ти, същата ли, която аз познавах и се наслаждавах преди падението мое? Или подобно на слава първа се явяваш, че в таз борба непрестанно над злото мое с добро Негово ти успяваш? И в зората ранна се явяваш във воали бели сватбени, гониш мъглата, савана черен на нощ тъмна – смъртта, че тя, убояна, свива си крила пред изгрева тържествен на утрото светло, повито в повоите му – лъчи златни, неводи в царствени съдби?
Кажи, коя си ти, че отричаш правото ми на владетел – мрак злокобен – черна сянка – моя съдба? Питам те сетно, ще ли ми се покориш и в царство ми на мрак да се приютиш? И тайната велика на издръжливостта, непокорна на мен – нощ черна, смъртна сянка да явиш? Аз съм властелин и воювам с един непримирим, със сила и Власт мой враг! Ненаситно ще го гоня аз!!! Да, ще Го гоня сред тоз пленен от мене свят в плен мой и грях – частично що ми се покорява но това все не ме задоволява! Питам те сетно, кажи, ще ли признаеш моята черна власт, че аз съм таз черна сянка над Земя, която витае като призрак зловещ, обвит в мъгла, кораб пиратски в нощта и простирам савана мъртвешки над трупове човешки?
Кажи, коя си ти и отгде черпиш сила, власт, че си тъй жизнена и летиш, като ден светъл трептиш под лъчи Му златни, обвита в любовта Му, изгаряща неправдите мои?
А ти водиш със себе си жизнени милости в надежди на увенчание – нетленни съдби, небесни истини! И мен съвсем ясно разбираш, и целта ми следиш над земния предел, мисъл ми на погибел и ме презираш. Не се боиш, нито към мене клониш, не се покоряваш, на мен не се покланяш, а себе си в слава Негова изявяваш! И като недостоен и победен мен показваш в таз непрестанна борба и ми досаждаш, като сочиш осъдена ми съдба! А ти я определяш сред планета Земя!
Кажи, кой ти позволи да ме сравняваш с делата ми в неправда и злепоставяш в таз дискусия, изискана от мен, да се сравняваш с мен, че сме в една осъдена съдба, а на погибел геена е тя?
Ето погледни, ти си поглед светъл, водя аз легиони покорни на мен – фауна крилата, изявила на войнството ми паднало съдбата, прилепи слепи, бухали и кукумявки, дяволици, лешояди всички кръвопийци, мои ятаци, изродени съдби, кучета слепи в дън земи!
А ти се явяваш с крилата на зората, албатрос над океани и моря с омарени крила, спускаш воали сватбени над планета Земя и в надежди на светли пориви в ден светли я прибулваш в съдба осъществима, на правда – мисълта, в милостта и любовта Му незрима! Кажи, кой ти позволи да ме злепоставяш, че съм сянка, нощ черна, бягаща от светлия ден като подобие злокобно на птици дяволици в изродена съдба моя? То е така, но ти защо ме показваш чрез дела ми нечисти, съдби беззаконни изявяваш?
Кажи, кой те тъй смело въоръжи, че крила си простряла като гълъбица бяла, и летиш, летиш в простора лазурен, прибежище твое, твоя съдба, навек победител над неправди мои?! Кой ти позволи кат Зефира нежен да се носиш и докосваш струни сърдечни и изтръгваш хвали към Мощта вечна? Че в акомп се сливат селения земни и се носят симфонии вселенни? Не знаеш ли, че сърце ми са ледовете на два полюса и те са толкова недостижими, далечни, далечни и ти не можеш ги докосна? Че нагонът ми за власт земна е огнена бездна и там ще витае сянката ми черна, и тя не те настига, нито вплита, войнството ми сляпо не те вижда! А песента ти се носи в ефира, но глухо и мудно е войнството мое като аспид и дяволица. Но само долавяме тез съдби прекрасни от алчните за власт и слава роби на греха, а аз – техен робовладелец!
Целта ми е една: за во век да владея над тях и Земя. Не може сянката ми черна да те настигне сред поробения от мене свят, държа го в паяжините си аз! Паяци са моите войнства, скорпиони са моите легиони! А ти волна летиш, непобедима в зорите ранни се къпеш, свободна в брилянтните роси, а одежда ти изумрудена, украсена с рубинови цени, сапфири небесни – нейни съдби! И чакаш поводите златни да свиваш в победа венци? В нощ черна морето бучи – моя бездна, съдби, бродя кат забулените Мохамедови були и тъй закрит, забулен, да ме не познае Земя, че водя войнства в борба с Твореца на всяка Правда – Негова лична съдба! А аз рева, рева като ненаситен звяр сред пленена Земя!
Но цел ми е една – да владея с неправда Земя завсегда! И като нива пожъната да я горя, с косата ми смъртна да я кося. Нощ черна, черна ми съдба, непрестанно ще воювам и ще руша: тайфуни, урагани, в неправда всеоръжия мои, смерчове грабливи като птици уродливи ми са бич коварен в ръка – моя съдба, котел врящи, огнена бездна. Аз браздя угари, черна земна плеща. А ти се явяваш като светла Луна, осенена от мощта и като златен кораб над лазурна вода пътеки златни чертаеш над океани и моря, реки и езера! И всяко дихание в жизнени съдби ти се любува всред земния шир. Защо ме смущаваш в царство ми на мрачни тъми, та гневът ми се надига в ридание, сърце ми – лава, изригваща страдание?! И браздя земните плещи и всяко жизнено дихание опожарявам.
А ти над всичко туй стоиш с добродетелите Му вси! Земя все на Него се надява да я теши, да я успокоява в ден на светли съдби, спасителни пояси да спуща над Земи. А аз ще ревна с глас голям като звяр ранен и ще събера вси мои пленници, ще ги строя като тъми мълчаливи, войнства уродливи, ще разпростра черни си мисли, дано я стигне моята съдба! Че все не ми се покорява, а само на Него се доверява! Че след злокобна борба ще се надигне гърда ми кат на камила гърбица, ще я тежко раня! Той, лъч светли, спуща неводи златни над ранена й снага и я в ден светли повива като новородена съдба, в надежди светли я обвива и със струите росни я насища, че тя забравя тежките си поражения на снага, нанесени от моята злокобна ръка и тъй ранена, върти се пред Него в преклонение и Нему се осланя, че бил Той неин Годеник! А не разумява, че обвързана е с веригите тежки на робиня, оголена кат моя слугиня и всичките зарази на греха, язви зли, нанесох жестоко над нейната снага. И тъй я показах пред Вселена, Всемир да видят вси, че тя е от мене тежко наранена, пленница злочеста пленена! В нощите потайни гоня я с бича си коварни чрез бури магнитни, ветрове незнайни!
А тя все плува като кораб разперил платна си, повяли са го ветрища потайни и пее песента на родовете за войните смели, че те са й били рожби свидни и с кърма, небесна манна, нежно ги е кърмила! Че тя е била на почит сред седемте планети, с корона ефирна удостоена, с корона ефирна, Негова емблема – княгиня, а не моя поробена слугиня! И смело се върти в кордона на седемте си сестри! Че те били Слънчева система, строени по план и схема! А мен не ще ме веч търпи над ранени си плещи! Може би тайната си някому ще довери и тогаз ще я отново със силата си нечиста подгоня. А сега безмълвна води тя борба, мене не признава и от злите ми дела се отвращава, бича ми коварен с дълготърпение изтърпява!
Я кажи, коя си ти над нея строена, че като звездите в просторите небесни ликът ти светли ме смущава, с лъчите златни се повиваш, и с тях в люлката вековна се люлееш? Знаеш ли ти, че всички са били Негови творения, стражи всемирни, строени в дни мирни, в строгост и ред наредени и сред цялата Вселена пазят дисциплина? И ней чест оказват, че тя, Земя, е наистина от мен пленена, но за во век ще бъде освободена!
О, не! Не! Не ще бъде така! Аз съм смърт костелива, птица хищна граблива и в ноктите си я държа, звяр съм уродлив, но и похотлив, ненаситно кръвожаден, орел съм лешояден; и чрез всеки мъртъв труп я раздирам и диря сърце й да открия, но то не е жизнено, за да разбирам, ни пулс, ни ритми мога да доловя, за да отгатна пориви и мисли, надежди крилати да открия!
Дълбоко под мантията своя тя крие своите надежди, недостигаеми в непроницаема съдба! Така е и с нейните родени от нея деца, че сърце й докосна ли със смъртта, спират да туптят нейните съдби! А в жизнени съдби сърце й било злат олтар в свещенослужение, в дар – храм на Дух Святи, подвижена в подвизи най-святи! А аз го умъртвявам, в него все ровя да изтръгна му съдба, а то мълчи, знак не дава робът, а само плът, пръст земна, материя в гроба земен изтлява, покосена от смъртни ми коси – моя навек съдба!
А ти, смутителко моя, ще кажеш ли най-после коя си ти и ще ли тайната й на издръжливост пред мен да откриеш, или в едно с нея и тя в гроба ще изтлее? Че ти високо над нея кат сияйна звезда грееш, златен наниз – системно украшение, огърлие от бисери? Що грееш ти над таз поробена планета Земя, потънала от моите зли дела в тежка воня, кървави реки поят й снага, човешки съдби, на спасение души? Как ли ще се от тях злочеста освободи? И все пак в надежда светли лети. Ти знаеш тайната й от гърди! Че тъй смело летиш над пътеките лунни кат кораб рибарски с разперени бели платна и с мъдрост спущаш неводите си като над рибни пасажи! Защо са все бели като вълните нашумели? Кажи ми ти, неуловима смутителко моя, а съзрима, че владееш над вси поробени земни съдби от три пояса, препасали й чресла, по видовете им: на фауна крилата, ногата, на флора, в багри на дъгата, на човека племената в багри и раси сред Земята! Че те хвалят кат сияйни зари, млади девствени невестини съдби, обвита във воалите бели, опазила печата на честта за Възлюбления си за деня на увенчаващата им се любов!
Кажи, коя си ти, че тъй дръзновено отричаш победата моя, която се явява чрез крепните вдовишки воали овехтели, че без ред прибулвам млади и стари? Кажи, смутителю на царство ми мрачно, защо мълчиш? Не знаеш ли, че аз имам власт смъртоносна и не крия това, а в дискусия го изявявам? Днес аз претендирам за завоевател! Но безмълвието ти ме смути и не ще те търпя! Ще развихря войнствената си сила и теб ще разпилея, ако само те позная и настигна! Но неуловима си ти, слава, мощ творческа, движила си съдбите на земните и небесни мащаби! Теб познават родовете човешки, погребвани от мен в рововете! Но ти все сърцата си недостижима, неуловима. В таз дискусия оръжието си явявам и високо го издигам! И ще те унищожа, като земя ще те окося! Само името Му да споменеш, и вместо мен Него да избереш! Аз, смърт костелива, ще те покося! А ти немариш, че съм се смутил и войнството си съм смутил!
Само Името Му да споменеш или Бог Всемогъщ да го наречеш, за Мощ върховна да Го признаеш, ще те накажа и не ще ти простя! Защо като негова слава се явяваш, а с мен не се съобразяваш, че съм земен властелин, над мрака земен владея, смърт костелива над Земя разстилам – пленница моя! Единствен аз, излязъл от небесните селения, Вселена, Всемир, дръзнах и я плених, на горката си похот я покорих! А теб, доловима, но недостижима, не мога да уцеля! Че цел моя си ти и ще те гоня сред земния предел, ще те улуча, само да те чуя, че Го величаеш и над мен Го възвисяваш, че Го признаваш и Го приемаш сред тоз земен свят, който владея аз с бича си коварен в ръка ми, под моята власт го покорявам.
Роб мой е тоз свят и ще го на волята си подчиня, както маймуна в клетка разиграна. Всичко е в мълчание пред нелепите ми пориви, за злото мое не ме вини, а на волята ми сляпо се подчини! Като вол впрегнат в ярема грехът тегли го до гроб! Аз света владея и в кървави реки се къпя! Пред мен вечността стои, все водя войни, язви зли!
Печат ми е смъртта – каинова съдба! А ти, коя си, че тъй смела се явяваш след победата моя? Не виждаш ли, че се е простряла смъртна ми коса, зима зла владее над Земя? А ти волна, разперила крила – воали, бели платна, обвиваш й чресла в снежно бяла пелена! А напролет, когато се готвя да се увенчая, със смъртта да се узаконя, когато сковани са в лед земни недра и в сън дълбок флора е заспала, ти долетяваш с пролетта лъчезарна, обвита в светлина и песен смело запяваш! И с лъчите си Земя сгряваш и всичко спящо възкресяваш, всички съдби съживяваш! И мен принуждаваш да започвам отново, бури, вихри зли, борби да подновявам и ме убояваш, най-големия ми дар побеждаваш! Сега предупреждавам те да внимаваш, че със смъртта се наложих, като белег природен го приложих, в кръговрата на флора и фауна се явявам! И я покосявам с изродени си ръце, ожесточен, я събличам и на погибел я обричам! Нека Вселена, Всемир я видят оголена като девица, хубавица! Но ти все бързаш и в одежда нова я обличаш!
Коя си ти, че на светло ти чело ярка свети звезда под силната лапа на Лъва и вси сочат на власт и сила, Мощ велика над победената от мене земна площ! И се явяваш като вожд, вдигнала ръце, вперила поглед в Небе и молитвено нашепваш благодарствени Нему хвали чрез поклонниците Му вси! С химни свещени в пролет разлистена простора небесен насищаш и уши ми проглушаваш. Не разумя ли, че и аз чрез Каин глас на свещенослужение повиших, олтар с жертва пред мен явих? В пустинята зла с Корея, Дотана и Авирона победата моя явих! В огнената им съдба все аз бях и еврейското войнство ослепя! В полата на Синая цял народ се омая и пред телето златно се разигра!
Но времето лети, а ти, непобедима, все воюваш с мен, и не виждаш войнство ми строено, с всички измами мои въоръжено. Аз съм тоз поклон приел в похвала за делата ми неповторими, като жертви ухайни пред мен ги явяват. Огънят ми зловещ ги изгаря като лоена свещ! А може би ще се похвалиш за минали дни, събрани във времена и векове, когато Го посрещаше в зората зазорена с химни свещени? А в залеза им румен изпращаше Го в пурпурни свещени съдби. А Той, в сила и власт, мощ, жизнен Вожд, Слънце ярко, позлатяваше с лъчи Си жарки, Земя обвиваше, а ти благоговееше пред Неговите свещени съдби! Не ще ли ме заблудиш, че в огнения Му плам не гориш, в любовта Му сърцето ти не гори, ефирна кат Зефира нежен ти летиш, носена на крила Му, Земя с три пояса земни да озариш? И обсипваш ги с милостите Му вси, а те са мое пленение, за вечно угнетение готвя ги аз в царството огнено на мрака, в погибел вечна да горят и като червеи в греха си да се гърчат!
Кажи, коя си ти? Име имаш ли да те зовят, че да те познаят всички мои подчинения и да те разкъсат в побеждение? Кажи, коя си ти, та тъй смело посягаш над подчинената ми робиня, тя е в одежда на княгиня, обагрена в цветове, неповторима в багрите на дъгата зрима?! А полата й извезана с везмата на съдбата. Не си ли уведомена, че аз съм нейният господар, на погибел неин вечен цар? Тя, пленница злочеста, над нея ще се увенчая със смъртта! Затова ще я зорко пазя, дано в единство с нея и аз се увенчая! А Земя непокорна не ми се подчинява, само э четири времена одеждата си царствена сменява и върти се пред Вселената в Слънчевата Система, и годеница Негова се нарича! И макар че в нея огънят неугасим гори за милостите Му вси, тя все се върти, верти!
Кажи, как смееш ти и дръзваш с нейните везма да се кичиш? Извезала ги е тя в багрите на дъгата, общувала е с Небесата и е заявявала в дни и времена, че са Негови завсегда, а не мои пленници за вечността! И като сияйна зора, напълнила чашата си златна с роса, блестиш, под златни Му лъчи трептиш и щедро ги поиш. Кажете, всички Мощности – Негови мирови съдби, в таз дискусия пред вселенни очи, поканени от всички всемирни нейни съдби, на закономерности и планомерности в ред и дисциплина! Сред лазура ме показвате, с ръка ме сочите, вие ме раздразнихте, не ме пощадихте, когато чрез Нерон представих се за клоун, а днес все още царство му владея с трон! Не забравяйте, че на мен принадлежи поклонът! Че рева, рева чрез урагани, политам чрез тайфуни, чрез смерчове грабя, Земя разигравам и всичко поглъщам! Вулкан ми е гърло! Изригвам огнена лава, земната плеща заливам, като бразда я набраздявам, дано на волята ми се подчини и на мен се покори!
Кажи най-после, коя си ти и ме признай, като мрак зловещи ме познай, дори и да те горя в огнените пещи, мен и само мен признай, и земната ми власт узнай! Но ти все безмълвна си, а в ден светли на младостта, в пролет разцъфтяла Земя обсипваш с щедрости на милостите Му вси!
А в нощ тъмна войнство ми злокобно воюва и похотите си зли излива, а ти в люлката на любовта Му нежна почиваш и в ден светли къпеш се в слънчеви лъчи! В пурпур златен се обвиваш, като със свещена мантия плещи си покриваш. И щедро раздаваш милостите Му вси! А любовта Му към нея (Земя) е безбрежен океан и навред се явява царственият Му лиман!
Кажи, коя си ти, та тъй дръзновено стоиш на пътя ми на победител злочест? Кажи, отгде черпиш таз сила, че мащабите земни владееш? Не знаеш ли, че те са пленници мои, три кордона влачещи синджирите черни на греха, докато ги покоси смъртта?
Кажи, защо мълчиш, в таз дискусия изправена да чуеш моите обвинения? Както в Древността на Кармил чрез Илия ти бе заставена да воюваш против мен, велик завоевател, както Нерон, със смъртен нагон, за власт земна и трон!
Кажи, защо не ми се покоряваш, не ми се покланяш чрез Аманово завладение? Защо като Мардохея упорито ме отхвърляш и не ме почиташ?! Знаеш ли, че аз над вси царе с царства владея и чрез тях силата си изявявам и на звяра я предавам? Кажи, кой ти позволи в таз борба велика сред мащабите земни да поставяш строго определени граници между мен и Него, защо физически ни дискриминираш, незрими, но допустими? Помни моите обвинения в настоящата дискусия, че аз ще победя пред Вселена, Всемир и цялата Земя ще спечеля, като всичко разбера, тя мен ще избере, че моя пленница е тя с трите й поясни украшения, а Негови творения! И те вси са дишащи съдби, ще им ровя в гърди, ще раздирам сърце им живо, туптящо, както в древни жертвоприношения на младенци!
Кажи, кажи, защо позволи на зората да се явява след нощ в борбата, обвита във воалите сватбени, изтъкани от нишките на мъдростта Му свята? Зазорява се в надежди за светли бъднини, в ден сияен, ярко Слънце летиш, впрегнала колесница огнена, разцъфтяваш пред моите очи, в милост и любов я потопяваш, с венци нетленни я разкрасяваш. А тя все се върти, върти, немари, че я прозирам без очи. И в победи животът земен кипи сред поясите три, творения Негови, а мои пленения са вси! И навред аз тръбя: забранете я! Спрете я!
А тя под палещи лъчи на огнени съдби цъфти в багри и краски най-красиви, ухаят в най-изрядни аромати пред Небеса, но тя пленница е моя! Пред лазурите ведри чрез даровете му щедри Нему се усмихва с лъчезарната усмивка на надеждата!
Днес избухвам в протест чрез всички мои пленения: прилепи слепи, бухали, кукумявки, лешояди кръвопийци, на нощта черна вампири, че не мога вече да изтърпя като нейни украшения да ги държа, ще ги изгоря в огъня, в който сам ще горя! Каква е таз одежда земна, че диша, чувствува, разсъждава и действува в жизнени съдби на живота земен? Той ги топи в жизнени светли съдби! Веднаж победена, от мен пленена, умъртвена в зима зла, погребана, а в пролет ранна възкресена! Докога ще водя таз борба? Щом веднъж съм я пленил, жестоко умъртвил, сам аз ще се призная за победител! А Той все я посещава, чрез дела Си жизненост й дарява, в сила и Мощ Своя я въоръжава и я употребява и внедрява! А със Слово – словесната борба, води я безпощадно пред Небеса, за да ме злепоставя!
Как смееш, кажи, и коя си ти, че непрестанно водиш борба, воюваш в отбрана, като войнство и като хмел (квас) ме побеждаваш, и като дим изпаряваш? Или си пролет лъчезарна с дар на възкресение, изтъкана в становете му на Мощ избрана, и свободно простираш воалите си ефирни и земната плеща обвиваш? А флора ухайна се разцъфтява, в багри и краски се разхубавява. Струята кристална я напоява и песен нежна запява! Пчеличка, разперила крилца, я опрашава, а тя, фидана оплодена, пред Твореца Си продължава. И подемат се хвали, чуят се химни свещени към Твореца на вси създания земни! Не съм ли и аз заслужил, че само Него хвалят и славят? Творец бил на вселенни, всемирни съдби, в победи земни на жизнени дихания.
Запяват три пояса земни по видове, повяват тихи ветрове и ухания политат и се сливат с хвалите на птици хвъркати и песни вълшебни към Небе отлитат! От векове и времена все същата хвала се носи в ефира небесен като песен свещена на родове неземни. Макар покосени от моята ръка, макар че над тях броди смъртта и веч са изтляли прахове, тя все се явява в краски най-вълшебни и в акомп запява симфония на жизнени дарения. И тя все наново се подема! Тази е може би тайната на градината райска от Едема! А нарът и бадемът сред лозето я в струя огнена подема! На Рубина Му свят цена била тя. а аз я пролях и го разпилях и вместо мен все Него и Него те зоват! А Земя носи в обема свой плод, обременена, невяста изявена, все негови съдби накичени по пояса й! И лети, лети в танц свещен пред вси, и се върти, върти, с мащабите земни на своите плещи! О, не ще ги вече злото ми търпи!
Кажи, не ще ли се убоиш ти, че съм те отхвърлил завсегда, като непотребна на мен съдба? Кажи, под зноя ярък, под палещи лъчи плодът се разви! А наесен красен се явява, отрупал се с щедростите Му вси награди на добродетелите Му! Помни, че робиня моя е Земя! А ти, нежелана гостенка преходна, като птица прелетна cе явяваш и отлетяваш, нежелана от мен, натрапена над Земя, независима от нея! Защо и Земя на теб се покорява? И знай, макар и неуловима и теб ще пленя! Че в жизненост, Мощ велика се явяваш в пролетта, лека кат ефирна съдба и неусетена от мен отминаваш. Как в зноя земен възрастяваш? В есен победите Негови представяш с нарови синци като свещени хвали, свити от теб във венци – могъщи увенчания, Негови славни съдби! А защо на мен приписваш поражения вси?
Кажи, предвидена си в плановете ми да те спра и унищожа! Но тайната велика на развоя на Плана Негов не е по силите ми да докосна, повоя Му да развия, за да спра развоя! И тогава ще видиш ти, Земя и Небе, що е без Слънце и Луна, без дъжд и роса, без зърно и вода, без жизнено дихание в гърда! Навек Земя ще заледя, ще я в ледове скова като полюса земен, мое владение вечно! В ледено парче ще я превърна чрез всеоръжието мое – безжизнено дихание, а грях, болка и страдание ще я залее, докато я окося с косата на смъртта и плодовете Негови обера. Пред теб аз стоя, поробителя на Земя, господар на тъмнината, създателят на всяка злина, развявам знамената черни на греха, в коварство размахвам смъртната коса! А на теб днес ти е краят, къде ти е Раят? Завсегда ще ви отхвърля пред вси всемирни, вселенни очи! А Раят бил се видоизменил, а как го е скрил, че ни аз, ни войнството мое го е открило? А ти изложи ме пред вси вселенни, всемирни очи, но аз Земя ще гоня, а тя опустошена ще стене в агония, че царството ми в неправда не осъществи!
Макар че все още на трон седя, с корона трикатна на глава, осъден съм завсегда, че бил съм без ред и дисциплина, без Закон на правда нерушим, обвинен за злото на мнозина! Че царство ми земно съм устроил в беззаконие и като робовладелец с бич в ръка, с коварство го владея аз, а не Той!!! А щом съм показан пред вси вселенни, всемирни селения, наблюдаван съм с презрение чрез звездните очи, те все ще пожелаят за владетел един от двама ни! Но зная, че ако лъжата ми коварна разберат и открият тайната на борбата, че две сили се борят, два духа над Земя за нея се бият, кого ли ще изберат, че вси са подчинени, по план и схеми наредени и в Правда на закон движат се пред Твореца в поклон, пред Съдебния на правда трон!
А теб отхвърлям аз в Негова ръка, че ти ме победи пред вси и като слава Негова незрима се явяваш пред вси небесни и земни съдби, че ти не ми се покори, нито пред мен се поклони! Не ще те повече търпя, че ме посочи като неспособен да разбера коя си ти, в какао се крие силата твоя, че си овладяла ефирни Небеса и си разумяла, че се явяваш и с Мощ жизнена мащабите земни овладяваш, в животворящи съдби ги явяваш. А на мен не позволяваш Земя да заледя, да я застаря, в лед вечен да я скова! А само два полюса си ми отредила, безжизнен шести континент да владея и там с беззаконието си да се рея, да се въртя в пътища безцелни, да грухтя и да се валям в леда!
Но ти запомни: Обвинявам те, че ме излагаш и пред вси заявяваш, че не аз съм създател, а горки рушител, че не съм милост и любов, а коварство, жестокост и ужас с присъствието си всявам, чрез язви зли всичко унищожавам. Че не съм младостта с жизнено дихание, ни живот в оправдание, но старост в окаяние, покосяваща живота земен, горко стенание, палач над жизненото дихание, косач земен на смъртта. Нали призна, че Земя е бойна арена, нива окосена, с плевел засадена, а аз сам се издигнах, в засада трон поставих, да я завладея и с нея да се навек увенчая! Че аз съм сеячът на плевел сред земната нива! Как тогаз отричаш моята власт земна и сила? А Той, Любимият твой, бил таз сила непобедима, Мощ Творческа и власт чрез Съдебен Глас! Той бил Творецът на Земя, на прашеца и по подобие и образ Негови създал човека и богато го наградил, с всички добродетели го е въоръжил! Но аз човека побеждавам, с косата смъртна жестоко го окосявам! Не е ли сила, мощ моя, изваден окървавен нож? Защо не ме признаеш, пред Вселена, Всемир като творец представиш?! А ти с всички добродетели против мен стоиш, воюваш, не ме щадиш и ми противостоиш и ме кориш, че с лед да я скова желая, че тя моя пленница е, зная, че в горест и скръб я пових, в тъмнина духовна я заблудих!
О, ще те оборя в таз дискусия моя! Но ти все си неуловима, слава Негова, а зрима! И се явяваш без да предупреждаваш, ти целия небесен простор обитаваш! А на мен само поднебесната оставяш и ми позволяваш да бродя безцелно, в черните дупки да се крия ме принуждаваш! И с нагона смъртен жертвите си там да водя, с тях да се задоволявам, като смет воняща душите им да ровя. Докога ще те търпя, теб, неуловима и непобедима?
Че аз господар съм горд, в тъмнината ходя да ловувам лов! Теб ще оборя със слова, че бич ми са коварен във ръка! Аз робовладелец съм, а ти, робът, от мен поробен сред планета Земя! Земя е моя плячка, трофей от победите ми вси!
А Той се явява над Земя и воюва със светлите си лъчи, на добродетелта те са съдби! И никой сякаш не разбира, че делата им зли осветява, а Земя със Светлина препасва! И Го приемат, дирят и намират, с поклони святи Го даряват! С милост Той ги обнадеждява и Плана спасителен им доверява! Като Негова съдба те щели да заемат на падналото войнство места! Че бич ми е в ръка, те не знаят, ще воювам с тях и ще ги победя! Само Плана да узная и да го променя на волята моя да го подчиня, но мракът черен не ми позволява, войнство ми пленено ослепява и в немощ бавно изтлява!
Но ти, неуловима, чрез човек си се явила, ако само поемеш повоя на спасението и явно го изявиш. Името Му със свята вяра да изречеш, да засвидетелствуваш сила Му, Мощ велика да я назовеш, и от Него благодат черпиш, че Той бил извор животворен – Мощ Творческа неповторима, с воля твърда, несломима! Аз в позор и укор унищожен, а теб Той с Мощ велика на мъдрост въоръжил е и те употребява, в борбата с Мен те укрепява! Или ако поведеш целия земен свят като победител, под знамето Му бойно, светлина съдебна, да сведеш, Войнството Му земно да събереш, мен ще победиш! Развяла си Знаме на правда, извезано в зората ранна с пурпурни везма, капките Му рубинови, кървави цени си вплитала, за да те изкупи и навек от ръката ми зла да те изведе! Че везмата са обшити със сапфири, проточили златни лъчи, на Правдата Негова жизнени съдби! А одежда Му първосвещена, украсена с наровидни звънци, изразена реално на земните плещи, със звън първосвещен звънят на всички страни! Строил войнствата Си, с Мощ първосвещена ги е въоръжил, те са Негови лични съдби, удостоени с чинове велики на милостите Му вси!
А мене чрез Каин и Хама, Корея, Дотана подгони ме, чрез Надав и Саул и показа ми съдбата, само ако дръзна да ги облека сред Земята!
Признавам че той само той те е въоръжил, ято албатроси, разперили крила в полет смел над океани и моря като жерави в стройни редици, чертаят кръгове пред Вселена, Всемир, летят в победен пир! А мене оприличи на птица дяволица с изродени криле, войнство ми, лешояди и вампири, с кръв се опива. А тях ги е смело белязал, с печат златен ги е запечатал, на чела им звезда свети и лъв реве! А Вестта църковна, развято им знаме в ръка му, вей се в полета на щърк и щъркелица! Над блатата не смее змия да си покаже главата„ Че знамето й свободно се вее над Земята като Вест съдебна, запечатваща съдбите над земните плещи! Само веднаж да Го зърна над Земята, но ми пречи слепотата. Не чувам химна им свещен, ни песента им хвалебна пред Небесата, че оглушаха ми ухата! Но в Армагедона ще зърнат пак Адона и Авесалома. Макар да не успяха в борбата, то аз ще нося короната трикатна на главата!
Ще въоръжа блудницата Вавилон с рева на всички зверове, ще се убоят всички светове и ще свият знамена, щом я не зърнат сред Земя! Че те носят съдебно разрешените съдби като лични от Вожда им въоръжения, строени за борба!
Питам аз, срещу кого ще воюват те? Не съм ли аз победител, техен земен пленител, а Земята – моя робиня? Защо надигат Глас като Съдебна власт? С Него щял да се яви сред Армагедона в съдебно въоръжение, с воля на адамант като мантията земна! Но ще се мъча аз да я пробия, да се поровя в нейната гърда, макар да е недосегаема съдба! Обвинени са моите подчинения, явили се в побеждения, а се завръщат победени. А Войнствата Негови са въоръжени, с броня адамантова нагласени, не се смущават от подвизите мои!
Питам те, кажи, смела си кат Войнство в царствени съдби в подвизи Сионови, но не дръзваш да го признаеш още ти! Че Бог е той, все о все, Всемогъщ във всички начинания, Творец в мъдрост неизследима! Той щедро дарява творенията Свои и в законна Правда ги употребява! А днес е позволил пред очи ми замъглени, от нагона ми пленени, да се явяваш ти и престижа ми на робовладелец да подронваш пред цялата Вселена, Всемир. А аз ще покажа способностите си вси! Не ще ти позволя да летиш като птица в простора син. Ще те улуча и ще отмъстя, че ти на воля летиш. И с песен крилата Го хвалиш, химни свещени на Твореца си принасяш. А Той е великият твой пир във вечен мир.
Ти знаеш, че Той е все един и същ и с мен води неравна борба. Силата ми намаля, победите ми завоювани с измама не признава Но аз, Сатана, ще ревна с глас голям, с дулата на атома ще засвиря, както в Нагазаки и Хирошима, победата ми е над мнозина! С урагани и тайфуни ще развихря си сили, че вулкан ми е гърдата, в беди ще залея Земята! Нека тогаз и аз пламна в нея и изтлея! Но ще я залея!
Не ще ли ми кажеш, коя си ти, че на волята моя не се подчини? А и всеоръжието ми е победено, дарът ми е унищожен. Макар че простирам смъртна коса, Той възкръсна и отлетя! За него Земя гърда разтвори и като новородена в Небе Го изпроводи. Ето днес те отхвърлям като непобедима Мощ, слава сияйна изявяваща Го ощ, пред Небе и Земя и пред падналите ми ангели вси, пред всички мои земни завоевания сред този паднал в грях свят, който аз владея с коварство и мъст!
Коя си ти, неуловима, непостижима, че от първия ми порив на пожелание за власт, господстващ с трон, скиптър и корона за главата на Амана, изявих се пред мнозина, а ти все ме гониш, смела и непобедима в борбата за власт и сила. И смело ми се противопоставяш и на целта ми препятствие поставяш. Забулен в мрака на нощта ти все ме познаваш и гониш ме като черна сянка, моя зловеща съдба. Аз простирам с коварство пътя си злокобен над земната площ, мъгла черна разстилам като легло в нощ и трупове човешки загребвам, и в земната пазуха ги скривам.
А ти, Луна сияйна осенена, от лъчи Му златни надарена, протягаш към Него ръка и макар мен, наранения, Земя озаряваш, раздираш мъгла и пътя на святост пред нозе си простираш като сияеща лунна пътека над морската бездна! Кажи, кой ти разреши да извършваш тез велики Негови съдби над царство ми мрачно, че тъй ме смути? Кой дела ми да огряваш ти разреши, че тъй храбро ме показваш пред вселенни, всемирни очи? Нали ще ме познаят измамените вси, че водил съм ги и водя с измами и лъжи? Не се ли от мен боиш, че господар над тъмнината съм бил, от смъртната коса – мой скиптър, не се ли устраши? Кажи, че аз зная, победен е Той и като прекършен меч в моята ръка отхвърлена е тя, смъртта!
Коварството ми разкрила си и смъртта презираш! Не разумя ли, че в тежката борба аз като сянка изчезвам, щом Кръвта Му свята призовеш, и като войн победен в мрачна доба се сривам, за да не ме посечеш с оръжието свято, поверено ти в ръце! И ефирна като зората, обвиваш се във воалите бели на девствени съдби и покриваш земните плещи. Със светлия ден се увенчаваш, сноп лъчи над глава ти озаряват и като светиев ореол пред мен победителка стоиш! Защо ме смущаваш, като в Мощ велика в пролет се явяваш, с дара на възкресение в гърда, тъй красна, Земя украсяваш? И в живот я обновяваш? Одежда изумрудена й даряваш, с бисери и брилянти я обсипваш, с роси благодатни я напояваш? А тя, Земя, се явява в удостоение, в надежди светли за бъдещи побеждения и моите тайни въжделения отлитат в забвение. Защо мечти ми съкровени погубваш ти, че желанието ми е всичко живо да кося, да погубя, да унищожа? И бича си коварен на воля да размахвам? А днес в таз дискусия; от мен предизвикана пред вси вселенни, всемирни очи с цел една, да се защитя, преди да пламне гневът мой в Трети Армагедон, с мъст, коварство, злина, сърцето ми изтлява и нагонът ми свиреп сетно се изявява в страшната ми съдба! Махни се, отстрани се от пътя ми злокобен, със седем язви приготвил съм се веч, над земната плеща ще ги извея в сеч, над живота смърт ще разстеля!
О, бягай надалеч ти, победителко моя! Завоевателната ми цел не възпрепятствай над земния предел! Че аз предател съм злочест, но със Земя да се увенчая горко мечтая! А днес, що съм аз, не ли като един презрян, неувенчан, разоблачен господар и цар? А Той, Любимият твой, увенчан от вечния Цар, със скиптър и корона седи на Трон в победата Си славна, узаконен, с рубина сияен украсен, изкупва с цена Си кръвна целия паднал поробен свят! А аз къде да се скрия, не съм ли като Нерона, с неправда владея на Земя трона с трикатната корона! Нали с шум, със славни почести съм желал да я получа и скиптъра безславен в ръка си да обуча, в битката злокобна желая Него да улуча! Но днес, в първия залп на боя неравен, всичката ми слава безшумно отлетява! На Гласа съдебен лъчът златен ме огрява, дела ми злочестни изяснява, със славата си земна веч се прощавам.
Кажи, коя си ти, кога и как се увенча, с венец нетлен украсена ти е глава, лъчи Му златни в жизнени съдби на надежда вечна в Правда безконечна. Кажи, че в лазури ведри веч се ти яви, сияйна като най-светлите звезди! И украсила си на невястата съдба, че тя е таз представителка на планета Земя – невяста Негова, увенчана била тя завсегда!
Знай, че предупредена си ти, не ще те веч търпя! В Армагедона сетен земята в кърви ще потопя, но знай, че аз ще победя, с победа неславна на трон ще се задържа! С криле железни в небе ще полетя гнездо да свия сред светлите звезди! Че по мощ и сила ти ме под надмина и във владичество на власт Гласът съдебен не се намери под моята коварна власт. А ти свободна си като зората зазорена, в светъл ден изявена, в пурпур и сила надарена. Свободна летиш в простора лазурен, с крила ефирни простора син обхождаш като кораб с развети бели платна – Правдата Негова, кормило светлина ти е в ръка и плуваш безпрепятствено сред земните моря!
Ти, вечно млада, в пролет с венци от цветя се увенчаваш, корона ти сияйна, победи славни, глава ти украсяват, облечена в сила и Мощ, Земя управляваш! Как ще те постигна, като си неуловима, как с теб ще се сравня, като облечена си в Мощ Негова и сила? Затова си властна и се явяваш над планета Земя като светла зора, предвещаваш ден светъл над земната снага! Светлината твоя ме заслепява и аз вече съвършено ослепявам! А ти се явяваш с дара на възкресение и над живота ръка протягаш и целокупност земна в нетленни съдби увенчаваш! Победата ти – славна мощ. творческа ощ! Докато Небе щедро раздава милостите си и планета Земя облива с роси, тя цъфти и се в живот развива! А аз със жестока ръка кося нивата Земя, с плевела и плява се покрива тя и от очите Творчески се скривам!
О, Земя, Земя, за да те владея, за теб водя аз с бич коварен борба, със злина, с грях и смърт те покривам, дано те овладея и над тебе вечно да живея! Но днес разумях, че не ще успея, макар че пожелах далеч от тебе гнездо сред звездите да свия! Но победата Му славна и оттам ще ме свали, Земя в огън и жупел сама ще ме изгори! А ти, с всичките Му милости и добрини надарена, как ще те постигна, кажи, че те са Творческа слава и Мощ! Земя, ти си удостоена, в пролет с ултралила се повиваш възкресена, одеждата твоя те обвива, затова безмълвна, в ден и нощ тъмна ти все се въртиш, в дълбок поклон пред лицето Му стоиш! И с ухаещите си хвали на флора от твоите плещи, ухаеща, ти целокупна стоиш в моление, с покаяние за избавление, да те изтръгне от ноктите ми хищни, бдиш! Затова в борбата със стихиите мои хвърляш се непримирима, гърда си пазиш неосквернена! В Мощ и сила се явяваш, с обещанията Му вси смела се увенчаваш. Признавам, че Той е Творец, в Мощ велика на Правда законна и Истина, а аз творение съм непримиримо, в неправда и лъжа поварено!
Как, о, Земя, ще те спечеля аз, като сам те накърнявам и с рани дълбоки те наранявам! С воня от трупове на тление те покривам, снагата ти оголена с тежки мъгли обвивам, със савана черен на смъртта кат смъртник те закривам. Желая да те владея, със сълзи и скръб да те полея! Как не ще се бориш ти за милостите Негови? А кога те зърна, о, Земя, като кораб с развети платна, със знаме на палубата твоя – закон на правда, развят като знаме над океани земни и моря. О, тогава аз рева. С Гласа на звяра те зова и повдигам в бунт морските вълни, за да те победя, да ти разкъсам платна, да ти счупя мачта, да те погреба в зейнала морска бездна, моя навек съдба! Но ти, както кораба на Ноя, избягваш от погледа ми, защото Светлината Му сияйна ме ослепи и ръката ми жестока изпусна твоите юзди! Но аз все се надявам и ще очаквам да ми се покориш, на мене да се поклониш! А ти все се люлееш пред Небе като корабокрушенци в сетни санове – санове свещени пред Небе! И пак в незнание, макар и да дириш помощ от Небе, знай, че Него подозирам и Го презирам – аз, аз съм врагът Негов! И зная, че Той сила има и бурята смирява, тих пристан за теб, Земя, явява!
И над Невястата Своя Той винаги с любов бди, но не ще те отстъпя Нему, ще се боря, с измама и лъжа ще Го оборя, за да те задържа, Земя, под своята коварна ръка, че държа в нея смъртната коса! За тебе слязох в градината райска и образа на звяра приех, измамих творението Негово да наруши заповедта, че добре знаеш – това е Законът на правда, трон на правда е той, непроменим завсегда!!! Но и сред твоята снага чрез творението Негово закона наруших и човека заблудих! Знаех, че Раят дом Божий е той, в мъдрост творческа неизследима, в любов и милост Творцува. Но рекох си: прогонен от небесните селения в беззаконие ще бродя и всякаква неправда ще върша, дано навеки победя! Но днес пред тоз Закон на правда и Съд в дискусия стоя и теб изявявам, Земя, че за теб водя борба, но не за мен си отредена ти, не за мен, творение, си сътворена! И първият грях чрез Каина аз бях и кръвта на Авеля пролях, и теб, Земя, обезчестих, и сред твоята снага знамето си – смъртната коса забих! Дълбоко те разорах и плевела в нощ тъмна посях, да явя пожелах победата Моя! Но не успях! Не ще те изтегля от Неговата ръка, ако и днес да си пленница моя! Ти отвори широко врата и прибежище мое стана, макар че в Поднебесната стоях и в черните дупки жертвите свои водя! А пазухата твоя покривам с воня, от кърви и трупове човешки. Вместо с кърма млечна да кърмиш чада, над теб смъртта броди и черното си знаме развява. Това е победата моя и аз те владея чрез греха! В Потопа те унищожих, с косата смъртна те покосих!
Но днес къде е Ноя? Ноя се губи сред воя на водната бездна. Как ми се отне от ръка, не го настигнах да го потопя! Но Хам и Ханаан употребих да се погавря с Ноя – Отца, както в Небе, тъй и сред Земя! И продължих сред Земя в коварна борба! Самозван свещеник се явих, чрез Каин олтар в измама строих, Земя с кръвта на Авеля напоих. Не е ли това свещена борба? Къде стои победата моя? Правда има ли в Небе? Не! Не! Той е мой враг, ще го гоня пак! Чрез Ваала не заблудих ли Земя, аз, васалът, мерзостта прострях, те са мои лични постижения, явявам ги днес като побеждения! Защо да са победи в поражение за осъждение? А чрез магьосниците на фараона самонадеен се явих и силата си могъща с Твореца чрез Мойсей и Аарон премерих! Аз владеех трона на фараона. И като робовладелец с бича си злокобен не отпущах роба, но чрез войнствата си гоних го до гроба и в Червените води с коне и колесници на фараона се опих – щом не устоя в борбата с врага, нека погине във водната бездна. И както ковчега на Ноя не стигнах, тъй не доближих чрез войнството му до роба – Израил! Не било туй победа! Не подгоних ли Го сред пустинята зла, за чина свещен водих неравна борба чрез Дотана, Корея и Азирона! Още там щях да се гордея с одежда свещена на снага! Но ти, Земя, защо се тъй разлюля и в гнева на Любимия ти, бездна отвори и погълна вси мои слуги? Не разбра ли, че аз бях тогава, чрез духа си лукав подбудих ги вси само до победа да се добера и теб да завладея?
В полите на Синай се появих и с идола златен наново Израиля заблудих, и в измамата своя ги опих! И там пред Синая, където се яви Тронът на Закона, аз победата своя явих! И приех им поклона! Че било туй безсмислица, поражение за моето земно служение. А над Ерихона стените аз срутих и със смъртната коса сам своето унищожих. В царството на Саула се явих, чрез Голиата ножа си острих. И от собствената ми мечта яви се моята хвала! Но мечът ми пропадна, на Давида в ръка даде се от Небеса и сам отсякох чрез него моята – на Голиат глава! И тогаз в гняв и злина подгоних Давида чрез Саул и Авесалома, на Адона показах трона, дано го завладея, до Амина! Но Соломон растял, нему тронът е принадлежал. И ненаситен, в неудовлетворение на нагона мой, отново загубих трона!
За теб, Земя, аз водя таз борба! Чрез Охозия и Иезавела, Ахава, отново развях знамена. На Кармил с войнствата си на Ваала явих се в слава! Но и там отново поражение претърпях, не аз, а жреците мои не издържаха и слабост духовна показаха! И тъй Илия изпуснах и чрез него Славата на Небето се яви, огънят свещен ме изгори. Но чрез Навутея опих се до насита и чрез Иезавела и Ахава прославих се, че желаех теб, Земя, къс по къс да освободя и на волята си да те подчиня. Рекох си, лозето на Навутея ще завладея! Но ти, пролет лъчезарна, все ме смущаваш, духа ми коварен не признаваш, че неуловима си съдба и толкова красива, че мен не награждаваш. Като светла Весталка се явяваш, с палитра на художник я украсяваш, с игла и конци везеш съдби и по нейните поли като на девица одеждата в девствени съдби, в първа младост я украсяваш! А в зноя летен я позлатяваш и я оплодяваш, с венец нетленен на есен я явяваш, с награда вечна я увенчаваш. Затова Земя не ми се бои, ни от старост ни от зима зла се устрашава, непокорна в Астинини съдби се явява! Но чрез Амана щях да се възвися, до Трона Царствен да се доближа, със скиптър и корона да се украся, царската одежда щях да облека. Но Мардохей вместо мен прие поклона, а Естир Астинина корона! А аз изпуснах плячката си – народа!
Но ти, пролет лъчезарна, защо на пътя ми стоиш? Неканена, нежелана все се явяваш и я възкресяваш, в надежди святи я увенчаваш! Нима от ноктите ми хищни на звяр кръвожаден ще я освобождаваш? Не знаеш ли, че неин поробител и страшен владетел съм, уподобих се на звяр, на нощ тъмна, сянка, смърт злокобна, огнен пожар, печат над моята плеща Каин носи сред Земя? И всеки бяга от мен да опази живота си земен, тленен. Уподобен съм на аспид оглушал, че не чувам стенанията тежки, причинени от язвите ми зловещи! И като прилепа сляп не виждам зората, зазоряваща се в ден светъл над Земята. Как се явява тя с венци на победи – слънчеви лъчи в изгрева златен, в мантия рубинова и обвинява мен, че аз съм тоз покосител, на нощ тъмна прокобител и кръвта Му свята съм пролял, а нея утешава, че цената кръвна за спасението й пред Съда дава.
Да, не ще отрека, аз бях там, на Голготската стръмнина и кръвта Му пролях, но що дири Той сред теб, Земя, кой Му позволи знаме победно да развее над твоята обгоряла от грехове плеща? А Рубинът му свят днес се разстила над теб в нова заветна съдба, че била си ти новоизкупена съдба! Но не е ли заслуга моя, че аз тоз рубин пролях на Земя?! Като войн свещен се явих, кръст дървен сковах и на него врага си овесих. Чрез дялото си – смъртта победих Го аз, аз победих плътта, за да имам власт над Земя! А сега защо воюва Той с мен на Земя и гони ме непрестанно с кръвта, че съм войн развенчан? А забравя почестите ми небесни в чина ми на херувим чудесни! Но миналото ми величие днес бледнее пред сила Му, Мощ, Творцува любов!
Ще водя аз борба, за да се уподобя на Всевишния в Небеса, да си поставя трона сред звездите на Ориона, това е съветът на Скорпиона. И за тази цел една трета откъснах ангели небесни, увлякох ги в борба и паднахме в Поднебесната, за таз власт – коварна съдба, да си нагона хищен задоволя! Оскърбих Твореца, за да владея прашеца, да го подчиня на волята моя, и да му приемам поклона. Затова се украсих с трикатната корона и с бича си коварен да подгоня поклонниците Негови, света да завладея! Но планета Земя мене не избра и вярна Му остана! Не се убоя от бича окървавен, че снага й набраздих, одеждата й обезобразих. И пази сърцевина си да не я оскверня, че Негова била тя.
Как още да търпя, като моя пленница е тя? А Земя от мен не се бои, воюва чрез поясите си три в сезони и закони, отправя благодарствени поклони чрез весталките свои, като войни удостоени с чинове и пагони! А мен посочва като разжалван войн! Той – Творец, а аз творение и лишен съм от право на живот в нетление?! Че в неравната борба презрях Светлината и я замених с лоена свещ, и на мен принадлежи не нетлен, а трънен венец! А Той с него я украсил и сам с него в огнената пещ чрез Седраха, Мисаха и Авденаго от огъня я пазил! И завсегда победата ще е Негова!
След жестоката борба ще се яви тя в радостта на Отца, с дела надеждата й е приета. Земя отрече моята власт коварна, а пред светлия ден разкри своята плеща и чува Неговия Глас! И на вси с вяра тогаз разказва, че имал Той Върховна власт над вси, но не и аз! Така стигнах до Нерона и завладях му трона и кървави реки пролях, да се къпя в тях пожелах. Не се устраши Земя от моята мъст коварна, че решение съм взел със смърт да я увенчая, само на мен да е вярна! Но смела в светлия Му път върви, за обещанията Му вси с надежда и вяра се държи като пясъците морски и небесните звезди, уви! На думата Му с вярност стои и с песен на устни продължи с надежда да се с Него увенчае за бъднини. Пред Вселена, Всемир те ще са във вечен пир! А аз в нощ тъмна се опивам с кървите невинни на жертвите мои. В Царство Вавилонско се възцарих и в него първи се явих, чрез Валтасара се насладих и блюдата Му златни похабих и ги оскверних! Тя, Земя, да се увенчае с венеца нетлен желала и на чело си носи Му печата – лъва и звездата сияйна, грейнала в просторите небесни – Нова Земя, нова светла звезда! Не разумявам аз с какво и как пред Съда се представи тя? Как и защо Лъвът смели с царска власт ще я владее? А тогаз къде ще съм аз?! Защо не съм в удостоение като творец над тление, как чрез Голиата не Го победих, че той чрез Давида с пет камъка в торбата ме сам победи? Но заявявам пред вси, че в Армагедона сетен ще се явя с папската корона, в одежда с кръв напоена, със скиптър в ръка – смъртна ми коса! Какво че чрез звяра два погрома претърпях, нали аз ще владея трона и в Армагедона ще се сетно опия и ще си задоволя нагона?
С последни сили, в сетно издихание питам те, кажи, ти ефирна си съдба как постигна, защо си неуловима, в пътеките си святи си неизменима? Кажи, как се удостои, с таз пролет красна как си наградена, като невяста в сватбения си ден как си пременена? С това ли Земя е обнадеждена, а от мен горко прелъстена? Как тез съдби са разцъфтели над земните плещи, като план разпрострени пред вси очи, както платната невестини бели край бистри води, тъй са явени пътеките ти вси? Нима това е било План на спасение в обнадеждение? И тъй здраво внедрен в бита човешки, че го приемат като необходимост вси. А аз и не подозирах и всяка пролет все я ранявам, а тя, пролет лъчезарна, в зора зазорена, с цветя украсена, я превързва с бяла омара, като воала на невястата Негова обвива й плещи и все я утешава!
Таз Мощ велика е Творческа съдба! И от мен е скрита като План разпрострян, и в борбата с мен над Земя я явява! Как да не вдигам глас в протест пред вас? Кажи ми откъде и как ти черпиш сила, мощ на издържание, че водиш с мен борба? Но само да посмееш гласа му съдебен да признаеш като велика мощ на власт духовна, съдебна и над цялата Земя да го изявяваш! Че Той ти е дарявал Сила – Мощ като жизнени струи, с кърма словесна те е накърмявал, като с тиха Роса те е напоявал и стомната олтарна скрита със свидетелствена манна, чрез сила Илиева над теб е изливал! Не ще ти позволя! Все още с вси мои лъжепророци я имитирам, в заблуди и басни мои я покривам, чрез идоли измамни я показвам, че тя ми е в ръка като Мохамедова съдба, на Корана му лъжа, открадната от Библията свята, Божия. Аз изопачих таз съдба, над Правда и Истина поставих измамата моя! А Той за теб я съхранявал по строго изпълняващ се План там в небесните простори, където първо се явиха нашите раздори. Само да Го признаеш, че Бог е Той – все о все, в Троен Лик се явявал, а ти да Му се покланяш, че той в борба е велик Завоевател и всяка моя мерзост, коварство и жестокост с милост и любов е побеждавал и Правдата свята Своя е явявал! А мене все е злепоставял и пред вси разумни творения Негови ме е показвал. Затова и ти не ми се подчиняваш, моята власт не признаваш, а аз, аз съм покорителят на света, чрез измама го владея и покосявам! Че планета Земя все още я владея, но в неразум и не разумявам дали не ще ме изхвърли от нейната снага! А в Армагедона сетен щом се разгневя, отново ще я разлюлея, с атома и водорода ще я унищожа! Но може и свидетели да се явят като на Кармил жреците Ваалови – мои горки пленници, с хитрости въоръжени, вкусиха смъртта и аз ще я опитам в края на времето като сетно победен, войн осъден.
О, не! Ще зарева като звяр с дулата на оръдията вси, нали му дадох силата си и в зима зла на два полюса – леда, шести континент, моя съдба, без кръвна жертва там ще стоя! Не! Не ще е така! Тя, Земя, в лед е повита, да не бъде напролет отвита. Как ще е без кръв да се лее и трупове да тлеят? Не ще там да стоя и като дух лукав да витая! Там няма кого да заблуждавам с хитростите си вси, а аз съм смърт костелива безжизнена съдба!
А тя над пет континента се явява в кръговрата на сезони и показва си на вси съдбата. И в зима зла, когато всичко в сън дълбок заспи, посочил съня – смъртта, тя будна се облича във висона бял на Правда и пред вселенни, всемирни очи оправданието си показва като невяста Негова за вечността!
Не ще Му позволя да я владее завсегда, че като скъпа моя съдба я пазя аз, покорителят й!
А къде са моите подвизи велики, придобити с беззаконие и клевети, нали съм неин покорител, защо ме отхвърля Съдът? Къде са моите древни и новоерни похвали, технически атомен век потвърдил ги е навек, сеещи смърт коварна над човек? Не ще позволя да бъде пренебрегната победата моя, когато свирят железни метеори над Земя и гърмят атомни дула. Там ще си сетно силите премерим, кой ще владее таз планета Земя. Сила си на звяра дадох на Земя и той успя, в Армагедона втори живи хора горя и макар че целта си пак не постигнах, не успях Земя напълно да покоря чрез славянските племена, то наново Аман ще призова, петдесетлактова бесилка ще скова. И пак на ковчега Ноев не ще позволя като Израилева колесница да полети в Небеса. Чрез железни си крила над Земя ще полетя и в Поднебесна ще се укрепя!
А тя, Земя, нека присъдите ми – лични ми дела от седем язви зли да приеме и претърпи над своите плещи! Не ще допусна пак грешката си, както в дните на Естир – тя под корона царска се яви, с печат на Мощ Негова в ръка, три пояса земни и Земя спаси тя! Че над нея Всемирната система стои в хвала! Нима не знае тя, че след Земя църквата Негова е цел моя, а Негов вечен предел? Заявявам пред вси, че пак ще зарева като звяр и от висините ще се прицеля, и Земя ще унищожа – тя е моя съдба! И днес аз още съм неин цар, под папската корона стоя, а тя, черквата моя, блудница опиянена, с чаша в ръка въоръжена, от кръста Голготски днес обвинена, стои на моята плеща и ний двама ще се увенчаем: тя блудница окървавена, а аз звяр кръвожаден, подал й сам чашата на мерзостта, пълна с моите лични дела, ще пируваме в пира Валтасаров. Ако и да не успях и целта си коварна не осъществих, аз се опих, с Вавилона се скрих под папската корона.
Макар че войнство ми разбунтувано предрича тяхната съдба, то пак не ще позволя на ковчега Ноев да се изплъзне от моята ръка. Не ще оставя ни една жизнена струя да продължи над Земя, макар че над мен лежи присъдата на Съда, крила ми железни буря магнитна счупи! Царство си на мрак ще въдворя пак и с това ще Го смутя! Последователко Негова, Негова съдба, Негова църква си била чрез весталките Твои в Естирини съдби! ще те принудя Плана Му да изявиш, осъществяван над Земя, че едва сега е зрим и аз ще го унищожа! Ти като пролет се явяваш в различни времена в четворна съдба: Макет, Сянка и Същина, а в Скончание съдебна везна, но аз пак ще те гоня и реалните нетленни съдби ще похабя! Кажи ги ти, изяви ги или ще те погубя, помни! Не ще ти позволя да се кичиш с победите Му славни вси! Че бил той Цар и Господар на вечността! Сила Му, Мощ Творческа, надделя и те откъсна от покварената левица моя, че власт коварна владее тя и Пет неразумни в нея държа! А ти, едва сега освободена,с висона бял украсена, на дела Му праведна съдба, ти летиш като гълъбица бяла чрез Съдебната везна, с всемирна награда наградена, с печата Му, лъв и звезда, въоръжена! Че звезда си нова ти и тя грее на святото ти чело, това е Неговото Лично войнство, Гвардията Му строена. Но как и кога това стана и досега не разумях! Коя си ти? Кажи!
Не си ли Сионовата дъщеря осиновена, че се явяваш наградена, с Мощ съдебна въоръжена? И смела, кат боркиня окрилена, се спущаш в боя неуязвима и на вси показваш, че не си моя! Правда законна е наградата твоя и ще вържеш снопа на победите Му вси, с венец нетлен си ти. Не ще ли се веч убоиш, че сред Армагедона ще летиш, със знамена развети победителка ще си, че лице с лице ще се срещнем ний, а аз държа в костелива си лява ръка смъртната коса, черни знамена на смъртта развявам! Нищо, че не успях да се увенчая завсегда над планета Земя! Че Той ги раздра и чрез възкресението Си ме победи! Как си въоръжена с жизнени съдби, живота земен, с който аз водих тез борби, как си снабдена с венеца нетлен, украсена? Да, ти път поемаш възвисена, свободна! Не си веч обременена пленница моя, застрашена от смъртта, а чрез Съдебната везна навек въоръжена явяваш се в зора, с песен хвалебна Мойсеева на уста пееш химни свещени пред цялата Вселена и ликува цялата Всемирна система! А звънци ти звънят по пола ти първосвещена, да чуят и видят вси мои пленници сред Земя, и ”горко“ да изрекат:
”О, коя е таз, която наднича, светла като зората, красна като Луната, чиста като Слънцето от Небесата? Коя е тая, страшна като войнство с непобедими знамена?“ А къде е наградата моя, короната трикатна, нали под нея се крия на Земя и с пленено си войнство с папска съдба увенчах се завсегда? Не ще те оставя на свобода, но в Армагедона сетен ще те победя, със смерчове грабливи ще те грабна от Земя, с тайфуни ураганни ще те помета! И нека лети хвалебната ти молба в райска съдба, тя била съвършена, не от търговец накадена, с ухания от градината райска снабдена, с елея на Пет разумни сетива църковни снабдена. Но не забравяй, че лице с лице ще се срещнеш с мен на Земя, Войнство ти с войнството мое ще се бие в Армагедона сетен, когато свирят железни метеори над Земя и гърмят атомни дула! Там ще си сетно силите премерим, кой ще владее таз планета Земя с три пояса нейни, творения Негови, пленници мои!
Свърших! Приключих диалога“ си със теб, неумолима в таз дискусия от мене обявена, но не постигнах си целта, нито Земя и неин предел убедих в моите намерения, не я подчиних сетно на волята моя! И се готвя да полетя, с крила железни да стигна Слънце и Луна, там гнездо да свия за вечността, Всемирната Негова система да владея завсегда!
О, това е бъдещата ми цел, в победа да се явя! Но горкото ме стигна, не постигнах си целта, само въображението ми полетя, че ще владея завсегда таз планета Земя.
А ти си таз видима слава негова, с която водих векове и времена борба. Да те завладея пожелах, а след това и цялата Всемирна система. Тогаз на Всевишния ще се уподобя, Твореца и Трона Му ще покоря!“
Песен се запя в сините простори. И чу се Глас на съдебната небесна власт, окръжен от Дух Святи в победен подвиг велик в таз дискусия, в неправда уредена, в повика Му нелеп, в признания вси от падналия небесен ангел, в немощта си сетно да стене, в агония на безнадежността си за завоеванията си, разбиране на Плана спасителен чрез признания и учудване!
И яви се ответът на запитвания и признания на Сатанинския протест!
КРАЙ НА МОНОЛОГА В ПЪРВА ЧАСТ НА СЪДЕБНАТА ДИСКУСИЯ
Копривщица, 01.05.1979 г.