Цариградският процес

ИЗПОВЕД НА ДАРА

След тежки страдания, от духовни бури причинени, и дълбока тъга, настана пролет в моята душа като възкръснала леха сред градина с цветя.

Наистина в мен Дух Святи пося семена, които се разцъфтяха в багри на дъгата; ден и нощ цъфтяха! Явиха се лехи с ярки ухаещи цветя под златните слънчеви лъчи. И всяка сутрин се явяваха небесносини тръбички със сърцевини, потънали в брилянтните росни капки. Тъй времето летеше, а в мен ден и нощ се нижеха видение след видение, с които Дух Святи ми явяваше велики съдби.

Изненадана от действието на Святия Дух, аз не дръзвах да изявя или отбележа онова, което виждах и чувах в нощните си видения. Аз наистина недоумявах и се питах дали това са плодове на Дух Святи, Който ме бе осенил със Своята благодат, или плътта ми се бе надигнала. Взирах се в живота си земен и духовен, но не откривах и сянка от суета, заблуда или човешки желания. Напротив, дълбоко в мен бе заседнал копнежът за успеха на спасителното дяло на Христа и животът ми бе денонощно прошение в пост и молба за великото Божие дяло. В проявите на дух Святи в мен аз осъзнавах милостта Божия на озарение от могъщите лъчи на Дух Святи. Бог реално ми откриваше Своите духовни съдби в проявление на откровения.

Аз все пак не смеех открито да изявя това действие на Духа Божий и започнах прекалено много да се измъчвам духом. Аз вече имах докосване в изявление на една ”сватба”, пак чрез видения и Глас, затова се учудвах сега какво целеше Святия Дух със Своето действие над мен. И така радостта и щастието, които ми се даваха чрез виденията, се явиха в скръб и тъга. Аз страдах от мисълта да не се заблудя и съгреша пред моя свят Бог. Но това ми състояние не пречеше на Святия Дух и Той продължи в изявления чрез съновидения.

Показваха ми се сцени от сватбата на Михаил и Калина. Дълбоко в себе си усещах намерение да изяви своето избрание над България, в изпълнението на реалния Спасителен план, от деня на нейното извеждане от езичеството, преминаваща през кръщението й, християнизирането й, сетното и употребление в Съдебния процес и очакване идването на Христа. Но въпреки озарението, което долиташе като нежна музика до мен, аз продължих да страдам месеци наред, докато се реша да отбележа малкото, което живееше в мен и напираше да се изяви.

Днес, след дълго колебание и мълчание, горяща на огнена клада в пламъците на Дух Святи, под живото Му слово, действащо със сила над мен, аз се реших и поех перото, за да отбележа някои от сцените, които виждах в нощните си видения. Макар неопитна, необразована – нямах никакви познания за писателство, а нямах и претенции да бъда писател, аз поех перото по заповед на Святия Дух, за да предам малкото и бледо, останало от великото и силно, което чух и видях в нощните си сънни видения. Ставаше ми ясно, че се отнасяше за Божията невяста – църквата, развила се в България под нежното внимание на Дух Святи – в два епизода.

И тъй да навляза в самото изявление на това Божие дяло чрез този чуден начин на действие на Святия Божи Дух.

Калина – българска девойка, със среден ръст, коси кестеняви, с големи изразителни очи и лъчезарна усмивка, два реда бисерни зъби красяха алените й уста.

Калина – стройна като млада фиданка, облечена в пъстра рокля тиролка беше героинята на таз духовна драма.

ЦАРИГРАДСКИЯТ ПРОЦЕС

Девойката Калина е обектът на драмата. Тя е българка. В нейно лице се представя църквата Божия и пътят, по който е преминала до нейното съдебно узаконение сред Земята чрез Съд небесен – духовна Съдебна същина, представена свидетелствено от пет деца в чин ”Пет църковни сетива”. В блудницата са явени Пет неразумни с чин ”Лаодикия“, която се облича във формите и служенията на Истината, а ги опетнява. Тя води жестока духовна борба на живот и смърт, за да завладее Христа, но успява. А Христа – чист и непорочен, неопетнен от неправдата на блудницата, е Михаил – Князът на Мира всред Всемира. Михаил остава верен на Своята узаконена съдба от Пет разумни църковни сетива, оплодена свише Жасмин Бял – Правдата на Христа, чрез Дух Святи, Лила-Виолет – свещеният Морален закон от десет заповеди Божии. В нея се изявява свещеният чин на Христа в действие като награда. Явени са могъщите съдби на Дух Святи чрез сюжета на една семейна драма. Представена е девойка – в нейно лице – църквата, очакваща своя жених, а в по-късните епизоди – изоставена.

Борбата се развива между неразумната Лаодикия и Калина, която се е сдобила с две рожби – Светлина от двата Завета. Борбата се води продължително до живот или смърт.

Умолявам уважаемите читатели за снизхождение поради някои слабости в литературно отношение, но сцените в словото са плод на Святия Дух и разкриват многовековни тайни от земния живот на църквата Христова, устояла във всички борби и изпитни (отнасящо се до християнството в България!).

ВИДЕНИЯТА

Под синия небосвод на родните лазурни брегове на Черно море, на полуострова се открояваше силуетът на малко градче (това е Созопол, в който съм аз родена). Застанало на твърда канара, като щит, то отбиваше вълните пенливи, тласкани от бурни ветрове върху скалистите му брегове. В този малък градец живееше красива девойка с име Калина. О, тя наистина бе една малка калинка с изпъстрени крилца, летяща над зелените ниви, сред златните жита. Калина се явяваше като светъл ранна сияен в ранна ощ зора, облечена в изпъстрена с цветя рокля – тиролка, с преобладаващ цвят на зелени листа и чудно красиви бели и златисти маргаритки. Бяла блузка закриваше красивите й рамене, а зелена престилка препасваше снажното й тяло през кръста. Нежен зефир повяваше и галеше косата й, която се развяваше като златно ветрило над снажните й плещи. Тя бе бодра и жизнена. С уверена походка газеше из златните ниви и изпъстрените с цветя ливади. Калина бе самотно сираче, израснало под строгото покровителство и майчино ръководство на Лидия – възрастна вече жена, бивша оперна актриса, с голяма известност по европейските сцени. След труд и голяма земна слава, Лидия се появи в малкото градче в края на своя земен живот, където желаеше да прекара в тишина и мир последните години от своя живот. Тя бе опитала кратковременната слава, която е преходна кат лист пролетен, който на есен окапва, и се бе извисила над всяка земна суета в залеза на своя живот. Сред малкия град тя бе приета като една изпята вече песен и като прелетна птичка, която сетно тук сви своето гнезденце за покой.

След бурния живот на сцената, Лидия желаеше в залеза на своя живот да премине в мир и тишина. Тя бе преживяла една сърдечна раздяла в късна есен и като ранена птичка бе се приютила в това малко градче. Тук Лидия откри малкото сираче Калина и го възлюби с майчина обич. След всички житейски бури Калина бе един тих лиман за старата актриса. Приютена под покрива и топлите грижи на добрата жена, девойката се развиваше неимоверно бързо и показваше дарования, които наблюдателното око на Лидия много скоро откри. У Калина се открояваше природна интелигентност, съсредоточено внимание и особено послушание към грижовната й покровителка. Лидия удоволствие се занимаваше с възпитанието на девойката, а нейната надареност откриваше път за едно добро образование. Калина показваше голяма благодарност към своята почти ”майка” и като вярна и покорна дъщеря я уважаваше и смирено изпълняваше всичките нейни съвети. У Калина се подчертаваше наклонност към музика и Лидия се зае с нейното музикално образование. Това именно бе особено подчертано в девойката и тя, излязла от това малко градче, се оформяше като рядък музикален дар.

ДРАМАТА

В тихите нощи на величествения бряг на Черно море, под нежните лъчи на лунния сърп, които чертаеха лунни пътеки над морските талази, се очертаваше силуетът на малкия град. Малки къщурки се белееха и тихи сенки се гонеха из безшумните улички на градеца. Полуостровът изглеждаше величествен с бреговите си канари, в които шумно се блъскаха вълните. В своите нежни пазви той криеше една величествена драма, която приемаше изпълнение именно оттук, от този малък град. Тук се бе настанила онази чужденка актриса, която бе с богат житейски опит Къщата, която тя закупи, бе малка, но удобна, заобиколена от искрени и честни хора – рибари. Тук тя искаше да прекара последните години от своя живот в мир и тишина. Лидия бе като една прелетна птица дошла в късна есен на своя живот, свила гнездо на скалистия бряг. Тук тя срещна бедното сираче Калина и го прие като рядък бисер под свое покровителство. Девойката растеше и се развиваше под мъдрото ръководство на тази жена, опитна в оперното изкуство.

Минаха дни, години. Калина растеше красива и умна. Открояваше се като певчески дар и под вещото ръководство на Лидия, тя бе добре подготвена и запозната с оперното изкуство и сцената. Но скромна и смирена, Калина търпеливо изчакваше своята съдба. В един прекрасен слънчев ден, седнали под лозницата в двора, Лидия и Калина водеха разговор за бъдещето на девойката. Добрата жена излагаше пред Калина своето становище за живота, изхождайки от личния си опит и сърдечно помоли Калина да й даде обещание, че никога не ще се яви на сцена да пее и ще пази себе си от всичката земна слава и суета. Лидия увещаваше Калина да остане вярна в призванието си на жена и като се задоми, да пази свято семейния олтар – да бъде вярна съпруга и добра майка. Лидия познаваше вече добре заложбите у Калина, но изхождайки от своя личен опит, тя искаше да я предпази от бъдещи страдания и разочарования и настояваше Калина да й се обещае. И наистина Калина прие съветите на своята ”майка” и даде обещание, че не ще дири земна слава, но ще се посвети на бъдещото си семейство. А девойката бе завършила с отличие музикалното си образование, пееше и свиреше с голямо увлечение.

Дните минаваха, а ”малката птичка“ тихо копнееше да литне на свобода, далеч от дома, да свие свое лично гнездо.

Последният слънчев лъч бавно се скриваше зад високия баир. Стадо едър рогат добитък се прибираше към ”Харманите“. Голям празник бе и всички девойки забързани отиваха към уреченото място, където щеше да се изпълни топенето на момините китки. И според поверието всяка девойка, която би потопила китка в менчето, ще очаква през същата нощ да сънува сън, в който ще види кой е нейният избраник (а според вярването на старите хора, непременно девойката ще срещне своята съдба в тази речена нощ), затова и така припрени бяха момите и всяка с тиха надежда бързаше да потопи в медното котле или цвете, или пръстен.

Сред девойките бе и Калина. Буйни душевни огньове горяха в моминските гърди от копнежи за бъдещо щастие. Всички вършеха този обряд с голяма вяра в Бога и очакваха осъществяване на мечтите си. Те топяха пръстени и китки в котлето и пееха песни съдбоносни. И нощес очакваха в съня си да срещнат своя любим, който им е отреден от Небето за бъдещ съпруг. Калина се бе сляла с девойките от малкия град и очакваше и тя своята съдба – да й се открие. До късна вечер веселбата не стихна. Калина се прибра късно у дома. Някакво тихо озарение светеше на нежното й лице. Отдавна девойката бе узряла и очакваше нещо необикновено да й се случи. Но тази вечер тя наистина бе изпълнена с тихо упование в Бога, че непременно ще й покаже бъдещия й жених. Тихо открехна пътните порти и се прибра в стаята си без да я усети Лидия. Но рано заранта девойката стана и не убегна смущението й от очите на Лидия. Внимателна и търпелива, добрата стара жена не попита защо Калина е смутена. Тя добре познаваше девойката, че все ще дойде мигът и Калина ще се довери именно на нея.

А какво бе причинило това смущение, отразено на красивото моминско лице? Дали наистина Калина имаше сън? О, да! Според очакването на всички девици и Калина видя сън. В нощните  си съновидения тя видя своята бъдеща съдба.

Калина видя в съня си, че от изток по море се зададе голям презокеански параход. Той бе потънал в белота, ярко слънце го огряваше. На борда на парахода стоеше млад строен мъж, с къдрави кестеняви коси, като две планински езера. Момъкът бе облечен в светлосив костюм, около шията си имаше зелен шал с червени и бели точки, който привлече вниманието на Калина. Параходът бавно приближи брега и Калина вида съвършено ясно стоящия на борда мъж. Ето, Той й се усмихна, радостна тръпка полази по Лицето Му и промълви: „Калина, чакай Ме! Чакай ме, аз ще дойда, ще те взема, да, теб ще взема за Моя вярна съпруга! Чакай Ме! Чакай! Аз ще се явя!“

И нощното видение премина. Сънят смути бедната девойка. Ще се сбъдне ли той, и ще дойде ли наистина нейният възлюблен? Пробудена рано в зори, при милувката на първия слънчев лъч, моминското сърце заби в ритъма на своята съдба. От буйния плам на моминската й гръд, причинен от небесното посещение, във велико за Калина откровение, червенина, като огнен пламък бе заляла лицето й.

В живота на младата девойка се откри нова страница. Мислите й се объркаха – нали тя отиде при момите само, за да не оскърби своите дружки и да им попее: ”Ой, Еньо, Еньо, Еньова булка, стигни момата, вземи й китка.” Затова и Калина китка потопи. А сега откъде дойде това ярко видение, което така дълбоко се запечата в съзнанието й, смути сърцето й и обърка мислите й?

Кой бе тоз чужденец? Калина никога наяве не го е виждала. Тя добре разбра, че Той иде от далеч, а параходът й напомняше на голям бял гълъб, летящ смело над океанските води. А Момъкът, строен и величествен, стоеше на борда и Глас повиши, и й се обеща жених да й бъде завсегда! Кой ли бе, че я познаваше? О, колко красив, колко невиждано красив бе и Калина се влюби в погледа Му ясен! И от онзи миг на съня си тя вече бе предала сърцето си Нему. Но как, как ще бъде това, дали наистина ще дойде и откъде ли иде към нея? Тези мисли вълнуваха девойката и тя пазеше съкровената тайна на своята съдба като ответ на моминската й молитва свята и дълбоко я съхраняваше в своята гръд.

След съдбоносното видение Калина много се промени. Тя бе в непрекъснато очакване – наистина влюбена бе в чужденеца. Тя добре усещаше трепетите на своето сърце при мисълта за Него и тихо се надяваше да се яви лъчът на любовта и да озари девствените й гърди.

Калина бе сираче. Въпреки нежната грижа на нейната покровителка, възпитателка и професор, тя бе много самотна, затова и така жадно очакваше обещанието Божие да се изпълни. Затова, че Калина връщаше много момци годежари, в града се носеха различни слухове и всички любопитни се питаха кого ли очаква девойката.

А Калина оставаше вярна на обещанието на милостивата съдба, посочила й избраника, когото девойката искрено очакваше, за слава и величие на Небето.

Минаваха дни и нощи. Девойката все очакваше да се сбъдне сънното видение. Това й състояние учудваше нейната покровителка. И един ден, неочаквано за Калина, Лидия запита: ”Защо все още очакваш Калина и отхвърляш толкова добри предложения за женитба? Кажи ми, довери се, кого очакваш и кому се надяваш ти?” Но Калина внимателно отговори: ”Все още не се решавам.” А дълбоко в сърцето си тя пазеше образа любим, който й бе с поразителна точност изявен. Калина ревниво пазеше голямата ”своя” тайна, подарена й щедро от огънят на любовта гореше в душата й, и чакаше мига съдбоносен да се разпали в буен плам. Калина все се питаше ”Кой ли бе Тоз, Когото очаквам, кога и Го срещна?” И пазеше от всички своята съкровена тайна, в очакване на нейното осъществяване. А как силно вярваше Калина, че ще Го срещне…

Изминаха цели четири години и петата бе към своя край, от деня, когато Небето я бе предупредило за очаквания Жених. Най-после Калина реши да се довери на своя първи братовчед, останал единствен родственик, който показваше някаква интелигентност. Той се беше завърнал от далечно пътуване съвсем наскоро. Беше пропътувал дълъг път, докато се яви в родния си град. Калина не узна как тоз неин роднина се бе сближил с нейната професорка. Често излизаха на разходка към морския бряг и братовчедът разказваше на Калина за интересни неща от другия континент, далеч от България. Нему Калина се довери и му разказа за чудното видение, за своето задочно образование и за взетото решение – да чака избраника си да дойде. Доверието, което тя оказа на този човек, му даде повод да предложи на девойката да напусне малкия крайбрежен град и да подири своето щастие в осъществяване на мечтите си. За това решение те не се довериха никому. Яне – тъй се зовеше братовчедът, бе решил тайно да напуснат малкото градче, а той ще има грижа да отведе Калина далече от родината й. Как само се представяше за доброжелател и по-голям брат на Калина и показваше голяма загриженост за нейното бъдеще! Бедната девойка се поддаде на съблазнителното предложение, реши тайно да напусне своята благодетелка и да отпътува с Яне далеч от родния й бряг. Но за осъществяване на това решение, тя трябваше да има документи, затова решиха двамата да сключат фиктивен брак. Само като законна съпруга на момъка, Калина можеше да поеме път с парахода, на който Яне работеше. Дялото на узаконение извършиха тайно и набързо. И ето – те вече бяха в парахода, потеглил на далечно плаване в открито море. Параходът бе поел курс към Цариград.

ЖИВОТЪТ НА ПАРАХОДА

В парахода Яне бе готвач, а Калина заемаше длъжност на камериерка. Подпомогнати от познайниците на Яне, двамата бегълци вече бяха на път. Братовчедът бе обрисувал бъдещата съдба на Калина в най-светли краски. Но едва тук, на парахода, Калина позна колко неподозирани изненади я очакват. Параходът пътуваше с пълна скорост и девойката разбра, че за нея вече връщане в родината не ще има. Капитанът на парахода, който беше близък на Яне, Калина оприличи на стар морски вълк с най-покварени, хищни нрави. Неморални връзки сближаваха двамата мъже и Калина добре разбираше това. Единни и неразделни, те вършеха своите пъклени дела. Бедната девойка тръпнеше от неосъзнат страх пред вида на тези двама нечестиви мъже. За изпълнение на техните зли дела Калина бе пречка и решиха да я продадат като жива стока при първото спиране на пристанище. Калина бе добродетелна в своята девическа девственост, сериозна и рядко красива и щяха да я продадат на висока цена. Бракът й с Яне бе привиден и след напущане бреговете на България, той губеше своето значение.

Братовчедът беше под строгата власт на капитана, който предложи Калина да бъде продадена още в Цариград. Това развързваше двамата нечестиви мъже и те без нея можеха свободно да продължат пътя си.

КОРАБЪТ НАВЛЕЗЕ В ПРИСТАНИЩЕТО НА ОТОМАНСКАТА ДЪРЖАВА – ЦАРИГРАД

Кораби – малки и големи – маневрираха в пристанището на Цариград. Ладии, платноходки, като бели чайки, преминаваха край корабите и се губеха в безкрайното крайбрежие. Големият презокеански параход, с който пътуваха двамата бегълци, спря и спусна мостика. От него слязоха капитанът, Яне и Калина. Калина бе облечена в работен панталон като млад прислужник.

Стъпили на брега, двамата мъже спряха черна кола – такси и се отправиха към стар краен квартал. Впоследствие стана известно, че в тоз квартал, като владетел на малка страноприемница, живее познатият на капитана търговец на жива стока – роби. Колата летеше с бърза скорост към местоназначението. Още бе ранна зора, а нашите пътници стигнаха дома. Той бе стара ниска постройка с обширен заден двор. Пред постройката имаше просторна градина, но полузапустяла. Посрещна ги мъж на около четиридесет години. Лукавото му изражение подсказваше злия му нрав и дялото, с което се занимаваше. Явно бе, че не за първи път двамата посетители водеха при него подобна ”стока”. Виждайки Калина, човекът бързо прецени и реши в себе си, че тази девойка ще сложи край на неговия пъклен живот. С привидна любезност той се отправи към пристигналите посетители. След като се поздравиха и с погледи се разбраха, въведоха Калина в ниска схлупена къща и я оставиха сама в отделна стая. Калина вече ясно разбра какво кроят тез покварени мъже и наостри слух да чуе разговора в съседната стая. Тя ясно чуваше оживен спор. Като настоятелно искаха нещо, девойката чу Яне да доверява на търговеца, че Калина е негова роднина, че е морално запазена, девствено чиста, девица. Разговора водеха на френски, неподозирайки, че Калина добре владееше този език. Така тя успя да разбере, че спорът се водеше точно за нея – продаваха я – като жива стока, но продавачите искаха твърде голяма цена за нейната младост и девствена чистота. Тръпки на ужас побиха девойката. Положението, в което се намираше, беше безизходно. Калина бе продадена и сама чу цената на своята съдба. Сякаш бе къс живо месо, с което търгуват, за гавра на мъжете.

Горката девойка в тоз съдбоносен миг викаше дълбоко в душата си към Небето и молеше за помощ. Как ще се избави от този хищен капан?! Сърцето на Калина се късаше до болка. Молейки се, тя усети в себе си духовна сила – това бе реален ответ от Закрилника на всеки, който уповава на Него. Бог бдеше над сирачето, защото друга съдба бе отредил за него. Калина се оглеждаше ужасена и диреше изход, който Небето й бе промислило. И наистина, за свое щастие тя откри, че под една завеска в дъното на обширната стая има малка вратичка, която отвеждаше във втора подобна стая, а оттам друга врата водеше към задния двор, където девойката видя крави, овци и мулета. През този двор минаваха, за да излязат на улицата. Навън се развиделяваше. Овчар бе подкарал стадо овци и няколко кози към изхода. Калина, незабелязана от спорещите за нейната цена, премина безпрепятствено и като подгонена сърна се втурна след стадото. Старият овчар бе оставил открехната вратата, през която Калина излезе на улицата. В ранното утро се носеше дъх на роса, когато Калина излезе от дома на търговеца на роби и тичаше из криволичещите улици на крайния, беден истамбулски квартал. Очите й бяха потънали в сълзи, а устните, засъхнали от ужас и страх, изливаха благодарствена хвала пред Всевишния за чудното избавление.

„Свобода! Свобода!“ – пееше звънливият екот на ранния ден за славната победа над пъкления план на врага.”Свобода! Свобода!“

И в състояние на беглец, Калина стигна центъра на града. Пред очите й се разстилаше обширен парк и девойката навлезе в него. Сгушила се на една пейка, близо до висок розов храст, Калина дочу говор на родния си език. Надигна се леко, вслуша се – о, да, не се лъжеше! Нейни сънародници бяха дошли тук и говореха доста високо на своя роден език. Калина зачака да се приближат, но за миг отново като уплашена птичка, подгонена от хищник – орел, се сви. Мислите й течаха като бистри бързи струи на поток и тя реши, че е по-добре сама да се приближи до тия хора.

Стана и плахо тръгна към тях. Но от голямото страшно преживяване, тя не можа да задържи сълзите си и жално заплака. Спря на няколко стъпки и със страх промълви: ”Мои братя, българи, помогнете ми! Днес за мен се даде цена! Продадена бях като вещ от мой роднина. Но за съдба, не си постигнаха целта коварна. Недокосната, аз избягах от гибелния ад. Моля, помогнете!”

Калина протегна ръце към по-възрастния, с побелели коси човек, така както детето дири помощ от своя роден баща. Вторият, спрял поглед на Калина с неохота, бързо се отдалечи, като каза, че работа го чака. Но по-възрастният застана пред разплаканата девойка и внимателно изслуша това, което тя през сълзи му разказа. Калина усети упование и надежда за избавление и сега без страх тя разказа целия свой живот. Дълбоко в сърцето си усети нежната милувка на Всевишния, който бди над верните си чада и ги пази от всяка зла напаст за Своя слава и хвала. Човекът с побелялата коса изслуша разказа на Калина и така, както постъпва роден баща със своето дете, я обгърна с голяма милост и любов и я поведе към брега.

НА БРЕГА НА ПРИСТАНИЩЕТО

А там, на пристанището, бе спряла кола – тя чакаше сякаш някого. И ето – зададе се втора и от нея слязоха Яне и Капитана. Те се спуснаха по кея, минаха стражата, а в тоз миг Калина, подучена от придружаващия я българин, се провикна пред стража: ”Моля, пропуск!“ Гласът й бе нежен и звънлив, двамата мъже добре познаваха този глас и мигновено се обърнаха назад. Прекарали дълго време да я дирят из улиците, сега те бяха изненадани от присъствието на Калина и един друг се спогледаха и решиха, че жертвата сама се завръща и вече не ще я изпуснат из ръце. Върнаха се няколко крачки назад и като хищни вълци се вгледаха в пребледнялата, разтреперана девойка. Отново страхът я бе обладал, но тя пак промълви, сега по-тихо: ”Моля за пропуск, да мина пред стражата и ще ви обясня като дойда при вас как попаднах тука.“

Яне – братовчедът, неподозирайки капана на собствената си злина, подаде паспорта на Калина, а тя се обърна вече с дръзновение и му каза: ”Иди и чакай ме!“

Стиснала здраво паспорта в ръцете си, Калина се обърна назад, хвана се за добрия човек и двамата забързаха обратно към града. От този миг съдбата на Калина навлезе в своя развой. След напущане на пристанището, Калина се отправи към градската къпалня. Вече денят се бе преполовил и те отидоха в ресторант, където обядваха. Оттук добрият човек, обикнал Калина като свое родно дете, я отведе в магазин за облекло, откъдето тя излезе преобразена и защитена от своя случаен покровител – сънародник. Той бе собственик на фабрика в Цариград. Баща бе на две дъщери, верен съпруг, добър и честен гражданин. Той бе приел Калина като свое родно дете и желаеше да й помогне. Успокои я и я увери, че ще положи грижи да я върне в родината й.

ВЕЧЕР В ЦАРИГРАД

Градът в нощно осветление изглеждаше прекрасен със своите просторни площади и улици. Сградите бяха озарени от светлини в различни цветове. Благодетелят бе отвел Калина в един първокласен ресторант на вечеря. Тя бе облечена в светлосив костюм, а от цялата й фигура лъхаше чистота, отразена на девственото й лице. Лъчезарна усмивка я красеше. Калина се бе доверила на своя благодетел и не се боеше вече от изненади. А и последните тъжни преживявания я бяха закалили в борбата със злото. Малък оркестър свиреше позната мелодия. Калина, подхванала с дясна ръка малката си брадичка, се бе обърнала на слух. Познатата песен й бе припомнила за родния край и тя, заслушана, сияеше в неизказана радост. Красива и чиста, Калина се отличаваше между присъстващите, които гледаха към нея с особено внимание и малко завист.

Срещу тях, около кръгла маса, на която стоеше надпис ”Божидар”, бяха насядали група мъже, които с голямо любопитство наблюдаваха девойката. Благодетелят каза на Калина: ”Погледни как си привлякла вниманието на всички присъстващи тук, а особено пък на тез чужденци!” и посочи с очи мъжете на отсрещната маса. Едва сега Калина подигна глава и насочи поглед натам, където й сочеше добрият човек. За миг девойката прибледня. През нея сякаш премина блясък на мълния. След това лицето й нежно поруменя. Тази промяна не остана незабелязана от събеседника й.

Още при първия поглед към стоящите отсреща, Калина откри Оня, Когото тъй много бе очаквала и жарко любила в дългите безсънни нощи в родния си град. Видението от оная съдбоносна нощ изплува в реалност пред нейния уплашен поглед. О, наистина, това бе Той – как нежно бе устремил поглед към девойката! Тя с почуда видя двете, познати вече ней, пълни с милост и любов очи. Мечтите на Калина сякаш оживяха за миг. Тоз, Когото тя от много дни и нощи ожидаше, стоеше срещу нея и жадно я гледаше. Как бе попаднал и Той сред таз страна? И защо така настойчиво я гледаше? Нима и Той бе предупреден свише и я е чакал?! По-късно Калина узна това – че и Той е имал подобно видение за любимата девойка и днес я вижда такава, каквато я очакваше и желаеше – тя бе любимата на Неговите мечти. Той сега стоеше срещу нея – Михаил, управляващ Американската легация в Цариград. За Неговото видение бе осведомен личният Му първи секретар – Гари (Гавраил). Михаил бе обрисувал всички черти, които притежава Неговата любима и Гари имаше точна представа за Калина и пребивавайки в Калинината страна, Той я издирваше. Михаил бе предупредил Гари, ако забележи подобна личност да прекосява океана, да я върне обратно. Сега Михаил бе впил очи в Калина и сякаш изследваше всяка нейна черта. Явно бе, че е открил в девойката видението на Своята мечта и добре преценяваше, че тя е тоз рядък бисер (а в групата имаше и жена). Калина бързо си припомняше своя живот и си даваше сметка защо се бе съгласила да поеме тоз път в неизвестност. Подбудена от предупреждението чрез сънното й видение, тя очакваше по път да срещне своя Избраник. И ето, че днес съдбата й Го изпращаше и то точно сега, след туй толкова мъчително изпитание. О, тя Го среща сред един съвършено чужд за нея свят и нейното сърце се сви до болка от тази констатация. В тоз тъй неочакван миг как чудно съдбата се намеси в живота й. Дали пак ще Го срещне някъде, Калина не знаеше и тази неизвестност й причини дълбока душевна болка. Тя видя как всички станаха, с тях и Любимият, и напуснаха заведението.

Наблюдавайки я отстрани, благодетелят се напълно увери в нейната невинност, като я сравни с утринната зора, розова пъпка в пролетта с лъх омайващ. Затова реши да я отведе в дома си и да я остави да нощува в спалнята на своята любима дъщеря, където Калина щеше да бъде в безопасност през нощта. А на заранта решиха Калина да оправи документите си и завинаги да се освободи от фиктивния брак с Яне.

В ранната есенна утрин навън ухаеше на плодове. Калина смело крачеше към Американската легация – Яне бе приел американско поданство. Тя желаеше по-скоро да се освободи от плена, в който бе попаднала чрез фалшивия брак. Пред входните врата на легацията Калина се спря за миг, някакво непознато вълнение я бе обзело. Но смело отвори вратата и се озова в просторна чакалня. Непознат, вероятно служащ, я попита какво желае. Калина помоли да бъде приета от Управляващия легацията и лично да Му обясни за положението, в което е изпаднала и нуждата час по-скоро да скъса с лекомислената си постъпка.

Гари, Секретарят на легацията, долови каква бе играта на съдбата, че тя – определената човешка съдба – е по-силна от мъката, от болката и от смъртта дори и без да се колебае въведе Калина при Михаил. А Михаил, след срещата в ресторанта, не бе склопил очи за сън през цялата нощ. Размишлявайки за Калина (непознатата, но близка на сърцето Му девойка), Той не можеше да си прости, че бе пропуснал да я проследи и да открие коя бе тя. Михаил изживя през цялата нощ голяма тъга и не очакваше вече да срещне девойката.

Но сега, в мига, когато Гавраил отвори вратата, Михаил едва не извика от изненада. Пред Него стоеше Неговата мечта – Калина. А тя едва сега разбра, че тук отново съдбата й подава ръка. Лицето й поруменя от свян, пожела да се върне назад и да напусне кабинета. Михаил вече беше застанал пред нея и сърдечно я покани да седне. От наблюдателното му око не избегна големият смут, който бе обладал девойката, а от очите й потекоха като бисери неволни сълзи. Калина усети как сърцето й заби буйно и сама се осъждаше, защо е това неспокойствие – нали вън я чака благодетелят българин, ей сега ще излезе и ще забрави всичко. И когато вече бе почти решила да се върне, тя чу нежния Му Глас да я кани отново да седне, и спокойно да Му обясни причината за нейното посещение. Калина се колебаеше, но отново Гласът на Михаил прозвуча: ”Моля, кажи Ми, кажи, о, бисер рядък, разцъфнал цвят сред земната леха, теменужено ухание на пролетта, коя си ти? И как се озова тук? Не се страхувай, нищо зло не ще ти се случи!“

Изненадана, че Той говори на матерния й език, Калина, трогната и просълзена от нежността Му, седна на предложения от Гари стол. Отначало с треперещ глас, а постепенно успокоена, тя разказа всичко за своя неуспешен път, за фиктивния брак с братовчеда и с голяма горест молеше да бъде освободена от таз нелепа връзка. Михаил протегна ръка, хвана Калина за ръката и й обеща да й помогне. Но в същия миг, доложиха Му, че вън стоят двама мъже и молят да ги приеме – а те бяха Яне и капитанът на американския кораб ”Морска сирена“. Служителят Му докладваше още, че тоз кораб изпълнявал правителствени поръчения по черноморските брегове. Това задължаваше Михаил, като служебно лице, да ги приеме. Той скри Калина в съседна стая, отвори вратата и морякът Яне влезе. Последният искаше с хитрина да заблуди Михаил, като разказваше за Калина, но Той (Михаил) му съобщи, че вече всичко Му е известно от момичето и че тя ще подири своите права чрез законите на Неговата страна. Яне, убоян и разтреперан, разказа с подробности всичко около него и Калина и добави: ”Калина е чиста и девствена, тя още мъж не е познала на Земята, но е неопитна в живота. Аз имах законно право да я притежавам, но не се докоснах до нея.” Михаил в почуда запита: „Но защо?” Тя е толкова красива, как тъй си се въздържал?” Михаил поиска всичко да узнае.

А морякът наведе глава и призна: „Аз съм жертва на стария пират – капитана на парахода. И от много време той ме има под ръка за всички свои мерзости. Как да се докосна до таз девствена младост?! Но сега моля снизхождение, простете ми и ми подарете свободата!”

Михаил посъветва моряка да освободи Калина от връзката (фиктивния брак), след което и двамата поотделно ще получат паспорт с отбелязан разтрогнат брак. След това обяснение морякът напусна кабинета на Михаил и когато Му доложиха, че е вече извън легационната стреха реши да изведе Калина от съседната стая. Михаил я покани да седне на дивана и Той седна до нея. Калина изпита неудобство от Неговата близост и пожела да стане и да си отиде, като Му благодари за сърдечното отношение, но Михаил пламна в съдба и розови вълни покриха Неговите страни. Изразяващ тревога, че пак ще я загуби, ако излезе от легацията, Михаил я запита: ”Кажи Ми, Калина, къде ще се приютиш в таз непозната за теб страна? Ти все още не си снабдена с документи за самоличност. Три дни ти са необходими, за да бъдеш свободна. Тогава едва ще можеш да ходиш, където пожелаеш. Но сега Аз те задържам в Моята среда (на дипломати). Не се страхувай! Не ще ти в нищо увредя! Но реши какво поданство ще приемеш ти”’

Сърдечната загриженост на Михаил докосна с още по-голяма сила и без това вълнуващото се сърце на бедната девойка. Позамисли се и прие да остане през през три дни сред легационните среди. А Михаил, зарадван от това, че Калина ще остане да дочака документите за самоличност, позвъни по телефона на ”Легационната портиерка” на име Веска, като я помоли да се яви при Него. Не минаха и няколко минути, Веска се яви. Тя бе млада, красива жена и Михаил й повери Калина, след което съобщи на благодетеля на Калина, че тя не бива да се движи без паспорт из града и ще дочака тук, в легацията, уреждането му.

Така Калина остана в близост с Любимия на сърцето си. Тя тайно Го обожаваше и с трепет в сърцето очакваше отново срещата с Него. Неочаквайки подобна развръзка, бедната девойка се довери на добрата портиерка и пренощува под покрива на легацията.

ВТОРИЯТ ДЕН В ЛЕГАЦИЯТА

Уморена от многото преживявания, Калина спа спокойно, очаквайки новият ден да й донесе по-големи радости. Развиделяваше се денят над големия град. Шумът от раздвижилите се превозни средства достигаше до девойката, която бе готова да посрещне и този ден с всички изненади, които й носеше. По-късно Калина разбра от Веска, че братовчед й Яне е идвал в легацията и че въпросът с поданството й е уреден. Целта на Михаил бе да освободи Калина от връзката на неправдата. И когато Калина бъде освободена, Михаил желаеше да се свърже с нея. През изтеклата нощ Той си припомни всичко около чудното видение, което имаше преди пет години. Една нощ, когато голяма скръб и самота тежеше на Михаил, Той се помолил сърдечно на Всевишния, в Когото вярваше, да уреди съдбата. В тази съдбоносна нощ Михаил за първи път видя този девически образ в голямо сънно видение. Колко чудно беше всичко, което сега се случи! Михаил беше видял точно нея – Калина, облечена в светлосив костюм, както сега бе облечена тя И тогава Михаил чу Глас: ”Тя е Твоята отредена съдба – невястата, за която копнее сърцето Ти. Чакай я, не след много дни тя ще се яви, Само чакай ти!”

О, каква чудна съдба, какво необикновено благоволение на Всевишния. Михаил пазеше Своята съкровена тайна и я очакваше да се яви и осмисли живота му. Момъкът беше уверен във волята на Всевишния, вярваше с детска вяра и чакаше като дете. И вечерта; когато за първи път я зърна реално в ресторанта, сърцето Му загоря в небивал плам и приковал бе поглед в нея. Тоз поглед именно бе съзрял и благодетелят Калинин. Когато напуснаха ресторанта, Михаил затъжи но с увереност се подчини на съдбата и очакваше, че тя пред него пак ще се яви. И сега, когато Калина бе под един покрив с Него, Михаил в ранната сутрин отправяше благодарствена хвала към Небето, което Му я бе изпратило.                      

Денят премина в работа и едва вечерта Михаил отново бе с Калина. Сега вече Той не пропусна да засвидетелства на девойката Своите нежни чувства и без да очаква от нея отговор й предложи да Го последва в живота Му. Михаил предложи на Калина брачно увенчание, да Му бъде тя невяста любима. Смутена от Неговото предложение, Калина отказа, уверявайки Го, че тя не е достойна, за да бъде Негова съпруга. В съзнанието на Калина бяха изплували всички сцени от нейното нерадостно детство, израснала без родители. Но Михаил не считаше доводите й за сериозни и горещо настояваше да Му даде на обещание. Така се разделиха без да стигнат до решение. Калина упорстваше, макар че дълбоко в душата Го желаеше и горещо обичаше. Втората нощ тя беше пак гостенка на Веска. Цяла нощ не мигна. Вълнуваше се, обмисляше всичко, но все стигаше до мисълта, че не заслужава тази голяма чест. И тъй замисли сетно да Му откаже.

Третият ден премина като птица летяща. Вечерта покани Калина отново в кабинета Си. Тази вечер те бяха оставени съвсем сами в целия служебен етаж на легацията. Михаил желаеше от сърце да стигнат до съгласие и с най-нежни думи увещаваше девойката да я отведе в Своята далечна родина: ”Калино, кажи Ми, ще ме последваш ли да те отведа през обширния океан със зелени води, като ширнали се поля с бели вълни, като ивици крайбрежни, да те заведа в Моята страна? Не ще те, малка Моя сърницо, ни с поглед оскърбя. И всяко твое желание с радост ще изпълня. О, знай, любима, че дни и нощи за теб сърцето Ми туптя и дирих те в нощите безсънни, във виденията Си пречудни, но нигде и досега не те съзрях наяве! Знаех и вярвах аз, и чаках, че нявга ще те срещна в пътя Си, че ти беше към Мен в задължение да се явиш и да Ме утешиш. О, любима, свеж лъч на пролетта, освежи Ме в толкова натегнатата Ми атмосфера. Чаках те, любима, да се явиш с лъч на теменуга, израсла сред тръни и да украсиш вазата кристална на Моята маса. Чаках те като звън вечерен в ден тържествен на есен късна и дъхът ти ароматен да омае Моята душа. Виолетке Моя, Мое ранно цвете, в късна есен на душа Ми разцъфтяло, не отказвай светлата ти младост, на сърце Ми свята радост Ела с Мен, Калино, копнежо Мой на Моята младост, росно цвете, придружи Ме с дъха си свежи, сред водите тъмни, освежи Ме! Бисер сияен в дълбини Ми, моля те, приеми Ме!“

О, как лудо биеше сърцето на смутената девойка! Как да Му откаже? Как силно и тя Го желаеше. Изненадана бе, че и Той е имал същото видение за нея и я е очаквал. А как искрено я канеше Михаил като не скриваше горещата си любов към нея! Как изявяваше Своите дълбини сърдечни! Калина не издържа! Тя сведе поглед, обори глава с очи, от които извираха най-святи сълзи и тихо, нежно промълви: „Да скрия ли аз сега, че Ти си бил мисъл и мечта моя?! Че моята любов на Теб от години принадлежи! И за Теб копнееше душа ми в младостта ми! И в детските си мечти Теб виждах във видения, Любими! Чаках Те и аз и знаех, че отреден Си ми Ти за съдба. И днес по чудо Те намерих. Коя съм аз, да спра тоз огън буен на младостта ни, тоз пламък жив на любовта ни?! Не! Не мога! Ще мога ли от Тебе вече да се отделя? Не! Ще те последвам, Любими! Ти си мой Спасител, и на Теб поднасям аз, в тоя дивен час на любовта ни, устни си девствени в благодарствена признателност. И в десницата Ти свята поставям днес съдба си. Моля, реши – където идеш, там ме отведи. Ще Те последвам и вярна ще ти бъда!”

И в нежни излияния Калина довери на Михаил своето видение в ранната си младост: ”Беше празнична вечер. В малкия крайбрежен град, където съм родена, имаше всенароден празник. Народът мой, с вяра в Бога, имаше необикновен обичай. Сред мегдана пееха момите кръшни песни и топяха в мъничко котленце пръстени и китки. Че знаеха девойките съдба си да очакват в тиха нощ, в бащината къща. да сънуват сън, жениха свой да видят. И аз, девойка ощ невръстна, с вяра жива в Бога, за първи път отидох. Пристъпих плаха, китка свежа в менчето пуснах. Очите ми ронеха сълзи най-чисти, че сираче бях и нямах татко, майка, за да ме научат. Тъй до късна вечер бях с моите дружки. Но когато тихо у дома се върнах и сънят притисна моите клепки, о, тогаз Теб видях в нощно си видение! Образът Ти свят дълбоко в сърцето си опазих.“

Михаил беше дълбоко развълнуван и с още по-голяма увереност остана, че тя е Негова обещана съдба. Тогаз обади се на Веска и Калина ней предаде да бъде тя под нейно покровителство, докато се реши съдбата им.

Зефира пееше нежна песен и тихо повявяше листи на дърветата. Небето бе по-красиво тази нощ. Луната пълнолика сияеше над заспалия град, а звездите нежно трепкаха над Земята.

А Калина тихо си тананикаше в нощта:

”О, аз очаквах тоз миг върховен да се яви и съдба ни да разреши! Девица невинна сред Земята, да зърна исках стъпките на своите мечти. И образът любим бях дълбоко скрила в моите гърди. Чаках Те, но тежък бе пътят ми житейски – далеч бе Ти. Само в нощите си тъжни съзирах Твоя Лик и чувах нежните Ти думи. Пееше зефирът свойта песен нежна и галеше ме по лицето. Аз плувах в безбрежното небе като бяло облаче и биеше смутено моминско ми сърце. Аз виждах Те в нежния трепет на всеки цвят и Твоето дихание долиташе до мен като люляково ухание. И чувах тръбния Ти зов чрез малките тръбички в лила; и химн свещен се носеше в нощта. А аз, тъй малка ощ, ожидах сватбения ден. Не крия, ожидах го, когато ореолът на девствена ми чест ще украси златни ми коси. Когато под воала сватбен ще сияят два извора кристални на пламнали очи. Но в ранно утро ощ, в млечните зори пропяваха петли. В обора скачаха телци. До мен донасяше ехото блеене на ваклите овци. Светло утро засияваше, Зорницата пребледняваше, а царственият изгрев на слънцето в победа над тъмна нощ се увенчаваше. Тогаз и аз поемах път сред китните поля, вгледана във всяка цветова дълбина. Украсени бяха те с брилянтната роса в коронно увенчание на зората светла, обвила с венчалния воал злочестата Земя. Буйни огньове лумваха в дълбина ми: дали виденията нощни ще бъдат реалност или моминските копнежи ще догорят, недочакали деня?

Но ето че зърнах Те аз, след буря зла и черен здрач. Копнежът мой – стар орач, дълбаеше сърце ми. И носех млякото на ранина, бяло като правдата Твоя. А щом се свечери, камбанен звън зовеше вярващи съдби към минало далечно, когато Спасителят над Земята се яви и съдбата зла на кръст Го прикова. О, тогаз пламваха хоризонти в огнени зари, в пламъци съдбоносни залязваха слънчеви лъчи, вакло стадо се прибираше от планински височини. Птици лекокрили се гушеха в гнездата свои.

Нощ наближаваше. Балканът свещен химн запяваше. А в моите гърди огнени зари се запалваха, пламъци съдбоносни от кладите древни ме изгаряха. Като мълниеносни облаци, пориви момински ме обвиваха. Ден след ден – летяха дни, младост първа като стрела лети, с крила на зората долитаха моите мечти. Образът Ти светъл в мен трепти и чаках конника хвъркати да се яви. Чаках с целувка нежна сълзи ми да пресуши и в прегръдката си топла да ме приюти.

Тиха нощ Земя завладяваше. Шепнеха морските вълни тайните слова. Замлъкваха чайките кресливи. Зефира ефирно повяваше и нежно галеше ми златисти коси, огряни от месеца сребристи. А сред звездния океан плуваше царствена колесница и диреше тих лиман. Сред пламнали небосводи грееха светли кандила. И спускаха лъчи си невода съдбоносни, над земните простори, заливаха океани и моря от племена и народи. Огледана в небесните лазури, заничах в изумрудените води на морето Черно, окръжило любимото ми градче. И зърнах светилата нощни, огледали се във водата. А колесницата крилата летеше към мен и увенчаваше ми се мечтата в сватбения ми ден. И Гласът ти нежен чувах като звън от струни на китара, долитащ до мен: ”Чакай Ме, Калино, чакай Ме! Ще ти се явя!“

И чаках дни и нощи изявление на сънното ми видение да се яви и осъществи моите съдби. Че жадувах в нощите потайни гнездо с теб да свием, като птички в леса гнездо са свили, както под нашата стреха ластовички две са се приютили. И питах се, как тъй отлитаха те и пак се завръщаха в своето гнездице! Тогава пламнаха в мен копнежи момински и носеха се като метежи, докато ме отведоха до огнени кратери на действащи вулкани, огнени гърла изхвърляха лава и браздяха земната снага. Тогаз, о, виждах аз нощната тъма да свива черни си крила, зората млечна да повива ранената Земя. Ден светъл разперил крила, впрегнат в златната слънчева юзда. Тогаз сепвах се аз и виждах как в зноя летен изгаряха вси момински мечти, като земните явления в смешения от народи и племена, в борбата житейска над Земя изгаряше човешката съдба.

А днес Ти знаеш веч коя съм аз. Не скрих ни миг от моята съдба.

Вечерни зари обвиваха двамина! Отвън навлизаха бледите лъчи на горяща лампа и озаряваха лицето на Калина. Те стояха един до друг и шепнеха си най- нежни слова. Той галеше я по коса и изливаше душата си в слова:

„О, Калина, Моя малка ружицо, сияйна като лъчите на слънцето, родена в пролетни зори! Днес дъждец благодатен те ороси и ти възрастна за съдби. О, ела, ела в прегръдката Ми ти, ружицо Моя! Сърце Ми веч изгаря в огъня на любовта, лъчите й сияйни обгарят Ми дълбина. Калино Моя, моля те, ела и утеши Ме и в пътя Ми житейски придружи Ме! Невяста Ми бъди! О, дай да вкуся от устните твои, да пия ненаситно от нектара на девствената ти младост!“

Разбрала, че Михаил силно я желае, тя плахо Му каза: „Ето ме, вземи ме и води ме – нек бъде волята Твоя!“

О, тогава буйни пламъци – огнени лъчи блеснаха от двете Му очи? „О, светли пламъци по-бърже ме изгаряйте, че огънят, в мен замъждял, пламна във факла огнена и капките девствени на моята девическа чест ще ги пролея днес, в прегръдка Му – огнена пещ в Негова чест! Той ми е от Небе отреден – живот мой и светлина е Той.“

За миг Михаил се откъсна от Калина, пое телефонната слушалка и покани готвачката Анжелика и портиерката Веска. И Калина чу думите Му към Анжелика: „Анжелика, скъпа съотечественице Моя, не отказвай на младостта ни! Слънчев лъч огря! Ден е. Нощ бърже ще долети. Моля, стани поръчител на избраницата Моя – Калина! Аз желая с нея да се узаконя! Моля те, осинови я като поданица на нашата страна, да я взема от твоята ръка – нека Калина бъде твоя дъщеря! А Веска каня днес  да Ми бъде свидетел на чест, че Калина ще бъде невяста Моя!“

Последва мълчание. Миг само и Анжелика плесна с ръце: ”О, не съм достойна за таз голяма чест от Твоето Лице! Ида! Приемам съдба!“

Скоро и Веска се озова в служебния етаж на легацията. Тя с просълзени очи показа своята готовност да изпълни волята на Михаил. Веска за три дни бе приютила Калина и добре я беше опознала. Тя бе приела Калина с голяма сестринска обич и сега с радост се яви да потвърди уважение и чест към Михаил и Калина. А Михаил действаше бързо. Тук дойде и старият служител на легацията. Всички се бяха раздвижили. Отворени бяха стари архиви – книги, в които Калина бе вписана като дъщеря на Анжелика. Подготвиха се и венчалните документи. Тук бе поканен и добрият българин – благодетелят на Калина. Калина плахо наблюдаваше това, което ставаше толкова бързо. Убояна, не смеше да продума, да не би това да е само един сладък сън. Михаил сам се справяше с всичко, което бе необходимо за узаконяването. Уреждането на церемонията около бракосъчетанието бе поверено на стария легационен служител, който щеше да бъде и свидетел. В Легационния архив се вписа бързо уредената сватба – очакваше се само нейното реално изпълнение.

В личното Михаилово жилище се събраха всички, живеещи под легационната стреха. Обрядът по узаконяването щеше да се изпълни по евангелските постановления. И ето самата сватба в изпълнение!

Всички с трепет и уважение очакваха съдбоносния момент. Вратите на залата, където щеше да се изпълни обрядът, се отвориха и оттам с голяма тържественост влезе свещеникът. Той застана пред Калина и Михаил, държащ в ръка акта на узаконението. Със страхопочитание стояха всички, заобиколили двамата млади, учудени за бързото решение на Михаил и необикновената красива външност на девойката. Калина бе облечена в бяла одежда, поруменяла от вълнение, тя приличаше на бяла роза с алени оттенъци. Някакво чудно сияние се излъчваше от нея! Очите й блестяха в необикновена светлина. Застанала редом до Михаил, тя леко потрепваше. О, какво обаяние излъчваха двамина! Изправен пред тях, свещеникът изпълни формалното служение при бракосъчетанието. Той попита Калина – първо тя трябваше да отговори: „Калино, доброволно ли приемаш Михаил за съпруг?“

Миг на пълно мълчание. Като нежна музика прозвуча отговорът на девойката: „Да – аз доброволно приемам Михаил за съпруг.“ И чу се ехото в залата да отговаря като звън камбанен.

„А ти, Михаиле, желаеш ли Калина за Своя жена?“

Екна Глас кристален сред пълна тишина – като звън на чаши, пълни с руйно вино: „О, да! Да! Тя е моя, моя за вечността!“

В голяма тържественост свещеникът обяви брака за валиден – законен. Кумуваха българи, които по този чуден начин се сродяваха с Михаил. Те сияеха от щастие заради двамата млади. Занизаха се пред Калина и Михаил свидетелите на сватбеното увенчание и сърдечно ги поздравяваха. Поднасяха се чаши кристални с изрядно вино – искреше рубиновият цвят, както в деня на сватбата в Кана Галилейска. Всички гости пиеха наздравица за новия свещен семеен олтар на Михаил и Калина. Веселбата продължи до късна нощ. И когато гостите се разотидоха, Михаил и Калина останаха сами.

ПРЕДСТОЕШЕ ПЪРВАТА БРАЧНА НОЩ

Калина бе облечена в бяла нощна одежда. Тя трептеше в нежна хубост. Прегърнал я, понесъл я на ръце, Михаил я въведе в Своята спалня, за да споделят първата брачна нощ. О, как горяха в обич един към друг и нежно си шептяха. Заклеваха се двама във вярност свята да останат за цял живот. Само Луна и звезди в небето бяха свидетели на клетвата им с най-нежни думи изявена. Сложила глава на любимото Му рамо, Калина глас повиши и песен тиха запя:

”О, възлюбени мой Женихе, ето ме, в изпълнение на вси Отцуви обещания в поръчения.

О, колко дълго те очаквах, щастие Мое! Чаках те да се явиш, да ме обвиеш и в прегръдката Си нежна свиеш. Отдавна беше това: в пролет ранна напъпиха първите  цветя; облечена в одежда на вишна, аз бродех из поля с боси нозе. В зората свежа с първите цветове на кървави божури и лале, обагрени с рубиновите багри на Твоето сърце, о, как исках тогаз да се явиш и да ме грабнеш от огнени клади, от арените хищни с жертвите невинни, пеещи хвалебна песен към Небе! Как исках да литнем ние двама в лазурните простори и да ме отведеш в Отцувите чертози! Рано беше в пролетта, на младост китна хубостта, тогаз не Те съзирах аз, но ясно разбирах; че с мен Си Ти сред мрачен свят.

Рано беше в пролета, земя се пробуждаше, а капките росни сияеха над цветните лехи – сълзите святи на Твоите очи. А с песен жарка от дълбина аз бродех из росната трева, а тя поеше розовите ми телеса. И продължавах аз в игра, лъч сияен озаряваше ми дълбина, а аз долавях, Любими  Мой, че това е мечът Твой. И под разцъфналата розова фидана, хванала воала ми, а аз засмяна, полагах устни свежи в розовия цвят и знаех, че Си възлюбен и свят. И усещах движещия се сок в клона по посока на розовия цвят, да мълви в единство с прашеца в дълбина на цветеца: „О, тя е девствена годеница, очакваща огнената колесница в пурпура царствен на слънчевия диск! Чака тя в есен късна да се яви лъчът, да я отведе в царствени чертози на Жениха й свещен.

Но в миг песен нежна долетя – невидима ръка дръпна корда в дълбина на арфа небесна – светлина. Лъч светъл освежи сърцевина. Пламна неръкотворният олтар в ответ чрез дар и чувам как пчеличка бръмчи и с песен събира

нектар. ”Бръм, бръм“ – пее пчелица вън от кошера – на свобода. Одежда й ефирна – копринени крилца, оръжие – меч заби го в сърцевина на розовия цвят. И пак песен поде: бръм, бръм, бръм! Не е това сън! Аз вече съм извън стреха и събирам нектар! И поемах аз наново тогаз път сред тучните поля, опасана със слънчевия лъч. Пръсти ми сплитаха венец от незабравки розови и син синчец – награда сватбена на младенец. И чаках, чаках огнена колесница, водена от Могъща десница, да се яви и да отведе влюбена годеница на небе. Но очакваща спирах се аз в миг на буря зла, надвиснала над полската леха. Мълнии съдбоносни водеха борба с облаци дъждовни! А вечер в огнен залез прибираше се Слънчо в сияйна заря, спускаше тъма и обвиваше Земя; като осиротена вдовица обгръщаше я във воалите черни на нощта.

Но в миг на небеса пламваха рой светила! Явяваше се сърпът сребролик като люлка златна на мечти, спускаше неводи Луна над заспалите в сън сладък на планета Земя. Но аз все Те чаках, времена отлитаха във векове. Чаках да се явиш сред поля, Възлюблени мой, и да ме обновиш, под обещания Творцуви да ме съхраниш. А от ранна пролетна зора до късна есенна заря, от изгрева пурпурен на лъча до късна вечер аз бродех из поля и чаках Те да се явиш и да ме обвиеш с плама на олтара свят! Но нигде не Те зърнах аз, само усещах Твоя дъх, възлюблени Мой, в зората, в свежестта на лехата оросена носеше се аромат от цветята. Аз виждах Твоите два извора кристални! Сияеше брилянта на росата в дълбината на цветята. И рано в пролетта долавях аромата на ухаещия крем и мириса на разцъфнала фидана в лозята. Аз виждах Те в розовата детелина, в утро ранно сред полята трептеше Твоят Глас в бръмченето на пчелата. Но Теб, Любими, не съзирах, а близостта Ти с мен разбирах! Разпрострял бе Отец славата своя чрез могъщи си дела и Ти бе над всички. А аз пиех от нектара на милостта чрез творенията Твои. Уморена от вятъра, подгонил сухи листи, спирах се и чаках милостта, докато възрастя и времето да се изпълни, а Ти да се явиш и ме обвиеш в любовта си.

Сега пред мен си Ти, тъй дълго чакан и любим, о, Вожде мой! Тогава плаха бях и с вяра на очакваща вървях. А днес аз всичко разумях. Тогаз ръмеше ранната роса и лехата поеше. Сега е есен късна, късна роса наросила е плода. Ето ми снага, тя е Твоя завсегда!

О, ето ме, Любими, вземи младенческото ми сърце! Нека то олтар свещен да ти е! С приноси ухаещи на дела, в чест на любовта ни, приеми го Ти сега! Че дни и нощи то като факла запалена за Теб горя. Поднасям Ти устни ми девствени – пий от извора на искрена ми дълбина. Заклех се с вярност да остана и сълзите ми свидетелстват за това, че любовта ми към Теб е тъй голяма. За Теб и само за Теб запазила съм любовта си, Любими мой, единствен над родната планета Земя!“

Михаил пое ръката на Калина и й постави залога на завета – брачната халка на съединение завсегда.

„О, любима Моя мечта, на младостта Ми свещен огън в гърда – олтар свят на любовта. Подпалих огъня в зора, когато кремът ухаеше в росната леха. И бисери ронеха изворите два – на очите твои свещена везна, чрез залога на вечна съдба. Ний двама обещание си дадохме завсегда, че ще се чакаме тук на Земя!”

Тогава рано беше в пролетта. Ухаеше кремът на твоята уста. Ветрецът тих сноп златни коси ти разпиляваше над снага. И ти се явяваше с ореола на младостта като победителка над злото – греха. Отдавна беше това. Но сега, питам те, чакаш ли Ме още ти сред скърби и тъги, и гори ли плам буен в твоите гърди? О, възлюблена Моя, ухаещ крем в зори, леха с разцъфнали цветя, оросена в ранина. Мина пролет, ярко слънце пламти, листи крехки гори, чакаш ли Ме ти? Не си ли пепелище сиво в есенни дни?“

О, мой Възлюблени, лъч светъл в небе, облак бял Ти
 е жребче! Ти огън буен запали в моето сърце и пламъци обгарят ми дълбини. Не ще се пред нищо спра, ни в огнени клади, ни по площади и гори, не ще се убоя от хищните арени, потънали в кървави реки, макар Рим в пламъци да гори. Нерон да се опива в кървите невинни, аз все ще чакам да дойдеш, Възлюблени, Ти! Чакам дни и нощи да дойдеш Ти! Буен плам в сърцето ми гори, като факла пламтяща сияят небесни струи. О, зная, че ще дойдеш Ти. В небосводите светли сияе Луна, нощ тъмна озаряват рой светила. Кога ще дойдеш – дали в утро ранно, когато бисерна роса ръми, ил в ярки знойни дни, когато жътвар нива златна жъне, Гъдуларче малко с гъдулчица свири. Не зная, но все тъй вярно ще Те чакам да се явиш отново Ти!”

”Чакай Ме, възлюблена Моя, при теб с награда ще се явя, кат сватбар от сватбата ще те окича с блага – таланти десет ще ти дам в ръка, с трусо бяло и нежни цветя, с теменуга и жасмин ще те окича пред Небеса, светъл воал ще ти покрие глава от един възлюблен Син. Но кажи – ярък лъч веч озари, кремът ухае в зори – ти вярна стой и чакай Ме! И когато цветя увяхват под тежки съдби, ще Ме чакаш ли, кажи? Когато огънят угасне у дома и сиво пепелище се яви, ще Ме чакаш ли, кажи?“

„О, ярък лъч отлетя, ден светъл с нощ се сменя. Пролет – с есен късна, с пожълтели листа. Златни къдри с бели коси се заменят. Но сърце ми все тъй в буен плам ще гори и съзнание будно в любов ден и нощ ще бди над обещание велико, както в древни дни Исак на Ревека дари. Не ще забравя, Любими, обещанията Твои, ни струята пламтяща ще угасне в пепелище жарко. Не ще ме убоят жарки изпитни в очакващите дни и нощи на тежки борби. Огънят на любовта ми все тъй буйно в сърце ми ще гори. Кремът ще ухае в зори, сред лехите в есен ще ухаят момини сълзи. И през всички дни ще ухаят те и ще чакат сватбени везни, когато времето на съединение ще се яви!“

„О,чакай Ме, възлюблена Моя, единна с вси, крем ухаещ в зори, жарки цветове в лехи, поля с момини сълзи. Потекоха потоци с кристални води от Сионова гора. Нек пламне олтар със свещена хвала под тръбния глас на Небеса. Ето, ида кат младенец, яхнал облак – бял жребец, с буен плам на жарък копнеж в олтара свещен – венец нетлен, с вси обещания кат Жених с дарове на верността, любима, твоя, и навек ще се съединим с теб пред Съд велик във върховен миг! Амин!“

О, те са в огнена прегръдка на младостта. Тя – крем ухаещ на пролетта, роза разцъфнала, в зора оросена от късната роса. А Той – зефир прохладен сред огнена клада. Пееше Михаил със звън на камбана и песен съдбоносна редеше за двамина. Пееше благодарствена хвала на Небеса, за капките кървави на девствеността, обагрили бялата нощница на невястата:

„О, свещена обич Моя, на семейния олтар поставена си ти в дар! Свята и чиста си ти във вярност за мнозина. Дълбина ти жарка в огъня на младостта, алени цветя, разцъфнали над земя. Днес теб разпечатах Аз за съдба с печата на любовта – завета огнен на верността. О, невясто Моя, ти бе извор на честта неразпечатана в свята чистота. Теб днес Аз приемам като цвят на ружа и те поставям в семейния олтар неугасващ, свят!“

О, капки рубинови на девствена чистота, пламнали божури на любовта, разцъфнали сред росните поля в рубинова цена, бъдете вий свидетели на честта. Че тя е Моя и неин Аз завсегда. И в огнения жар на Моето сърце тя е верен дар пред Моето Лице – любима невяста пред Небе.“

Калина, трогната от голямата Михаилова любов пред брачната чистота, се закле във вярност на Михаил завсегда: „О, капки девствени на девическа ми чест, днес аз клетва на вярност давам пред Небе – свидетели мои бъдете в тоя час, че само Него ще любя аз. И друг не ще позная на Земя. Отреден ми е Той за съдба. Аз Негова съм, а Той е мой!

Клетва дадох аз, заклех се днес пред олтара свещен в тоя час: Той проля моята чест – извор запечатан съм аз – Той днес го разпечата! Единствен ще ми бъде пред Небе и друг не ще позная на Земя.”

И Калина пак се обърна към Михаила: ”О, възлюблени Женихе мой, нек никой не дръзне днес да надникне в тоя свят завет в клетвен ответ пред Небето и Теб! Че аз с клетва се заклех за вярност в свят завет, да Ти бъда вярна, вярна кат ответ на Очакващ и очакваща ответа.“

На утрото, след първата брачна нощ, Калина и Михаил са все още по нощници. На вратата се почука и влезе Анжелика с много дарове в ръце. Тя хвърли златна монета над брачното им легло. А наниз от чист маргарит, прошарен с изумрудени зърна, окачи на врата на Калина. И като нейна родна дъщеря, по двете страни я целуна – от радост и признателност. В тоз момент, подранила, влезе и кумата; и тя целуна Калина нежно, обляна в сълзи от обич и признателност. И идваха всички, живущи под легационната стреха и отрупваха Калина с дарове от злато и сърма от радост и благодарност за Калинината чистота и девственост сред родовете човешки. Заобиколена от всички, девойката, вече невяста Михаилова, сърце й преливаше от радост и щастие. Особено щастлива бе кумата – българка, че Калина не посрами род и родина. А Калина се радваше на верността на Михаил към откровенията, дадени и на двама от милостивото Небе.

ВТОРИЯТ ДЕН СЛЕД СВАТБЕНОТО УВЕНЧАНИЕ

При Михаил и Калина дойде личният приятел на Михаил – Гавраил – ”Гари“. Той бе първи легационен секретар. Те двамата – Михаил и Гари – бяха единодействащи в управлението на легацията и главни представители на своята страна. За Гари все още беше непонятно как стана всичко около сватбата на Михаил и Калина. Същата вечер, когато се случи срещата между Михаил и Калина, те двамата си бяха обещали да ходят на опера. Гари добре познаваше Михаил и знаеше защо последният бе останал неженен, а е над тридесет години. Той знаеше изискванията на Своя приятел и шеф към девойката, която би станала негова съпруга. Михаил държеше особено тя да бъде музикална – да свири на инструмент и да пее. Въпреки че Михаил бе получил медицинско образование и подготовка за дипломат, Той беше надарен с музикална дарба, за което сега учеше и музика. Затова и изискванията към бъдещата Му съпруга бяха такива.

Гари разбираше Михаил, но сега Си обясняваше поведението Му, свързвайки го с младостта и красотата на девойката. Чудеше се как се случи, че този път Михаил не се довери на Своя приятел. Може би е нямал време за това. Гари не разбра, че Михаил се довери на съдбата и преди още да бе зърнал Калина Той се бе влюбил в нея и я чакаше да се яви.

В ОПЕРАТА.

В ТРЕТИЯ ДЕН СЛЕД СВАТБЕНОТО ТЪРЖЕСТВО

Тиха вечер е. В големия град имаше особено раздвижване. Виждаха се пътуващи коли, препълнени с пътници в посока към операта. На оперната сцена се представяше операта „Миньон“. Големи реклами известяваха за участието на известната певица – актриса Беатриче – любимка на Султана.

Големият салон преливаше от посетители. В една от дипломатическите ложи, срещуположно на Султанската, бяха заели места дипломатите от американската легация. Михаил, облечен в строго вечерно облекло, въвеждаше Калина в обществото на дипломатите. Тя бе облечена в сватбената си одежда. Младата жена сияеше от щастие, което още по-силно подчертаваше нейната необикновена хубост. На гърдите й, от дясната страна, бе закичена с розови и сини незабравки. Когато влязоха в ложата, много погледи се насочиха към тях. Калина смайваше всички с ненагледната си хубост. Къдравите й коси също бяха закичени с букет от незабравки. Тя вървеше между Михаил и Гавраил. Лека розовина покриваше страните, малко смутена от особеното внимание, с което я удостояваха всички. Чу се тихо шушукане от съседните ложи – питаха се коя е тя и с каква хубост бе надарена!

Едва заели местата си, лампите в големия салон угаснаха. Слаба бледосиня светлина се разливаше и създаваше впечатление на нощно звездно озарение. Засвири оркестърът увертюра към операта. Миг след това завесата се вдигна и на сцената се появи актрисата, за която се говореше, че има необикновен певчески дар. Когато възвиси глас и запя, Калина трепна, стисна ръката на Михаил, като искаше с този жест нещо да каже. Тя не отвори уста, но Михаил усети и ясно разбра, че Калина бе доловила грешката, която актрисата направи още в самото начало на арията. И светкавична мисъл премина през ума Му – дали не се изпълва желанието Му да бъде съпругата Му музикална и да познава оперното изкуство. Михаил с голяма любов погледна Калина и пак продължиха да слушат. А тя, пропита от всеки тон, обърнала се бе на слух, слушаше и с леко докосване ръката на Михаил показваше къде певицата допущаше грешка. Тя си спомни в детайли всяка част от операта – знаеше я наизуст, особено партията, която изпълняваше Беатриче. И неволно Калина си мислеше защо таз трудна партия са дали на таз жена, която допусна толкова много грешки. Може би, мислеше си Калина, певицата предполагаше, че публиката не е запозната, нито пък е музикална, и не ще разбере грешките.

Първото действие завърши с бурни аплодисменти и никой, освен Калина и Михаил, не долови фалшивото изпълнение на арията. Мнозина знаеха, че певицата е близка на Султана и премълчаха грешките. Но Калина се смути, че дълбоко в душата си не одобри изпълнението и внимаваше Михаил да не забележи разочарованието й. През почивката преди второто действие, Михаил поведе Калина далеч от хората, пазейки своето съкровище, появило се тъй неочаквано в живота Му. Той внимаваше да не оскърби Калина с излишни въпроси, но очакваше да Му се довери тя, като й бе дал възможност да разбере, че тя с лека тръпка издаде познанието, което имаше. И Михаил наистина очакваше обяснение в уверение, че е открил нейната музикалност:

Застанали в отдалеченото кътче във фоайето на операта, те забелязаха, че към тях се приближава японският консул, който водеше своята малка гейша, окичена с цветя. Те показваха явно любопитство към Калина, а Михаил добре познаваха. Японецът искаше да узнае коя е таз рядкост (Калина) с тъй чудна бяла одежда, украсена с розови и небесносини незабравки. Коя е тя, че тъй близо я държеше Михаил до Себе Си, очите Му горяха в любовен жар – може би е негова сестра, или сърдечен лист от родната Му страна?! Приближиха до Михаил и Калина и след запознаване поведоха разговор. Японецът без колебание се обърна към Калина с въпрос, засягащ изпълнението на актрисата. Михаил изтръпна – убоя се, че това ще злепостави Неговата любима, но Калина смело, с дълбоко познание на човек, познаващ оперното изкуство, отговори с достойнство и каза, че арията не е застъпена в пълнота. И все пак за да оправдае певицата добави, че вероятно нарочно е сторила това – съкратила бе съдържание и музикално изпълнение. А японецът безцеремонно подхвърли, че възможно е да не й достигат сили за цялостното изпълнение. И додаде с ирония: „Но нали е султанска любимка.“

А гейшата добави: „Да – но тълпата!“

А Гари, който също бе се прилепил към малката групичка, се намеси в разговора: „О, за да я изпълни в пълнота актрисата трябва да е гениална. То е тъй голяма рядкост да чуеш изпълнение на „Миньон“ в съвършенство. Много пъти вече наблюдавам приспособление към ролята и музиката.“

Наблюдавайки Калина и нейното тъй вещо участие в становището й за това, което слушаха, Михаил се увери, че Калина крие от Него голям дар и музикалност. Изгледаха и изслушаха останалите действия и без да дочакат близките, бързо се прибраха у дома. Едва дочакал да влязат в салона, Михаил седна на големия роял и удари клавишите. Калина изправена застана срещу Него.

(Гари, който живееше срещу техния дом на същия етаж, като чу първия акорд, трепна.)

А Михаил унесен гледаше Калина и свиреше. „Ето, тук тя направи грешка!“ – каза Михаил.

А Калина без колебание отговори: „Да, тук бе допуснала грешка.“ И продължи да отбелязва и другите места от арията, където актрисата показа слабо изпълнение. Михаил гледаше удивен Калина и й предложи да седне тя на рояла. Калина без смут зае мястото и от нежните й пръсти излитаха нежните звуци на чудната ария на „Миньон“. О, щастие неземно! Сега вече Михаил напълно се увери в музикалността на Калина. Гари също чуваше и се удивяваше. Той разбра, че Небето бе много милостиво към Михаил и Му изпраща тоз чуден дар чрез девойката Калина. Унесена в звуците, които летяха под нежните й ръце, Калина запя. Михаил чуваше и не вярваше на ушите си – о, нима толкова щедро е награден! Колко красив е гласът на славея, излитащ от гърдите на Калина! Той я помоли да отстъпи мястото пред рояла, а Калина продължи да пее арията на „Миньон“ с толкова нежност и пламенен жар, че Гари бе дотичал и стоеше пред отворената врата. И двамата за първи път чуваха така красиво и пълно изпълнение.

„Феномен!“ – викаше Гари.

„Да! Да! Феномен!“ – отовори Михаил. И с неизказано щастие запя в него закъснялата Му младост. О, какво велико удостоение прие той днес от небето чрез това дете!

Така до късна вечер прекараха будни, обвити в нежната си обич и небивало щастие.

ЧЕТВЪРТИЯТ ДЕН СЛЕД СВАТБАТА СЕ ЗАЗОРЯВАШЕ

До щастливата девойка все още долитаха чудните акорди на нощта. Разбудени бяха от уличния шум. Набързо се приготвиха и след кратка закуска, почти на крак, излязоха на улицата. Скоро се намериха в голям музикален магазин, откъдето купиха скъпа хавайска китара и акордеон. Гари ги придружаваше. Той толкова силно възлюби Калина и за да не оскърби Михаил заяви, че тя ще бъде Негова сестра, а той – неин брат. Отидоха и до магазина за облекло – специално за дипломати. Това бяха минути на взаимно щастие и за тримата. Седнала до Михаил в голямата Му кола, Калина сияеше от щастие. Отзад Гари нежно ги задяваше – шегувайки се. Михаил и Калина се приготвяха да отпътуват за родината на Михаил.

ПЕТИ ДЕН СЛЕД СВАТБАТА

На пристанището, близо до кея беше опънал снага голям презокеански параход. Той беше украсен като невяста за своя жених и горд приемаше на борда си гости, които му се доверяваха, за да ги преведе през океана и стовари на друг континент. Ето ги – Михаил, Калина и Гари, готови да преминат по мостика. Изпращаха ги всички близки от легацията. Тук бяха кумът, кумата, Ангелина и Веска. От очите на Ангелина капеха сълзи. Тя беше обикнала Калина с майчина обич, бе я приела като дар скъп от Небето, поднесен й в средната й възраст, а ето че сега трябваше да се разделят. Веска, подавайки ръка за сбогуване на Михаил и Калина, също плачеше. Тежка бе раздялата им – обсипваха ги с целувки и с най-нежни и топли пожелания за семейно щастие.

Не след много време параходът даде тържествен знак, че скоро ще вдигне котва. Тръбите тръбяха бавно, тържествено. Бели чайки се виеха и сякаш и те така се сбогуваха с щастливците. На мачтата на кораба се вееха знамената. Чу се звън на веригата и котвата бавно се изтегли към парахода. Калина и Михаил, отрупани с цветя – златни ружи, алени и бели карамфили, стояха на палубата и тъжно гледаха към кея. Оттам се вееха бели кърпички в знак на прощално сбогом. Параходът се раздвижи и бавно пое курс към определената цел. След себе си оставяше водна бразда и за малко време напомняше за своя кратък престой.

Михаил и Калина заеха определената за тях кабина. Поверено им бе малко апартаментче – новото им временно жилище. Те бяха сами. Очите на Михаил блестяха от щастието, което Му бе поднесено в разцвета на младостта. Той пиеше с наслада от любовта на Калина, а тя тръпнеше в нежната Му прегръдка. Занизаха се дни и нощи сред океана – дни на щастие и радост за двамата. За Михаил Калина беше ранната зора, а Той за нея – вечен живот. Калина пееше от ранни зори до късна вечер. Всички пътуващи узнаха за голямата любов и щастие, които свързваха двамата съпрузи. Калина наричаха: „Ухаещ зюмбюл“, чувствайки свежестта и силата на нейната младост. Като ранобуден славей, скрит в оросения лес, Калина пееше от ранни зори, а китарата в ръцете на Михаил не замлъкваше. В парахода се устройваха концерти, в което Михаил и Калина участваха. Летяха радиограми от близките на двамата млади, поздравяваха ги най-сърдечно.

О, слабо е перото да опише всички сцени, които аз – немощен страж Божий, чувах и виждах в нощните си видения!)

Михаил редеше най-нежни слова към Своята любима: „О, Калино Моя, Мое росно цвете, лилия бяла, разцъфтяла в зората ранна сред тъмните блата. Славейо сладкопоен, сред китната гора, пламък цветен, грейнал сред лехата. Ела в прегръдката Ми жарка в младост светла и кажи Ми ще ли Ме напуснеш нявга ти? Скритият в дъбравата – душата твоя, славей ще ли някога изхвръкне от гнездото? Кажи Ми, цвете нежно, разцъфнало в Моята гърда, ще хвръкне ли славеят в зората от любовното си гнездо? Не ще ли пожелаеш с песните си нежни да веселиш окапващите листи в гората? О, кажи Ми, нежно Мое цвете, сред тъмните води разцъфнало, цвят жарък в пустинята зла от златните лъчи опасан!“

„О, жребецо буен в младостта, грива Ти златна, опасваща съдба, как ти посмя? Забрави ли кокичето бяло, в пролет ранна разцъфтяло под ярките лъчи и росните капки? Ще напусна ли аз гнездото си на любовта? А днес за съдба поднасям славея си в хвала на Небето, което ни събра. Нек гнездото му остане под твоята стреха на мир и радостта. А десница Ти могъща да му поднася трохица. О, воине смели, в победа след борба, чувам му гласа в свещена хвала, на Теб той принадлежи и нивга не ще отлети от Твоята стреха, за да дири усойните гори и в ужасите на мрака да дири лъч сияен на любовта!“ (Това бе ответът на Калина.)

Михаил бе прегърнал Калина и сега с целувка я принуди да замлъкне. В този ден слънце ясно озарило бе водната бездна. В далечината съзираше се земя и радост голяма обхващаше пътуващите. Предстоеше напущане на парахода. Калина бе вече с оплодена утроба. Сам Михаил я поведе към мостика, за да стъпи тя на брега на новия континент. Нямаше посрещачи – Михаил също бе сирак – небесна съдба бе събрала тез две същества!

НА АМЕРИКАНСКА ЗЕМЯ.

ВЕЧЕР СРЕД САЛОНИТЕ НА ПРЕЗИДЕНТА – ПРИЕМ В ЧЕСТ НА МИХАИЛ

Калина бе удостоена, поради Михаил, да присъства на уредения прием по случай пристигането на съпруга й – ръководител на легацията в Цариград. Още в първите дни на Американска земя тя бе въведена в най-висшите политически и управляващи среди.

Калина сияеше между всички жени със своята нравствена чистота, простотата и необикновената си красота. Тя се яви като лилия бяла сред тъмни блата. Михаил я представи с голяма чест и изрично подчерта музикалното образование на Калина. Между това Михаил особено силно и съзнателно подчерта, че Калина се готви да продължи образованието си в областта на медицината. С тези предварителни сведения за Любимата Си жена, Михаил съзнателно спираше евентуални слухове по неин адрес, които биха се появили от любопитните, които не липсваха и тук, сред висшите кръгове на страната. Приемът имаше общ характер. Обявено бе, че се урежда в чест на Михаил – дипломат в Ориента. Поканени бяха висши чинове на Външното министерство и голяма част от местната интелигенция. Това бяха хора, които почти всеки ден имаха контакти с Президента. Тази беше първата среща на Калина с Президента на страната. Тя сърдечно помоли Михаил да й разреши да поздрави високоуважавания чин с три любими Нему (на Михаил) песни, за които Калина знаеше от Михаил. Тез три песни бяха останали кат скъп спомен от майката Михаилова. След като я представи пред всички гости, Михаил се отдалечи в един ъгъл със своята любима. За веселието бяха поканени певци, певици, музиканти. След тържественото приветствие за добре дошъл в родната си страна, отправено към Михаил лично от Президента, веселието навлезе в своето изпълнение. Пяха, свириха, играха, танцуваха! Михаил изчака да приключат с музикалната програма. Той беше решил да представи с голяма тържественост пред вси Своя „ухаещ люляк“. Калина, облечена в одежда в светлолила, окичена с нежни цветя, ухаеше и в своята съвършена красота тя се извисяваше като венец от разцъфнали цветя. Всички погледи бяха отправени към младата съпруга на Михаил с малко завист и леко презрение, но това бе само до мига, когато Калина отвори уста. Всеки поканен бързаше да заеме определеното за него място. Младежите се забавляваха с песни, поезия, музика. Изреждаха се всички и показваха своите дарования. Така дойде ред и на Калина. В предварителната програма Михаил бе включил Своята невяста с три изпълнения: 1. ”Приспивна песен” от Брамс; 2. „Песента на Солвейг” и 3. Ария на „Миньон“ от едноименната опера.

Всички присъстващи очакваха с любопитство изпълненията на младата чужденка. А тази вечер в своето изпълнение Калина се яви като малка жътварка с голям светещ сърп в ръка, дошла от далечна страна, светъл лъч, пронизващ човешката душа. Тя беше сладкогласен славей в зазоряващата се зора, сладкопойна чучулига, летяща над узрелите жита. Наистина Калина се представи в своята съвършена същност. Победата беше пълна! Всички сърца бяха пленени от пеещия ”славей”. И дори закоравелите в предразсъдъци се стопиха под нежните звуци на музиката.

О, Калина се яви като южен полъх над заледена канара – стопи се скрежът, заледил клоните сърдечни в усойните дълбини, под топлите лъчи на Калинините две очи. С бурни аплодисменти бе изпратено последното й изпълнение. Сам Президентът затрогнат разбра, че при тез двама съпрузи дял има съдбата, която се намесваше отново в живота Му. Освен това Президентът разбра и това, че Калина пя за Него, и песните не бяха избрани случайно. За миг в Неговото съзнание изплуваха моменти от Неговото минало, което Го преследваше през всичките дни на живота Му. Той си спомни младините и оплодената от Него изоставена девойка. Споменът сърдечен на стария Президент за дните на младостта Му, когато като млад студент се бе влюбил в едно девойче и в буйния порив на любовта си тя бе оплодена, но девойката бе смела и не се убоя. И често двама в мечтите за бъдещата рожба си тананикаха люлчената песен – сега изплуваха тез спомени далечни и оживяха пред Него. И спомни си Той как жадуваха да узаконят сърдечната Си връзка на Земята. Но времето изпревари осъществяването на брака – Той бе призован в изпълнение на дълг Отечествен и пожертва любимата Своя. И спомни си Той в таз тържествена вечер как често на очакващата. А при на Миньон. И спомни си Той в таз тържествена вечер как често любимата Му пееше песента на очакващата. А при раздялата Го изпрати с арията на Миньон. И знаеше девойката любима, че ако не тук на Земята, то там, където вечна любов цари и няма скръб, сълзи, там тя ще срещне своята любов.

И тъй изчезна Той от пътя й земен. Угасна таз любов, родена в ранна младост. А Той като крадец грабна своя дял и изчезна. Тя дълго го чака да се отново яви. Но денят наближи и друг петното на честта й заличи. А Той – студентът – днес Президент велик, друга любов не позна, ни щастие с друга жена вкуси на Земя. Само спомен скъп остана и тъга, която разяждаше дълбина Му – по рожбата, която никога досега не е видял. Болка и копнеж по загубено щастие останаха верни спътници в живота Му на Земя. А сега облак бял глава Му завъртя, над Него воал млечен се простря. Приближи до Калина, стисна здраво и сърдечно нежната й ръка, въведе я в Своя личен кабинет и тихо промълви: ”Ела!”

Всички останаха смаяни от постъпката на Президента и разбраха, че нещо неочаквано се случи. Михаил също в почуда застана – каква ли тайна се крие в тез три песни, които Калина изпълни. Но никой не чу как тихо и нежно Старият питаше Калина: ”О, Калино, Калино, кажи Ми случайно ли тез песни изпя или някой ти отстрани подсказа? Кажи! Кажи!“ И по старческите страни потекоха потоци от сълзи. Той сякаш бе забравил и чин и достойнство пред това непознато дете.

Калина бе трогната от тази болка. От Михаила тя знаеше, че майката Негова бе оставена с оплодена утроба от Неговия Баща. Тогаз тя с любов и чистосърдечие разказа на стария Президент Михаиловата съдба. Допълни още, че тез три песни са неразделна част от живота на Михаил.

След това разкритие, Президентът отвори вратата и обзет от бащинско чувство, разтвори широко обятия и през сълзи извика:

О, Михаиле, Михаиле! Сине Мой! Сине Мой! Рожба Моя от щастливи минали дни, в нерадост преминали години. Прости на старчески Ми сълзи! Твой съм Аз Баща, а Ти – Син Мой! Сине Мой, Моя съдба. Ела в прегръдката Ми бащина – Моя си Ти съдба. И кажи, че приемаш Ме Ти! И позволи от днес да Ми бъдеш радост и щастие!”

Стопило се бе сърцето на Михаил и от очите Му се ронеха сълзи. Забърза към Своя Баща и в прегръдката Му се остави, и дълго, дълго плакаха двамина. Калина, станала свидетел на таз голяма тайна, стоеше смълчана отстрана и чу нежния повик. ”О, ела, ела, Калино! Ела, Мой рядък бисер, в прегръдката Моя – Твой Баща Съм Аз! Вие – две росни капки на Моето сърце, две светли зеници на стари Ми очи. Днес вас двама ще осиновя и пред вси очи ще ви узаконя. И до края на дните Ми вие с Мен ще бъдете!”

И сетил се в тоз миг, Президентът отвори тайно сейфче (каса) на съкровището Свое, което бе събрал (когато бе пожертвал любовта Си), а днес си възвръщаше плода на младостта Своя. Извади колие от брилянти и с голяма любов го окачи на Калинината шия.

(И още тази нощ Той подири Своите права и осинови Михаил и Калина.)

Калина се яви пред гостите наградена от Стария президент. Той обясни пред всички, че Калина Му е спечелила сърцето с тез три песни, които тя изпя в Негова чест.

Дни след случилото се в тази вечер се носеха различни слухове, но след това мълвата заглъхна. Узаконението на Михаил в осиновителен акт съдебен се извърши в крайно време от върховния Глава. А Калина чрез Михаил навлезе също в осиновление. Тя беше удостоена с големи почести като законна съпруга на Сина на Президента. В онази съдбоносна вечер, когато Калина за първи път се срещна с Президента и пя в Негова чест, Бащата откри Своя Син, а Калина, осиновена, бе удостоена с колие от скъпоценни брилянти, като достойна приемница на своята свекърва.

След тази вечер занизаха се дни на пир и тържества. Но това пре-голямо щастие потискаше младата жена и тя дълбоко в сърцето си тъгуваше. По цялата Земя се разнесе новината за това събитие и малкото крайбрежно градче не бе изолирано от вестта. Световната преса безпрепятствено известяваше на земните жители, отпечатваха се ликовете на удостоените – Михаил и Калина. Едни гледаха с ревност, а други се радваха на голямото щастие, което беше дошло над това бедно, но крайно честно и даровито дете, постигнало такава чест и удостоение единствено чрез Михаила. Нижеха се дни и нощи на тържествени приеми и пирувания. Калина, несвикнала на такъв живот, се умори и рискуваше да загуби здравето си. Те вече не оставаха почти никога сами. Калина беше оплодена и се безпокоеше за плода на своето щастие. И предчувствията й не бяха напразни.

Поднебесна притъмня. Черни буреносни облаци се надвесиха над младите съпрузи и не предвещаваха нищо добро. Надигнаха се мрачни океанни вълни, засвириха вихри зли. Заиграха мълнии съдбоносни. Спущаха се смерчове грабливи. Всички злини се насочваха към щастието на двамата съпрузи и целяха да го разрушат завинаги. Огнена бездна бе отворила уста да ги погълне. А незащитени бяха те.

Настъпиха мигове съдбоносни. Калина издигаше просълзени очи към небесните висини и диреше помощта на Всевишния. И в ответ на сърдечния й зов лъч на милост се спускаше над тях и светла звезда огряваше пътя им – Зорницата сияеше на ранина и могъщата Бащина десница окриляше ги в пътя им сред планета Земя и бранеше ги от вихрите зли и огнени бездни.

А нижеха се дни, месеци. В утробата на Калина плодът заигра. Тя помоли Михаил да я отведе в нейната родна страна. Поради честите им пътувания из целия континент Калина се уморяваше и желаеше да си отпочине. На молбата й Михаил се отзова и определиха деня за завръщането им в Европейския континент. Устроиха им тържествено изпращане. Искрените приятели скърбяха при раздялата. А Калина, озарена от щастливия спомен за родината, сияеше в младост и хубост. Но това отпътуване не скъса нишката на дълбоката скрита душевна тъга в гърдите на младата жена. Тази болка непозната се бе загнездила в таен кът в сърцето й и я мореше. А Калина не смееше да сподели с Михаил, че нещо непознато става с нея. Но любящият съпруг забеляха тази малка сянка под очите на Своята любима и я обгърна с още по-голяма любов и нежност. И Михаил внимателно я попита, ще ли Му се довери тя, каква е тази сянка, която помрачава светлия хоризонт на щастието им. И тогаз Калина Му се довери:

„О, Любими мой, при първата ни брачна нощ, когато почивах на Твоята десница и дъхът Ти ме галеше като нежно ухание над Земя, о, аз предупредена бях в нощно видение, че нас двама жена ще ни раздели. И аз пак ще Те загубя!“

При тези думи, изказани с голяма тъга, Михаил нежно погали Своята любима жена и я утеши, че това никога няма да стане. Но майчиното сърце на Калина не грешеше. В нея се бе вгнездило чувство на страх и тя чакаше жестоката стрела да се забие в гърдата й така, както в моминските си дни бе вярвала и чакала. В Цариград ги очакваха Ангелина, Веска и Гари. Те поддържаха непрекъсната връзка с писма и брояха дните до пристигането на любимите им Михаил и Калина. Калина се връщаше при своите приятели с оплодена утроба. Тя, която бе прекарала в легацията само няколко дни бе приела за близки всички служещи и безкористно ги обичаше. Те толкова много й помогнаха в първите дни!

Параходът, с който се връщаха Калина и Михаил, даде сигнал, че вече е пристигнал в Цариградското пристанище. Калина се бе увлякла в спомени за своите близки и трепна, когато чу звука на сирената. Излезе на палубата и се наслаждаваше на величествената гледка, която се откриваше пред погледа й. Лъчите на греещото се гмуркаха по позлатените минарета. Над кораба прелитаха бели чайки, докосваха се до върха на презокеанския гигант, и се гмуркаха в тихите морски вълни. Засвири тръба. Спускаха се котвите и мостикът се допря до кея. От брега посрещачи размахваха бели кърпички. Мигове деляха Калина и Михаил от земята, където те за първи път се срещнаха. Пред всички стоеше Гавраил, а зад Него се редяха всички служители от легацията.

Най-развълнувани и нетърпеливи бяха Ангелина и Веска. Те с трепет очакваха да зърнат любимия свой бисер – Калина. И ето, най-после те са на брега – Михаил, подхванал Калина под ръка; я водеше бавно – тя вече бе доста наедряла. Първи ги посрещна Гари – подал ръка на  Калина Той я целуна по двете страни, прегърна топло Михаил и пое младата жена под ръка, за да я отведе до близо паркираната легационна кола. Всички единодушно ги поздравяваха. Ангелина и Веска със сълзи на очи прегърнаха топло Калина и всички поеха към легацията.

Пристигайки, Михаил се обърна към всички с благодарност за сърдечното посрещане, прегърна синовно Ангелина и я удостои с целувка и предаде Калина в прегръдката й с думите: ”Скъпа майко, ето твоята дъщеря. Отнех ти я рано и те лиших от радостта да се грижиш за нея. Но ето – сега ти я поверявам. Приеми я и грижи се за нея!”

Обърна се към Веска като брат към сестра и й стисна сърдечно ръка. Калина се отпусна в прегръдката на Ангелина. Като целуваше Веска, тя обезличаваше чинове и ранг.

Животът в легацията закипя в пълнота. Калина, обичана от всички, беше център на вниманието на служителите. Михаил бдеше над съпругата Си с голяма любов. А тя грееше като ярък лъч сред мрачните стени и лееше аромат като разцъфнал цвят сред леха, роза ухаеща в зора, оросена от утринната роса. Тя, фидана млада, черпеше сок от извора неизчерпаем на любовта в топлото семейно огнище, под безоблачното небе. А той – Михаил, силен и могъщ, тя – плаха като сърна, чиста като млечната зора, теменуга ухаеща сред поля. Калина очакваше милостта на съдбата да се яви с явлението на плода от утробата й.

Но скоро се свечери. Пламнаха хоризонти в огнени зари сред небесни ширини, залязваха ярки слънчеви лъчи. Нощта спущаше крила да засени светлия ден на щастието на двамата съпрузи. Явиха се тъми, вихри зли. Пламна завист и злоба в нечисти гърди. Обкръжена от обичта, Калина бе недостижима за тез жестоки злини. Нощ тъмна скоро отлетя, облак безводен не се спря над щастливата стреха – далеч отиде буря, в пустинята се спря. Светла зора се зазори, лъч светъл в деня щастлив две рожби пови. Рядко удостоение се яви – щастливата майка две рожби на гърди си да кърми. Удостоена бе с Лила – Виолет, а глава й окичена с венец във велика чест – жасмин бели яви се днес. Две рожби, два близнака пое Калина в своите майчини ръце – деца на огнени съдби кърмяха нейните гърди – Лила-Виолет и Рубиновия цвят. Само Калина знаеше днес цената на чистата любов, явена на Земята и беше буден страж да я опази и защити. Още като девица в родната страна, Калина горещо се молеше на Всемогъщия си Баща – Бог Всесилни да й отреди съдби. Че от Него единствено очакваше да й чуе молбата да й изпрати избраника на сърцето. А тя да Го удостои с капките девствени на честта, че тя извор запечатан е пред Небеса. А той да я удостои с венец от жасмини бели – с младенец.

Чакаше Калина, малка и плаха, дни да отлетят като прелетни птици в незнаен път. И очаваше тя да се яви лъчът на щастието й както над пролетни лехи и над нейните съдби. И в тез съдбоносни дни спомените на Калина летяха назад към нейните детски дни, когато като деца играеха по бреговете лазурни, събрани под една моминска мечта пред котлето бяло с бистра вода. Всички протягаха ръка китка босилкова и пръстен да топят. И с момински да пеят: „О, ела ожидание на младенчески мечти, да те зърна във видение с духовните си очи. И да разбера, че могъщо Небе ми отреди съдба, както слънце и дъжд над Земя. И момъкът смел да се яви в разцвет на младостта си и с любов да ме удостои. Ще чакам, о, Небе, милостта ти, да ме отведе женихът мой пред олтара на небе. С одежда бяла да ме облече, с цвете да окичи ми глава и да се увенчая кат невяста в сватбения й ден – в щастие за мен.“

И видяла Го бе тя в нощните видения, в ответ на моминските й бдения. Калина знаеше тогава, че ще дойде Той, от сърце й желан, от далеч, през обширния океан ще премине за съдба, ще я поеме за ръка – Калина – малка и незначителна. Ще й шепне огнени слова за велика и славна съдба.

„О, Калина, Калина! С одежда багрена като малина, явяваш се ти под зноя на пламенни лъчи сред ниви изкласили! Ще летят пъстри пеперуди над ухаещи лехи от синчец лазурен и момини сълзи. Бели маргаритки ще свиваш във венец, в удостоение на свят младенец!

О, чакай Ме, Калина, ще те орося, мое малко цвете в суша зла сред Земя! С цвят багрен ще се явя, в ален мак сред полята ще разцъфтя!“

О, тогаз дочу девойката Калина тез нежни слова и чакаше реално да се яви момъкът желан, чрез нощните видения явен й в откровение. Често се питаше Калина защо не зърна в Отечеството свое любимото Лице? Но днес, когато Го намери, в олтара си сърдечен Го въведе, любовта си жарка подари Му, с моминската си чест  награди Го. И ето, и тя е тъй богато наградена, с любов и милост обградена, с два близната удостоена – като победни венци.

Но ето пак надвисна тъма. Мрачни облаци покриха лазурни небеса. Увяхна небесният синчец, свил над люлката свидна венец. Обори главичка родовият цветец и скри своето ухание. А Калина виждаше как тъма се спускаше като граблив смерч, разпрострял пипала над разцъфналата леха, оросена в пролетта, озарена от светлия лъч на деня. Виждаше майката любяща как вилнееше тъма, мълния отровна хвърляше стрела към рожбите любими и забиваше я в детската гърда. И чуваше тя воят свиреп в нощ тъмна: „Той не е твой, не е само твой, ще ти Го отнема и щастието ви на две ще разделя!“

Кой бе тоз вихър зловещ, отгде долиташе тоз брътвеж!? Вееше бурята зла, дошла внезапно от усойни долове и сееше смърт в гробове. С нестихваща сила връхлиташе над оросената леха с разцъфналите невинни цветя, и биеше с удари жестоки над нежното майчино сърце. О, то пазеше зорко щастието свое! Надвесена над люлката детска, тя изгаряше в огъня на любовта. И не намираше утеха в дара на Небето на първородното си мъжко дете, ни в светлия поглед на женската си рожба. А Михаил, нежен и смел, защо е днес тъй унил и променен – къде ли ще отлети и ще я остави вечно да тъжи? Изплаква Калина под тежката болка, свила я в гърда: „О, щастие мое, що съдбата ми дари, изгубвам ли Те, кажи? Или облак буреносен от мен Те отдели; дали с измислици и лъжи клеветникът ни раздели? Днес честта ни свята е поругана от неразум и ни нанася тез тежки страдания. О, скъпи Женихе на младостта ми, днес две рожби Твои аз кърмя, защо поставяш ме като жертва на огнена клада в буйните пламъци на изпитнята да горя? Мълнии съдбоносни ме сразиха. Ревнование коварно, отстрани се! Аз вярна ще Го чакам да дойде след бури зли Той пак ще се завърне при рожбите Свои, че те свидетели верни са два пред светлите небеса.“

Молитвата на Калина

„О, Небе, Небе, пред Теб, Всевишний Боже, рони сълзи това майчино сърце. От очи ми две – два извора, потоци се явиха от огнени пламъци на мъки и страдания. В нощта тъмна чувам стъпките Му да отекват, о, нима ще Го загубя завсегда? О, съдбо моя, не бъди към мен жестока! Не ми Го отнемай! А ти, блуднице коварна, знай, днес аз пред Небе държа Негово свидетелство – тез две рожби, родени от Рубина Му свят, о, те са на вярност печат, на обета ми свят, даден пред целия небесен и земен свят. О, Женихе мой, ще Ти остана вярна. И в жертва свята днес поднасям Ти живота, в святост и чистота чрез смирение и дълготърпение. Оставам да чакам сред таз чужда земя и повтарям в тоз миг на изпитнята клетвата Си свята, че не ще позная друг освен теб сред Земята. О, любими, ела и погледни Твоите съдбини – полагам моите бъднини: Лила – Виолет обвила ме е за цял свят като ухание на люляк свещен в пролет ранна; Жасмине – на девствеността ми в правда бяла, под рубина Му свят, увенчание мое в младостта ми. Растете вий, две нежни цветя, без бащини ласки и грижи, сал с мен. О, Гавраиле, Гавраиле, брате мой, кажи ми къде е Той, как да Го намеря?“

Как жестоко страда Калина! Тя бе изоставена от Михаил – той сега вървеше сред нейни близки – сънародници и приемаше всички лукави хули и клевети срещу Калина. И се отричаше от нея. Защо? До Него долиташе като вихър зловещ, отронил пожълтели листи, зловещ брътвеж и чуваше Той клеветническа реч: „Не са тез рожби Твои! С мен ела, ще ти бъда вярна аз жена!“

И със спринцовка в ръка, блудницата успя да вкара отрова в кръвта Му. И над Калина ръка протегна, за да я умъртви. В полуомаените уши на Михаила блудницата продължи да Му внушава неразумни лъжи: ”Мъртва е Калина – мъртва е, защото невярна към Тебе е тя.”

Така успя да Го отвлече далеч от дома Му.

И ето, Михаил се озова в неразумна човешка среда. А блудницата се криеше под името на Калина и Го утешаваше, че тя е Негова жена. И тъй поеха път през океана – пътуваха към Неговата страна. Отровен с наркоза, Михаил не можеше да разбере измамата. А у дома Му, в Легацията, Калина полумъртва лежеше. Двете й невръстни деца плачеха и се гушеха в нея В такова състояние я откри Веска – Калина бе също тежко отровена и Веска, доловила злото, което бе паднало върху Калина, бърже извика Гавраил.

КАКВО ВСЪЩНОСТ БЕ СТАНАЛО С КАЛИНА И МИХАИЛ?

Увлечен в среда на неразумни, подведен от блудница жена, Михаил попадна в страшна и жестока клопка. Блудницата Го заблуждаваше и с измама Го инжектира с  голяма доза опиум. Тя с хитрина се бе представила за приятелка на Калина и използва близостта си с Михаил, за да Го въвлече в своето пагубно дяло. Упоен, с помътен разум, Михаил изпадна в състояние на заблуден, неразумяващ истината, под влияние на действащата вече отрова. ИТой повярва на лъжата, че децата на Калина не са Негов плод, а са деца на блуд. Изпаднал в състояние на заблуда, Михаил напусна дома Си в най-критичен момент, оставяйки Калина сама със своите две рожби.

Впоследствие Михаил бе жестоко излъган, че Калина е мъртва с двете си рожби. Решението Му да отпътува от Цариград се осъществи с голямо ускорение. Но стъпил на парахода, Михаил изпадна в душевна криза, поразен дълбока скръб. Завърнал се вече в Своята родина, дълго време боледува и бе почти през цялото време на легло. Това болезнено състояние продължи цели две години. Единствено Неговият роден Баща разбра истината и зорко бдеше над Михаил. След физическото и душевно възстановяване, Михаил напусна родната земя, съхранил дълбоко в душата си болката по Калина и двете Си рожби. Отпътувайки от родината Си, Михаил отнесе със Себе неизцелима рана в сърцето Си за Своите любими същества. Пътят Му водеше на север – при ескимосите, сред далечни ледове, приел пост – управляващ легация. В своето високо положение, Михаил не се докосна никога друга жена, останал верен на клетвата, дадена на Калина пред едно свято Небе. Той бе приел в сърцето Си, че Него и Калина всичко е мъртво – загубил бе вярната Си Калина, смятайки я за мъртва и се бе простил със Своето лично щастие. Михаил съзнателно се бе отдалечил всички. Той живееше тъжен и самотен, само със спомените Си от голямото Си щастие с Калина. Михаил държеше строго на клетвения обет, даден като свят завет – „Никога друга жена да не познае, освен любимата Калина.“

В Своето добро и благородно сърце Михаил беше запазил място на надежда голяма, че там горе, на небето, те пак ще бъдат съединени. И според вярването си Михаил очакваше да срещне в небесната страна Калина с двете си рожби – плод на любовта им. И в далечната северна страна, в пълна самота, занизаха се дни на неутешима мъка, а от сърце Му ръмяха рубинови струи от раните, нанесени Му от неразумната блудница. Михаил тихо и безмълвно понасяше страданието. А в душата Му трептеше светъл лъч от небето, че ще чуе Глас на правда да се яви в справедлива съдба. Изминаха цели дванадесет години, които Михаил прекара сред северните народи, след което бе отзован да се върне в Своята родина

МИХАИЛ В РОДИНАТА СИ

В кабинета на стария Президент се чу съобщение по радиовълните: ”Музикалният колеж в Цариград празнува своя дванадесет годишен юбилей. В тържествения концерт участват солисти Лила-Виолет и Жасмин-Рубин Михаилес.“

Трепна сърцето на Бащата Президент, от очите му се стичаха сълзи старчески от радост: ”О, слава, слава на Всевишния! – мълвяха устните Му. – Не! Не са мъртви децата на Михаил и Калина. Те живи са и раснат, и жънат успехи в своето образование.“

Старият по дни Президент, съхранил тайната в сърцето си, нареди Михаил да бъде повишен в чин „Министър на външните работи” и Го упълномощи да замине за Балканския полуостров и да инспектира всички родни легации. Целта Му бе сам Михаил да се срещне и убеди в истината, след което да продължи пътя Си през целия европейски континент.

Михаил, покорен и признателен, прие пълномощията и пое пътя към страната на своето минало щастие. Но духът Му бе потиснат от болка и скръб, че Калина вече я няма.

Още по пътя, в парахода, Михаил Си спомни за блудницата и преди да слязат на брега, чрез радиограма съобщи на местните власти и тя бе отзована от Неговата страна. Той твърдо подчерта, че тя няма дял с Него, ни с Неговата страна. Застанал на палубата, Михаил наблюдаваше откриващата се панорама на древния Ориенталски град. Михаил не бе обадил никому за Своето пристигане тук. Слезе на брега и бързо се отправи към легацията.

Денят клонеше към обяд. Светли лъчи препасваха стария град. Михаил бързаше по-скоро да влезе под покрива на легационната стреха. В същото време Калина, приела поста портиер, облечена в розова тиролка с бяла блуза, бе застанала пред двете отворени врати. Виждайки Михаил да се приближава, тя се разтрепери. Видя колко много се е променил след тези дванадесет години, изминали в болка и тъга. Леко приведен, с прошарени коси, Михаил бързаше с бодри крачки да влезе в Своя дом, без да подозира изненадата, която го очакваше. (След Неговото отпътуване от Цариград всички бяха замълчали заради Него, да не би да го оскърбят)

Михаил влезе в двора и едва тогава съзря Калина. Неочакваната среща беше като мълния в есенен ден за двамата. Сърцето Му заби силно и радост и вълнение преливаха в душата Му. Михаил едва успя да произнесе името й:

„Калина, Калина!“ – и се спусна към нея с отворени обятия и я прегърна безмълвен. Двете сърца се сляха в един ритъм на безграничната им обич. О, той отново беше бор величествен, до него – тя – елица млада. „Михаиле, Михаиле, Михаиле!“ – едва чуто произнасяше името Му Калина.

„О, скъпа моя Калина – редеше Михаил нежни слова – Мое си единствено щастие, от тъмен облак засенено. Жива, жива си ти, о, моя скъпа надеждо, жива си, моя Калина!“

А щастливата Калина Го поведе и го приюти в своята тайна стаичка. Тогава тя се отпусна в обятията Му, забравили и двамата отминали дни на скръб и тъга. Калина за тоя миг ожидала бе и сега всичкото си нещастие през тези дванадесет години забрави. Те се сляха в нежно целувание и в единство хвалеха Всевишния за тоз щастлив миг, в който Бог отново ги събра. Дългото и търпеливо очакване на Калина да зърне своя Любим бе увенчано сега и любовта им в двойна сила се изливаше един към друг. Колко дълго Го бе чакала тя, колко безсънни нощи бе имала, а Михаил не бе мислил, че някога пак ще я срещне. Колко будни нощи бе прекарала и Го бе чакала както в първите дни.

И чу се Гласът на Михаил, нарушил мълчанието сред бистрите струи сълзи, течащи от очите им: „О, Моя малка Калина, вярна ли си Ми ти, любима? Очакваш ли Ме ти в тъй дългите дни на раздяла и мълчание и не принадлежиш ли другиму ти?“

А тя, засияла като светла сияйна звезда, едва доловимо Му отговори: „Не! Не! Михаиле, аз клетвен обет дадох пред Небе още в първата си брачна нощ, заклех се в девствените капки на моята чест, че Теб единствен ще любя и на Теб само ще принадлежа. И опазих до днес таз клетва, дадена пред Небе.“

Михаил протегна с неизказана радост ръце да прегърне Калина – Своята вярна любима, но в същия миг отвън се чу песента на „Очакващата“. Михаил трепна. Бащиното Му сърце заби и догаждаше Той, че това са децата. В стаята с песен в ръка на уста се втурнаха двете деца – чудни жизнерадостни младенци. От лицата на двете деца лъхаше свежест и светлина ги озаряваше. О, това са Лила-Виолет и Жасмин- Рубин! Небивалото досега щастие преливаше в сърцето на Бащата. Той чу гласа на Жасмин: „Здравей, Калина!“ – и със смутен лъчезарен поглед се обърна към Михаил: „Добър ден, господине!“ и по детски се сгуши в прегръдката на Калина.

”Калино, Моя малка Калино – мислено отправяше Михаил сърцето Си към Калина – ето твоята награда.“ И гласно изрече: „О, Калино Моя, ела! Ела да те окича с цветя! Ти си Моя съдба над цялата планета Земя!”

Но Калина се обърна строго към своите деца и запита: ”О, наградо моя на девствена белота, Жасмине – Михаилова съдба, и ти, ухание на пролетта – люляци разцъфнали, лъч на любовта – Лила-Виолет, защо сте тук, а не в колежа?”

И бърз отговор последва: „О, малка, скъпа Калино, с петънца украсена, не си тъй грозна, но сладка си пчелица с копринени крилца. Ще литнеш ти над цъфнали цветя, над слоговете житни синчец небесен си ти, ти розова незабравка, като една велика малка майка. Ще свиеш ти венец, чуй ни защо сме ние тук. Облаче не ни смущава, слънчев лъч ни огрява – на Калина погледа лъчисти. Тя ни е ухание свежо сред тоз свят нечисти.“

И последва обяснение: ”Скъпа Калина, за да сме тук сега, имаме сериозна причина. Мама Ангелина ни изиска от директора на колежа, за да ни купи палта. И с негово позволение явихме се за малко тук. И скоро пак ще се приберем.“

”О, Жасмине, бял венец свещен на момин идеал, разумен и скромен бъди! Благата на майка Ангелина ти с уханието на Виолет сподели! Че рожби сте вие на Велик баща, но смел и честен, какъвто светът Го е виждал. Но днес, за слава на Небето, далеч е Той от децата Свои, затова и те разумни да бъдат сега, смирени, с най-низшите сравнени, за да бъдат от Баща си в ден победен удостоени.”

А децата добри, лъчезарни, наведоха смирено главици пред истинността на майчината воля. Михаил, смаян, възхитен в почуда и одобрение, стоеше в безмълвие пред думите, които чу и делата, които видя – че бяха думи и дела, свързани в една честна и вярна следа, оставена от един Велик баща. Сърце Му прималя, и чакаше да чуе сега последната воля на любимата Своя. И чу я да казва с нежна загриженост: ”Виолет, не тръгвай така! Вземи обувките и жилетката си в тез студени есенни дни!“

Учудена, Виолет се обърна към Калина: ‘Но нали ти не обличаш таз жилетка и не обуваш тез обувки – от Михаил са, нали?! И пазеше ги ти като най-скъп спомен – свет и светъл от щастливите дни!”

Но Калина повтори желанието си с поръчение да се върнат веднага, за да види тя покупките. ”Довиждане, Калина, довиждане, Калина! Сбогом, Господине!“

Излизайки от дома, децата махаха ръце и скоро се изгубиха от погледа на Калина и Михаил. Те не разбраха, че пред тях стоеше тоз, когото те боготворяха. Те имаха свои представи, на които градяха живота си на бъднина като очакващи на Земя. Те си представяха канара, върху която ще издигнат строежа на своята съдба.

В сърцето на Михаил звучаха звуците на ”Очакващата”: ”Дълго, дълго ще Те чакам аз тук, сред дола на тоз мрачен свят, но ще дойде ден и Ти ще се явиш при мен като жарък плод на есента, Мой скъпи блян на младостта. И ще грабнеш тогаз оплодения Твой цвят от младостта в един плод на любовта, в очакващи сърца. О, венци, венци на удостоени главици! Окичвам си аз тъжки гърди. Награда сте ми вий, ухания мои – Лила-Виолет, мой най-нежен копнеж на момини ми дни. Жасмине на младостта, ти си награда на девствеността моя. Вий двама сплетохте венец и украсихте ми глава на очакваща съдба сред планета Земя. Ще Го чакам, ще се яви Той, възлюбленият мой в удостоение на съдбата, макар и сред късни есенни роси, капки сълзи от моите очи!” – Калина беше изменила текста на песента според чувствата свои – и редеше ги пред Михаил след излизането на децата.

А Михаил, привел сан пред нозете на Калина, унесен в заглъхващите стъпки и звуци, ронеше сълзи. И се уверяваше, че наистина тез деца бяха Неговото чисто сърце. И в мислите Му се редяха чужди страни, където бе скитал досега, в болки и тъга по рожбите Свои, И сам недоумяваше как така повярвал беше на измамата от блудницата. Спомни си сега, че Гари Го беше уведомил, че намерили Калина мъртва да лежи на пода, а децата върху нейните гърди. Но писмото Той получи едва след две години, след Неговото тежко боледуване. Тогава Михаил сподели това със Своя Баща и наскоро замина за далечния ледовити бряг, далеч от блудницата, която Той никога не позна. Там, на север, останал сам с голямата си скръб по любимата жена, дом и деца, стенеше Той и никой не дръзваше да надникне в ранената Му душа. Всички бяха забравили случилото се в Неговия живот, тъй щастлив, а сега помрачен от завист зла.

Дванадесет години отлетяха в скръб и самота, но дочака Михаил намесата на съдбата чрез Неговия Баща, който Го от севера отзова. И в пътя на щастието натовари Го с мисия да възстанови връзка с Европа и специално с Изтока. Михаил не искаше да остави блудницата ненаказана за злите й дела. И реши в сърцето си, че прошка

 не ще й даде за честта опетнена на Калина. И чакаше мига да я освободи от петната на лъжата. Но днес Той държеше в прегръдката Своята Калина и желаеше да забрави всичко страшно, което изживя и желаеше горещо сега да свие гнездо за Своите скъпи деца. Михаил за миг преминал в спомени, сепна се и тихо промълви: „О, Моя Калина, най-рядък бисер на честта. Ти си Ми била вярна до днес, моля прости грешите Мои! И, ако имаш сила, наново Ме възлюби, и с Мен ела, и гнездо на святост и чистота да свием ний.”

Калина, с примряло от болка сърце слушаше думите на Михаил и притиснала се до Него, тя се обливаше със сълзи. Думите, които изричаше, излизаха от дълбината на душата й: ”Две години болна лежах, след което ние трима (с децата) в едно единство с Гари, Ангелина и Веска вярна дума си дадохме – Михаиловите деца да бъдат признати – чакахме отговор, но той не дойде. И скрито, в тайна ги отглеждахме в таз чужда страна. Докато дойде денят, в който Михаил ще се яви. Аз знаех и вярвах в Неговата честност и очаквах завръщането Му.“

”О, Калина“ – промълви Михаил, като изтриваше сълзите от очите й, но те пак на воля се лееха като две кристални поточета от изворите два и образуваха се два пътя на съдба, а долу на Земя се сливаха в един. Неочаквано в стаята влезе Веска. Безмълвна мълния блесна, и тя от блясъка й се вкамени. Не вярваше на очите си. И от радост, че виждаше Михаил, нададе силен вик. Тя разбра, че милостивата съдба отново ги събра. Миг само и Веска се намери в прегръдката на Михаил, а към Калина с целувка се обърна, нескривайки радостта си, че ги вижда пак двамата: ”О, Михаиле, Калина вярна Ти е била и дълго Те чака. Но днес съдба могъща наново ви събра.

Михаил, щастлив и объркан, помоли Веска по-бърже да съобщи таз вечер всички да се съберат, а на децата, все още нищо да не казват. След това Михаил посети Гари в дома Му, разбраха се служебно за мисията, с която бе натоварен. Всички служители бяха предупредени, Михаил идва като министър на Външните работи на Своята страна. Не закъсня новината да стигне и до колежа, където учеха децата. Целият легационен колектив навлезе в трескаво приготовление.

Михаил направи дълбока и сърдечна изповед пред Гари и Му обясни, че иска наново да се събере с Калина. Затова и настояваше това да се обяви пред всички в легацията. Гари изслуша с голямо внимание Михаил и сам Му разказа големия подвиг на вярност, морал и прилежност на Калина. От всичко преживяно в отсъствие на Михаил, Гари скри само това, че Калина бе завършила медицина и бе с права на лекар. Той подробно обясни на Михаил за скромния живот, който Калина водеше с голяма надежда и упование в Бога, че пак ще дойде ден и с Михаил ще се съберат.

ВЕЧЕРТА В ЛЕГАЦИЯТА

Денят премина с много преживявания, вълнения, радости. Вечер бе. Около старата сватбена маса са събрани старите верни приятели на Михаил в Неговия личен апартамент. Сега обаче тоз дом се обитаваше от Гари, който бе управляващ легацията. Срещата на Михаил с Ангелина беше трогателна. Децата бяха отведени в колежа, без да им се извести, че непознатият Господин е техният толкова желан и обичан Татко. Това бе така, защото Михаил желаеше първо да се изяснят с Калина за бъдещия им живот и тогава децата да бъдат известени. А тази вечер около трапезата бяха насядали всички. Михаил лично покани Ангелина да седне до Него. Той дълго плака, облегнал се на нейното рамо. Целувайки без стеснение ръцете й пред всички, Михаил заяви, че тя никога вече не ще е далеч от Неговата трапеза и в радост и тъга ще делят залъка си. Навлязоха в интимен разговор за възстановяване брачната връзка между двамата съпрузи.

Калина упорито се противеше и говореше, че сега е необходимо само вярно приятелство. Но Михаил беше непреклонен. Той пред всички присъстващи я помоли да Го последва, като я, уверяваше, че е бил винаги верен и честен към нея, и ако сега тя Му откаже, Той вече никога не ще я безпокои. Молбата на Михаил докосна сърцата на приятелите им и всички единодушно решиха Калина да се покори. И тя склони и даде дума: „Да бъде!” Тогава в ръцете на гостите се дадоха чаши с рубиновия сок и пиха за единството на двамата съпрузи. Чуваха се възторжени викове и пожелания за щастие. Тогава Калина обясни на Михаил, че Гари и Веска са единни в отношенията си и са се пожертвали за Михаиловия дом. И тя помоли сърдечно Михаил да уреди днес още тяхната съдба. Гари също бе уведомил Михаил за отношенията Си с Веска. След думите на Калина към Михаил, Гари стана и даде дума пред всички като заяви, че след прибирането Му от Европа, където ще придружи Михаил и Калина, ще се изпълни и тяхното узаконение в увенчание. Ангелина беше щастлива и ликуваше. Тържествено и щастливо премина вечерята в пълно единодушие и разбирателство в разрешение на съдбите на двата дома. След вечерята Михаил покани Калина да Го последва в спалнята, а тя беше неизказано щастлива. Калина беше очаквала разрешение на своята съдба и заедно с децата учеше и тя и бе посветила живота си на децата и професията си. Медицинският факултет Калина завърши с отличие и имаше длъжност легационен лекар, а се готвеше да приеме пост в една от най-големите болници в Цариград.

Михаил и Калина безмълвно вършеха всичко и чакаха децата да завършат учебната година и да посетят страната на Михаил. Калина полагаше голямо старание да се яви в обществото като добра и достойна майка на Михаиловите рожби, а към Михаил да бъде последователна и да изпълни дадената Му дума (в деня на приема пред Президента), че тя ще следва медицина. Затова и започна да учи и завърши с отличие.

Тази нощ премина в пълно щастие. Те си дадоха вярна дума, че никога вече не ще се разделят и след обиколката на Балканите веднага ще отпътуват за страната на Михаил, където децата ще продължат образованието си. На утринта те пак бяха петимата на закуска (Михаил, Калина, Гари, Веска и Ангелина). След приключване Михаил предприе инспекция (според мисията Си) и
констатацията Си Той докладва пред всички легационни служители: ”О, сънародници Мои, имам честта да съобщя, след проведената инспекция на книгите по делата на Отечеството ни всички сте извършвали достойно и съвестно задълженията си като представители на висше управление. Поздравявам ви и за в бъдеще ви желая успех! Все тъй честно и предано служете и представете Отечеството наше!“

След речта на Михаил, всички Негови съотечественици Го поздравиха. Най-възрастният от тях излезе няколко крачки напред и каза: ”Моля за позволение да поднеса нашата единна целокупна благодарност. Първо: за нашето републиканско правителство, а после и на Вас, уважаеми Михаиле, като почетен Негов представител в чин ”Министър на външните работи” в правителството и Ви пожелавам успех в изпълнение на предстоящата Ви мисия в проверка на делата. Хвала! Хвала!“

До Михаил стоеше Гари и искаше да изкаже и той Своята благодарност.

В СТАЯТА НА МИХАИЛ

Михаил бе застанал пред работното бюро, до него бе застанал Гари – от двете им страни бяха наредени мъже, жени. Тук бе целият легационен актив. След кратко мълчание Михаил поде: „Скъпи сънародници, възхитен Съм от реда и строгостта в изпълнение на вашия дълг и разчитам и за в бъдеще на вашата чест. Но днес полагам и Моя личен живот във вашите скъпи ръце и живота на Моите скъпи – жена и деца. Моля за вашето внимание да изслушате Моите признания. Преди дванадесет години Аз бях бях един като вас в таз страна, живеех под тези стрехи. Тогава по Моя воля Аз свързах живота Свой с тоз на Моята жена – Калина, която ме ощастливи като Ме дари с две прекрасни рожби. Но съдбата не бе дружелюбна към нас. Аз поех път, в изпълнение на дълг към родината, а тя остана тук между вас. Не след много време, участ зла Ме увери, че тя и  Моите деца са мъртви. Изминаха дванадесет години и ето Ме сред вас. За слава велика на небето и за голяма Моя радост на Земята Аз отново се срещнах с Моето семейство, които са живи и здрави. Днес тя е ваша портиерка на дома, но Аз моля да Ми зачетете честа и дълг бащински като човек. А вие да приемете най-дълбоката Ми признателност и благодарност за вашите грижи и засвидетелствана любов към Моя дом и любимите Ми същества. И моля Моя Бог и вас наново да потвърдите съюза Ми брачен с Калина, въпреки, че не сме имали развод чрез закон. Моля вашето признание на валидността на брака ни, за да намерят закрила и покой, радост и щастие децата при своя Баща.

Моят служебен сан не Ми позволява да давам Моята дума на човек, но след изпълнение на възложената Ми мисия, Аз сам лично ще изявя пред върховния съвет да разреши Моята съдба. Готов Съм да понеса и упрек за Моите грешки. Но моля за Моя дом да Ми се разреши да го явя в единство. Днес умолявам вас да решите съдба като човеци, а не като служебни чинове.“

Моментът е върховен. Михаил, потънал в сълзи, произнесе Своя апел и помоли управляващия легацията Гавраил – Гари, да участва във възстановителния процес на семейната Му чест. А Калина, свила се до легационния шофьор Иван (българин), навела глава, ронеше сълзи. Иван бе случайно дошъл, но той толкова обичаше и уважаваше Калина, че не остана безразличен към това, което ставаше. Гари също плачеше и всички около Него. Настанал беше един миг само мълчание. Стана тогаз старият служещ – юрисконсулт и поиска думата: ”Моля първо вас всички и тогава Управляващия нам всички – сър Гари. Искам да отговоря на всички въпроси, които възникват при случая.“

Гари с кимване на глава даде съгласие. Юрисконсултът продължи: ”Чуйте нашия скъп и многоуважаван министър Рубин-Михаил!” Чу се звук на одобрение. Всички с трепет очакваха развръзката чрез думите законни на верния служещ на закона и правото.

”О, брат наш, съотечественико, може ли друг в този час да отвори уста и да промълви друго освен това, което ще чуете сега. Ако някой има протестно слово, нека го чуем, всички. (Мълчание.)

Всички ние, присъстващи тук в тоя час, сме дълбоко развълнувани от вашата изповед и благодарим за доверието, което ни оказвате, а именно: да преразгледаме Вашата съдба чрез закона на съвестта. Наистина, не крия смутени сме днес, че Вие сте принесли таз върховна жертва в чест и за слава на родината, а именно да оставите Вашия единствен син и любима дъщеря. Кое сърце би приело да оскърби наранения Баща тогава, когато се отнася за честта в изпълнение на Отечествен дълг? Аз, като служещ на закона на нашата страна, ви давам пълни права и освобождавам от задължения служебни Вашата жена Калина, а наша тъй любима лекарка. Повтарям – тя е лекар на легационните служители и вече няколко години тя служи вярно и предано – без корист на всички нас. Моля да се подчертае, че Калина не е портиер – тя никога не е била на такава служба. Но в нейното тъй славно учение, в дните на следването й, тя се водеше в книгите на такава служба, за да бъде съхранена и защитена сред всички нас в легацията. Задължение имам да подчертая, че тя с чест и достойнство се е борила за правда и чистота, за честта на таз страна, на която ние всички принадлежим. А сега умолявам Управляващия легацията, според закона и заповедта за изпълнение на подобно дяло, да поеме ръката на доктор Калина Рубин Михаилес и да я приведе при нейния Любим, също доктор, Рубин-Михаил!”

Настъпи кратко мълчание. В тоз върховен момент юрисконсултът попита: ”Има ли от стоящите тук някой, който да е против закона и речта законна? Единни ли са всички?”

Гари с поглед обгърна всички и остана миг в очакване. Той видя сълзи в очите на Своите подчинени, стоящи пред съдбата на тази жена, която всички искрено обичаха. За всички беше ясно, че тя беше жертва на клевета и хула. Но храбра и безукорна, тя устоя и победи. И в тишината отново прозвуча гласът на юрисконсулта: ”Ние сме единомислени и чрез благодарствена хвала към Бога Всемогъщи потвърждаваме, че Бог сам днес извърши това велико дяло и в името на Правда и закон събра наново тез двама Калина и Михаил.“

Някой се обади: ”Благодарим на юрисконсулта, че говори правда законна за любимата нам Калина и нейните два бисера, за наша радост и щастие тяхно!”

Друг глас потвърди: ”А тя е истински небесен ангел в служение и покорство. И с чест е водила борбата, с надежда за бъдеща победа за Михаил и децата.”

И отново гласът на най-стария служител прозвуча: ”Ето, днес аз, най-старият между вас, позволявам като казвам: Моля, чадо мое, доктор Калина, наш верен лекар, сред нашата малка група тук, далеч от нашата родина, ела и подай ръка!”

Отново тишина завладя всички. Михаил беше изненадан от това, че Калина е лекар легационен. По лицето Му се изписа остра сърдечна бола, че бе й нанесъл
 толкова скръб през тия дванадесет години, но това не бе за дълго. Той добре познаваше изпълненото със съчувствие сърце на Своята любима и радост бликна в душата Му от това, че тя е лекувала безкористно болките на Неговите съотечественици. Той знаеше отпреди, че Калина е способна на такива добри дела и от любов към Него се е жертвала. Чувство на благодарност в хвала заля Бащиното Му сърце. И пред всички отвори широко ръце и ги положи върху обляното от сълзи старческо лице и старият, като се обърна към стоящите, безмълвно продума: ”Мои сънародници и Управляващ легацията, позволете. Ето, доктор Калина и доктор Михаил наново се съединяват. Те пред Небето са били винаги мъж и жена. Бракът им е валиден – той никога не е бил разтрогван.”

Чу се тихо шушукане в одобрение. А старият юрист се обърна към Михаил: ”Щастлив съм да Ви подам ръката й и да Ви връча Вашата тъй скъпа съпруга и майка на Вашите деца – Лила-Виолет и Жасмин-Бял, радостта на щастието сред нас. А Вас не осъжда никой тук от нас, поради изпълнения от Вас Отчествен дълг. Бъдете щастливи, наново приютени в семейния олтар и нека той бъде свят и чист завсегда. И от днес бъдете верни в пътя на изпълнение Отечествения дълг.”

Михаил пое Калина за ръка, а тя, уморена, положи глава на Неговите гърди. Михаил се наведе, целуна я пред всички и я приведе отдясно до Себе Си. Тогаз, обърна се към стария и най-сърдечно благодари за всичко, което той стори, като се обърна с благодарност и към всички. Едва сега Гари промълви: ”Моля, съотечественици Мои, щастлив Съм за обрата на съдбата, която отново събра семейството на Михаил. И Аз пред всички вас им желая щастие в семейния олтар и успех в бъдещата работа, която предстои на двамата съпрузи. И пред Небе и Земя те ще са Мои съдби – брат и сестра в Моя живот. Като служебно лице Управляващ легацията – благодаря ви, че участвахте сърдечно в това велико дяло. Моля, бъдете снизходителни. Съдбата бе жестока в раздялата. Нека сега бъде съдба на благоволение в благословение. Да отдадем хвала на Небето и прославим Всевишния Бог и Неговото свято Име за голямата милост, че наново ги събра. Амин!“

С това тази тъжна, но и щастлива процедура приключи като награда над двамата верни съпрузи. След всичко Михаил навлезе в изпълнение на Своите служебни задължения. Придружен от Гари и Калина, Той се приготви да посети колежа, където учеха и Неговите деца.

В КОЛЕЖА

Предупредени за посещението на високопоставения гост – Министър на външните работи, служители и педагози бързаха да се приготвят за това голямо удостоение. Децата също бяха предупредени.

Михаил, придружен от Калина и малката свита, пое път към учебното заведение. Директорът на колежа се вълнуваше особено. Той добре познаваше Калина, която му бе поверила двете си деца и сега се учудваше като научи, че таз добра и скромна жена е съпруга на висшия чиновник – министър Рубин-Михаил. И дълбоко в себе си се увери в тази истина (като знаеше и тез необикновено даровити и скромни деца), че те са техен плод и с най-голяма любов и жар ги представяше на своите колеги. А когато Жасмин Бял правдата велика, научи, че Тоз многоуважаван и очакван министър е неговият любим Баща, в сърцето му пламна чувство на признателност. И когато вече бяха строени за посрещането, и гостите бяха застанали пред децата, Жасмин, подготвен предварително, излезе из редиците и с малък поклон, обръщайки се към гостите, заговори своето поздравително слово. Михаил, чувайки Своята свидна рожба – Рубина на сърцето Си, да говори сърдечно, смислено и мъдро, благодари мълком на Бога за таз милост над Него. Всички разбраха, че сред тях се учеше синът на Михаил, внук на Президента. Същата церемония се повтори и в девическия отдел, където учеше Лила-Виолет. След посещението в колежа, Михаил взе Своите две деца и ги отведе в Своя дом. Денем Михаил принадлежеше на Своите приятели и деца, а нощем на Калина, Своята любима. Децата бяха безмерно щастливи да бъдат със своя Баща. Изминаха дни и седмици; те се прибраха в колежа, докато Михаил приключи служебната Си обиколка. Придружен от Калина, Гари и един служещ от легацията Той посети Европейския континент. Особено се спряха в Женева, отбиха се на Корсиканския бряг в Ривиерата. Тук бяха сами – Михаил и Калина. Гари се бе завърнал с придружаващия Го служител, за да се приготви да уреди съдбите Си с любимата Си Веска. След приключване на обиколката из Европа, отново семейството се завърна в Цариград – децата бяха особено щастливи. Майка Ангелина беше неразделна с тях. Към семейството се приближиха и Веска с Гари и така се яви пълнотата на една велика седморка – неразривно свързани завсегда. Не мина много време, Гари и Веска се узакониха, Михаил приключи с възложената Му от правителството мисия. До тях стигна вестта за злата участ, която сполетя изоставената блудница: тя, изоставена от всички, е свършила осъдена своя земен живот.

Наближи времето, когато нашите щастливци трябваше да отпътуват за родната земя. Голям презокеански параход, като гълъб бял, бе пуснал котва в Цариградското пристанище, готов да приеме сопите пътници за далечната страна. Денят щастлив дойде. На борда са седмината неразривно свързани в съдби – Михаил, Гари, Калина с двете деца, Веска и щастливата майка Ангелина. Те щастливи заминаваха за Отечеството си при стария Президент. Чу се звук на параходната тръба и големият гигант вдигна котва и пое своя неизменен път през океана.

Амин! Край!

ОБЯСНЕНИЕ

И сега към любезните читатели и бъдещи изпълнители на таз велика, но с щастлив край драма, протекла чрез борба за щастие, водена честно и безкористно, аз, немощен страж на Небето, се обръщам, за да дам кратко обяснение. Драмата е духовно изпълнение на един детайл от Спасителния план за планета Земя. Тя се разиграва в една чужда легация сред Земя. Легацията е църквата, домът Божий. Сред него са Калина и Михаил – църквата (но в България) и Михаил представител на Небесната страна – Христа. Двете деца са двете големи дарования на Христа – Лила-Виолет – свещеният чин на Спасителя, Жасмин Бял-Рубин – това е правдата Христова чрез кръвната Му цена в ухаеща съдба. Гари – Гавраил е Дух Святи в чин ”Управляващ“, водещ легацията – църквата Божия. Веска е Вестта съдебна, включила спасителната светлина от Битие до скончание – Съда. А майка Ангелина е Ангелът ръководство на църквата, който в съдебното време приема под своя покров църквата от Стар и Нов завет, стар и новозаветен народ. Тез всички чинове са събрани в едно велико единство под една стреха, една духовна църква. Раздялата на Калина и Михаил от клеветите на блудницата е причинена от вавилонското духовно служение. Блудницата Вавилон приема в дните на Съда съдебното решение за своето завсегда осъждение, поради злите си дела, Вавилон, като църква и служение, не съществува пред Небето във времето, когато Христа, оправдан от Съда, и Дух Святи, действат единно след Съда велик. Предупредена е Земята и блудницата чрез Съдебната запечатваща вест. Президентът – Стар по дни, сочи на Съдията – Бог Отец. Големият параход – гигант презокеански – това е дялото сетно на Земята, което ще обходи народи и племена от езици и колена (океани и моря сред планета Земя).

Старият юрисконсулт е Съдът, чрез Закона, който узаконява сватбеното увенчание на Михаил и Калина – Христа и църквата. Защо Михаил е с чуждо име и е в Американска легация? За да се яви пред човека представата за далечината на Небесното царство, а океанът – народи и племена. Така църквата се представя като небесна легация сред планета Земя. (Така, както и Съдът я узакони в едно съдебно изпълнение.) Михаил е Синът Божий, чужденец от далечна страна. Калина – българка, представила България, над която Бог благоволи и избра, за да изгради в нея Свое лично дяло в дните на Съда, като сърце църковно, да го узакони чрез Съд на правда в дните съдебни. Амин!

Послеслов. Така с грабването на църквата ще приключи животът на планета Земя. А тя – Земя ще чака хиляда години без живот – да бъде пречистена и отново явена като нова звезда – нова планета Земя, назована от Съда с ново име – ”Рила”, като потвърждава великото дяло на Съда, когато се възстановява, всичко ново се прави: ”Ето, правя всичко ново – Нова Земя, и Ново небе.“ И старото не се намери

Амин!