Сватба

”О, как бих желала да се явят духовни, образовани творци, подвижени от Дух Святи, чрез музика и песен да предадат великата всемирна драма, изявена като една ”Сватба” между Творческия Лик на Сина Божий – Господа Исуса Христа и планета Земя“ – 1980 год.

Пророка Божий!

Словото е плод на Святия Божи Дух отразява голямата духовна борба, развила се горе в небесните селения, прехвърлена над планета Земя, която се явява като арена бойна на два духа – на добро – Христа Исуса и на зло – Сатана.

“Сватба” открива времето на Съда небесен, който се изпълни в скончание на дните на седмия църковен период, в употребление на съсъди на почит – българи, а църквата приема името “Мария“

Словото е Божие откровение на великият Съдебен Глас със сила пророческа. То не носи име на човек – автор е само Духът на Божия Син Дух Святи, в чина му на ”Ангел четвърти“ от Откровение Йоаново, 18 глава, 1-4 стих. България е във велико свещено употребление и приема неповторимо благословение чрез своята земя, народ, флора и фауна.

Предговор

”Църкво Моя, ненагледна, ела, дa ти изявя, че идe скоро деня, когато Сам Аз, Жениха твой, ще те посетя, волята Си свята ще ти открия и ти ще бъдеш утешена за вечността! Сълзице Моя, наранена, от Моите очи отронена, деня светъл ще те озари и спасена ще си ти! За материята земна (плът човешка) не скърби, че изкупени са вече Моите овци! Но те не съзнават и Мене не познават!

Погледни, есен долетя, с росите Късни оросена е тя! Отавата в ливадaтa окосена се раззелени, а ти, стани, излез, не се бави! Капките росни събери и на жaдните Мои водица noдaй ти!

А ти, Който спиш в пръстта, стани! Исая прочети и разумей, че не си оставен, помни! Бог Велик върши волята Си!“

Част 1. ВЪВЕДЕНИЕ

1. ОБЯСНЕНИЕ НА ПРОРОКА БОЖИЙ – ”КАК ПРИЕХ СЛОВОТО НА ”СВАТБА” – МОЕТО СЪСТОЯНИЕ

Беше пролетта на 1954 г. След тежко заболяване, сърцето ми бе толкова изнемощяло, че едва издържах на голямото напрежение, което тегнеше над тялото ми. Три години ме измъчваше това заболяване – буцата на гърлото ми растеше и почти ме задушаваше. Но днес, когато великият Бог ме посети и моментно (за миг) ме изцели, аз, благодарна, отправям най-голямо удостоение, чест и хвала Нему – Богу Моему, който Ме и богато награди. Над мене бе слетял Дух Святи със сила на знамение, което се изразяваше в дар на видения, които аз духом виждах и чувах думи. Пред моите очи преминаваха сцени на една велика Сватба с най-тежки и драматични моменти в развоя й, сред ожесточена борба за живот и смърт. Аз ясно чувах Гласа върховен на Дух Святи, който ме бе осенил и се беше възцарил в моето сърце. Аз бях приела духовно кръщение, изпълнена с Дух Святи и запечатана за изкупление и употребление. Всемогъщият Бог ме бе обгърнал с голямата Си неизмерима любов и бащинска нежност. С всичко, което Ми даваше в един строго последователен ред в планово развитие, аз ясно виждах развитието на един необикновен съдебен процес, в който основният елемент беше великото овенчание на Нашия Спасител и Господ с планета Земя в чина й на ”Сионова дъщеря” – осиновена от Отца в чин ”Мария”. Бог ми разкриваше пътя на върховното награждение, което очакваше планета Земя след тежката борба с врага – Сатана, падението на църквата в седмия период църковен Лаодикия и на нейния единствен правен владетел Михаил – Христа Княза на мира сред Всемира. О, това беше една велика духовна Сватба на всемирната църква Христова с Вожда й Христа в скончание на дните на седмия църковен период. И тази ”Сватба” се реализираше чрез съдебни решения на Съда върховен велик горе – в небе, а долу, сред Земя, в нашата любима родина България сватбеният процес се приемаше чрез свидетелствени служения. Целокупното изявление на ”Сватба“, Съда велик, долу на Земя се извършваше и предаваше чрез Гласа на Съдебната небесна власт на Дух Святи в съсъда му в чин ”страж” – пророк последен, според словото в Малахия 4 гл. 5 ст.

Действието се развиваше в България, а героите бяха назовавани от Гласа на Святия Дух със съответните имена: Михаил беше личният чин на ”Княза на мира сред Всемира” – Сам Спасителят наш Христа. Дух Святи се представяше в чина Си на ”Гавраил” – адютант и брат на Исуса.

Старозаветният Израилев народ Гласът назоваваше ”Иза” – това бе старозаветната Израилева Синагога. А в Лицето на Лао Дух Святи ми откриваше църквата в последния Лаодикийски период, която бе разделила църковния светилник – вестта църковна в две общества, враждуващи помежду си – Петдесятни и Адвентни. Падението на Лао бе взело големи мащаби. То се откриваше в две направления, а именно – Адвентната деноминация се явяваше носителка на моралния закон от 10 заповеди Божии, но открито и безпрепятствено проповядваше неверие по отношение действието и проявите на Святия Божи Дух, изявяващ се в единодействие на свещено служение с кръвния Войн – кръвта на очистение на земното неръкотворно светилище – сърдечния олтар. А обществото на Петдесятните, противно на Израил – духовен законник, не приемаше закона – отхвърляше съботната заповед и се явяваше като свещеник ”Юда” в беззаконие. Но обединени в борбата с истината, която се представя от един духовен остатък ”Мария”, приел пълнотата на вестта чрез петте църковни сетива, като църковен олтар, сграден извън Лаодикийската стреха, те внасяха отровната ерес на беззаконие и хула, които можеха да погубят последното дяло на Христа долу на Земя, преди овенчанието – реалното грабване на църквата.

Всемогъщият Бог чрез видения и Глас ми явяваше развоя на една велика борба между двамата борци чрез техните войнства за завладяване правото на истинния Законен владетел на Земя – Сина Божий – Христа Исуса. Бог вложи в сърцето ми да изживея голямата и безгранична любов и вярност, като дълг синовен към отечество и народ. Той ми даде да позная искрената себежертва в борбата, в която врагът на всяка правда иска да обсеби всичко, което е Божие притежание; и с огромен риск на страдание и всеотдайна жертва чрез свещения завет да водя борба до окончателна победа за спасение и награда, изявявайки всички духовни сцени и събития в духовни видения. Аз не съм красноречива и подробна, поради това, че се отнася за един духовен небесен съдебен процес, реално изпълващ се на небе чрез Съд небесен. Всичко виждах и чувах като една велика духовна драма, която се предаваше чрез песен, като една необикновена опера в драматичен стил. Но умолявам уважаемия читател да бъде снизходителен по причина на това, че не притежавам специално земно образование, за да мога по стил и форма да предам литературно целокупните опитности и видения. О, как бих желала да се явят духовни образовани творци на музика и песен, подвижени от силата и дара на Дух Святи и чрез Него да предадат цялата сватбена драма. Макар и не образована, аз вникнах дълбоко и сериозно в целия развой на Съда велик, изразен именно чрез “Сватба“ и като имам чувство за голяма отговорност, която небето е възложило на моята слаба човешка същност, като съсъд и пророк на Всевишния Бог, аз с дръзновение в предупреждение към планета Земя и нейното живо селение оставям, с помощта на Дух Святи, това което чух и видях в много дни и нощи и го отбелязвах. Макар че не бе възможно пълно и богато да опиша всички сцени и явления, аз вярвам, че Бог милостив ще приеме моето служение да оставя на Божия народ като основа либрето на една опера, словата и сцените в кратко описание. С надежда и вяра, че това велико дяло на Дух Святи чрез съсъда Му на Земя в обяснение ще бъде оценено, обогатено и изявено на земните жители, аз оставям ”Сватба” като едно велико духовно изпълнение на овенчание между Твореца и Земя, покорена и завладяна сета от греха и смъртта, чрез вяра и изкупление обновена. А след страшната борба явена като една от Слънчевата Система – Невяста, увенчана с жениха Свой – Сина Божий – Господа Исуса Христа. Амин!

Слава во вишних да е на Бога, че чрез нощни съновидения, видения и Глас, аз разбрах, че чрез таз “Сватба” и личността на ”Мария“ ми се дава да видя борбата между Лаодикия и новото оформление на остатъка в чин ”Мария”, изведен от всички църковни стрехи и сграден като един жив олтар от съсъди на почитна употреба на Дух Святи – живо сърце на Църквата в нейното въоръжение чрез Съда небесен в коронното изпълнение на Дух Святи в Лицето на Гавраил. Църквата се представя в лицето на девицата “Мария“, която навлиза под могъщата десница на Своя очакван Жених, в разрешение Съдебно да нейните съдби чрез небесния Съд велик. Даде ми се да видя времето на “голямата скръб“, през която щеше да мине Вестта – причинена от хулата и беззаконието Лаодикийски, които символично ми се представиха като два отровни паяка сред църквата – остатък Божий, в чин ”Мария“. Ясно се подчертаваха духовните кризи, през които преминава ”Мария“, докато се приеме целокупната единна вест в пълнота сред последователите на истината, която се известява от Остатъка Божий. А следваше в изявление развоят на могъщото дяло на Всемогъщия Бог в чин “Законодател“ и ‘Съдия“, като Главнокомандващ своите свещени войнства чрез Сина Свой – Михаил. Църквата сред Земята се явява в чина си на ”Легация“ небесна. Нейното ръководство и обзавеждане със съсъди за употребление е поверено на Гавраил – Дух Святи, в разрешението на великата духовна борба сред Земята. Следваше световна борба – Армагедон духовен, с блудницата “Вавилон“.

Да бъде слава на Всемогъщия Бог за голямата Му милост над Земята за светлината, която дава за всички, които искрено вярват и чакат своя Бог да им разреши съдбите!

След завръщането ми от път, където бях изпратена от Всемогъщия Бог за благословение на пет селища в България като камъни на благословение, аз навлязох в действието на двойната сила Божия. О, скъпи на Господа Исуса Христа Божии чада, сложете в низина своето лично “аз“ , за да се всели и възвиси Бог във вас, чрез Святия Дух! Молитствувам да разберете святата Божия воля и изявената Му велика спасителна любов.

Под действието на Божия Дух с всеки изминат ден навлизах в светлината. В мир и нежност Божия, Святият Божи Дух ми изявяваше всички събития, които ставаха на небето и ги отразяваше чрез слово на Земята.

Бяхме навлезли във времето, когато се изливаха обещаните, очаквани от Божия народ велики и могъщи Яковови благословения, запечатани в словото Божие като непроменими Авраамови обещания. Божият народ Духовният Израил, навлизаше в тези сянкови обещания Авраамови, като Божии реални изпълнения в новозаветното служение на църквата всемирна, които тя очакваше във векове и времена да се явят и я свише оросят. Недостойна бях да приема всичките благословения като страж на църквата Божия сред Земята, които трябваше да се явят сред народа Божий като Божие откровение чрез дара на видения.

Не е възможно езикът на човека, чрез перото да предаде и отрази на лист хартия трепета и нежния зов на великата любов между Христа и църквата, който минаваше като елей на помазание през цевата – тръбата Господня, употребена като съсъд на Духа Святи.

Кой би могъл да помисли и си представи величието и славата на една всемирна сватба между небе и Земя, която ми бе показана във видение чрез Духа Божий? Не може перото да отрази величието на сцените, които ми се откриваха във видение, а чрез Гласа на Святия Дух ухото ми чуваше думите, изречени от небе и Земя.

Аз не съм писател с подготовка и образование, за да отбележа в литературен стил и форма всичко, което видях и чух, но с Божия помощ и мъдростта на Святия Божи Дух, аз ще се потрудя да отбележа поне част от това велико Божие явление над Земя, като една всемирна духовна сватба, свидетелствено явена като съединение между Христа и църквата – негова невяста, назована с името Мария.

С вяра молитствувам пред небето дано стигнат тез написани слова до Божия народ. А нека тоз народ се отнесе с жива вяра, и Божия мъдрост, и разумее тайната, скрита във вековете, отразена в едно явление на реално служение, като сватба велика на Божия Син с църквата, изкупена с цена на кръв. Тез кратки слова са скъпи есенни капчици роса освежителна над планета Земя, в есен късна,като късно одъждение, дар на възкресение пред зима зла.

В продължение на много дни нижеха се, като на екран, пред моите очи сватбени сцени. Виждах във видения дома на Михаил и Мария, а тях като реални същества, действуващи във великите сцени на една свята сватба. Моля, приемете една малка част от всичкото духовно небесно явление, като всемирна Сватба между небе и Земя, която като реалност премина през слабата ми и немощна плът. Виденията се редяха пред мене денонощно, обзета от силата на Дух Святи!

Бедното ми сърце беше обновено чрез Ангела Господен, в последното служение в с. Гложене и сега духът ми бе напълно обсебен от Дух Святи и минавах от сила в сила. И явяваше се плодът на действието на Духа Святи. Аз виждах духом, чрез видения развиващото се действие на „сватба” и чувах с ушите си изявленията велики, като арии, нечувани досега. Не мога да опиша нежната всеотдайна любов на Михаил, с която обгръщаше Мария – неговата скъпа любима. А ние бяхме частици, клетки от нейното тяло. Тя – църква всемирна, а ние – удове нейни. Но врагът на всяка правда, изпълнен с ненавист и злоба, не понесе леко таз ярко изразена любов на Михаила. И за да ми попречи да отбележа за човешките родове, като знамение и чудо, туй велико явление, ме тежко нарани и изискваше живота ми, като употреби най-любимата ми сестра в Господа. А тя бе първият, посветен в тази тайна човек и като не разумя великата милост Божия, похули туй велико Божие изявление, като го уподоби на долно, човешко мое плътско пожелание. Нарече словото ”мое измишление” на болно въображение. И като показа съмнение във воденето от Дух Святи похули Неговото дяло, а моето бедно сърце на късове разкъса. Бях поставена на огнена клада, подгонена като сърна от ловец зъл сред гора, поругана от свекърва и съпруг, не издържах тежката борба и се разболях. Напусната бях от всички, гонена от дома, болна тежко месеци лежах на легло, измъчена от ”Базед”. Но вярност и сила на Духа Святи ме държеше и водеше ме, свита в нозете на Моя небесен Баща. Тръни драскаха ми нозете в дни на изпитня. А нощем Бог с рози ги красеше. Слава и почит и поклонение да е на Неговото свято име! Аз бях предварително предупредена за идващите тез страдания – като жарава, а аз нестинарка, минаваща боса през нея. Аз нямам земно образование, с оскъдно познание, но богата на вяра и любов към Бога, аз Му се доверявах и здраво ръката небесна държах. А Тя ме водеше през пътеките святи, за да се открие със знамение и чудо на своя любим народ и щедро го даряваше чрез дара на Духа Святи в съсъда си. И лееха се късните роси, къпеха Земята морна като благословения над нейните плещи, като велики и истинни Божии обещания, награди на вярата Авраамова. Молитствувам аз, немощен съсъд, ден и нощ със сърце, изпълнено с любов към Божия народ и таз душа, подвижена от Сатана, която не позна милостта на великия и жив Бог чрез ”сватба”, ни своето посещение на милостта Божия узна, О, дано тез милости стигнат до целокупното Божие Селение и освежат Земя, защото тя, Земя, със своето живо създание, е таз любима невяста на Христа, Мария, любима Божия съдба, а те – човешките създания, са частички, клетки от нейните живи телеса.

2. ТВОРЕНИЕ ПО ОБРАЗ И ПОДОБИЕ

РАЯТ

Земята бе сътворена по строг устройствен план. Сред нея се определяше Едем – Земя, място, където бе разположен раят – домът Божий. Великият Строител бе създал рая с всички удобства за мирно съжителство с Неговото творение. Сред Едем – Земята, извираше реката – жизненият поток. Сред него бе дървото на живота и дървото на познание добро и зло. Но, сравнявайки създанието ”човек” по образ и подобие Божие, ние откриваме, че и домът – раят, даден му от Твореца, е по образ и подобие. Неговото обяснение е следното: раят е домът Божий, скинията – църквата Божия. Сред него е дървото на живота – Сам Синът Божий – Господа Исуса Христа. А дървото на познание добро и зло, което вирееше сред рая, това бе законът морален, чрез който човекът познава правдата и неправдата – доброто и злото. А реката на жизнеността, това сочеше на живата струя на живота, изтичаща от престола на Бога – духът, който Бог бе вдъхнал в човека. Тъй по образ и подобие на Бога бе създаден човекът, като скиния неръкотворна и, независимо от човешката воля, тя е в непрекъснато движение. Човекът, сътворен по образ и подобие на Бога, отразява величието и славата на Всевишния Творец, Бог Отец. Човекът, скиния неръкотворна, е създаден с два отдела. Тялото от кръста до долните крайници представя служението плътско, първо – скинично. Двете бедра на нозете сочат на двете заветни времена със закона морален, представен от 10 пръста на нозете – 10 заповеди Божии. Гръдният кош представя втория отдел – Светая Светих с моралния закон, отразен чрез 10 пръста на ръцете, а сърцето е храмът на Духа Святи. Лицето на човека носи двете очи – двете светлини в двете заветни времена. А веждите и носа с двете ноздри представят съдебната везна – жизненото дихание. Устата е вратата – входът към храма. Зъбите сочат на войнството свещено, смело в служение, поставено независимо от човека. А главата, това е ковчегът Божий на завета сред Светая – Светих със съвестта – везната – закона. Така човекът – Божие създание, е образ и подобие на небесната Скиния и отразява Божиите велики съдби.

Главата с косите сочеше на църквата с душите. Но таз тайна е велика и скрита, внедрена чрез небесните строители в творенията Божии образ и подобие. Те са живо свидетелство на славата Творцува сред Земята. Но човекът – творение Божие, създаден по образ и подобие, трябва да премине своя живот в служение по строго определен план по време сред Земята. Първото време на служение на Творцувото създание представя макетния план на Битие до Ноя. Следват две ясно изразени заветни времена – като план заветен на Стария по дни, чрез стария плътски първи народ Божий – Израил, и новозаветно време на изпълнение чрез служението на Сина Божий – Господа Исуса Христа. А в скончание на времето, като победна съдба в една велика многовековна борба свещена, сред арената бойна – Земя, явява се Съдът велики, отсъждащ съдбите над доброто и злото чрез закона държавен – морален. Велика и неизследима е мъдростта на Върховния Творец – Строител на планета Земя Законодател и Съдия в премъдрост вложил славата Своя в Своето творение, сътворено по образ и подобие Негово. Във формата на своя сан то изразява волята Божия – Творцува и разкрива вложеното в него предназначение. Съвършено ясно е изразено ”по образ и подобие“ цялото земно съществувание и е разкрита водещата се борба сред арената бойна – Земя, в развоя на четирите сезонни времена, следващи в изявление над Земя. И така, самата. планета Земя изразява служението и предназначението си. Земя сочи на жена, скиния, църква. А сезоните: пролет, лято, есен, зима изразяват възкресение, оплождение, явление на плода и съня. А в човешкото живеене – младост – юношество, възмъжалост, старост – смъртта. Всичките тез явления ясно подчертават на Твореца Всемогъщ намерението, внедрено в самото устройство по строг план на изпълнение, че славата Божия е в изявление и ние се движим сред нея. Ние служим Богу, независимо oт нашата воля и желание. Затова във виденията, които ми бяха показани чрез Духа Святи за ”Сватба“, ясно се изразяват борбата духовна и победата небесна – върховна – осъждението и оправданието, отхвърлянето и награждаването, чрез войнствения антураж от три пояса земни творения Творцуви.

А сега ”Що е мъж и жена?

Мъжът – Адам, създаден по образ и подобие Божие, изразяваше Господа Исуса Христа и разкриваше Неговата предстояща роля – задача, която трябваше да изпълни сред планета Земя – сред човека, за човека. Жената – Ева – Земята – църквата, разкриваше предназначението й сред планета Земя и зараждащия се в нея живот. Ева е ребро Христово. Словото не говори буквално за това – то ясно сочи, че жената е частица от мъжа – Адама, че църквата е невяста на Христа!

А планета Земя е целта на страшното воювание от сътворение до скончание. И борбата за нейното притежание е изразена и внедрена в самите Божии творения. Любовта между мъжа и жената, Адам и Ева е израз на любовта на Господа и църквата – Земята. Оплождането сочеше на умножението. Съвокуплението плътско между мъжа и жената сочеше на акта духовен на оплождение в Духа Святи в изпълнение на скинията неръкотворна, оплодена с Дух Святи в духовно изявление на слово живо по Плана на спасение, който се разгръща в четири ерни времена. Но тази тайна е велика и само чрез Духа Святи в оплождение на светлина идва изявление в изяснение във време и векове от времена.

Но Адам и Ева – Божии Творения – явиха греха и поеха пътя на борбата за избавление, което, като процес в развитие на Спасителния план, сочеше на Господа Исуса Христа, който водеше свещена борба чрез жената – църквата за освобождение на планета Земя от робството на греха. Затова тя – жената, Земята, църквата е взета от Христа част, ребро Негово, неразривно свързано създание. Но след своето явление чрез сътворение, то преминава своето определено време в служение, изискано за изпълнение плана на изкупление. Затова Христа е неин – на църквата, Земя – Вожд, Спасител и Изкупител. И в скончание, след изпълнение на макета и две ерни времена на служение се явява Съдът като четвърто време. И след разрешение на съдебния всемирен процес Христа поднася пред Съда изкупната цена – кръвта си свята, която Той проля, за да изкупи своето ребро – църква, жена, Земя. И като прашец земен на изкупление се явява, облечена в правдата на своя велик и праведен Вожд, като целокупност земна от три пояса земни – невяста Негова. И тя се скрива като ”Адамово ребро“ в своя жених, ”мъж“. И така ясно става, че според плана за водене на духовната борба, явява се Ева и воюва за своя изгубен дял и в скончание тя наново се прибира в тялото на Христа, в едно вечно единство на правда за всегда. И тъй мъжът и жената са едно единство, едно тяло – Адам и Ева, Христа и църквата – Земя. От един Адам биде населена цялата Земя. Една двойка – мъж и жена, дадоха потомство за векове и времена и чрез една двойка – Христа и църквата ще се прибере като ребро Адамово църквата новоизкупена в Христа. И ето истината, озаряваща предназначението на мъжа и жената.

Но не без борба се изпълнява планът Творцув над Земята, нито от сила и воля човешка. Това дяло е строго Божие начертание по план на изкупление на целокупното земно селение. И той навлиза в своето реално решение чрез служение на Господа Исуса Христа, и приноса Му кръвен, представен пред Съда велик за изкупление.

З. ОПИСАНИЕТО НА СЦЕНИТЕ И ГЕРОИТЕ В СЛОВОТО НА“СВАТБА”

КОЙ Е ”ВСЕМОГЪЩИЯТ ОН”?

Всемогъщият ”Он” е Върховният Създател, Творец на вселенни, всемирни съдби, в единство на творческа Мощ със Сина Свой и Дух Святи като Троица Свята, неразривна. Той е изявен и познат сред целия вселенен мир като Законодател и Върховен Съдия, Вожд сред целия Всемир. Он е неразривно свързан в правда и мир със своя Единороден Син в съвет на мъдрост свята – Цар и Господар на върховно всемирно управление е Той!

СИНЪТ НА ОН! КОЙ Е ТОЙ?

Синът на ”Он” е Княз на Мира сред целия вселенен всемир. И преди да се създаде всичкото Творение – Вселена – Всемир, Той, единен със Своя Върховен Баща, бе в свят съвет със скиптър на управление в правда. И със сила и власт в единство на Мощ и могъщество, създадоха Слънчевата система и планета Земя, включена в нея, с корона царствена на глава. И устроиха нейния пояс жив от флора, фауна и човек. Те са в единство на действуваща Мощ сред целия Вселенен мир на правда с Дух Святи, действуваща сила на светостта.

Кой е Дух Святи?

Единни в действие на Творческа Мощ в правда и святост над Целия вселенен, всемирен Мир, Дух Святи е Единството в сила и мощ, неразривно свързани като Троица Свята в правда и мир, изявена като Вселенен Вседържител, Законодател и Съдия над вси вселенни, всемирни съдби, над творенията вси, сътворени в нетленни съдби.

”Он” е светлият Всемогъщ Вседържител на вселенни съдби, в единство със Сина Свой и Дух Святи. Когато бяха построени световете, Те са строители на Слънчевата система всред Всемира, явена в отделни планети като семейство с осем дъщери, осем планети, осем бисера в кордона, като осем слънца сред вселената. Те са с жители, населяващи ги в нетленни съдби. Да. В Слънчевата система те са осем бисера в планетен кордон, със свои спътници като светила, осеняващи ги в нощта. Истина е това, че в единство на Мощ Михаил с Всемогъщия ”Он” – Вожд, построиха планетата Земя – една от кордона на седемте сестри. А тя – осмата е Земя, с осеняващо я светило – Луна. И всичко, населяващо я, украсяваше планетата Земя – флора, фауна и човек.

Забележка за Троицата Свята

Троицата Свята е в чинове Върховни. Върховен Вседържител, Законодател и Съдия е ”Он”. А Единородният Му Син е изявен като Княз на мир сред целия вселенен Всемир. Той е Княз на мира – Вожд на Мир Михаил ощ. А Дух Святи, изявен в чинове на действие, носещ благовестие “Гавраил”. В първото Творческо време на действие се изявява Всемогъщият Творец в чин на ”Он”. А във второто време на действие в изпълнение планово, като Вожд на войнство, в борбата се изявява Князът на мира – Михаил. А в третото време, като Съдия – личност, в Съда велик, ”Глас от небето” е в чин ”Дух Святи“. Това е Троицата Свята, неразривна, Единосъщна, все во все във Вселена Всемир!’ Амин!

ДВОРЕЦЪТ НА ОН

Дворецът на Всемогъщият Он е на хиляди мили във висините в стратосферата. Устроен е в невиждана красота, в абсолютна хармония с всички Негови творения – небесни същества – войнства небесни. Дворецът на Он е в мощ и блясък сред жизнена струя на вечен живот в нетление. Сред двореца на Он е и Неговото Тронно седалище. Престолът на Он е основа на правда сред целия Всемир.

Тронът – Престол на правда в мир, е съдебно седалище и главна квартира на върховното главно командване над всички всемирни движения в небесните селения. Там е щабът на всички небесни сили (небесно войнство) в служба на Върховния Вожд – Он, в единство на Сина с Духа на свята правда в строеж и ръководство в чин на ”Адютант” на главнокомандващия Он. Адютант е Гавраил. Явени в Троен Образ – Троица неразривна в единство на святост и правда законна. В двореца на Он е главното командване над планета Земя, намираща се на хиляди мили в низината – Земя, една от осемте сестри на Слънчевата система, намираща се под Портата на Главното командване – Ориона – съзвездието, намиращо се над земния екватор. В главната квартира на Върховния Вожд се помещава щабът на сухоземните сили и адмиралтейството на морските единици, намиращи се на планета Земя в служба на управление, в респект и подчинение на населяващите планета Земя, отстоящ на безброй мили разстояние от главната квартира на главнокомандващия Всемогъщ Он Светлина, Лъч светъл над Земя, Създател, Строител и Законодател на планета Земя и населяващите я на Създателя творения.

УСТРОЙСТВО НА ПЛАНЕТА ЗЕМЯ – КАКВО Е ТО?

Планета Земя е създадена във форма на кълбо, с мислени начертания от нейните обитатели. Кълбото ”Земя“ има два полюса – северен и южен, през които минава мислена ос, около която се върти в непрестанен въртеж планета Земя, с начертания околовръст, с меридиани и паралели, изхождащи от центъра на южния и включващи се в центъра на северния полюс. Меридианите се прекосяват от паралели и я препасват с екваториалния браслет – като пояс, препасал кръвта на невястата. Екваторът земен се намира под входа – съзвездието Орион – което е изход и вход на върховното главно командване над Земя. Земното кълбо е разпределено в пет разделения по площ – пет земни континента. Он не е само Строител, но и Създател на всички, населяващи Земя, същества. Той е Създател на трите пояса, опасващи Земя, сред Земя и вода – флора, фауна и човек, но също и обитаващите я сфери въздушни – атмосфера, хидросфера и стратосфера. Он е Създател техен и е устроил в съвършенство техните жизнени процеси – в живот на дишащи същества. Тъй в плана на Творческата Мощ на Он в закономерност Той е изявен чрез висшето устройство в съвършенство на Всемира, които като мирови светила в стратосферата се явяват независими от Земя и налагат своето влияние над трите пояса земни творби. Тез земни творби не могат да съществуват без наложеното от Твореца небе – слънца, съзвездия, звезди, планети в системи в светлинно изявление над Земята, миров свят в съвършена закономерност. Он е светлината, Светлият Лъч на правдата. Той е жизнеността на диханието, животът, мирът и любовта сред живия свят. “Он“ е силата могъща, движеща небе, Земя и всичко над нея, под нея и в нея. “Он” е изявен в закономерност сред всички земни творения в небесно устройствения план. Той е познат като Законодател и Съдия на ред в правда чрез заповедта сред вси, населяващи всемира и планета Земя – небесно войнство и небесни жители и Земя със земно войнство и жители земни – три пояса земни творения.

Но обитаващите Земя земни творения над пет земни континента са задължени да се подчиняват, като Творения на Творец, Върховен Законодател и Вожд все во все над всичко, чрез заповедта на Върховния Законодател в непроменимия закон на правда като печат на великия Всемогъщ Авторитет на ”Он” – Творец, Законодател и Съдия. И тъй в мир чрез правда на закон, да бъдат единни в любов – Творец и Творения.

Но ето, в небесните селения сред небесните обитатели в мир и правда населяващи Всемира, в личните обиталища на Върховно Управляващия сред небесното войнство се яви изменение, неподчинение спрямо Върховния Главнокомандващ.

Сред войнството небесно се яви несмирение, неподчинение спрямо заповедта, респектираща в правда, като закон непроменим за всички творения, обитаващи в правда – небесно войнство и отделните светове. Зародила се беше злоба в надигналото се в гордост сърце на един от най-удостоените – удостоеният от Твореца Ангел, който бе творение. И във възгордялото се сърце не се яви свян и страх, за да подигне глас против закона непроменим за всички Творцуви Творения – ангели и планетни жители.

Яви се роптание в първия по удостоение ангел херувим, предстоящ пред лицето на един Върховен Законодател и Съдия в правда на закон. И възгорделият се херувим отхвърляше единството на съвет в Дух на святост между Баща и Син – Княза на мира. Разбунтувалият се Ангел херувим беше Люцифер. Неговото роптание бе отправено против Княза на мира Михаил и желаеше да получи права, равни Нему.

ЛЮЦИФЕР! КОЙ БЕ ТОЙ?

Люцифер бе удостоен от Твореца като пръв херувим сред небесното войнство, втори след Сина Божий – Княза на мира сред Всемира – Единородния на Върховния Творец. В създаването на небесното войнство Люцифер е в съвършенство на творба, в съвършенство и красота на Създателя Си. Единствен в удостоение той се явяваше пред лицето на върховния Творец. Но гордостта заслепи Люцифер и намери се изменение в ума му и завист завладя сърцето на ослепелия херувим спрямо Твореца Си и пожела права равни с Твореца Си. Целта му бе да премахне Княза на мира и заеме мястото му в Творческата Мощ на Троицата свята. И в резултат на появилото се зло в надигнатото му сърце появи се непокорство към заповедта в закона. Люцифер желаеше да наруши единството в съвета на върховното управление между (Бога) Баща и Син. Наистина яви се измяна сред. войнството в неподчинение сред небето.

БУНТЪТ НА ЛЮЦИФЕР

Родила се бе мисъл зла в дълбината на Люцифер. И искаше чрез измама да присвои правата в единството на Върховния Вожд с Княза на Всемира – Михаил, и да завладее чина на достойнство чрез измама пред очите на целия Всемир и с това да унищожи закона на правда за ред на Небе и Земя, който той наруши.

Разбунтува се Люцифер пред цялото небесно войнство и във всички населени в правда светове. И внесе смут сред небесното войнство и планетните жители. Целта на Люцифер бе да заеме мястото на Княза на мира сред Всемира. И тогаз Люцифер ще владее над всички светове и творения и престола си ще възвиси.

С измама зла той успя да разбунтува една трета небесни подчинения и ги завладя. Настана смут сред всичките небесни жители, а ”Он Творецът на Всемира, скри оскърбеното Си лице от неправдата, която извърши Неговото Творение. И остави той да води борбата.

С врага на всяка правда повдигна се в борба цялото небе. Яви се Михаил с войнството Свое и поведе решающа борба за правда и мир във Всемира. И прогонен биде врага от небесните селения с една трета непокорни на Твореца Си подчинение, които не зачетоха заповедта на Твореца си, ни волята Му изпълниха, да се на Княза Михаил подчинят.

Не се смири Люцифер и дейността му на злина продължи. И след изгонването му от небето, той се яви на Земята в най-красивия й кът градината на мир и красота. В нея беше настанено най – висшето творение Творцуво. И Люцифер реши да го прелъсти и успя като семето на лъжата в сърцето му пося. И тъй Създателят на всяка правда опетни с измама на промяна. Но ”Он“ е непроменим, ни Законът на правда изменим. Тъй злата дейност на подстрекателя над Земята продължи сред обитателите земни – потомството на Адам и Ева, против княза Михаил и Закона на правда, непроменим – великото дяло на ”Он”.

Семето на неправдата – непокорството, се яви както на небето тъй и на Земята, пред целия Всемир. Но с изпъждането на Люцифер с непокорните една трета ангели не беше приключено, нито нанесеното на Законодателя петно изчистено. Сам Създателят знаеше, че предстои жестока борба между зародилото се вече зло и доброто Изгонването на непокорните беше явно пред всички създания, то и справедливата победа в правда трябваше да се яви пак пред всички. Оставен на свобода Люцифер трябваше да развие плана си на злина напълно и Сам да се разобличи, а Петното нанесено на Твореца да се очисти.

Наистина, оставен беше врагът свободен над петте земни континента и злото му дяло взе големи размери. Земята бе населена с Творения Творцуви като велика любима, с която беше свързан Михаил. Сред Земята бе върхът Сион – Елион – любим на Княза Михаил. Злото се разшири и пое път на неправда, укрепи се и се яви като вожд и творец на знамето си – смъртните коси. Тъй творението на ”Он” – планета Земя, стана бойна арена, а жертвите в борбата бяха творенията на ”Он”. Човешките същества чезнеха под тежките измами и злини, които Люцифер насаждаше като плевели и съмнения в сърцето сееше спрямо Твореца, макар че законът на правда сред Земя стоеше.

И тъй страшната борба между доброто и злото сред Земята продължи времена и векове. И все повече злото се разширяваше. Люцифер се опиваше в своите мерзости. Тъй успя и крепостната знаменоска на закона Божий сред Земя да завладее. Удостоена бе тя от ”Он”, но на Голгота Люцифер я завладя (Израил). Заповедта в правда беше Авторитет на Върховния Творец, Законодател и Съдия. И чрез закона Нему се подчиняваше небе и Земя. Законът на правда бе везната, която мереше делата на Земята. Само един народ беше удостоен на Синай да бъде носител на небесното знаме – закона на правда. С почитането на закона се признаваше силата, могъществото и Творческата Мощ на Върховния Законодател и Съдия, като Творец на небе и Земя. Законът на правда се състоеше от десет заповеди Творцуви, непроменими, връзка между Твореца и Творението. Законът задължаваше всички творения да се подчиняват и отдават хвала и почит на Създателя, Законодателя и Съдия на небе и Земя.

Удостоената знаменоска на небесна правда беше любимка на Княза Михаил, който беше свързан с нея чрез закона. Но грехът на Люцифер, с измама да я въвлече в неподчинение на закона, скъса връзката между Михаил и любимата Му и осуети бъдещата победа за вечността.

С нарушението на заповедта земните жители бяха оскърбили небето и бе прекъснат контактът с Главнокомандващия бойните сили. Те загубиха Неговото върховно покровителство. Загубиха и представата за развоя на борбата, която продължаваше във времената през вековете. Не познаха жертвата и цената на лъча на светлината, който ги озаряваше на Земята. Нито имаха яснота за деня на Съда, който щеше да се яви над Земя и обитателите й от флора, фауна и човешки души – целокупното Творцуво – на ”Он” – творение.

Прекъсната бе връзката на надеждата, жизненото дихание да се върне в небесните селения и да се яви пред небесния си Създател, оскърбен и наранен от непокорното на закона Свое създание. А той им беше предложил мир и свобода след жестоката борба с врага, която се развиваше явно между материя и дух. С нарушаване на заповедта ”не убивай” те оскърбиха Създателя и завинаги прекъснаха връзка с главното командуване, и вместо освобождение приемаха жестоко осъждение. Но милостта на ”Он” и безпределната любов на Княза на Мира – Михаил не престанаха да се откриват на човешките чада. С първия бунт на измама в небесните селения и изгонването на непокорните се откриха големи руини, те стърчаха осъдително и чакаха своето възстановление. Измамата, която творението вмъкна в своето земно съществуване – да се не покори на Създателя Си чрез заповедта, прекъсна за всегда общението му със Създателя и загубена бе надеждата за опрощение и възстановление. Минаха времена и векове, а разрушенията – руината още стоеше и причиняваше безмерна скръб на Твореца. Михаил – Князът на мира – беше неутешим поради обидата, нанесена на Всемогъщия Он. Той дълбоко скърбеше и сърцето Му до болка се свиваше, че Неговата любима от Земята бе пленница на врага хищен и той към гибел я влечеше. Дълбоката рана, нанесена на Он, го терзаеше, а милостта на Всемогъщия стигна своите крайни предели. И яви се зовът в правда чрез велика любов, и главното командуване взе решение да се изпълни Плана на спасение, съставен по най-строго определение в небесните селения. Ясно беше на всички, че само чрез борба ще се яви. правдата, за да се изтрие петното, нанесено от нечестието върху Върховния Вожд и да се възстанови връзката между небето и Земята. И чрез велик небесен зов да се покани към покорство подчинение на закона на правда, любимата на Михаила. И това „велико по размери на действие сред Земята дяло трябваше да се изпълни чрез Съд велик и тя – любимата ”жена”, невяста, да приеме наследие на обещанието Творцуво за бъднини. И така, взетото решение, по строго определения план на спасение навлезе в своето реално изпълнение, за да се яви възстановление, под строго небесно наблюдение. Предстоеше да се сложи в изпълнение взетото вече решение за възстановление, но никой не дръзваше, нито можеше да възстанови скъсаната връзка между небе и Земя. Ясно бе на небесните обитатели, че това върховно дяло изискваше велика саможертва и никой не смееше да се яви, но и не можеше жертвата му да се приеме като цена платима голямото нарушение. Съзнавайки своето положение Сам Князът на мира, Михаил, сред Всемира се натовари с тежката задача да изпълни святото решение за възстановление. Той беше на служение в Генералния военен щаб на небесните бойни сили. Възстановяването на връзката изискваше неговата себежертва.. И Той, Възстановителят на чест Творцува, трябваше да стори клетвен завет на вярност ( Данаил 12:7) и тоз юлетвен завет да бъде подпечатан с кръвен печат на Неговата собствена личност. И Князът на мира в правда сред Всемира се яви като Изкупител, Възстановител, пред оскърбения Всемогъщ Творец и пред всички Негови Творения. Петното на оскърбление и нечестие беше извършено като мерзостно дяло пред очите на всички обитатели на всемирните светове, като обида от творение, нанесена на Твореца, то и възстановлението на честта Творцува трябваше да се извърши пред всички очи и чрез Съд на правда да се открие беззаконието на творението.

Но, за да се предупреди любимата на Михаила, обитаваща земните низини, трябваше връзката с нея да се възстанови. Тя трябваше да бъде предупредена, че Съд на правда предстои. Никое от Божиите създания не можеше да изпълни това велико задание на възстановление. Откриваше се страшна война с греха и печата му – смъртта, и никой не можеше да плати цената на живота, да го изкупи и отново да го върне в небесните селения.

А ”Он” не приемаше ничие ходатайство, нито одобряваше себежертва за цена на изкупление. Земята беше обвинена в тежко грехопадение.

Потъпкана бе думата на чест – законът на Върховния Законодател Единствен Синът – Князът на мира, бе в състояние да извърши туй велико дяло на възстановление честта на Отца. И Той, Единородният Син на Всемогъщия Он, се натовари с тази трудна задача да създаде връзка между Земя и небе, и да открие пътя на любимата Своя към небе във вечно изкупление. И тъй Князът Михаил трябваше да се яви на Земя, сред един от земните континенти и да сключи свещен завет на възстановление – да открие връзка между Земя и небе. Да бъде Сам Ходатай пред Отца Свой в прошение за милост и опрощение за тежкото оскърбление и нарушение. И Сам Той като Спасител и Изкупител, да стане път към небесните селения. А Михаил добре знаеше, че всичкото дяло на възстановление трябваше да се изпълни чрез Съд велик в правда на закона свещен. Обвиняем беше Люцифер и всички разбунтували се една трета небесни войнства негови подчинения, непокорни на закона на Законодателя и Твореца. И увлечена беше в неправдата цялата планета Земя. Предстоеше съд. И Ходатаят трябваше да се яви в защита на Земя, като приеме да бъде Сам обвиняем заради любимата Своя – жена – Земя, и да бъде оправдан чрез закона на правда от Съда. За да се яви дялото на правда между невинния и съгрешилия, между обвиняемия и обвинителя те трябваше след дълга и тежка борба да се явят в небеса чрез своите дела и войнства за Съд велик на съдба.

(Забел.) Първо Люцифер обвинява Княза на Мира. В Съда небесен се разглеждат делата на двамата Борци във великата всемирна борба драма всемирна сред планета Земя. И като защитник на планета Земя с целокупност нейна, от три пояса земни творби, флора, фауна и човек наречена Негова Любима, Синът на Он – Михаил поема нейната защита пред върховния Съд велик в правда и чрез неговия жест да се яви лъчът на правда и да осияе любимата Негова. А тя – Земя – невястата Негова да се яви в благоуханна свежест на благодарствена хвала пред Престола на Всемогъщия Творец и да получи печата Негов на признание и възстановление в съдебния процес. И тъй опростена и призната да се яви в бъдеще като ”любима“ в освещение с дълг на творение пред Върховния Творец и за во век да е с Михаил (до човек). А на нея й предстоеше път в бъдеще на борба и скръб. Връзката между небе и Земя липсваше, руината в небесната стена (войнство небесно) стоеше незапълнена, а тя, любимата на Сина, трябваше да заеме празнотата, причинена от непокорния херувим с една трета непокорни войнства – негова съдба, окръжаваща го стена, като верига на осъждение. А Земя с населяващите я творения, с готовност си бе подала плеща на прием на Люцифер и неговите подчинения, и сама бе избрала пътя на гибелта. Но милостта Творцува, устрои плана на изкупление чрез себежертвата на любовта Михаилова.

На Княза на мира предстоеше тежка задача в изпълнение чрез завет на вярност на честта Отцува, подписан чрез себежертвата Своя, запечатан с умилостивителната, изкупваща вината кръвна цена. И Той трябваше Сам да се яви, да създаде духовна реална връзка с небе й да устрои пътя на Своята любима – Сам Той да й бъде път и врата към небесните Творцуви селения – вечните небеса.

Князът Михаил трябваше да стане проводник на жизнеността. Сам Той да бъде хляб и живот на светлина, през Когото да премине Земя. А тя в мрак и духовна слепота в горест съдбоносна не познаваше коя бе нейната съдба. Не позна деня на своето посещение от Княза на Мира, че идеше Той да я озари и просвети и за бунта станал в небесните селения да я осведоми. И като стане Сам жертва на изкупление, да изтрие петното на безчестието, нанесено спрямо Твореца на съдбата.

Князът на Мира – Михаил трябваше да се яви и чрез изпълнение на завет във вярност да изяви върховната воля на Он сред планета Земя. И след тридневен престой в плен на врага свой трябваше да се яви ответът на обещание, чрез завета да се яви пътят, начертан по строг план на изпълнение над Земя и целокупността земна. Трябваше да се яви Утешителят, Предупредителят. Чрез силата Творцува трябваше да се яви жизнеността на Възкресителя, да се освободи, да възкръсне от тлението и в миг на зеница да премине в нетление или да се освободи от пленничеството на смъртта Победителят на греха – Михаил, победил смъртта. Трябваше да се яви ”Емануил” в пълна слава, като победител над смъртта, освободен от греха, възкресен чрез сила – мощ на Сътворителя и да се върне в небесните селения, приел чина на Ходатай за умилостивение на Твореца чрез завета на възстановление на небесната руина.

И след изпълнение на туй велико дяло на Ходатая, Главнокомандващият изпрати в подкрепа обещания ”Утешител” на Своята любима, за която Той се застъпваше пред върховното командуване.

Наистина, след изпълнение на завета остави сиянието на дъгата заветна – рубина Му свят пролят за целия свят – знаме на небесно оправдание подпечатано в покана на всички земни жители от народи и племена, езици и колена, за да се приготвят за бъдещия свят, изкупени от страшното си падение. В новата си служба на Ходатай, Михаил трябваше да представи пред Съда всичките дела на врага и на самата планета Земя и населяващите я от Адама до скончание флора, фауна и човек.

След сключване на свещения завет за борба с врага Михаил беше Сам най-големият дар на милост и любов за Земя и целокупността нейна. Той бе пренесен в жертва изкупителна от Всемогъщия и Любещ до безкрайност творението Си Творец. И тази жертва се правеше предимно за ония, които Го приемаха и признаваха за действителен пратеник от небе за планета Земя. Те Му се доверяваха и своите дела в просба за милост Му поверяваха чрез главния секретар – ”Утешителя” Дух Святи. И те с вяра, надежда и любов се надяваха на неговата защита в предстоящия Съд.

Чрез Михаила те имаха достъп до Върховния Законодателен Съд, до съдията ”Он”. И сега земните жители, след голямото им падение – съгрешение, наново се удостояваха с права в надежда за освобождение от тежкото робство на греха. А Утешителят приемаха като дар небесен чрез завета огнен на Михаила. А и Михаил им бе даден в ответ, по обещание велико на ”Он”. Михаил отиваше Сам доброволно и ставаше жертва за опрощение чрез кръста Си, и бе възстановителна връзка с небе за всички земни създания, които приемаха върховната Му жертва, признаваха Го. И чрез Утешителя – Секретаря на главното командване, трябваше цели шест времена и полувреме да бъде секретар – Утешител, долу на Земя, отсядащ в осведомителните пунктове, легации – черкви,. да действа свободно докато в края на седмото време се яви в небето военният Съд и разгледа процеса на двамата борци – Люцифер и Михаил. Тоз съдебен процес е за Земя и нейната целокупност, на която Михаил се явява в защита с цел оправдание и узаконение съдебно. Михаил е приел чина на “ защитник“ за целокупността земна, която с уверение в Неговата правда Му е възложила делата свои от начинание до скончание.

ПРОЦЕСЪТ!

И тъй върховният военен съд на Главното командване заседава пред открита врата за целия Всемир, за всички жители на непадналите в грях светове. Съдът трябваше да разгледа два земни процеса, в които Михаил участвуваше като защитник.

І. В първия съдебен процес Люцифер, с една трета негово завладение, беше обвинен за бунта в небе и за открития военен фронт на Земя срещу Михаил и Неговия войнствен отряд, поставен в свещенодейност сред Земята в отбранителна бойна линия, заета от свещения отряд на Михаила.

Като първо дяло в този процес беше дялото на двамата Борци, а след това и на двете войнства. Бойният корпус на Михаил бе обединен възстановителен, от всички народи и племена, езици и колена, който се формираше по време на Съда долу на Земя. Той се състоеше от дванадесет духовни племена, влезли като личен корпус на Михаил, наричан тъй в небесните селения, а долу на Земята Той вече носеше име: Исуса Христа. И Той именно бе Тоз, Който пред небесния Съд на правда трябваше да ги оправдае и с кръста Си пролята на Земята да ги изкупи, след което да Се увенчае с тях като Техен Любим Вожд, а те – Негов личен боен отряд свещен долу на Земята. И тоз отряд се формира долу на Земята, но съдбите му се решават горе на небето чрез Съда велик на правда, за да се подпечати, да се въоръжи и навлезе в последния етап на военни действия. Личният Христов – Михаилов отряд навлиза в огнена борба с врага, предвождан от Вожда Му Христа, за да изведе пътуващата експедиция за небесните селения. На тоз личен Христов боен корпус първо се разглеждат делата чрез Съда велик – чрез живи съсъди на Земята. Но в това време Вождът Михаил действува тайно на Земята, чрез съдебноразрешителен Глас на върховната съдебна власт и тъй изпълнява волята на Законодателя и Съдията ”Он”. А след пълното формиране на личния боен Михаилов отряд долу на Земята чрез Съда велик, въоръжен с ”Гласа на съдебната власт” навлиза в действие пред Върховния Съд велик на правда.

ІІ. Тогава се явява и вторият процес съдебен. В него се разглеждат делата на пътуващата експедиция, водена от предварително оправдания свещен отряд, който е с уредени вече съдби чрез Съд велик – формиран, запечатан и въоръжен, който е и личната любима гвардия на Михаил. Те първи са чули Гласа на ”небесната тръба” и са застанали под бойното знаме на Михаил за оправдание. Те са узаконени чрез съдебно решение, потвърдено с печата на Върховния Вожд Он и са готови пътници за личните негови обиталища.

Те са осиновени чрез заветната кръвна цена. Но в скончание на седмото време, когато навлизат в изпълнение съдебните решения, тогава Утешителят“ навлиза в повишение – ново служение, поемащ в сила на управление и осветление в пълнота легацията – църквата, на петте земни континента със знамето на оправдание в ръка, в чин на ”Гавраил” – военен аташе от генералния щаб. А в същото време Михаил се явява тайно в действие като Словосиятел на увенчание със свещенодейния Си боен отряд в бойни действия срещу врага чрез Гавраил.

Тъй Князът на мира сред целия Всемир пое път на борба за върховна чест и правда, наложен Му чрез главното командуване с обещания лични на Всемогъщия Он, в подкрепа и удостоения. А след възстановление, когато наново се яви Михаил тайно на един от континентите в запечатваща дейност в единство с Гавраил в нова служба, сред поканената и избрана вече Михаилова любима, сред която трябва да се формира отряда на запечатващата вест – личен на Михаил, определен беше и секторът на всички приготовления. Над него се вееше трикольора с емблема на Михаил “Лъва от Юдиното коляно“ като знак на удостоения сектор. И този земен сектор бе Земята на България, където се формираше бойният свещен отряд на главното командуване, воден от Михаил и Гавраил. Но Михаил имаше думата на чест на Главнокомандуващия Он. Той лично щеше да се яви над петте земни континента в изпълнение на обещание, като лъч на светлина, чрез ”глас на небесно съдебна власт”, осведомяващ за решенията от процеса за целокупност земна над планета Земя.

И ето, връчена бе заповедта на Върховния Генерален Щаб, като върховна воля на всемогъщо главно командване над целия Всемир.

Михаил с радост приема висшата чест заповедта на Върховното командване макар да знае, че изпълнението ще изисква скъпи жертви. Но за него на първо място стои дългът към Всемогъщия Он и любовта към любимата.

Михаил е изправен пред изпълнение на свещения дълг на върховния олтар на честта. Той се принася в жертва за изпълнение на възложената Му задача. Определен беше срок от шест цели времена и седмо полувреме, в което време знамето на оправдание, носено от Утешителя, да обиколи петте земни континента и да възстанови връзката с небе, като носител на върховната воля на Главнокомандуващия в правда и мир.

А Себе Си Михаил налагаше като Възстановител и Изкупител, чрез Завета кръвен, като печат на чест. И Той, Князът на мира сред Всемира, Михаил, напусна небесните селения. Остави двореца в съвършенство и красота, в правда и светлина, сред мир и любов и почести от всички небесни войнства и планетни жители в правда и нетление, ухаещи цветя, ручея нестихващ в милост и любов. И яви се на Земята прокълната, в родината на Своята любима, за да изпълни върховния Си дълг към Своя Отец и да възстанови потъпканата чест чрез заповедта в правда на закон печат на върховното управление на Вседържителя Всемирен – Он, Който имаше право на уважение и почит като Създател – Творец на всички небесни и земни творения.

И виждаме Михаил напуснал небесните селения, слязъл в земните низини далеч от слава и почест като Княз на мира сред Всемира – Единородния Син на Върховния Вседържител и Вожд – Он. И той бе въдворен в един от петте континента.

Военно време е. И свещеният дълг Го зове да влезе в извънредна служба в полза на Върховното командуване над планета Земя, като Възстановител на развалина, чрез цената на кръста, изкупваща вината, и носител на небесна словесна светлина, да възстанови жизнената връзка между небе и Земя. Амин!

Част ІІ. НАЧАЛОТО

1. ПРЕДИ БУНТА – ОБЯСНЕНИЕ

Борбата в измяна за обсебване на Висшето Главно командване на Вселената и Всемира се открива чрез незачитане на Закона, неподчинение на волята на Главнокомандващия, който е поверил на Своя Единороден Син – Княза Михаил управлението на Всемирната Система.

Подмолната борба против законната всемирна небесна власт на Твореца, Законодател и Съдия, започва в небесните селения от самозвания Херувим Люцифер – Сатана, въстанал против Княза на Мира сред Всемира – Михаил. А Михаил е управляващ Всемирната Слънчева Система, състояща се от осем планети. Една от тях е пленената от Люцифер – Сатана, планета Земя. А Земя е създадена най-красива от всички планети с удостоение на Княгиня. Тя е определена от Твореца да бъде седалище любима невяста на Сина Божий- Княза Михаил. Това предизвика ревността, злата завист и бунта на Люцифер против Княза Михаил. Тъй Люцифер въстава против мира и закона на Отца и подема скрита, тайна подривна война с цел една: да присвои незаконно планета Земя, а ако успее, да се насочи и към завладяване на цялата Слънчева Всемирна система. Целта на Сатана е да владее над Самия Княз в правда – Михаил, Сина Божий, и воюва в неправда, като си служи с клевета, измама и лъжа. В стремежа си да онеправдае Княза Михаил и да вземе незаконно Неговия висш чин и Отечеството да постави в размирие и несигурност, Сатана успява да завладее една трета от небесното войнство. Борбата в небето е все още подмолна. Но основната цел на врага е планета Земя. Когато врагът се насочва към нея, заговорът се открива и се повежда борба. Михаил поема ръководството на небесното войнство и в боя суров падналият херувим Люцифер е изгонен от небесното отечество. Той е развенчан като висш Военен чин, единен с подведеното от него в бунта – заговор една трета небесно войнство. Сатана насочва силата си в борбата към Слънчевата система с осемте планети, но като не успява, той открива война духовна за планета Земя – годеницата на Княза Михаил. Борбата е духовна, но тя се изявява видимо сред Земята, която се обявява за бойна арена на два духа – между доброто и злото!

В тази страшна борба, която се води в отбрана от страна на Михаил, се включват личните Му войнства за отечествена бран, във възстановяване на всички нарушения на небето и освобождаване на планета Земя в чина й на ”Княгиня”. А Земя е облечена в жизнена одежда от три пояса на: флора фауна и човек. Над нея се развива духовната борба и се повежда великото дяло на Княза Михаил, чрез човека, употребен като лично свещено войнство на Михаил, поверено на ”щабния Командир – Гавраил – Дух Святи. Той е главният ръководещ борбата и изпълнител на Плана за спасение на планета Земя с всичките земни творения. А Гавраил – Дух Святи е избрал един народ, чрез когото да представи таз велика всемирна драма – война духовна. Народът първи, над когото падна благоволението за употребление като небесно свещено войнство, е в чин ”Израил”. Затова борбата ще се води от тоз народ в чин ”Иза”. Тя ще представя интересите на тоз народ и неговите духовни права в борбата за освобождение на планета Земя. А включването на тоз народ в борбата става чрез чинове свещени, водещи борбата чрез свещено служение.

Израил – ”Иза” е дала свещен завет в древност, че ще воюва чрез целия си народ, когото тя представя А народът Израилев, като девица, ще очаква своя обещан годеник – Месия да се яви чрез Княза Михаил. Но врагът се намесва в духовния и материален живот на Израил – ”Иза”. Тя води борба с противника на Княза Михаил. На Иза е възложена задача да воюва чрез свещени служения И да победи падналия херувим Люцифер. На Иза е поверен Законът на Правда от Законодателя Върховен и Съдия. А Законът е нарушен от Люцифер. Той е изменил на отечеството си и честта на Твореца, поради което е загубил своята лична чест и красота и е приел името Сатана. Той с измама е увлякъл на своя страна в борбата пленено от него небесно войнство. Иза попада под сатанинското ласкателство, поласкана от ухажването на Сатана и неговата неправда и користолюбивото му намерение за власт, с коварство придобита. Тя се отрича от своя обещан годеник – Княза Михаил в чина Му на ”Месия” и съзнателно се включва в борбата против него. Възгордяна от честта, която небето й е оказала, тя не одобрява небесния пратеник и го обвинява в ”самозван Месия”. И попаднала напълно под властта на злия дух на Сатана, тя се отрича от истинския си годеник – Княза Михаил, подбудена от врага му за власт коварна. И Иза решава, че ще победи Михаил чрез измама и лъжа и ще го унищожи. Тя не съзнава, че чрез нея воюваше вече духът на Сатана, който си е постигнал целта – за да владее земното свещено войнство на Михаил чрез народа на Иза – Израил и пак чрез него, както при Каина, да прекъсне действието на Михаил чрез кръстна смърт. Но Сатана не познава плана, по който небе воюва. Чрез Мощ велика свише от небе, в подвига велик на Михаил, небето се прослави и чрез дара на чудо и знамение Го възкреси. Победата велика на небесното войнство чрез Михаила на кръста се яви и Иза, измамена, се видя победена заедно със Сатана и неговото паднало в плен войнство. А чрез върховния Си подвиг на себежертва и възкресение, чрез пролятата Си кръв свещена Михаил нов“ завет със Земя сключва. А Иза с целия свой народ е отхвърлена като първа любима църква – жена, Синагога. Отнето й бе правото да представя и воюва за небето. Тя не може вече да представя на Земята небесната страна. От мига на великия жест на Михаил в себежертва, честта за това дяло се падна на всички народи и племена от езици и колена, които признават подвига на Месия на кръста и Го приемат в чина Му на ”Спасител“ – Господ Исус Христос – Михаил, Княз на Мира сред Всемира. И така над Земя поема своя ход Новият Завет, като реализирана същина и се призовават всички народи да се включат във великата борба, за да я изведат до сетна победа над врага Сатана. Шест времена воюва народът Божий, воден от Гавраил в единство с кръвния Воин в чина Му на ”символ на завета нов“ – причастие. Включваше се народът чрез вяра в Символа – Кръвта, пролята в борбата и побеждаваше врага. Но в скончаещите дни на Завета нов се явява, подобно на Иза, в седмия период църква жена, назована Лаодикия, на която Гавраил пожела да повери личното дяло на Михаил в борбата с врага. И в един среднощен час Лао чува Гласа на Гавраил, че трябва да се приготви да посрещне своя младоженик като Негова избраница. Тя е призвана от Михаил да води в правда огнената борба за честта на небесното Отечество. – Лао е предупредена да очаква своя жених, но той като се забавя, тя се самозабравя; възгордява се, а от това скоро ослепява и когато Михаил предварително е изпратил сватбените дарове, тя не ги приема и така оголява. А жеста Му на себежертва не разумява, не познава Гласа Му, когато я зове и великия Му подвиг на кръста обезценява, омаловажава голямата цена, с която Михаил е платил за нея. Тя обявява Неговия личен “Глас“ чрез Гавраила за дух нечист чрез печата новозаветен,. поради което тя е предадена на съд, наедно с Иза, където им се решават делата като призвани, очакващи младоженика си, но неустояли. И явява се дяло углавно – съдебен процес, при което се отнема правото и на Лао да представя интересите на небесната страна и се отхвърля като очакваща Михаила. Това велико дяло на чест се възлага чрез Съд велик на личното войнство на Михаил в чина му на ”Сионова, осиновена от Отца, дъщеря”, която е представена от ”Мария“, призвана в скончание да води огненозаветна борба, сетна с врага Сатана, за крайна победа на Михаил и честта на небесното Отечество. Призвана и избрана, Мария възвисява Михаил в своята гърда като Го приема като свой Цар и Господар за вечността. Но сега, в скончание на дните, Михаил я води и воюва за своята Земя, свобода, като възвисява в своя личен живот Закона небесен на правда за вечна победа. Така Мария навлиза в огнена борба с отхвърлените от Михаил Иза и Лао, за честта на Михаил – Княза на мира сред Всемира. Мария отговаря на доверието и любовта на Михаил с чиста пламенна Любов и вярност. Тя не се поддава на измамата на врага, който е обладал Иза и Лао и в две Заветни времена ги е употребил в борбата срещу Михаил, като накрая ги и погубва. Мария е приела всички закони й правила на небесното Михаилово Отечество, които са предадени на Земята в две заветни Времена, а именно Закона морален от десет заповеди и Дух Святи в лицето на Гавраил – Вожд на Духовния Израил! И вярна до скончание на дните, Мария чака своя възлюблен жених в победа славна като Цар и Господар Неин да се яви и я отведе в Своето небесно Отечество! Амин!“

И ето в небесната шир сияние могъщо се яви. Чу се тропот да екти от войнство, строено сред планета Земя. С Мощ небесна тръби небесна тръба. Глас съдебен се носи над планета Земя. Решава се нейната съдба и на трите пояса земни от флора, фауна и човешка душа, чрез църквата всемирна, представена от остатъка смел в духовната борба в чин ”невяста Христова – Мария, Сионова дъщеря“! Въоръжава я сред Земя небесният Законодател и Съдия. И явяват се гвардейци – младенци, строени под ръководството на Глас тръбен на небесната съдебна власт. На чела им светят знаци – лъв и петолъча звезда. На бедра им лъщи нож двуостър светлина от два завета – те са юнаци. В ръце им са огнени факли озарителни. Те Земя ще обиколят и ще я озарят. Яхнали жребците бели, водени лично от Вожда Юдин – Княза Михаил, чрез Гласа съдебен на Дух Святи, в чин ”генерален” – Гавраил, те летят безпрепятствено и зорко бдят за правдата на небеса.

Сияе простора небесен, летят войнствени съдби и окрилят земните факлоносци с цел една: да озарят планета Земя. Те високо веят знамето .на вестта – че Съд небесен реши на всички съдбите. И в удостоение им връчи знамето на правда законна. С песен бойна в устата – химни свещени на съдба те път поемат сред Земя. В небеса сияе Ориона и открива се на Твореца Трона. А в Слънчевата система върти се планета Земя в кордона на седемте девици планети в непаднали съдби – нейни сестри, под огнения меч на Вожда им в мощ велика в пълен блясък на победа над всяка неправда вражия! Амин!

Мария е невяста Христова – сърце на църквата Негова – личната гвардия Христова, формирана под тръбния Глас на Съда велик. Тя е увенчана, узаконена и въоръжена със съдебните решения, които й се връчват като знаме на вест всемирна – църковна. Тя е пряко водена от Вожда свой в озарителни съдби. Като лично Христово войнство тя ще води духовна борба с осъдената блудница Вавилон в духовен Армагедон, събрая под крилата си всички отхвърлени, непокорни на вестта общества и Лаодикийските светила! Амин!

2. НАЧАЛО НА БУНТА – БОРБАТА В НЕБЕТО. ЛЮЦИФЕР Е ИЗХВЪРЛЕН НА ЗЕМЯТА!

”Вселена, всемир сияят под върховната мощ на Твореца Могъщ! Сводът небесен е окичен със светила! Светлее в своята красота Слънчевата система като огърлие от бисери сред цялата Вселена, навек избрана Творческа съдба!

Сияе Слънчевата система като най-прекрасна съдба, подвижена от Вожда Свой, строена като войнство от победители. О, блести бисерното огърлие от осем планети, все хубави, под Творческата мощ, но най-красивата от тях е княгиня Земя, окръжена от седем девойки – нейни подчинения.

А тя с корона ефирна в младостта си, плува сред лазурния океан кат бял лебед – сияен лиман! Сияние могъщо – Орион е с отворена врата и открива се Щабът върховен на Главното Командване за целокупната творба – Вселенна, Всемирна съдба. В правда сияе Генералният щаб на Управляващия генералитет – главна квартира за целокупния свят. В мир и строга дисциплина трептят в светлото сияние всички планетни системи, съзвездия и плеяди сред лазурните простори!

И чу се Глас могъщ сред цялата Вселена на Главнокомандващия ги вси. Решил е да обяви годежа на единородния Си Син в чина Му на ”Княз мирни на Всемира” сред цялата Всемирна система! И ето явяват се в небесните селения велики тържества. Избира се за годеница най-красивата и светла звезда – планета Земя. Тя е в най-подходящо удостоение в чин ”Княгиня“ – девицата планета Земя. А като награда наградена е тя със седем девици – светли планети да бъде окръжена. И те да бъдат на нейно пълно подчинение. И екти Гласът на Главнокомандващия сред цялата Вселена в пиршествата. Поканена е Вселена на тоз годежен пир на Княза Михаил, носещ мир сред вси Творцуви творения. Той е слънце ясно, жизнена съдба, брилянт в огърлието бисерно сред всички светила. И единни вси навлизат в пира на тържествата. Залюляват се хора. Люшва се и всемирната Слънчева система. А мощ Му велика – сияйна съдба, явява се приятел сърдечен и в чин ”Гавраил” наричат го вси! Екват фанфари, запяват пещи с лири и арфи. Свиват се бисерни звездни венци и сред свода небесен тържествено ликува великата Творческа съдба и нищо лошо не засенява радостта. Годежът се обявява и пирът велик продължава. И сред цялата Вселена в огнен жар на любовта си Творецът Всемогъщ обявява, че на Михаил – Княза на Мира, увенчание Му предстои с цялата Всемирна система, а над планета Земя царство Му се отреди. Той на трон ще седи, със скиптър и корона ще управлява Своята система! На тез велики тържества в пира на младостта присъства и Отца със свитата Своя! А чина ”първи херувим“ Люцифер, който предстои пред Всевишето Творческо лице, води всички небесни войнствени съдби на тоз пир на увенчание на годеницата Земя – Михаилова съдба.

В чина си най-върховен на военен, Люцифер води повереното му войнство и пази ред и дисциплина пред всичките Вселенни Князе и безчетни небесни селения. И в мига най-тържествен, съдбоносен във великите тържества подвижи се младата система от силата и мощта на Княза Михаил. Мощ Му е сияйна – несравнима, слънце лъчезарно сияе над вси, а те планетите танцуват вси. Планета Земя – създание Творцуво, най-прекрасно на мъдрост Му върховна в чин ”генерален“ на любовта велика в закон на правда сред цялата Вселена, Всемир в ред и дисциплина, заиграва във вечен пир. И танцът им върховен продължава в простора сини като чисти и безупречно фини несмущавани съдби. Те чакат мига върховен да се яви и да се увенчаят годежните съдби на Слънчевата система пред вси. Плуват облаци бели като лебеди във въздушни океан. Създания Творцуви ликуват в подвига велик на Тройния Творчески Лик. И в единство на мисията Творческа на Он – Отца, Сина Михаил и Гавраил – Дух Святи, покланят им се вси в чест и хвали, всички поканени ликуват като вселенни удостоения на системи – плеяди и съзвездия. Те всички са в чин на ”творения”. Сред тях явява се и Люцифер с войнствената си съдба в чин ”творения Творцуви” в покорство и смирение. Но в мига велик на тържествата Люцифер, в чина ”първи херувим”, предстоящ пред един свят и чист Творец, се опиянява и се предава на пожелания зли. Той, творението на Отца, пожелава да бъде на мястото на Княза Михаил. Неправдата го завладява, завист зла се ражда в неговата дълбина и за власт коварна жадува. В гордостта и себелюбието свое на Твореца завидял. И в сърцето си решава подмолно с коварство да продължи да работи и увенчанието велико да осуети. Пожела, забравен в своята злина, Слънчевата система да присвои и да я за во век притежава. Там свое лично царство да устрои с трон на управление, но без закон. С корона и трон и скиптър в ръка той да владее над цялата система господар да е пожелава. Но като начало решава Земя да плени и като пленница да я владее. Годеницата на Михаила Люцифер пожелава да похити. И това си пожелание той от никого не скрива. То се в погледа му отразява. И като звяр хищен се озверява, на бунт и борба призовава вси. На Княза Михаил война обявява. И целта му е Земя да измами и тъй да я от Михаил отдели. Но пресмята, ако успее по-късно и цялата система да обсеби, а ако може и цялата вселена. Нарушава се мирът, заглъхват всемирни тържества, смущават се вси Вселенни селения. Тъмен облак, тъма системата засени, прекъсна слънчевата светлина. Спират се годежните тържества! Оскърбен, оттегля се Князът на Всемира!

Затръбяват бойни тръби в небеса. Войнства небесни се строяват и повежда се борба, небивала до сега. Люцифер хвърля петно на честта Творцува пред цялата Вселена, Всемир. И преди увенчание осквернява Михаиловия годежен пир! Надига се буря зла, повява тъма.

Явява се Михаил със Своята лична войнствена съдба, Той в чин на Вожд повежда ги към отбранителна война. А Гавраил – Дух Святи, не се отделя от Михаил. И победен, изхвърлен е от небесните селения нарушителят на ред и дисциплина – Люцифер. В тоз критичен момент Творецът Всемогъщ обявява военно положение сред цялата Вселена, Всемир. И щаб военен се създава – всички в чинове на генерали се събират в съвет военен и решава се по план да се воюва. Земя, все още девствена, да се освободи от пленителя. Люцифер е творение Творцуво в чин на ”висш щабен офицер”, предстоящ пред Генералния Главнокомандващ небесните сили! Но след бунта на непокорство, предвиждат се преустройства. Пътят млечен е създаден по план специален във водещата се борба да представи най-великата небесна драма сред небесните светила. Планета Земя, съхранена в плана, остава в чин ”девица млада“. А Князът на мира сред целия Всемир е неин годеник и бъдещ жених. Той от небесния свят, а тя една от осемте планети на Слънчевата система. Един бисер незаменим от Неговото бисерно огърлие. Но сега тя, Земя, е оскърбена и наранена, като девойка девствена похитена, Но предвидено е в плана, от Твореца Всемогъщ начертан, тя, Земя, да бъде специално устроена и чрез плана разпрострян в изпълнение да бъде тя спасена.

И заповедта се разнася по цялата Вселена. Обявява се военно положение. Люцифер озлобен повежда войнството поверено му като пленено, от духа му лукав похитено. И в небесните селения явява се борба и вси непокорни падения се свалят, изпъждат се от небесните селения. И в поднебесната се скитат и събират се като звезди метеори, а Люцифер – Комета опашата, ги събра в опашката своя и повежда боя в небеса. Планета Земя злощастна пленница се явява и като арена бойна ще остане до деня на освобождението й от врага.

А устройственият план предвижда над нейната плеща да се устрои дома Божий – градина райска в- Едема. Трепва зефирът и нежно над Земя повя. Погалва одежда й изумрудена над нейната снага, поли й извезани с везма най-красни – съдби от дълбините на любимия й.

Тя е девица под слънчевата мощ от огърлието бисерно на нейния велик Вожд. Явяват се единни Михаил и Гавраил и повеждат войнство небесно в отбрана на накърнената чест Творцува и нарушение на Закона на правда. Те двамина си обещават да водят борбата в правда законна за освобождение на планета Земя. А цялата Вселена с трепет бди, над Всемирната система с любов се яви, че в неправда нарушителят на закона и чест Творческа поругана, смутил ги е вси.

Замлъкват тръбите на великите пиршества. Не чува се песен, ни звън от арфа и лира. Не звънят звънци по одеждите свещени. Но в Плана на спасение е предвидено преустройство над планета Земя да се яви. И за таз цел велика явяват се над земния предел три пояса земни одежди, в най-чудни краски кат везма човешки. Не е сама в борбата планета Земя. Но тя навежда си плещите и чака ударите смъртоносни на врага. А Княз Михаил в единство с Отец и Гавраил са решили в съвет планът в начало да се яви кат макет по образ и подобие и тъй човека Адам да сътворяват. Той, Адам, представя жениха. Но следва да се яви жена, която да представи планетата пленена – Земя. За тази цел Ева сътворяват. И сега трябва да се яви макетът на земната и небесна борба. Ева с трепети и ритми си сърдечни да изяви Земя, а Адам – Князът Михаил – Божият Син любим!

И в рая едемски, създаден по образ и подобие на дома Бащин, Творецът велик ги поставя и заповед строга към тях изявява. Но знае Бог, че хитър и лукав е врагът и те – Неговите създания, не ще устоят. Тъй в развитие се явява планът макетен на земния бит (Битие) в живота жив сред планета Земя. Но в плана преустройствен на Земя в съвета на Троицата Люцифер не присъства. В тайна остава планът за спасение на планетата от него пленена. И повежда Люцифер войнство кат слепец слепци, недопускащ, че борбата ще се води по строго определение и изпълнение. Той е вече развенчан като паднал воин – звезда паднала, метеор и след като своето небесно завладение – лично пленение събира в опашката своя – вси войнства непокорни на закона, явява се в чин ”комета” и в поднебесна той зашета. И повежда борба с мощ жизнена над Земя – слънце ясно, движещо Слънчевата система. Но борбата не стихва. Той като паднала звезда явява се над планета Земя, в образа на звяр чрез змията в рая едемски влезна и Ева – жената, завладя с лъжа и измама.

Но с това похищение той издава тайното свое намерение и по дела си зли на звяр явява се като небесен паднал ангел. Прилепът сляп го представя, водещ вси слепци. А по дела си в употребление бухалът, кукумявката и всички кръвожадни зверове го представят на Земя. Той като дух нечист се обявява и обитава в своите лични представители. А Святия Дух, воюващ в правда в борба отбранителна, чрез гълъба бял се открива и чрез кротката овца представя жертвата изкупителна за Земя в огнената борба. И така, мъжът Адам представя жениха Христа. А Ева – жената, представя църквата, а църквата – Земята, невяста на Христа.

И повежда се борба сред Едемската градина. С подлост и измама е влязъл врагът чрез змията в дома бащин – Рая. Воюват правда с неправда. Но планът се развива като вретено намотано. Ден светъл изяви подема духовен в борбата; на Княза Михаил открити са делата, озарени от светлината. Но нощ черна връхлетява – делата мрачни на ”тъма” се скриват в бездънна бездна – на падналия ангел мерзостта, приел нов образ Дявол, Сатана. А след нарушението на заповедта, изгонени от дома Бащин, Адам и Ева представят като макет дялото, което Сатана извърши в небесния Отцув дом. Чрез Адам и Ева, изгонени от рая, борбата се пренася сред планета Земя. Адам позна Ева и явява се синът на греха – Каин, когото Сатана обсебва и на дяло като макет, посочва на бъдещото дяло, което ще извърши Сатана спрямо Сина Божий – Михаил, Господа Исуса Христа. Във втория плод на Адам и Ева – Авел, се посочва съдбата на Михаил сред планета Земя и дялото Му на себежертва в чин ”Месия’ по строг план на изкупление. Тъй борбата зловеща закипява. Планът спасителен се развива в изпълнение над планета Земя. Тя се води едно цяло макетно време, до потопа. А чрез потопа се показват крайните съдби на земния свят и бит. Времето на Ной явява Съда небесен над земните селения и реализирания макетен план в оправдание чрез дялото на Ноя. А това Дяло в оправдателни съдебно съдби ще се развие още в две времена заветни – два етапа – сянка и същина новоерна. И в скончание на дните, при изхода духовен пак ще се приложи по план, чрез Съда велики, в едно дяло на оправдание в чин “ Ковчег Ноев“ в оправдателни съдби. И то е дялото на Михаил – Христа Исуса, което навлиза в победа чрез “дялото съдебно” в чин ”ковчег на Ной”. То плува над вси осъдени земни съдби пленения Сатанински.

Така са представени поименно съдбите: Адам – Христа чрез Ева – Земята – Църквата всемирна сетна в чина й на ”Мария”. А Каин по дела представя Сатана и дялото му злокобно на посегателство – греха, смъртта се развява като знаме на Сатана. Борбата продължава да се развива и се води между две сили, две прояви на добро и зло. Борят се два духа. Бори се животът със смъртта. И борбата продължава до скончание на дните за сетна победа. След потопа духът на злото се явява и чрез Ной и сина му Хам – гаврата на Сатана с Отца се повтаря. Планът е в изпълнение чрез Ноевия дом. Чрез него се посочва на Отца със синовете двама и показват се техните дела. Хам, с дялото си на гавра с отца си Ноя, посочи на Сатана, обладал с духа си нечист човека на греха. А дялото на Сим и Яфет посочва на духа на добро, който владее Сима и Яфета – дяло на Христа. От Сим и Хам се развиват по плана племената в две линии и населява се Земята (Яфет се заселява в шатрите на Сима)! От потомството на Сима се ражда Авраам и чрез него по план се изпълва Божието намерение на Земята! Пред всички народи и племена борбата се води открито и на всички става ясно, че воюват две сили, два духа на добро и на зло. Племената продължават в. развитие и умножение и в своя бит земен те показват трагичните последствия от тази страшна зловеща борба. Земята, арена бойна на два духа, продължава своето съществувание като пленница злочеста. От Сара и Авраама се раждат Израилевите племена чрез Исак и Яков (Израил) – Иза, който представя целия народ. Линията на осъждение също се развива в умножение. Първият син на Адама – Каин приема дух на измама, последва го първият син на Авраама – народът Израил. Израил – Иза е сянков заветен народ, продължил дялото на Сатана в користолюбие и жажда за власт господстваща над Земя. Вторият син на Адам – Авел, посочва дялото и жертвата на Михаил и съдбата на второзаветния народ – Духовен Израил чрез жертвата на Исака изискана от Аврама като втори, но законен – от законната жена – син на Авраама се посочва жертвата на Христа, на когото Сатана, чрез първия народ – плененото от Сатана свещенство, пролива кръвта. А с тази свята жертва се открива пътят на ново служение. Нов завет сключва Христа за изкупление на всички, приели Го чрез вяра сред планета Земя, народи и племена, езици и колена, като включва флора и фауна.

Първият син на Адама се отстранява от служение и приема прокляме. А вторият син на Авраама, Исак, приема благословение и показва съдбите на Христа по обещание, което се изпълва по план над втория новозаветен народ от всички народи и племена, които чрез вяра приемат Христа. Но в скончание на дните на седмия църковен Лодкийски период явява се Сватба, Сватба. Тя се осъществява в реални сцени на изпълнение чрез свидетелствени свещени служения и сочи на увенчанието на планета Земя чрез църквата новозаветна в чин ”девица Мария”. А женихът Мариин е Михаил – Князът на мира сред Всемира. Мария е Негова невяста след две отхвърлени, призвани да Го очакват, неустояли и неодобрени. Първата е сянкова Израилева съдба в чин ”Иза”, представила първия син, първия народ, който е отхвърлен подобно на Каин, поради посегателство над Сина Божий – Христа, Михаил.

Втората “Лао“ е църквата новозаветна в седмия Лаодикийски период, наречена ”Лаодикия“ или Духовен Втори Израил. Но, като се намери в несъвършенство и грях, хула и беззаконие и тя се отхвърля, не приема поканата за приготовление, не познава ”Гласа на небесната съдебна власт и на Дух Святи и е избълвана. От Лаодикия чрез ”Глашатая – Гласа”, който зове за приготовление за ”Сватба”, се извежда един верен на Христа остатък, който приема църковната вест в пълнота и се назовава ”Мария“.

Действието в ”Сватба” се развива в пълна подробност като реална драма – трагедия, започнала от небето, пренесена над планета Земя. Борбата се води за самата планета и нейния възлюблен Творец Господа Исуса Христа чрез употребление на църквата и народа Божий. Всичките съдебни изпълнения на свещени служения се развиват по строг план в изявление на Гласа съдебен!’

З. ОТЕЧЕСТВО ВЪВ ВОЕННО ВРЕМЕ!

”Князът Михаил“ е висш военен чин от Военния Генерален Щаб на главното командване и заема пост върховен във военното министерство и в Министерството на Външните работи. По баща Михаил е чистокръвен единороден Син от майка от Израилевия род. Михаил е син по обещание на рода на майка Му в чин ”Месия“. Той нежно люби народа на майка Си и го нарича Иза-раил – Израил. За Себе Си Михаил приема Иза като Своя любима годеница. За нея Михаил се жертва, обича я и я уважава.

Иза е горда, държи се високомерно, себелюбива е, несмирена, непокорна поради небесното удостоение да бъде носителка на знамето на небесната страна – Закона със заповедите, дадени й от Главнокомандващия “Он” на Синай. Считайки себе си за чистокръвна, тя гледа с презрение на Михаиловото явление. Тя не го приема такъв, какъвто е. Но независимо от това, че Михаил е вече сред нейния народ, тя все още го очаква като обявява, че Михаил е самозван Месия. С това неверие и съмнение тя, Иза оскърбява Неговия Отец, а своето честолюбие тя строго пази да не бъде накърнено. Като носителка на знамето 10 заповеди – Закона на правда, Иза има големи претенции. Тя не понася присъствието на Михаил. А Той с болка понася обидите й, но все изчаква търпеливо, с надежда, че все някой ден тя ще осъзнае заблуждението и грешките си. Михаил е верен Син на Своето отечество. Той е предан патриот и любещ годеник. Но пред Него стои върховният дълг за възстановяване връзката между главната квартира и воюващите страни – небе и Земя. Причина за борбата е врагът на всяка правда – падналият в грях в нарушение на закона Люцифер – Дяволът. А народът, от който Иза произхожда, е първият народ Божий в чин ”сянков свещеник”. Като свещен воин възложена му бе задача да брани честта на небесното отечество и да се бори с врага за възстановяване „на поруганата от Сатана чест на Всевишния Творец. А на Михаил са поверени пет континента земни, за които трябва да воюва и да възстанови над тях Своите права. Той е удостоен от Генералния Главнокомандващ да води в борбата земните войнства. Нему се възлага задачата да изобличи врага, да го победи в жестоката борба и да възстанови прекъснатата връзка с небесната страна и Главнокомандващия Он – Отца. Михаил искрено обича Иза и с голяма любов я поканва да Го последва в борбата. Но тя, безразлична към Михаил, отказва да участва в предстоящата Му дейност в изпълнение на синовния и отечествен дълг. А като носител на известия за Земята, с което тя е била упълномощена, Иза е трябвало да го чака, да го познае и приеме и като го посрещне да се включи активно във взаимна дейност в защита на поруганата чест Творцува. Но за нейна зла участ тя открито заявява, че не ще го последва и твърдо подчертава, че не го приема. Тя не го е познала, че той – Михаил е нейният обещан от Отца жених – Месия и най-нечестно го хули и преследва. Михаил полага големи усилия да я убеди в Своята личност пред всички и пред целия неин народ показва Своите пълномощия (чрез знамения и чудеса) дано да я склони и тя да го последва в борбата. Но Иза официално, пред целия народ и земна власт, се отрича от Михаил и открито заявява, че не приема за реални – истински Неговите пълномощия. Тя от много време флиртува с Михаиловия враг – Сатана. Въоръжила се е с неговата сила (неверие) и устройва зрелище сред планета Земя. Дяволът, който е враг на Михаил, това е очаквал. Той отдавна владее Иза, но сега, когато тя официално се отрича от обещания й Месия – Михаил, Сатана я напълно завладява и като сянков свещен воин Иза последва злите му дела в оргии и опивания сред Земя. Отстъпила от всичките небесни правила и закони, тя – ”Иза”, в единство с Дявола – Сатана, развява знамето на нечестие и неправда против небесната правда и светлина, които Михаил дръзновено проповядва сред народа й.

Увлечена в злата игра, подведена хитро и лукаво от врага, Иза се явява в пълно безчестие. Тя повдига ръка чрез устроен за тази цел Съд на неправда земна над Михаил и Го обвинява – Него, невинния Божий Син, в нечестието свое пред лицето на цялата Вселена, Всемир и пред Лицето на Всемогъщия Главнокомандващ Вселенен Лик. Тя открито се отрича от Михаил. Не го приема, нито Го признава за истинен и достоен пратеник, удостоен с таз висока чест да бъде натоварен с мисия върховна на Генералното Главно командване. И като събира недостойните от своя род като земна смет чрез лъжесвидетелства и недостоен лъжовен съдебен процес публично поругава и похулва Творческата чест на Михаила и Неговия Отец. И с подпис и документ се отрича пред целия земен и небесен свят от небесния пратеник.

И така Иза, като заветен носител на закона от Синай, не устоява в призванието си и удостоението, в което бе избрана да участва. Тя не изпълни, възложената й заветна съдба и показа неверие към великата светлина, която носи Михаил в своята дипломатическа мисия в предупреждение за Михаиловата самоличност и длъжността Му на Велик Всемирен Княз Михаил в- мисионерското Му служение долу сред планета Земя.

И тя става окаяна, разголена пред небе и Земя, за да довърши до край своето пъклено дело, Сатана употребява именно нея – ”Иза“, да издигне кръст на върха ”Голгота” и на него да разпне честта и достойнството на небесния пратеник, който идва на Земята като бъдещ цар над Юдиното царство. И сама, със своите две ръце, Иза сплита венец от тръни и го полага на святата глава на Михаил в знак на поругано увенчание. А вместо годежно сватбено питие, то тя с жлъчка и оцет Го напоява. С това дяло на мерзост Иза навлича проклятие над себе си и над целия свой народ и е отхвърлена завинаги да бъде заветна носителка на Закона със заповедите. Но Иза не разумява, че с тази скъпа жертва на Михаил, който като Агнец пасхален отива на кръста кротък и безропотен, се открива нов завет с целокупното Божие създание от флора, фауна и човешка душа. Сянката, която изпълва Иза в свещеното си служение, далеч отлита и се заменя с реална същина! А Михаил навеки се увенчава от светлото небе като верен Син на Отца! С жертвата Своя Той удостоява цялата Земя от народи и племена, които жадуват избавление от поробителя.

Мигът е върховен в изпълнение на дълг и чест от страна на Михаил и Той с неизмерима любов става жертва пред олтаря на честта отечествена. Михаил безропотно понася всички поругания и непризнаване на личността Му от Иза. Но Михаил не забравя, че Той е дал обет да обнови свещения завет с целокупния земен свят и планета Земя. И пред страшното земно зрелище на честта Му поругана, Иза отново се отрича от Него и с взетото й становище в нечестие, като сянково свещено войнство, тя в замяна приема проклятие и се явява строена под знамето на падналото осъдено войнство, предвождано от Вожда им Сатана – Дявола. Как тя, ”Иза”, призвана от едно свято небесно царство да воюва в правда, поругава така жестоко Михаил? О, колко болка и страдание на сърцето Му причинява нейното покварено състояние. Той изпива поднесената чаша с жлъч и оцет от нейната ръка, но тя завинаги загубва милост и надежда да го има за себе си за в бъдещата съдба. Пред Михаил стои върховният момент на изпълнение на възложената Му задача – да защити свещената чест на върховния небесен олтар. А Той да бъде таз жертва всеотдайна дар на любовта Отцува към падналата в грях Земя. О, сега Той ясно съзира новия път, който се открива в свят завет за целия земен свят. В тоз върховен миг вихър зловещ засвирва. Земя се разиграва и изригва лава и нечист брътвеж. Затриват се земни върхове като развълнувано море. Огнени гърла се отварят и бълват жупел и пепел и покриват земната плеща. Завиват се зловещи хоботи на урагана човешки, срам за Синедриона, спускат се пипала на смерчове над жертвата свята, защитила дълг и чест небесни.

”Миг върховен! Разплита черна си коса тъма, във вериги на смъртта оплита човешките сърца. Голгота се разлюля! А на кръвта нечестен Иза чест и удостоение свое прикова. Разгневи се Отца. Тя, избраната на Земя, любимия Син на Бога свой на кръст разпна! Трепери земя, небе разгневено се люлей, а на Голготската стръмнина дървен кръст с жертвата свята прикована стои за срам на избраната от Бога ”жена“ Земя. Обагрена от кръвта, тя разтваря ранена си гърда и попи я пред вселенни всемирни очи. Под мълниите съдбоносни опиянена, Иза с копие в ръка към жертвата своя се приближи и с ярост зла – на тъмнината плода, присъедини се към войнството на Сатана и заби копието зловещо в святата гърда на Михаила пред очите на цялата Земя, под разгневеното небе. Сега вече тя завинаги загуби великото си удостоение на призванието свое сред Земя. Колко голямо зло извърши таз ”жена“! Великия пратеник небесен на кръст осъдителен разпна! Но не разбра, че с това жестоко смъртоносно дяло тя похули удостоението и честта своя, която небе й е възложило.

С по-голяма сила и ярост зла откри се война. Борба велика поведе Михаил между живота и смъртта, за чест и правда между небе и Земя. Цялата Вселена, Всемир свидетели са на тоз зловещ Изин пир, устроен от Врага вековен на Михаил. Тя, вместо с Михаил да се увенчае в слава, кръвта Му свята проля. Тъй Дяволът коварен плени Иза и с проклятието свое я натовари. На върха Голгота чрез Иза в употребление врагът – изменникът на своя Творец и Законодател на правда, дялото злокобно повтори. Но за во век победен е, макар че продължава борбата до скончание на дните! А Князът на мира сред целия всемир като агне кротко наведе глава пред стригачите свои и оставен биде да го окичат с венец от тръни на мъст зла, за владичество сред планета Земя. Той, Великият Княз на мира, на Голгота врага Свой победи, но Иза, която го презря и в измама и лъжа с Дявола се опияни, завинаги я отхвърли да му бъде любима жена. Загоря огнена клада над земната снага. Небето потъна в мъгла. А в Михаиловото сърце огънят на вярност към родината Своя запламтя – да изпълни възложената Му задача, Той на кръст повисна. Земя стене в съдбата си злочеста. Тълпата реве в нечестия: ”Нечист, нечист! Разпни Го, разпни!“

Но тих ветрец листи зелени повя и шепот яви се на справедлива съдба: ”Невинен! Невинен! Невинен е Князът мирен на всяка истина и праща!

Лъч слънчев скри се, напада тъма, но поглед Му лазурен сияе, за небесна правда и чест на Отца, Воинът велик устоя! ”Невинен! Невинен!“, шепне всеки цвят и свива коронка от скръб и тъга за Княза на мира и от болка не изпраща аромата свой към небеса. ”Невинен! Невинен!,“ шепне всеки лист, тревичка се полюлява от тихия ветрец. Но Иза бясно реве чрез нечистата тълпа: ”Разпни Го, разпни!” Като море развълнувано реве освирепялата тълпа! Вият се димни кълба, в закана стигат небеса във вой на мисъл зла, която помрачава ума на нечестиви вси. ”Разпни Го, разпни.” Вълнуват се върхове, ропот глух издават земни бездни в неодобрение над ценния дар на съдбата, носителя на всяка правда, Княза на мира Михаил, в чин ”Исуса Христа”! Спусна се тъма саван черен на смъртта. Носят се облаци черни в бяг в небесна шир сред тоз злокобен земен пир! Скрива се лъч светъл: замлъква зефирът нежен, не чуй се птича песен. Люлее се тълпа сред погиваща Земя. Потичат багрени реки.от петте Михаилови рани – рубинови струи – кръвни цени. Обагрят се земни низини, а върху Иза проклятие връхлетя.

В облаци тъмни, виещи се тъми, опиват се вражи стрели, свирят вихри несмирени от завист зла – на Иза коварна дълбина. Кипи жажда за власт, прокобява бухал смъртта сред мрачната Земя. Стене съдбата, чуват се стенания глухи от забитите още кръста два. Ръмят кървите невинни над изкупваща се Земя. Но в миг мълния блесна, яви се Лик съдбоносен на Синайски подвиг велик и завесата храмова на две се раздра. А на Иза честта на кръст се прикова. Развенча се тя като носителка на заповедта, натоварена й от небеса. И в мига съдбоносен на върха, потънал в сълзи, със сетен поглед Той Мария съзря, Мария любима и майка Своя. И нова светлина блесна в Неговата свята дълбина. Роди се нова любов, безпределна, нов завет в свята съдба. Нов път на свещена същина начерта, на ранената си длан съдба спасителна записа. Алени макове, виневи божури разцъфват по Земята. Нов път в правда над Земята засия.

И в последния поглед на светостта за изпълнение на дълга в отечествена бран на кръста Голготски се роди любовта безпределна в Княза на мира – Михаил. И във вси Свои последователи Той Своята любима съзря. Той очи за три мига затвори, а тя навек ги отвори.

И път съдбоносен пое съдба, на кръст прикована сянката отлетя. А в небесните простори в полет крила разтвори новозаветната същина. Като факел озарителен затрептя тя и лъчи сияйни полетяха над мрачната Земя!

На Голгота, осенен от любовта с ореола на светлината нежна, роди се правдата и възсия. Вождът на правдата води смело борба. Той изпълни заповедта и разреши навек съдба и възстанови връзка с небеса. Въоръжена с коварството на Сатана, Иза извърши волята му на Земя и сама подписа раздялата своя с Михаила! Чрез копието на греха разпери зловещи крила смъртта и победи живота земен. Утихна яростна тълпа. Но на върха Голготски свидетелство небето видя. Не скри Вселена, Всемир от свидетелите вси тоз злокобен пир, устроен от падналия в грях херувим, в чина му на ”Сатана”. Завладял е Иза – Израил и в своя зловещ нагон за власт земна и на смъртта трон, той Иза похаби. И таз страшна съдба отбелязаха непаднали светове, селения вселенни, всемирни творения, към които насочил е стрели врага, дано ги победи. Но днес на върха Голготски Дяволът сам себе си победи, макар че ослепял камбаната на смъртта би!

Миг върховен! Сияе небе! Рано в зора воали бели спуща омарени криле. Над Земята уморена лъч златен огря – смел Воин в одежда на ултра-лила. Цвят увяхнал от скръбта подига челце, оросен от росните капки на небе. Разиграха се върхове като юнци пред святото небе. В гората птиче пойно запя. Трепери Земя пред победата върховна на могъщия Глас на небесната върховна власт. И Земя призова да отпусне от смъртта пленника свят, който за три мига заспа, задържа Го в обятията свои смъртта. Лъч сияен затрептя в пурпурна мантия, обагрена от кръвта. Яви се велик печат на мощта – Вожда кръвен победи смртта.

“Победа! Победа!“ –  викаха небесните селения – ”Животът победи смъртта!” Победа върховна яви се чрез възкресение на Главнокомандващия земните съдби. Животът нетлен тлението победи. Князът на мира Михаил в победа славна се яви. Животът жизнен знаме си бойно заби над грях и смъртта. Нов път на правда в същина новоерна се яви. Воинът свещен с ново въоръжение глас боен повиши и борбата свещена продължи.

Земя разтвори гробните врати и Михаил в завета нов продължи за възстановление в изпълнение на ново служение – да въведе целокупното земно изкупление. Лъч слънчев над Земята уморена изгря с венеца на победно увенчание и Земя обнадеждена препаса през чресла.

Трепна зефирът, ефирно повя! Птиците пойни победен химн запяха. Ликува в победата свята цялата Земя, разцъфтяла в багри на дъгата под обещанията святи към Авраама. Чу се всемирна хвала, отправена към небеса. ”Победа! Победа! Победа!“ Ликува небе, пее Земя. Животът жизнен победи смъртта! Роди се надеждата всемирна под върховния ”Глас“ на небесната велика власт. Три пояса земни заиграха в новозаветна спасителна съдба. В небесните простори звездите светли засияха. Орион отвори навек врата. Пътят млечен правдата свята показа – връзката с Главнокомандващия целокупния свят възстановена бе завсегда. Песен хвалебна Земя и небе запяха.

”Възкресение! Възкресение! Възкресение!” Яви се велика милост в обновление в сила и власт на победа свята чрез Творчески Глас. Тръба Архангелска затрептя над планета Земя. И Воинът Кръвен пътя свят начерта, нова надежда в сърцата човешки закипя. Увенча се вярата свята завсегда! Ликува Небе, Земя в победа славна над грях и смъртта! Жилото коварно на врага Сатана победено бе от живота вечен над Земя! Въоръжен в нова светлина, Кръвният Воин яви се над пет континента за съдба и установи се връзка на Земя и Небе и знамето на правда в победа се развя. Отмина буря зла. Но Иза озлобена, единна с врага, подгони на правда знамената – Воина Кръвен в чин ”Изкупваща цена”. (Причастието)

Слънце ясно грее над планета Земя. На воля песен хвалебна се запя. Разцъфтяха лехите земни, окъпани в роса, свиха корона пролетна от ухаещи цветя. Свидетели над Земя са всемирни светила. Иза е свободна и едва сега разбра, че пленена бе от Сатана и изгубила си бе длъжността. Не се приеха жертвите й, прикова ги Михаил на кръста. Бе пролет с ухаещи цветя. Пеят птици и хвалят небеса. А зефирът нежно повява знамена. Люлеят се камбанките цветни на момина сълза. Радост и вярност затрептя в гърда, че Възстановителят се яви в победа славна над цялата Земя. Обрастват полята с божури винев от рубина Му свят, ухаят цветята под новия свят завет. Ликува Земя с три пояса нейни, че Победител се яви и надежда за всемирно спасение чрез борба в употребление потвърди. А Той, Княз на мира, се яви сред целия земен всемир и възстанови чрез надежда и вяра мир. А чрез кръвния си принос развя в победа знамената – Синай, отнет от Иза – закона на правда, а Голгота чрез Воина свещен над пет континента земни покана яви сред народи и племена от езици и колена. А поканата гласи: главното командване ги кани да участват в ръководни новозаветни съдби. Нов дом – нов храм новоерен се яви на Главнокомандващия сред земните люде. И Глас се чу на победа. Пее свещена съдба в победа хвалебна и чашата с рубина свят обикаля целия свят – пет континента, населяващи се от флора, фауна и човек! (причастието)

И отново път свещен пое съдба. Жизнено дихание ликува завсегда, че яви се победата върховна на Княза Михаил като подвиг велик над Земя. Сам Михаил е път и врата, лъч светъл от небеса чрез вяра и надежда всемирна за бъдеща съдба. И като Ходатай в небесните селения застана Михаил в служение за изкупление на човешката душа и планета Земя.

А Иза, несъзнателна и горда, се пови сама в проклятие, за власт земна. И чрез оргии зли врагът жесток я погуби. Макар и късно тя съзна, че на Месия – пратеник от небеса беше посегнала на Земя! Амин!

4. СЛЕД УСТАНОВЕНАТА ВРЪЗКА С НЕБЕ, ЗЕМЯ НАВЛИЗА В НОВ ЗАВЕТ С ОТЦА! ЛАОДИКИЯ ИЗБЪЛВАНЕТО Й. ОФОРМЕН Е ОСТАТЪКЪТ – МАРИЯ

Петдесет дни след установяване на завета нов в свещеното служение, който се яви като възстановена връзка, документирана с печат небесен (огненото кръщение), навлизат в запечатване всички призвани войнства. Те се привеждат под развятите знамена на Главното командване, а печатът се явява като знак на кръст Голготски, развяващ се над земната легация на небесното царство. А в нова длъжност в установената легация се явява Гавраил – Духа Святи и в единодействие с Кръвния Воин обрязва и запечатва сърдечния олтар.

Гавраил изпълнява служба на адютант на Кръвния Воин. След разпятието на Михаил и устроените от Иза зрелища, тя се успокоява, но като установява трайни отношения с избраника си – врага на всяка правда и истина, който след Голгота се скрива под короната на Нерона, устройват безсрамни зрелища, като преследват всички последователи и верни поданици на Михаил. Сатана се опива в кървите невинни на деца и майки, а Земя гърди ранени разтваря и приема безбройните жертви на кръвожадния му зверов нагон.

Но тез тежки изпитания за запечатаното войнство от Гавраил и Кръвния Воин не попречват на останалите живи още по-високо и смело да веят знамето на Главното командване на небето. Над пет континента земни се явяват съдби – Синай и Голгота са знамето единно на правда сред Планета Земя.

А Иза все още не се смирява. Тя се опива в злите пирувания на Сатана. Над земните съдби се яряват седем храмови съдби. Като седем девици те вдигат високо своите светилници и смело веят знамето небесно на вечна правда. Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сардис, Филаделфия, Седем светилника се понасят над планета Земя и озаряват най-потайните кътища! След изпълнение на тежката задача и поставяне на новия завет в действие, Михаил се завръща в Отечеството Си и като се представя пред Върховното главнокомандване, Той навлиза в новата Си ходатайствена длъжност – юрист – адвокат на всички пътуващи за небесното отечество Но времето лети с крилата на скорописец. И бързо отминават шестте църковни периода. Земя, пленница, навлиза в седмото време на своето свещено църковно служение. Това е определеното за Михаил време, когато наново трябва да се яви в Своята земна родина чрез Глас и да посети като висша небесна сила Лао, Своята нова избраница, и да я приготви за едно велико увенчание пред Съдебния Изпълнителен Лик на небеса. Михаил възлага на Лао Своята лична съдба и великата воля на Генералното главнокомандване сред Земята. Над Лао е паднал изборът и благоволението на всички народи от планета Земя да ги представя пред небесната страна. Тя е удостоена да вее знамето на правда и мир на небесната страна над планета Земя. Гавраил е получил заповед от Върховното Главнокомандване да я придружава в изпълнение на трудната задача. И в единство с Воина свещен кръвен – новозаветен, Рубин – цената на изкуплението, дадена от Божия Син за земната творба на Отца, те не отстъпват от своето служебно задължение и полагат усилие да приготвят Лао за предстоящото посещение на Михаил.

С явлението на Михаил, Гавраил навлиза във върховен чин на ”военно аташе” в приготовление и формиране на личната гвардия на Михаил, която трябва да навлезе в пряко воюване с врага. Гавраил е изпълнявал с чест лично от Главнокомандващия възложената Му задача – да подпечата съдбите земни на всички пътници за небесната страна. За да бъдат употребени в борбата до крайна победа и да поемат път към Новото си Отечество, те трябва да притежават лични документи от Съда небесен в съдебни решения. Това е време, когато в небесните селения Съдът небесен заседава и се води военен процес на двете воюващи на Земя страни – на двамата вождове и на техните лични войнства. В небесния Съд велик на правда са призовани всички вселенни наблюдатели и всемирни свидетели, които са водили Книгите на личните дела на двете воюващи страни – с вождове и войнства. Пред Съда се представя дялото на земния процес с обвиняемите воини и вождове. Люцифер има претенции за владение на Иза и Лао, поради това че те и двете са вършили неговата воля сред бойната арена Земя. Това изявление на врага изисква Съдът да се занимае със съдбата на тез две жени – църкви, които бяха пряко удостоени от небесния свят да представят целокупната Земя с нейните три пояса земни творения.

Разгледано е първо дялото на Иза. От представените пред Съда документи на свидетелите, записаните й в Книгата на делата деяния зли се установява, че Иза най-безочливо е отхвърлила Княза на мира в чина Му на ”Месия – Михаил“ и в едно единно престъпно дяло с Люцифер тя е осъдила небесния невинен пратеник и е проляла кръвта Му свята. А в делата на Лаодикия – Лао, са записани ясно нейните лични претенции да Го притежава, но не такъв, какъвто Той бе, но какъвто тя Го желае. Подобно на Иза тя е изпаднала в голяма хладкост към Михаил и е отхвърлила и е поругала единната Му съвместна работа с Гавраил. Лао не позна същността и служението на военния Кръвен Воин – пратеник на Михаил чрез заповед на Отца. А Той е тоз, Който трябва да я очисти и приготви в нейното очакване, като сърдечен неръкотворен олтар, да срещне своя обещан жених. Лао е упълномощена от Главното командване да отстоява интересите на небесната страна и на Михаил в борбата с врага на всяка правда. Знамето, което е отнето от ръката на Иза, Синай – заповедта, тя пази ревниво, но беззаконства и не приема Голготската кръв на своя жених. А Съдът велик в небето заседава в правда законна и всяко нарушение се докладва под ходатайството на Михаил, за разрешение в приемане, признаване и запечатване в узаконение правдата на победата в личния Михаилов свещен отряд на войнството Му, което в седем новоерни периоди – църковни времена е воювало в духовната борба сред планета Земя.

А сега, когато Съдът велик решава съдбите на Михаил, първо като обвинен от Сатана и съдбите на Неговия вековен враг – Дявола, с Личните им войнства, Иза и Лао се споменават в това върховно дяло!

След обстоен преглед на делата от Съда велик, със съдебно решение, Михаил се оправдава единен с личното Му войнство. А Люцифер с подчертани от свидетели и наблюдатели зли дела се развенчава завинаги като военен чин на офицер и се осъжда в чин ”Дявол“ – ”Сатана”, отнема му се всичката красота на сияещ херувим и заедно със своите лични пленени войнства се осъжда на 1000 годишно заточение сред запустялата Земя, докато мине втори съд в проверка и потвърди присъдата му на изгаряне в огненото жупелно езеро. Оправданите войнства на Михаил се запечатват с печата на небесната правда за нетленен вечен живот в небесната Михаилова страна.- А осъденото войнство, заедно със земното пленено войнство също се запечатва от вожда им Сатана с печата на вечна смърт. Те остават на Земя в своята изтляваща съдба чрез смъртта. Оправданите носят печата на Главното командване в признание и решение да бъдат приготвени и въоръжени за предстоящия духовен и военен изход сред планета Земя. А следват процеси в осиновяване, узаконяване и увенчание с Вожда им Михаил.

В края на седмото църковно време, което е определено за служение на Лао в приготовление за идването на Михаил, то Той, Князът на мира сред всемира, се явява тайно в една от задокеанските страни в европейския континент. А тя е България, със столица София. Там именно Михаил трябва да приеме назначението Си на Главнокомандващ земните лични войнства от Главното върховно командване на военния щаб, и да изпълни възложената Му задача, която като изпълнение на свято служение трябва да навлезе веднага в действие сред Земята. Михаил носи Своите акредитивни писма, придружен от съдебен Глас на висшата небесна съдебната власт на Своето Отечество, с които трябва да удостовери своята самоличност пред очакващите Го и любещите Го посрещачи. Михаил пристига на местоназначението Си, посрещнат от Гавраил и Лао. Гавраил се е явил петдесет дни след сключване на завета нов със Земята и заел е длъжността Си, определена Му от Върховното главнокомандване. Той работи в единство с Кръвния Воин в изпълнение на задачите и във всяко време от шестте преминали вече периода Гавраил е имал по една земна избраница, която е представяла интересите на Главното командване и на Михаил пред небето. Но в седмия период над Лао е паднало особено удостоение, подобно това на Иза от първия завет. Тя, Лао, от втория нов завет има пълномощия да представя планета Земя като носител на небесни документи и пълномощия чрез закона и единството й с Гавраил в свещеното служение за изпълнение на дълг към небесната страна на Михаил. А Гавраил във всичките шест времена, има задължение да върши една и съща длъжност, единен с жеста върховен на Михаил – Кръвта – Воина свещен сред планета Земя. Но когато се изпълва времето в скончание на седмия период, Гавраил приема и върховния чин в небесния Съд велик като върховен Съдия. А Михаил е все още ходатай – защитник на правата на пътуващите за Неговото Отечество пред Съда. В дните на Съда велик Михаил с любов и преданост защитава интересите на Земя пред Върховния съд в правда на закона.

А долу на Земята, в дома на Михаил – легация на небесната страна, живее Лао. Тя добре е запозната, че благодарение на застъпничеството на Михаил пред Отца, живее и ръководи делата в този дом. А Михаил е пътят и вратата за небесните селения. Той лично се застъпва пред Съда за интересите на земното селение в оправдателна съдба в смекчаващи вината обстоятелства, за да се яви от Съда признание, осиновение и узаконение на всички оправдани пред Всемирния Съд велик, който урежда съдбите на едно всемирно дяло от Земята, воювало в борбата. И това дяло следва да бъде запечатано с печата върховен на Генералния Законодател и Съдия, за да бъде пропуснато да влезе в небесните вселенни селения. Голяма и тежка е борбата, която водят Михаил и Гавраил до пълна победа и явяване на един духовен изход от Земята в интерес на самата планета Земя. Целта на борбата е: Земята да бъде очистена от неправдата и да се яви победата над смъртта. Да се освободи Земя с трите пояса земни творения от флора, фауна по видовете им и човека по багри и раси, които са били като роби на греха – пленници на смъртта.

Целият земен процес се води съдебно горе в небесните селения в залата съдебна за оправдание, признание, узаконение и запечатване. И чрез едно могъщо и велико явление на възкресение в нетление да бъдат въведени във Вселената, горе в небе за вечността.

Гавраил и Лао работят под една легационна стреха (църква) във велика възстановителна дейност, като представители на Върховното главнокомандване. Лао има предназначение сериозно и задълбочено да проучи възложената й задача и да я изпълни цялостно до идването на Михаил на Земята. А и двамата, Лао и Гавраил, знаят целта и предназначението, с които идва Михаил и Го чакат да се яви в потвърждение и одобрение да обяви Лао като годеница Своя за изпълнение на едно велико съдебно узаконение на увенчание, достойно изпълнила мисията, възложена й чрез воюване в борбата с врага, когато е развявала знамето бойно на Михаиловата страна – Синай и Голгота, без бръчка и петно. Тя има задача да приготви всички ония, които заминават за небесния свят, които трябва да са приели Михаила и да са Го признали.

И Глас, като могъщ Борец, прозвучава след предупреждение – Лао да се яви призвана в длъжността си. Гавраил е заел длъжността Си в едно велико единство с Гласа в двойна сила на действие в голямото приготовление за идването на Михаил. Най-важната задача е да се строи военният гвардеен полк личен на Михаил, Който лично поема ръководството им като техен Вожд. Лао е предупредена за идването на Михаил. Тя Го очаква за узаконение, като Негова невяста, а Той неин жених. Но въпреки предупреждението да се приготви, Лао проявява небрежност и не се явява готова в определеното време.

(Иза беше избрана от Върховното главнокомандване, а Лао чрез новозаветна заповед беше приела покана да се приготви, но тя подобно на Иза не се покори, не призна действието на Кръвния Воин – пролятата кръв (Христова) Михаилова в единство с Гавраил – Които извършваха единна дейност в очистване и освещение на сърдечния олтар!)

Лаодикия не се вслушва в зова на Гласа да се покори и да се яви пред Съда, да е готова чрез Гласа, предупредил я да посрещне Михаил, Който ще дойде тайно. А Михаил ще я представи пред Съда за узаконение. Но Лао последва по дела Иза в нейното упорство и падение. Михаил е верен към Лао, заради Своето обещание. Цели шест времена Той зорко е бдял над нея и я е предупреждавал за предстоящия съдебен процес. Но Лао се отнася с пренебрежение към това предупреждение и сега, когато трябва да се представи пред Съда велик със знамето, поверено й за борбата (без бръчка и петно), като очакваща жениха свой, тя не е приготвила себе си, знамето, поверено й, е опетнено с хулата и беззаконието. Тя не е запечатана. Нечист е сърдечният й олтар, за да се яви пред Съда. Тя не е приела парола за небесната страна. Не е юдейка обрязана, а хулителка на действието на Гавраил и Кръвния Войн презира. Горда и несмирена, тя държи далеч от себе си двамата Воини. С делата си тя повтаря постъпката на Иза, която не прие Княза Михаил в чина Му на ”Месия“. Лао, подобно на нея, не прие жертвата Му на Изкупител чрез кръвта Му свята и Го отрече като жертва изкупителна – цена, изкупваща вината. Михаил, останал й верен, бързо се съобразява с изпълнението на поверената Му задача в запечатване земните съдби. Най-важният момент е строяването на войнствения гвардеен Личен полк на Михаил, чрез който ще действа в оповестяването на съдебните решения. Лао разбира, че не са единни с Михаил, след нейното формално приемане и признаване на дейността Му. Това предизвиква скрита подмолна борба между нея и Михаил. В Лао се явява амбиция да Го подчини на своите желания, да Го победи, без да разбира, че с това тя извършва волята на Сатана, и това ще бъде победа на врага вековен на Михаил с гибелни последствия за Лао. Лао не признава пътя към победа като план на спасение и не приема да го следва. Тя продължава открито да хули действието на Гавраил в съвместната Му дейност с Кръвния Воин и публично обявява Гавраил за дух нечист. А Иза е от чуждо потекло, което тя умело крие. Съзнателно не приема духовното Юдейство, което е абсолютно необходимо, за да отпътува като поданица на небесното Юдино царство.

Лао, горда и високомерна в неверието си, ослепява духовно и дълбоко се заблуждава, че е забогатяла със знание, а всъщност тя е съвършено обедняла и обижда с унизителни доводи Михаил. Последният понася обидите с търпение и представя дялото на Лао пред Съда велик и закона на правда. Чрез Съд трябва да се реши нейната съдба. Времето за Съда е дошло, но Лао не е готова да се яви. Михаил е заветен ключ в Юдиното свещенство. Тя знае добре, че само чрез Михаил може да се добере до златната страна на вечността. Само с Него тя може да отвори вратата на мира и радостта.

Гавраил все още нежно обича Лао, макар че тя непрестанно Го оскърбява. Нейната амбиция стига до крайност.

Завладяна от гордост и високомерие, забравя, че е само поканена за удостоение като носителка на заповедта. Тя все още не е приета и призната, а най-важното – не е узаконена като изпълнител на великия жест на двата завета-Синай и Голгота. Не признава Лао жертвата Голготска на Михаила, а пожелава с Него да се позабавлява, като изопачава всички святи истини и погрешно представя официалното предупреждение чрез Гавраил. Освен всичко това, Лао изопачава истината за новозаветната победа на Михаил чрез белега заветен на духовно обрезание и Го приписва на Сатана.

Михаил ясно разбира всичко. Той съзира в делата на Лао целта на Своя враг – Дявола, и е напълно уверен, че Лао е попаднала в плен на Сатана и затова не се поколебава да я предаде на Съд и да я отбягва до уреждане по съдебен път на отношенията им.

/Лао е призвана за вярна служба на Главното командване чрез възстановената връзка. Тя е трябвало да бъде готова под ръководството на Гласа съдебен да посрещне Михаил. А ”Гласът” е дяло на Съдебната разрешителна власт, явил се в края на строго разпределеното време на седмия период. Тя, като носител на заповедта, е трябвало да се приготви за съдебно узаконение пред Съда велик, пред цялата Вселена, Всемир. За да бъде узаконена първо е било необходимо да бъде оправдана, призната от Съда като вярна изпълнителка на закона, и след официално потвърждение на узаконението като невяста на Михаил да бъде въоръжена и употребена във великата Отечествена духовна война в чин ”Армагедон“ за освобождение на народа при изхода духовен, за среща реална с жениха й Михаил. Лао-дикия е трябвало да поддържа непрекъсната връзка с Главното командване чрез Гласа съдебен над петте земни континента. Тя е била призвана да изяви волята на Всемогъщия Бог в защита на правдата. За тази върховна цел България е избрана и предпочетена – една от държавите на петте земни континента. Над нейната земна площ и народ се чува Гласът съдебен в покана от Михаила, и таз покана се отнася за всички, които ”Он” – Отца признава пред Съда и ги осиновява чрез Михаил./

Лао, закоравяла в неверие и беззаконие, охладняла към Михаила, отрича Неговата дейност в заветния белег на кръвта Му в реално запечатване на храма неръкотворен – човека, с, олтар на служение духовно, в употребление на изявление – да бъде осведомена Земя и да се предпази от злините на Сатана!

Лао е приела съвсем формално Михаил и дори Го е признала пред целия земен свят. Но не прилага на дяло в живота свой и в служението си Неговите законни изисквания. Тя води борба да покори Михаил на волята своя, да сломи силата Му чрез хулата към Неговата кръвна цена. Открито проповядва закона със заповедите, но върши беззаконие спрямо Михаил и небесния Съд велик.

Лао не престава да хули заветния белег като печат на узаконение в осиновление, с който Михаил си служи в Своята неизменно последователна планова дейност. Тя безочливо хвърля петно от хула върху завета нов, който Михаил сключва с планета Земя. Сама тя не може да осъзнае великата задача, с изпълнението на която е удостоена чрез дейността на Гавраил, Който предстои пред ”Он”. Лао има надменно и горделиво сърце и се държи много безочливо с Михаил. Да! Тя навсякъде заявява, че Го очаква, но на дяло не Го приема такъв, какъвто Той е! И когато получава известието от Гавраил, че Михаил идва на Земята, тя, горда и надменна, не пожелава да влезе във връзка с Него чрез Гавраил. А Он действа в своята всемирна задача само чрез Михаил и Гавраил долу на пленената планета Земя. Лао поддържа становището на Иза, че Той е Дух нечист и не е будна да долови великата и висша цел на Михаил в дейността Му чрез Гавраил и отрича начина и средствата, с които Той си служи. А това нейно дяло е пак плод на себелюбие и гордост в познание. Тя не позна съвършенството на плана спасителен, разпрострян над Земя за целокупното земно селение, за неговото изкупление. Михаил долавя опасността от капризите и амбицията на Лао да Го владее. Той дълго време я е наблюдавал чрез Гавраил и Се е уверил в непоправимия й характер и делата й зли на хула и беззаконие и бърза да предаде дялото й пред цялото небе на Съда небесен велик.

Ако Михаил я е представил такава, каквато я намира в последния момент при идването Му, непокорна на Гласа да се приготви за срещата, Той е щял да нанесе голяма обида на честта на Он, а и Сам да се яви в измяна пред Главното командване, на което Михаил с най-голяма преданост, с любов и вярност служи. Освен това, Той ясно предвижда голямата опасност да бъде изложена и Неговата лична чест и провалена мисията на узаконяването чрез осиновление от Он, без което е невъзможно Лао да Го последва в Неговото Отечество. След като се е Сам уверил в нейното падение, Михаил променя решението Си да я представи за узаконение пред Съда чрез съдебно решение. Но Михаил и Лао работят под един покрив на една легация (църква). Поради общите дела, които имат да извършат, Той намира за разумно да подеме дейност чрез Гласа на небесната съдебна власт извън стрехите на Лао! За да се постигне това изпълнение е необходимо да се вземе решение съдебно, че Той от Лао се отказва (в чина й на непокорната Астин) и ще влезе в узаконение с друга, по-достойна от нея.

И така Михаил решава да свие гнездо извън легацията, сред местното население на таз страна България, която се удостоява с високата чест да участва активно във великата мисия в предстоящата работа на Михаил. Тя, България, трябва да се включи в духовната борба за правдата на Главното командване, известена чрез Гласа на съдебната небесна власт. И Михаил в единство със Своя приятел и брат, а по служба адютант, решава да потърси убежище сред останалите верни на Он, които Го приемат с любов под сърдечния си покрив и с вяра и честно Го следват. А легацията продължава своята дейност за победата на небесната правда. Лао, макар че е останала сама без закрилата на Михаил и Гавраил, показва привидно старание, че все още върши нещо за небесното Отечество на Михаил. Взетото решение от страна на Михаил да напусне завинаги Лао, сега се прилага в изпълнение. Той предава дялото й пред- Съда небесен за разрешение и освобождение от заблудите, в които се е оплела. Съдът поема всички документи с подпис от Михаил, водени от свидетели и наблюдатели и като ги разглежда обстойно решава да й се отнемат правата да бъде тя носителка на заповедта, поради хулата й към Дух Святи – Гавраил в Неговата съвместна дейност с Кръвния Воин в очистение и обрезание на храма неръкотворен с олтар свещен на духовно служение. А в скончание на дните на седмото църковно време, небето дава знак над планета Земя. След непоправимостта на Лао тя е отстранена (избълвана). Извън легационните стрехи над едно възвишение в София, са поканени десет девици, далеч от Лао. И според решението на Съда небесен, те са поставени в приготовление за посрещането на младоженика Михаил.

Затрептява сияние от небеса. Под тръбния Глас на Съда велик се събират десетте поканени. И се предупреждават, че от тях най-достойните пет ще бъдат избрани, които трябва да представят, като сватбари, невяста на Михаила. Тогава десетте девици взимат светилници в ръка в приготовление за святата сватба. А Лао, дочула за това отстрана, се засмива и с по-голяма гордост и безочие хули проявите на Гласа съдебен и пак Го приписва на Сатана, който я е напълно обсебил. Но нейното отношение не се отразява на дейността на Гласа. Той продължава да тръби: ”Съдът велик тъй реши!” И предупреждението се осъществява. Лаодикия е напълно изоставена. Мярката за добро сред десетте девици е съдебната везна под 10 заповеди Божии – закона на правда. А знамето ”Синай и Голгота”, което Лао е разделила на две, се връчва на десетте девици в едно велико единство. Емблемата му е: Завети два. Две велики мощности над планета Земя се развяват над олтаря свещен, сграден на ”Орна” извън легационната стреха, в който се вграждат тез десет девици като основа. Но Гласът продължава в предупреждение сред 10-те девици в покана да проявят смирение, че от тях пет ще се изберат, в ”сватба” ще се употребят и пред Съда ще се явят. Гласът небесен чрез Гавраил тръби към 10-те девици: ”Елей в светилниците си пригответе, че иде нощ!” И чува се Гласът да прогласява: ”Ето, младоженика иде сред вас, излезте да Го посрещнете! ‘

Но тогава като чудо пет са готови и младоженикът прибира петте като сватбари и ги представя пред Съда. Въвежда ги в ”сватба” като невяста за жениха си. Според изискванията на Гласа съдебен, явяват се строени воини – гвардейци верни, сред пет разумни (сетива) девици в легационна съдба, но не под властта на Лао, а извън нейната стреха. И в есен късна роса късна навалява. Плодът узрява, явяват се съдби и Сам Вождът се явява. Той строява войнството смело и го повежда към Съда велик в небесните простори. А в Съда им се решават съдбите. Съдът ги приема, признава и ги узаконява като Михаилови лични съдби. А Отец ги осиновява и ги представя за увенчание и запечатване завинаги. Така готово строеното войнство приема въоръжение, за да бъдат готови за велико употребление в дните на изхода духовен велик.

А останалите в неразум пет девици в нощта са оставени извън вратите на Михаиловия дом, както е станало с Лао, и чакат да даде знак с тръба блудницата духовна Вавилон, и като отхвърлено паднало войнство да съберат всичкото осъждение против дялото на Михаил с цел да Го победят, да го унищожат. Но победа славна се явява чрез Глас. Михаиловата невяста се въоръжава и с името ”Мария” Михаил я назовава в обяснение на словото: “Мария Ме роди, Мария Ме приготви и изпрати дом да й приготвя. А ето, днес Мария, очакваща, приета, призната, ще Ме посрещне като невяста Моя за вечността.” Амин! Тъй след раздялата на Михаил с Лао и след пресяването на 10-те девици Михаил – Княза на Мира ги скрива под Своите криле, като ги представя пред Съда, за да се осъществи най-великото бракосъчетание в признание на запечатаната лична Гвардия чрез петте разумни девици в чин на „пет разумни сетива”. И тогава се явява невястата в чин ”Сионова осиновена дъщеря” чрез личната гвардия на Княза Михаил. Той – Вожд, а тя невяста Негова, в чина й на ”Мария”. Тя е избрана, проверена, употребена, узаконена, осиновена и запечатана като пътница към новоханаанската държава – Юдина поданица! Амин!

А Лао, отхвърлена от Михаил, се причислява по съдби към блудницата Вавилон и приема осъждение за хулата против Святия Дух и беззаконието!

Част III СРЕЩАТА

1. ПРЕДИСЛОВИЕ

Словото предхожда явлението на Съда Велик, когато църквата се ражда и е в очакване на жениха свой.

Диалог между Христа и църквата в чин ”Мария“, очакваща Христа. Борбата над планета Земя. Христа е още в ходатайствена служба! Обещание!

”О, възлюблена Моя, чакай Ме, чакай рано в зори! Като страж пред вратите, будна бъди! В нощ тъмна не заспивай ти, когато бушуват вихри зли и клони обсипват със скреж, земя в лед сковават, ти будна бъди, не потъвай в брътвеж, нито поглеждай към свещ!

Чакай Ме, като крадец ще дойда в мига неочакван. Ще стопя скреж, ще изчезне той пред пламъка ярък на слънчеви лъчи. Но ти будна на пост бъди както Господарят те постави! Сред дома Му не властвувай ти, с бич слуги Му не бий ти, но готви се с дарове – сватбените твои прикя и чакай Жениха твой да те навести с милувка нежна да те погали и утеши. Трезва, трезва бъди, възлюблена Моя си ти. Не рони сълзи, нито духом унила бъди, когато горят огнени клади и от арените хищни текат кървави реки на пирувания пищни – злочести съдби, обвити в пояса на смъртни коси на злъч и суети – тайфуни зли. Чакай Ме, ще те навестя и с любов нежна ще те утеша. В сърце ти сияен брилянт блести – залогът на Дух Святи. На десница годенишка халка Женихът Твой ти постави на ранина, когато лазурът син ръмеше ранната роса, а Земя мълвеше, Божия Син зовеше. Когато ний двама се обещахме в съдби, че ще си бъдем верни, съединени за всегда под висшето благословение на Отца Моего. И тогаз кат младоженик с невястата Своя ще се представим на сватбата наша в увенчаващи съдби пред Съд велик, в Отцуви милости. Но сега не бой се ти сред Земя от бури зли, тайфуни и урагани, що .вълнуват моря и океани. Сломяват стомана с водни стихии. В нощ тъмна прилеп сляп лети, вой зловещи вдига се, кръв дири глутница вълци. Не бой се ти, в сърце брилянт блести. Плам огнен те навести. Спомняй си за обещанията вси, дадени на Авраама за бъднини. Будна бъди. Над себе си бди. Не си сама, с теб е силата Моя. Нощ ще мине, зора ще зазори след буря зла свежест ще се яви и ще освежи съдби под бисерни роси. Плам буен ще запламти, олтар свещен ще се яви. Ще запеят звънци за свещени подвизи Мои. Но ти помни, че ний двама се съединихме завсегда в съдби и в сърце си, храм прие почитта – на Възлюбления си Мощта. Само в небе поглед устреми м ще зърнеш сияйните лъчи. Зорницата на ранина блести, но ти не стихвай в хвали. Пред олтаря свят на честта чакай ще те навестя, с дарове небесни ще те въоръжа, като войска със знамена. Ще те поведа сред боя неравен на Армагедона.

Чакай Ме, мила, сред хули и беди, като кокиче бяло сред леда цъфти, минзухар в есен, разцъфтявай ти. Чакай, ще се зазори. Зорницата на правда Моя ще се яви в пурпура огнен във виневи струи ще озари съдби в изкупващи навек души. Аз за теб кръста Си пролях сред Земя, за да те навек изкупя с цена и пред Съда да я явя. Чакай Ме, не стихвай в хвала, кат псалмопевец бъди в нощта. Когато всичко заспива в нощ-суета на мерзост лукава лъжа. Ти будна на пост бъди. Огнен лъч в гърдите ти свети и той леда ще разтопи. Пороят след буря зла от мътни води ще отлети.

Чакай Ме, скоро ще те посетя. Сърце ти смело ще обновя. Снага ти в одежда зелена ще облека. Пурпура свещен със звънци ще украся. Чакай Ме, ще дойда в огнена съдба, в сияйна зора кат омара бяла, обвиваща леха. Ще те препаша през чресла с правдата Моя. Ще чуеш от Сиона Сионова тръба. Буен плам ще обвий земя на милост и любов Моя.

Ето, зора се светла зазори. Славей влюбен на любимата си песен пее. Тъмна нощ далеч отлетя, облак безводен в пустинята зла. Ветрец тих повея съдба. Зорницата на правда в сърце ти изгря. Не си ти сама! Не си ти сама! Ний с тебе двама сме единни навеки, помни това Чакай Ме, ще дойда с дарове, навеки Мои удове.“

”О, възлюблени Мой, чакам те да дойдеш рано в зори, в пролет разцъфтяли са лехи. С цветовете на дъгата ореол блести. Чакам те, ръка да ми подадеш под бадема разцъфтял – моя съдба и двама сред родната ми земя – Ти със сърп златен в ръка, а аз, жътварка Твоя, да се явим сред земната нива – арената бойна планета Земя. Да окосим жътвата златна Твоя, да очистим плевела, що враг пося. Чакам Те да дойдеш – ден и нощ бдя, сърце ми играе като на сърна, за да те пак зърна. Ти, като лъч златен на свещен олтар, плам буен да оближе жертвата всеотдайна над олтар като ценен дар. О, чаках Те да дойдеш и ме подвижиш като сноп житен от първи начатки на трудовете Твои мои удове свещени.“

”Чакай Ме, любима, ще дойда и ще те навестя като лъч златен над Земя, като плам огнен над свещен олтар с жертва благоуханна за Мен. Чакай Ме, ще дойда под цъфналия бадем, сред рая земен запазен за Мен. Уханието твое да отнеса, като бял гълъб, разперил крила в лазура ефирен – Тронна наслада минала съдба през Орионова врата. Навек завсегда ти си Моята съдба. Амин.“

“Чаках Те да дойдеш сред пламнали клади, виневи божури, поля с момини сълзи. Дни и нощи чаках да дойдеш, да се явиш и волята Отцува да изпълниш и тогаз ний двама като лъч сияен Земя да озарим. Амин.’

“О, възлюблена Моя, ще те посетя, в утро ранно омара бяла обвива Земя. Плува дискът огнен, руменеят небеса, лети зефирът, ръми брилянтната роса. В зноя ярък сияят лъчи, пламъци огнени, буйни жребци. Вечер в пурпурна заря препуска колесница зад върха и кордонът тегли зад гърба – обръч сребристи пламнали светила над планета Земя. Кораб с герба царски вее знамена в океана космичен над въздушната вълна. Чакай Ме, ще дойда, ще те посетя с мълния съдбоносна – огнена струя. Над олтаря Илиев огънят пламна във велика победа на Вожда смел сред паднала в плен Земя. Небе яви победа и над засушена земя дъжд заваля из ведра и щедро напои земната леха. Чакай Ме ще дойда, ще те навестя като страж Сионов над стена в твърдела Давидов с Гедеонова тръба в уста със заповед Деворина към свещената войска в победа славна чрез жена. Ще пламнат небеса, обсипани със светила над паднала Земя, ще се чуят свещенни звънци, вечерни зари от зефира нежен люляни. Небе глас ще повиши в заповеди Тронни. Книгите ще разтворят Съдии в Данаилови съдби. Ще се яви ”Асуир” пред велможи вси, че думата му ”Астин” не оцени. Той Естир удостои с корона в царски съдби, под знака на жезъла си.’

”О, възлюблени мой, принос безценен за рода Твой. Сред тъма чувах хищния вой, виеше освирепяла тълпа кат развълнувано море, веещи усойни ветрове, грабливи смерчове, тайфуни вилнеят в пясъчни пустини.

Голгота, кръст позорен на върха забит, а Ти на него, принос безценен за греха, жертва примирителна на олтаря на честа, безпределна любов на ”милостта” за паднала планета Земя с три пояса земни. Носеше се в тъма злокобен вой сред пустинята зла – Земя, в агония сетна стенеше съдба в боя неравен под две знамена, за победа славна в чест на небеса чрез Война смели сред арената бойна – Земя, ожидала деня велик на победата Твоя.

На кръст позорен врагът Те прикова – в мъст злокобна грабител – воня. Ти, Агнец Пасхален, обронил свята глава в принос върховен на завет свещен за Земя на олтаря на честта, под венеца трънен, от любов за ”фитил замъждял” и “пречупена тръстика”. О, възлюбени мой, мрак надвиснал е над Земя, като хищник над жертвата своя спуснал бе знаме смъртна коса. Вееха го ветрове усойни над гробове заледени. Но в миг мълния блесна, воала мъглив като завеса на храма раздра – преминала завсегда и озари върха. На кръста висящ сред разбойника два, Ти свел беше поглед сияен над пленница Земя, а пет рани ръмяха кървава цена, бисерни потоци лееха очите Ти – две сияйни езера. Ручеи съдбоносни течаха под пламнали мълнии в победа върховна на небеса. Но в този миг върховен на смърт и свобода – правда и неправда водеха борба. Земя олтар яви се с жертва ухаеща пред небеса. О, тогаз Ти мен плаха съзря в ореол рубинов – кръвта Твоя. Погледът Ти святи с погледа мой се срещна, запали се свята искра, лумна огънят на любовта в гърда. И ние навек се съединихме завсегда. Небе прие от Земя жертвата Твоя. И днес тоз огън запален в буен плам гори под зова свещени на святи съдби. Пламъците буйни озаряват земи, разпалват се олтари в победоносни хвали. О, пламъци свещени на огнени зари, в правда озарете земни низини! Развей се, Знаме на правда, от небесни висини в победа върховна, дано го съзре Земя чрез своето дете – всемирно сърце. Пламни, олтаре свещен, в скинията неръкотворна – моята снага, в пламъци свещени на любовта, в свещен дълг пред небесната родина, принос ухаещ пред Трона велик за падналия в грях свят в подвиг велик. Че днес небе победа празнува! Всемирът знаме на мир развя! Земя с три пояса творби ухае, небе ликува! Жители вселенни принасят хвали за приноса ухаещ на Агнето Пасхално. Синай и Голгота свиват нетленни венци. О, възлюблени мой, на Всемира мир си Ти, искра свещена запали огъня на любовта в олтаря неръкотворен на моята гръда – като факла свещена озаряваща в слава Твоя. На Всемира мир си Ти! А днес чакам Те сред развълнувани води, пенливи вълни, понесли кораба на вя към тихи води, цел му свещена далечни брегове, опазени от необуздан ветрове. А Ти в победа славна да се явиш – на увенчание небесни съдби! А аз, олтар свят с жертва на ухаещи хвали в приноси от Земя за целия нехаещ свят. Аз – Твоята всемирна победа – олтар свещен на любовта, стъпил на твърда канара е ковчегът Господен, в скинията неръкотворна – Левиева съдба, озарен от пламъка на мощ Твоя.

Тръбете тръби, свещени люляци в лила! Ковчегът Ноев плува над вода, понесъл целокупната земна съдба. Застанал на твърда канара като Войн свещен с нож в ръка – Навинова съдба, предвожда към нова Ханаанска земя. Тръбете тръби свещени в заветна съдба, стройте се войни небесни, вам Вожд ви е Христа. Днес буен плам в олтаря гори, сияние могъщо обгръща земни съдби с изкупващи цени. Гълъбът бели над Йордан лети и води в победа славна, предвожда съдби свещени пред Вавилонските стени в Ерихонски съдби. Ще рухне той като стена под тръбния звук на ”Гласа”, свещено войнство с ковчег в ръка, строил е войска в победа скончаеща на небеса.

”О, сияние Тронно над Земя, пламни в тръбно възклицание! Гедеонова мощ поведи в Навинова съдба! Пред теб глас свещен тръби, Войн небесен с нож в ръка стои, струя озаряваща на Ангела четвърти над Земя се яви с олтар на Орна, жертва примирителна пред небе яви, в чин на ”Илия” огън от небе свали, принос ухаещ във всемирни съдби. О, победо славна Моя, с развяти знамена в правда чрез вяра в кръвта на Христа. Днес ти го вееш, то ти е в ръка, като привет небесен: ”Христа правда наша. Христа, правда наша!“

О, ела, ела, любима Моя, и очи подигни, в утро светло крем цъфти, ухание в ефира лети. Ела и корабът, що плува над тихи води, виж го ти. Ветрецът бяло му знаме вее, емблема му огнена – слънце ярко грее! Скоро ще стихнат тихи води. Кормчия с мощ го води, кормило му мощно, остър нож, в ръка държи. Зефирът надува бели платна, малка крилата ладия лети над вода след буря зла, преминала през огнена изпитня. Бориха се стихийни вълни в разярени морски дълбини. Но кормчия й волен, с нож в ръка, посреща Сам свирепа вълна, що ладия тласка с ярост към дълбина. Но след буря зла, волно се носи ладия над вода, кормчия й води сам борба.

Утихна буря зла, песен злокобна е пяла в нощта! Отвяха се облаци мрачни-тъми. И тя волно плува над морски вълни. Зефирът платна й надува и тя лека, плува в зора. О, ела, ела, любима Моя! Песен се носи над морска ширина. Пее кормило й малко сред вода, чайки бели пригласят му в синева. А тя, смела като гълъбица в зора, пее песен победоносна над врага. Сила й знак е на юнак. Кормило й – малко сърчице, о, то е в Неговите ръце. Покорна тя в нощ не съзира беда, но смирена чуваше Му Гласа и изплува победоносна на върха. А сега, рано в зора, тя плува сред буря зла от слънцето ярко огряна и песен нова пее над морска ширина.

Знаме й ветрец леко повява, със светли зари лети към хоризонти нови. И далеко разнася вест свята – оправдание чрез вяра, слово – сила, остър меч пронизва земен глеч, очистя пътя за далеч, на любимата Му свят завет. Ладия с кормило Му е в ръка, в нощ тъмна победи врага. О, ела и погледни очи Му – небесни синеви, под къдрици златисти сияят сълзи в утринни роси. Любовта Му блика в гърди Му прободени, в сърце Му – извор на милостга, клокочи жива вода, с роси си брилянтни оросява любимата Своя. С дарове святи я въоръжава, Слово мощ, женихът е покровител неин в нощ, основа и мир в надежда за сватбения пир.

Затуй в зората ранна таз ладия малка се носи, с Негово имущество тя плува над вода, минала огнена изпитня в нощна борба. Натоварена е тя с дарове от небеса за невястата Негова. Затуй в зората ранна се носи таз песен ефирна, ухае кремът на ранина. Ела, любима, да идем на таз ладия сред тиха вода. Там, где правда владее, любов свята в сърцето на Вожда светлее и единни с теб да запеем таз песен нова!

Светла струя нова озарява Земя, фарът небесен светла пътека чертае в зора. Ела, любима, да плуваме над води безопасни, там, где буря и беда не вилнее. Че кормчия небесен кормило в ръка си държи – Той смело води я сред нощ тъмна над морски вълни.

Ето, нощ премина, зора се зазори, утро светло светлее над земи. Чакай Ме, любима, в румени зари ще те посетя с късните роси. Ще засияе диск огнен от небеси, олтар примирителен ще озари, на Кармил огнен стълб над Израил ще свети. Приноси всемирни, огнени хвали пред Трона върховен – примирителни съдби ще приема от Земя. Обещание Аврамово верижка златна на шията ти, гривни Ревекини на ръка ти чрез Настоятеля ще положа. Чакай Ме, любима, нощ отлетя, утро крила простира както щъркелица над малките си в гнездо, роса освежителна излива се над леха, зефир ефирно повя над Земя. Сияе зорница на ранина, Орион е с отворена врата. Войнства небесни – стражи над Земя се строяват. В редица стройна са, ще мине ”Гласът” на небеса, страж – настоятел с дарове небесни в ръка. Сватба се стяга, а стражът е Авраамов слуга, и чака пред Ревекина врата. Чуй Ме, любима, чрез ”Глас” стражев те зова. Чуй Ме, съдбицо Моя! Кога на Голгота на кръст Ме прикова врагът чрез слуга непокорен и венец от тръни положи Ми на глава, с гвоздеи ръждиви удове Ми прикова, с жестока стрела гърда Ми прониза! От там кръв изтече и вода и пет мака цъфнаха! Алена струя обагри Земя. Тогаз родих те Аз в кръвната Ми цена, мярка, изкупваща греха от Земя. А в струята благодатна на водата от сърдечния олтар умих те от греха. Кога уста Ми промълви: ”Или, Или, Лама Савахтани” тогаз ти отвори очи. И срещнаха се погледите ни кат мълния, озаряваща Земя! На две завесата храмова се раздра!

О, тогаз люлееше се Земя, като детска люлка под майчина ръка. Ръка Ми ръка ти пое и като залог на вярно обещание, постави ти годенишката халка. Оросена бе ти от брилянтната роса, сълзи Ми – огън горящ Ми в гърди, пламъци олтарни на вечни съдби.

Ето, възлюблена моя, родена си ти в кървите Ми заветни и с Мен навек сгодена си. Разцъфна бадемът райски сред Земя и те свише посети силата Творческа на храма – Дух Святи. Тъй ти, вярна и непобедима в борба се яви рано в зори и чрез кървавите ти реки сред арените хищни, огнени клади, ти поля с божури виневи посади, и като факла горяща живи тела на Мен посвети. И цъфнаха килими от момина сълза – камбанки звънливи. Не се убоя! В инквизиции любовта ни подчерта, чрез вяра във вярност основи новозаветни начерта. И чака Ме дълго с обедна сложена софра, на обеда зноен – съдба, напоена с росата на утрото ранно. Ти все вярна чака, но враг също удря ти по врата и стълбове измести, за да се наново гаври с верността. Но ранна утрин мина, мина обяд зноен със софра на деня. Сега е приключваща съдба, есен е късна. Нивата узря! В лозето разцъфнало вече гроздето узря, нар сок в плода си наля. Мушмулата в корена изгни сред лозето – земя. Чуй, любима, Гласа Ми от небеса, като ”Страж Трети“ светилата ти зове, да се приготвят за увенчание вси – на обещания съдби. Като пет разумни в сватба да те въведа, младоженик Аз, а ти невяста Моя, в чин на ”Астин” за мнозина. Че след теб ще затворя врата, пред нозете на Отца Ми. Съдът велик ще реши нашата навек съдба. Предвестници небесни с късна роса – руно Гедеоново, струя свежа ще ороси стража сред жадната земя и ще изяви волята върховна на Отца в признание и узаконение в единство на съединение завсегда, кат невяста Моя ще те признае Съда пред Вселената.

Възлюблена Моя, светла Съм звезда, зорница ярка на ранина. Пращам ти настоятел с дарове, обещания Авраамови, чакани от родове. Ти, невяста Моя, със светъл ореол, удостоявам те чрез Глас на небесната власт, за да се явиш с удостоения вси, на обещание съдби. Чуй, Глас на небе тръби. Стража трети събуди, а ти одежда на Астин свали, че чака те увенчание с висон бял – твой свещен дял. С руба бяла на снага, на оправдание знаме на правдата Моя, халка златна на ръка, закон морален сред Земя. Глас тръби, кани слепци, непознали волята Отцува, а се зоват светци, невкусили от струята огнена на Дух Святи, ни зачатъка на обрезание познали, приели огнената диря в покана на настоятеля. Тръба тръби, страж Сионов се яви! Чуй, любима, в Естирини съдби, ето твои седем девици в единство съединени, като Мое знаме на оправдание издигни го ти в хвали ”Христа, правда наша” и събери поканените вси. Днес пред Трона свят стоя пред Съда велик в ходатайствена просба пред закона на правда за цялата Земя. Чуй Ме, любима, и се приготви, без недостатък ти бъди, без бръчка и петно, красна като слънце, смела кат войска със знамена, хоругва да ти е на глава. Чакай Ме, любима, ще те навестя у дома чрез глас на небеса в съдебна власт, да реша в скончаеща съдба ти навек да си Моя вярна жена.

В небесните простори строени множества пеят песен на хвала, свещени войнства с песен Моисейо в уста – ухаеща хвала, жертва олтарна пред Трона върховен на хвала в умилостивение на съдба. Днес чрез Глас явявам ти волята Отцува Аз, чакай Ме оросена от късната роса! От тежката умора освежи се завсегда, като разумна да те в сватба въведа, пред Трона Всемогъщ – всемирна съдба, сред Земя – олтар насъщи във всемирна хвала, свещена песен Моисейо да ти е на уста. Че ще се явиш като длан на ръка с пет пръста ще начертаеш съдба на стена, ще предупредиш ”Валтасар” според “Данаила”, че веч не Съм обвинен, но чрез Съда велик оправдан и с теб съединен в стан.

Мина буря зла, вилнееща тъма, на врага войска чрез мерзост, хула и лъжа. Развято си знаме враг осъден прибра, чрез Съда велик натоварен му е грехът за целокупност земна и Земя.

А Мен Съд велик пред закона оправда! Ти си победата Моя пред Трона завсегда.

Чакай Ме, любима Моя, като победител, кога от боя се връща войска с развято знаме на дълга. И пееха девойките Давиду в ответ. Девора увенча се в чест и предвожда свещената войска. Благословена си ти завсегда в Естирина съдба, в Моята ръка. О, Мое лично войнство, Моя войска, чакай Ме, чакай, ще се явя, в нощ тъмна преспала в суета в хула на мерзостта. Но ти, вярна, чакай Ме сред Земя, кат олтар свещен с ухаеща хвала, като слънце ясно над Земя, дъждец напоителен над леха.

Далеч в забрава облак безводен отлетя. Астин – избълвана като лист есенен в ров отвя, избълвах любима, невярна и горда суета като забогатяла в слепота, неразличила неразумна деня от нощта, ни Глас от небе познала, изхвърлил бръчка и петно – беззаконие и хула на неразумността.

О, любима Моя, олтар свят на Кармил, очистен чрез кръвния принос на Божия Син. Теб повдигнах, паднала Давидова скинийо, в неръкотворния храм на Дух Святи. Слава небесна те осени както в древни дни облакът над скинията стои, сред пустинята жарка огнен стълб гори! Днес, любима Моя, теб тръбен Глас посети, волята Отцува ти изяви. Като вярно свидетелство народа си посети. Манната скрита от древни дни ръми. Ръми! Само ти бери! Бери! Че ден иде и дошъл е веч, на Ханаанска трапеза ще се яде. Че жетвата Моя узря и гроздето ще се обере. Кървава шира ще потече. Чакай Ме, чакай, неръкотворна скинийо Моя, със свещен олтар, от мене строен, с принос ухаещ пред небе. Шатре Израилев в съдби, любима Си Моя ти. На чело ти звезда блести, корона и скиптър чакат те, помни за во век в съдби. Награда на вярност чака в обещание вси и ги прие кат късни роси – Яковови благословения. Моя Отцува съдба, чакай Ме, ще се явя като Цар увенчан с царство ново за всегда. На облака бял ще те отведа под Архангелска тръба в пира 1000 годишен в царство на Отца, а ти, невяста Моя за всегда. Амин!”

Борбата над планета Земя!

Небесний свод окичен е със светила, строени като войни във велика бран над Земя. Сияе сърп лунен над тъмната бездна като пълководец във война. Но мрак покриваше Земя, обвита в черния воал на смъртта, кат сокол летяща в лазурния шир, като кораб плуващ сред морска широта. А над нея, кат арена бойна, в мрака неуморно водеше борба сред три пояса, флора, фауна, мисъл зла в човешката душа. Вгорчила си вкуса, сразена от греха, отвяваше се като лист есенен в рова в прегръдката ледена на смъртта. Борба! Борба! Борба! Стенеше очакваща земна съдба сред арената Земя – стенеше човекът, война смел, с надежда -жарка за небесния простор, поставена кат светилник сред земния мрак, да  сияе пред Трона велик в хвала победата върховна на победителя.

Наистина водеше се борба. Оглеждаха се небесните светила в океани и блата. Надничаше пътят млечен над Земя и зорко я наблюдаваха в пътя й на съдба небесните планети – светила. Борба! Нима не зърваше съдба, че две могъщи сили се бореха над Земя чрез земното селение?! И вееха се две бойни знамена кат емблема на Вожда им във война и всяка изразяваше своята съдба.

Нощ мрачна владееше тъма, обвиваше във воала черен на скръбта като мъртвешки саван. И тя потъваше в бездната бездънна като пленница пленена, обвързана с веригата тежка на мрака – греха, макар над нея да сияеха светила – войни небесни строени с пълководеца им, водещ ги в борба. Спускаше се нощта кат саван черен над трупа и явяваше се войнството сляпо на греха – прилепът, войн със знаме на смъртта. Но борбата жестока минаваше в съдби и утрото светло се явяваше смело от поле. Изгряваше слънце ясно кат победител над тъма, зора се зазоряваше, в леса славеят песен запяваше, птичка от гнездото си излиташе, цвят росен сред леха засияваше. Това е борба. Водеше се смело от създание в съдба от два война над Земя – мрачна тъма – печат на греха, в нея цареше князът на смъртта – Сатана.

Но рано в зора явяваше се победата царствена на победителя Христа чрез знамето на правда – светлия ден и освобождаваше Земя и нейната населяваща я творба, чрез надежда славна на очакваща съдба. Рано е в зора! Над изумрудения лес се носеше омара бяла на ефирни крила. Фидана се окичваше със сватбения венец от разцъфналия цвят. Бръмчеше пчеличка над цъфналата леха от рози и цветя. С вяра излизаше сеяча сред поля с увенчаваща надежда над бури и ветрове сеитба ранна и коситба късна да проведе сред бойното поле – Земя. Мрак покриваше Земя, свиреше вихърът зловещ, блъскаше се тъма, в мрака – неуморна завоевателка чрез греха сред бойната арена Земя за владичество коварно чрез смъртта. Но в тоз бой неравен чрез грях и правда, смърт и живот, нощ и ден, бореха се два духа на завладяваща съдба сред пленницата поробена Земя и населяващите я творби. Но глас се чуваше от пламнала съдба като светилник ярък в нощта, фар, озаряващ сред нощната тъма: “Аз все тъй Те чакам да дойдеш, мили, сред вихъра зловещ, отрупал със скреж потънала Земя в леш! Да дойдеш като лъч сияен и озариш, скрежа отрупан да стопиш, водата вгорчена да подсладиш, като лекар болен да изцелиш, в светлия ден живот да дариш, от веригите тежки на греха окована Земя да развържеш и с правда да разкъсаш връзките на смъртта. Да се отворят гробните врата на пленниците на греха – смъртта и се пуснат във вечна свобода. Чаках Те да дойдеш като Войн, увенчан в победа славна на Отечествена бран, окичил гърди Си с победи славни на могъща Дан. Минал през кървави реки сред боя жесток и решил съдби достойни навеки – на творби Творцуви, ожидащи деня на изкупления вси от флора, фауна и човешки души, а Ти, Вожд техен и Изкупител! Тогаз разтваряше чашка бялото лале. Разцъфтяваше зюмбюла розов сред китното поле. Разтваряха се тръби свещени в багри на дъга. Цъфтяха люляци в леха. Ковачът палешник на наковалня кове, жребецът буен прескача бродове. Кавалът меден кани ваклите овце на Твоите родове. Чаках Те! Ти Сам ми обеща в болката Си родилна на кръста облян с рубина Ти святи, за целия свят пролят. В агония сетно поглед устреми, в борбата жестока за човешките души, изпълнени с надежда, че наново ще се явиш Ти. В борбата жестока за правда и свобода, рубина Си за целия свят проля, мене да изкупиш от тежките вериги на греха сред паднала Земя, пленница на Сатана. И в болката ти сърдечна мак се разцъфтя. С погледа Си светъл обещание ми дари, че навек ме любиш Ти! И до скончаеща победа над врага ще водиш борба. Увиснал бе тогава на дървения кръст, свидетел на зла вековна мъст. Увенчан с венеца трънен под потока кървав на рубиновия ищец, като Цар над Юда от земния прашец, да ги изкупиш за предвечния и безконечен Творец. А сводът небесен потънал бе в мъгла. Спускаше се яростна тъма като смерч граблив с пипала чрез развълнуваната тълпа. Гърла им – огнен ураган, сипеха огън и жар: ”разпни Го, разпни Юдейския Цар“ – ревеше тълпата злочеста. Явиха се съдби. Увенчан с пет алени мака, извор кристален бликаше от свети Ти гърди и земята засушена напоиха свещените струи. В агония сетна ревеше князът на тъмнината. И знаме си смъртно развяваше и впрягаше плътта човешка в лукавата хищна игра, – грехът диреше победа, увенчан да бъде с планета Земя. Но в мига върховен мълния блесна! Земя се разлюля, завесата храмова на две се раздра И ний двама в любовта си се съединихме завсегда. Ти за три дни заспа в леговище каменно сред Земя. Враг камбана би в пируванието си. Но кървава струя Земя ороси; разцъфнаха божури алени сред лехи!

Миг върховен. Пълна тишина. Рано в пролетта носеше се лъх от разцъфнали цветя. Небе сияеше в одежда на лила, руменееше зора. В леса славеят ликуваше, роза в багри на дъга разцъфтяваше. Миг върховен! Лъч съдбоносен разтърси Земя, отвори се каменна прегръдка и яви се в славна победа Царят на Юда, увенчан завсегда в нетление кат победител над греха и смъртта. Яви се възкресение! Славеят песен благодарствена запя! ”Где ти е, смърте, жилото и где, аде, победата”. Сви се в сетна агония врагът, сниши се знаме му победено вдън бездна. Роза ухание поднесе в хвала. Лъч светъл Земя осия. Чу се звън в победа вън. Ти в пурпурна слава наново ми се обеща. ”Чакай Ме, Марийо, ще дойда и ще те отведа в царство безконечно на мира!“

И Ти в небе отлетя. А мен остави да продължа в пламъка ярък на любовта пътя святи, сред кървави роси, огнени клади! В арените хищни враг се опи, сред огнени факли вярност и любов се срещнаха в съдби, да потвърдят победата Ти славна над врага. Наистина Ти роди ме в рубиновите Си цени, принос свят за целия земен свят. И миг преди да отлетиш чрез жертвата Ти върховна, пред Трона велик с халка венчална се съединихме. Десет заповеди в снага ми внедри. И чу се свят шепот от Твоята уста: ”Отче святи, нек бъде волята Твоя”. И трепнаха небеса завсегда. Родих се в агонията на сетния Ти час и плаха, зърнах Те с очите си аз, потънали в сълзи – два извора кристални за целокупната Твоя творба – човешката душа. Ти с поглед лазурен мене възвиси. И чрез рубиновата кръвна цена път на изкупление навек начерта. Мисията Ти върховна пред Трона велик успя! Имаше да изпълниш чрез Рубиновия Лик, Бореца на правда свята в чистота, да развържеш веригите тежки, окови на греха и смъртта и да развееш бойното знаме на правдата Твоя. Сред огнена борба във върховна победа роди ме Ти в кръвния Си извор на живот, с войнствен кипеж на царствен строеж. И Те изпратих със сърдечен копнеж да скъсаш веригите на смъртта – греха, на княза на тъмнината и смъртния саван на тъмата, обвил Земята и войнствените Ти съдби от флора, фауна и човек наново да изкупиш за во век.

О, миг върховен. Ти затвори очи сред мълнии съдбоносни. Небе потънало бе в мъгли, надвиснали тъми. Аз път новозаветен поемах сред Земя обвита в любовта на обещания Авраамови във велики благословения. И с вярност подчертавах съдби сред огнени клади, кървави арени, факли огнени горящи. Но плувах смела сред кървавия океан, като кораб на вяра със знаме развято – рубина Ти свят сред целокупност земна, изкупваща Твоя Дан, минаваща през Йордан.

Но смело знамето аз веех на очакваща съдба с рубиновия принос като знаме – новозаветна цена. И пеех на огнена клада за победата, любими, Твоя. И криех се като гургуличка из цепнатините на канара с буйния плам в гърда, обвита в пурпурните лъчи на надежда славна в борби в пътя от Теб начертан във велика Отечествена бран. Облак се надвеси, мълния срази. Бях в болка родилна, Ти чрез кръвта Си ме роди, когато отлетя от дола плачевен на смъртта, а мен остави в разцвета на съдба, пътя заветен да продължа. Огнен плам, гори клада. С песен побеждавах врага. Чаках Те да дойдеш, мой любими, със свитата Твоя, когато мълния съдбоносна завеса на две раздра, аз родих се в любовта на Агнеца Пасхален Христа като жертва примирителна, принесена на олтаря – Земя. Сред надвисналия мрак мълния блесна, Земя се разлюля. Ти очи затвори, аз очи отворих. И в пътя земен полетях кат гълъб бял над Йордан, тленен свят видял сред Твоята Дан. Но време премина, век във век се слива, а аз все тъй вярна чакам Те чрез човек с годенишката халка на ръка, подарена ми от Теб за съдба, когато Ти на кръста вися. Тогаз Ти ми се обеща жених да ми си завсегда, а аз, Твоя навек съдба. И днес бродя аз кат верен страж на вековете, чрез приноса Ти кръвен сред родовете, като светъл лъч в пояснение сред вражи стрели. Но вярно обещание Твое в гърди ми пламти, родено в първите росни капки на Дух Святи. О, да! Дарявал е Той живота на ранната леха и цъфнаха бели цветя в пътя славен на пролетта. Ухаеше люлякът в лила в одежда свещена, тръбна олтарна съдба. Яви се надежда в огнена хвала, напоявана от Твоята сълза, любовта Ти жарка, буен плам в моята гърда. И понесе се лилия бяла на сал изумруден, образът ти жарък навек олтарна струя, залогът Ти ярък – брилянтната халка, сияйна светла диря на моята ръка. Бродя, любими, сред Земя със знаме развято в заветна съдба като войн свещен на небеса и водя борба чрез приноса безценен на кръвната цена сред дола плачевен на смъртта – там врагът Твой вее знаме на смъртта. А аз облечена съм в мощ ярка на Духа Света.

И все чакам да дойдеш чрез Глас тръбен, да се явиш чрез огнен знак. Да затръбят свещени тръби в късни брилянтни роси, да оповестят вест на съдби. Как Съд велики борбата реши чрез кръвния Ти принос, който Сам Ти връчи. Да подадеш ръка Си на Своята войска и кат пет разумни светила да ме въведеш в сватба и се увенчаем кат младоженик с невястата Своя в чин ”Естир”, явила се в борба с врага в пост и молба със седем девици в принос ухаещ пред Съд в небеса.

Нощ тъмна! ”Пелин” вода вгорчи, една трета му се поклони. Зловещ вятър вее, вият се орли над леш. А аз все Те чакам да дойдеш, тъма да отвееш. Зорница светла да засияй, да се зора зазори в правда Твоя. Омара ден светъл да повие. Жътварка със сърп златен да излезе сред нивата Земя. Нар в зноя ярък сока да налее. Звънци свещени в олтаря да запеят. В окосената ливада отава да ухае. Под песен гъдуларска жетвар да заиграе, подобно на Давида верен Богу ратай, пред ковчега свещен – кошер с рояк, народът заветен – свещен ятак. Песен в победа да запее войнство Твое. Знаме бяло да развее тръбач с тръба войска да поведе. Чакам Те, любими, все тъй вярна както в първий ден, макар че простря се дълъг път пред мен, сред бури и беди, кървави тъми, в зима лед сковал е земните гърди. Аз все тъй вярна Те чакам да се явиш, като лъч златен жетвата да осветиш. Първият сноп пред небе да подвижиш в свещени Твои съдби, макар че над прокълната Земя, потънала в слепота прилепът сляп лети, обвързал в паяжината на мерзости вси, война паднал води в гибелни съдби.

Но в мен буен плам гори, в олтаря Сионов струя свещена струи в дълбини. И прекосявам надлъж и шир земи – камъкът Яковов ми е под глава, десницата Твоя обвива ми снага. Чакам Те да дойдеш с двуострие в уста и вси неправди да отсечеш завсегда. Да прогониш савана смъртен на греха, да освободиш роба, що очи затвори за Ханаан и кръста Голготска оспори сред народа избран.

Чакам Те кат крадец да дойдеш, като Господар завърнал се от сватба със заплата на ратай. Лъч светъл да ме озари и от гробната врата да ме изведе от греха и смъртта.

Чрез тръбен зов да оповестиш Твоята победа славна и да се явиш като Победител над смъртта.

Чакам Те да се явиш увенчан като Цар в ново царство на мира, седящ отдясно на Отца. О, Агнецо Божий на милостта, всичко заспало е в ледена прегръдка на измама и суета и се покланя на греха. Не зърва бляскава зора, ни оросената леха с късната брилянтна роса когато цвят се пропуква в багра на дъга – Твоя вечна съдба. Но аз все Те чакам вярна като страж с копнежа момински в гърди, както в първите дни, когато бродех сред кървави реки с надежда в обещания вси дадени на моите деди неоценени сред земи.

Чакам Те с войнствен копнеж да се явиш Ти като Вожд и ме поведеш, а аз знамето на оправдание да развея като войнствен свещен отряд личен Твой наряд и да отлетим в небесните селения с Отцувите творения непаднали съдби на Земя, изкупени чрез кръста, която Ти за мен проля!

2. ДОМЪТ НА МАРИЯ

На прекрасен булевард Михаил наема уютно жилище на млада жена – Мария и се приютява там. Описание на жилището на Мария: Представя ни се постройка на два етажа с принадлежаща към нея красиво подредена градина, изпъстрена с красиви цветя, които се къпят в сребристите слънчеви струи, озаряващи бистрите буйни води, течащи сред нея. Разпределението на двора е следното: бял мраморен път води към гараж, а градината има форма на квадрат, в средата на който стои добре оформен кръг. А квадратът е разпределен на четири ъгли – цветни лехи, засадени с чудно красиви теменуги в нюанси на всички цветове на дъгата, оградени от бордюри с момини сълзи. В кръга цъфтят чудни небесно сини незабравки и жасмин. А в средата му величествено се полюшва от вятъра храст от бяла роза, която се къпе в златните лъчи на утринното слънце.

Разпределението на жилището:

Михаил заема първия етаж, а във втория се настанява Мария. И тъй те живеят в една сграда, под един покрив. Така започва животът им на мир, разбирателство и покой, за което Михаил отдавна жадува. Той е достатъчно измъчен от непоносимите капризи на Лао. Занизват се дни на непосилен труд в подготовка на любимата Му за едно велико тържество. Но Михаил с радост върши възложената Му задача в покорство и смирение на присъщата Му всеотдайност. Той не изпуща Мария от очите Си. Наблюдава я строго и следи в подробности нейните движения, когато тя изпълнява своите задължения. Личността на Мария е рядко явление. Тя е богато надарена от Всевишния Бог с добродетели на искреност и любов, себеотрицание, пожертвувание, вярна и предана на ближния си. Михаил се опознава съвършено с Мария на своя матерен език и често я посещава. Те прекарват заедно нощи на рядко удостоение в голямо смирение. С благочестие си подават ръка и Михаил пожелава от Мария да Му бъде малко сестриче, а Той – Неин брат. Мария приема с радост предложението на Михаил като рядко небесно удостоение. И тя Го възлюбва с нежност още при първата среща, когато Той, воден от посредника си, чука на нейната врата, дирейки подслон. О, как трепва тогава бедното й сърце в благодарствена хвала за голямата милост на Небесния Баща към нейната родна страна, в която изпраща Михаил – тоз знатен чужденец, приличен на плах бежанец. Мария Го приема с готовност под нейния покрив и напълно Му се доверява, а на Михаил е възможно всякога – ден и нощ, свободно да я посещава.

И под Мариините стрехи закипява живот, изпълнен с голяма милост и любов. Михаил често посещава Мария и пред буйния огън, горящ в камината, те седят и дълго говорят за бъдещите добрини, които небе отрежда след възкресение. Не пропущат да споделят мисли за Назарянина, Който се е пожертвал за спасение на човешкия род. Сърцата им са изпълнени с вяра и любов в очакване отново да се яви в слава обещаният Спасител като Цар и Господар – Господ Исус Христос, и да отведе със Себе Си всички обременени и оскърбени от Земя. И унесени в мисли и мечтания те често осъмват пред догарящия огън. Над тях леко се спуска воалът бял на зората, а петелът дваж и триж запява под стрехата. И нежно излива любовта си славеят в лехата, когато Михаил затваря врата на Марииния дом и се прибира в Своето гнездо в същата стреха. Колко често Михаил отива при Мария, уморен от тежкия труд в дългите нощи на скръб и борба, безмълвен сяда пред рояла и в нежни звуци излива сърдечна Си дълбина. А Мария, сгушена в своето леговище, чува този нежен зов, разбира изразената чрез звуци тъга и болка на Михаиловото сърце. Тогава тя тихо става и плахо и безмълвно приближава и се свива в нозете на Михаил. Как вярно тя разбира болката на ранената Му душа. И незабележима тя рони сълзи от милост и любов, пробудени от нежните звуци на рояла, които се редят под ударите на Михаиловите ранени ръце. Тъй минават дни и нощи и все същата сцена се развива пред горящата камина. Но случва се да сядат на пейката, която стои под Михаиловия прозорец, пред ухаещата петорна леха. Колко нощи, стоящи един до друг, те наблюдават безмълвни блясъка на светилата в далечното небе и вслушват се как бият в еднакъв ритъм техните сърца. И неведнъж се случва Мария да заспи в братската прегръдка на Михаил, когато Той най-внимателно я въвежда в Своите бъдещи проекти. От нея Той нищо не крие ни болка, ни тъга, ни радост, която понякога озарява Неговата дълбина.

Те са две нежни деца – дар велик от небеса, свалени долу на Земя, удостоени с небесно дарование на мъдрост и смирение. Тежка е и много трудна задачата на Михаил, която предстои да изпълни. Цел има една, да открие на Земя и приготви Своята любима за бъдещата Си съдба. Но Той нежно укрива от Мария Своята тайна. И можеше ли тя – малката славянка, да допусне, че именно в таз страна Той трябва да открие Своята любима и да я приготви за увенчание, да Му бъде невяста за вечността. А Мария е осведомена за съществуванието на Иза, която Му е причинила голяма скръб и тежко Го е ранила. На тялото Му пет рани е нанесла. И едва долавя, че и Лао ще последва пътя на Иза.

Настъпва зима зла. Снежна покривка застила Земя, а цветята в квадрата петорен заспиват под бялото снежно покривало. Замлъкват птичките в градината. Отдавна славеят е отлетял. Сиви облаци се надвесват над града. Дълбока тъга обгръща Мариината стреха. А тя ходи тъжна из дома. Отдавна Михаил не я е спохождал. А как нежно тя Го люби, кат приятел верен и брат, тя дава голяма цена на Неговото присъствие. И дълбоко в душата й нещо й подсказва, че някаква беда се е случила на Михаила. И тя вижда Гавраил – адютанта на Михаил и Лао, които работят с Михаил в легацията. А защо ли сега Го посещават у дома? Не остава незабелязано и посещението на други две – по вида им се познава, лекомислени девойчета. И Мария разбира, че Михаил нещо работи с тях. Явно е, че те са възложили делата си на Него, а Той е правист – адвокат, и се явява като защитник на всички, които желаят да пътуват за Неговата страна. Но Мария не разбира какво е станало с Михаил, та тя вече не Го вижда. И в тази мъка и душевна борба тя свежда стан като плачеща върба, тъжна и унила, броди из дома и не знае как да се добере до истината. А Михаил от преумора, в непосилен труд, заболява и тежки бъбречни кризи Го задържат у дома. Мария все чака пред своята врата и когато минава лекарят – разбира, че предстои тежка мъчителна криза – камъкът в бъбрека се е раздробил и сега трябва да бъде изхвърлен.Дълго време Михаил е търпял болките и се е борил да не се залежи, но вече е невъзможно това и Той най-после остава на легло у дома. Как умело крие таз тежка болка от Мария и иска да я предпази от излишна тревога. А тя плахо поглежда към прозореца Му и не дръзва да Го безпокои – нищо, че са под една стреха и имат пряка телефонна връзка. Тя се пази да не Му се натрапва, да не Го оскърби, да не се явява неподирена от Него, тъй като вижда, че често е посещаван от близки и приятели. Но една вечер, когато черна мъгла се стели над целия град, сякаш с вериги тежки го обвързва, неочаквано Мария среща в двора цвете вече познати ней девойчета. Те вървят наравно с Гавраил, почти тичат и тя дочува думи, които й раздират душата: ”О, как ще загубим скъпо време от младостта ни сред тези глухи стенания на болестта?” И едната продължава: ”А в мен младост буйна кипи и вън ме чакат удоволствия вси!” Тъй мълви то в нощния мрак, а другото – Мария усеща, че мълком се съгласява и тъй с недоволство изчезват през дворния праг. Гавраил, явно недоволен от тез техни хрумвания, замълчава, но продължава да ги следва. О, колко болка и тъга й причиняват тез неволно дочути от нея слова. И пита се тя, какво не би дала, само миг да бъде с Михаила. Колко нежно тя Го люби, а как жестоко се отплащат ония две, които на Него се надяват. И болката сърдечна преминава в мълниеносно решение. Пламва сърце й в милост към брата – човека. А Мария вече добре е запозната, че Михаил е болен и зле страда. О, колко много обича тя Михаил, но е умело крила досега чувството си свято. Узнала за страданието Му, в сърце й се поражда смелостта и взема решение, което бързо слага в изпълнение. И пъргава като сърнела Мария полетява и бързо стига Михаиловата врата. Виждайки я да стои занемяла, Михаил трепва, но бързо смущението Му преминава и с отворено сърце Той я приема у дома. Мария, изпълнена с нежност и признание, коленичи пред Неговото легло, навела глава, като малко дете, а Той – хванал й двете ръце. Така тя слуша внимание Неговата изповед признание, като смел Войн дошъл от далечна страна. А Той й се доверява като брат, оценил Своята любима сестра. С тих глас Той шепне изповедта и нежно гали ръцете й, поел ги в Своите ръце. А сърцето й в обич безкрайна се залива. И чува се как тихо Той й се доверява:

”О, скъпо Мое сестриче, не бой се. Аз страдам, но нищо лошо не ще Ми се случи. Не рони сълзи, Марийо, по-смела бъди, в агонията страшна с Мен бъди и зорко бди. Не искам друг с Мен да бъде участник в борбата. Аз Сам ще преодолея болката в изпитнята. Не желая никой от племената на таз страна да Ми бъде лекар – Аз Сам Съм лекар и ще се преборя в борбата. Вече пътищата са устроени, макар и наранени. Ето, вече седем камъка изхвърлих. Но още има. Не скърби, сестричко Моя, по-смела бъди. Скоро зима зла ще си отиде и пролет с красиви цветя ще застеле Земя. Птичка в гората ще запее, славеят влюбено ще литне в зора зазорена, сред лехата с ухаещи цветя засадена. И аромат на жасмин и теменуга ще се носи над Земния свят. Мария разбира, че Михаил добре познава възможностите на Своя организъм, затова и не иска никой да бъде с Него в борбата, когато изхвърля камъните от снагата.

Тиха и смирена, Мария глава подига, поглежда с нежност потоците два на искреността Негова и през сълзи запява: ”О, Михаиле, брате мой, не ме лишавай от погледа Твой. В минути тежки на страдание в всички Твои изпитания позволи ми да чувам Твоите стенания и като сестра самарянка да Те облекчавам, докато се яви върховната воля Твоя в домашния олтар. Братко мой, нек бъде зовът Твой и за народа мой!“ Тогаз отговаря й Той: ”О, скъпо Мое сестриче, Аз Съм на разположение на милосърдието твое. Самарянко Моя, себежертвена в искреността на любовта си. Не ще ли се лишиш часове и дни от свободата си да бдиш над ранено Ми сърце и болни Ми нозе! Не ще ли съжалиш в болки и страдания в мига на тежкото Ми изпитание!“

И тогаз от кротките и плахи очи потичат две сълзи. На чест и вярност свидетели са те. Мария смело повдига глава, бързо над Михаилова ръка я полага, а сълзи се стичат и капят и чува се само тихо да хлипа тя в умиление, Михаил я нежно притиска до Своята гърда, поглежда я право в очи и промълвя: ”Марийо, ето имуществото Мое е раненото Ми тяло, поверявам ти Го за съдба в твоите нежни две ръце – грижи се за Него ти, като Моя най-свидна сестра”. А Мария от радост навежда глава, с устни докосва Му двете ръце наранени и с тихи сълзи от признателност Ги облива. Разтворил обятията Свои, Михаил нежно я притиска към Себе Си и неразривно свързват се две сърца във вярност, като брат и сестра. Въодушевена от милостта на Михаила, Мария изтичва към своя етаж и там на колене тихо заплаква. Два ручея сълзи, като кристални струи, се стичат и тя се обрича в сърдечни обещания. Тук пред Престола на благодатта, тя се обещава с вяра и готовност да изпълнява волята на Михаила. С колко благодарност тя хвали Всевишния за голямата Му милост в удостоение, което Бог й възлага чрез Михаил, като неин любим и верен брат. Тя на колене дава обет пред небето да бъде свята жертва в изпълнение на дълга си и моли Бог да окриля това обещание, в което се вричат като брат и сестра – Мария и Михаил до деня на победата, когато небето ще се прослави с изцеление над Михаила. С каква жар Мария вика към небето, моли да й бъде прието себепожертвуванието като доброволен принос и Бог да окриля възлюбления на сърцето й в трудния път на възстановление. И ето как се моли тя: ”О, Всевишни Боже на вси правдини, Ти, който окриляш всички Твои творби, моля днес пред Теб поднасям своята себежертва, приеми я като ухание пред небе от олтаря земен. Моля Те, да приемеш обета ми сърдечен в доброволна служба чрез вяра жива в сърце ми. И от днес влизам в изпълнение пред Твоето свято Лице, че не ще се докосна до изрядните ястия, ни ще диря земно удоволствие, ни ще легна в успокоение в леговище мое. Но там, пред Михаиловите нозе, ще бдя ден и нощ, докато Го видя отново бодър и здрав, да стане на нога и с мощна Си кола да поеме път в изпълнение на дълга за честта на Своята небесна родина.

О, моля, Всевишни Боже, приеми жертвата нищожна пред Твоего Свято Лице. И нека ответът Ви е изцелението на Михаила. Отново да Го видя в жизненост на младостта, да пее песен победоносна над болестта. И в изпълнение да е Твое Той в хваление.“ И още същата нощ Мария се отзовава над Михаиловата глава, облечена в бяла одежда на снага. Явява се като сестра на милосърдие и е напълно посветена на Михаиловото разположение. Тя не напуща стаята на Михаил и се отзовава на всеки Негов повик. А не престават посещенията на Гавраил и съотечествениците Му. Но освен Мария, никой не е запознат с истинското състояние и кризата, в която е Михаил, в процеса на изхвърляне на камъните. О, с колко любов и майчина преданост Мария бди над Михаила. Тя не е разбрала как Той, още посещаващ дома й, е изхвърлил седем камъка. А тук, в дома Негов се открива голямата борба, да се изхвърлят и останалите пет. Страданието е страшно и Мария взима активно участие, като Го облекчава с пост и молба пред небесния Баща. Тук в дома на Михаил, Мария е съвсем откъсната от земната суета. Тя се проявява като нежна любима сестра в скръб, нужда и страдание. И не забелязва, че Михаил я строго наблюдава, а тя се възхищава на смелостта и мъжествеността Му. Оказва се в най-голяма критичност, когато трябва да бъде изхвърлен и последният камък. И в голямата борба – Мария се докосва до петте рани на Михаиловата снага. Тя вижда и последната подребрена рана, нанесена Му от Иза. И Мария облива белега скъп от вярност – печат на любовта. Тя добре разбира, че ранен е в защита на дълга свещен, в отечествена бран за живот и свобода. Михаил носи петте живи свидетелства върху, Своята плът. А как силно възлюбва Мария своя приятел и брат поради петия белег, който свети под ребра Му – като знаме на вярност се вее. В миговете на болестните кризи, тя със сълзи облива таз сърдечна рана, нанесена от Иза на Михаиловата гръд. И дълбоко в душа си разбира цената на Неговата жертва и с по-голяма любов Го възлюбва тя, като издига на висота в своето сърце себежертвата Михаилова. Мария с нежност Му отдава хвала и почит като достоен потомък на небесната страна. С всеки изминат ден святото чувство на вярност и любов към Михаил расте в сърцето на Мария. Той за нея става въздуха що диша, светлината, която я озарява. Любовта, изразена чрез таз велика себежертва за човека, расте и стопля душата на Мария. И дълбоко в сърцето си тя решава за Него да живее и да умре. В минути на Михаиловите страдания сълзи като реки текат от нейните очи, и с тях мие тоз свят белег на Неговата гръд пред целия свят. Как старателю се грижи Мария за чистотата на храната, за ранените пътища в Михаиловата снага, за да облекчи Неговите страдания. Тя показва видимо своята преданост и изпълнява с голяма любов своите обещания към Неговата високо поставена Личност. Тихо, неусетно в тез две сърца се заражда несъществуваща досега любов. Мария умело крие своите нежни чувства и се бои да не Го оскърби. А той, в мигове на болка, вижда в лицето на Мария оня ”ангел“ на милостта, когото той дири сред Земя. И вижда Той, коленичила в смирение чрез пост и молба, да стои дълго пред леглото Му и тихо да отправя прошение към небето за милост и изцеление. Сред скръб и болка Михаил изхвърля от Себе Си дванадесет камъка, които се явяват като голямо удостоение на таз страна. И дадени са в ръцете на Мария. След тежките страдания настъпва успокоение. Здравето на Михаил бързо се възстановява. А Мария продължава като нежна милосърдна сестра да се грижи за Него. Тя не забравя своето обещание пред небето да се грижи за Неговото възстановяване, да Го види на нозе весел и жизнерадостен. Мария ожида миговете на нежно общуване, дори за един Негов поздрав бленува. Наистина Михаил бързо се възстановява. Той е преминал тежките кризи при изхвърлянето на дванадесетте камъка от Своята снага. И ето обяд е. Огънят в старата камина буйно пламти. Михаил почива в Своето легло. Срещу Него, на малко четирикрако столче, седнала е Мария и плетиво в ръцете си държи. Унесени в спомени, в минути на изпитания, те не забелязват, че към тях се приближава Гавраил с непознат Воин. Доловила тихите им стъпки, Мария скача на нозе и моли Михаила за позволение да Ги посрещне. Тя бързо изтичва до прага, отваря широко врата и с нежна усмивка, изразяваща дружелюбност, Ги въвежда в стаята при Михаила. Михаил трепва в почуда – Гавраил се явява лично с Главнокомандващия върховния щаб на военните сили, пристигнал в последните минути с боен самолет над таз страна. Не намерил Михаил в легацията, Той е оставил придружаващите Го и се е отправил към дома на Михаил, който се намира извън легационните стрехи, придружен от Гавраил. Главнокомандващият изпълнява Свое лично обещание и сега минава над таз страна, като зов на решение от военния съдебен процес. Сам Той е този зов на съдбоносно решение чрез Съда велик, явено над Земя. Мястото на Неговото явление е строго определено. А то е отбелязано – Европейският континент. Михаил понечва да скочи от леглото Си, но Главнокомандващият Му попречва. След сърдечен поздрав, Той обръща поглед към невинното лице на Мария, което едва потрепва от вълнение. Бялата одежда, в която е облечена, издава нейното изпълнено задължение. Гостът се обръща към Михаил и пита: ”Коя е тя? – прислуга ли е или сърдечен приятел”. И Михаил навлиза в подробно описание на висшата добродетел, която Мария показва в дните на Неговото страдание. Главнокомандващият се настанява близо до камината, в която огън буен гори, а над нея в малка ваза бели кокичета ухаят. И се повежда общ разговор. Досеща се Мария, че гостът е уморен от дългото пътуване и поисква позволение от Михаил да Му поднесе чаша вода за освежение. Тя не подозира, че високият Гост разбира езика й, мигновено изчезва от присъствието им, и когато отново се появява пред тримата мъже, тя е облякла нова бяла мантия, която трепти на стройното й тяло, в ръка държи кристален поднос, над който стоят три водни чаши и едно малко блюдо, пълно със сладко от праскови и бадемови ядки. Този Мариин жест трогва стария Войн. Той приема поднесеното Му от Мария удостоение и нежно погалва Мария пред вси. Височайшият гост вече всичко знае за нея. А тя свенливо свежда очи от неземна радост. И в този миг чува гласа на Михаил: ”Мария, сестриче Мое, моля, кажи, знаеш ли къде за три дни Върховният Вожд да се приюти? Има ли леговище в изрядна чистота, където да престои?” Възрадвана от доверието, което Михаил й оказва, трепва във възхищение, развълнува се сърдечна й дълбина като листи повяти от вятър тих и промълвя: ”Михаиле, мой мили братко, дали Войнът смел ще се съгласи да се приюти под моите скромни стрехи?“ А Михаил, знаейки, че тез думи изказани с голяма любов и преданост, са разбрани от Великия Войн, обръща към Него поглед в безмълвно очакване на ответа. И плясва Старият по дни – Войнът смел, с ръце и с радост приема предложението на Мария. Михаил е преместил поглед към Мария и наблюдава нейното лице, което сияе пред Война смел. И разбрала отговора, тя светкавично изчезва от стаята на Михаил. В радостни тръпки се движи, понесена сякаш на вихрени криле и стяга с голямо старание и любов леговището за големия Гост. Три дни тя ще преживее голямото удостоение на присъствие на Военния гост и тича от своето жилище до Михаиловото, приготвяйки всичко в най-голяма изрядност. Марииният дом заемат двамата гости – Гавраил със Стария по дни военен Мъж, а Мария остава в. услуга на все още слабия Михаил. И поели път по стълбите към дома на Мария, Войнът ненадейно запитва: ”Кажи Ми, Марийо, защо отстъпваш дома си и къде нощта прекарваш ти?“ И когато влизат в дома на Мария, наведен над леглото, светещо от чистота, Войнът открива златен медальон и го поема в ръка. Неочаквала това, Мария свенливо навежда глава и в признание промълвя:”О, велики Войне на смело Ти войнство, поел Си път в поход боен за отечествена чест, за победи смели. Окичени с венци днес са Твоите младенци. Не ще от Теб укрия своята тайна – нито лъжи ще изрекат моите устни. Ти тайната моя съкровена, скрита в дълбина ми сърдечна, откри – че аз пазех я и от любимите очи. Откак с Михаил си подадохме ръка, да ми бъде Той брат, а аз – Негова сестра, в миговете на голямата борба в болестта Му зла, когато облякох мантията на милосърдна сестра, о, велики Вожде на справедливостта, слаба и немощна съм – признавам това, аз дадох обет пред небе, че не ще си легна в легло, нито храна изрядна ще вкуся пред святото небе, докато не видя отново Михаил стъпил на Своите нозе, поел кормило на Своята колесница, да бърза в изпълнение на Своя дълг – да брани отечествена чест на родината Своя. И от оня час – сама Мария, аз, предстоя пред Него и вечер, пред Него, на колене прекарвам нощта. И моля небе да окриля тоз смел чужденец, дошъл с мисия велика в таз далечна страна. На Тебе и само на Теб, о, велики Войне, изповядвам аз тайната си сърдечна. Уверена съм в милостите небесни, че пак ще видя Михаил, стъпил на нозе в здраве и бодрост, седнал в Своята кола да лети в изпълнение на задачата Своя.“ Трогнат от изповедта на това нежно дете, просълзен в очи, Старият Войн по дни отпуска Мариините две ръце, обръща малката нежна главица с ръмящите очи като два извора кристални, потекли в два тихи потока на съдби. Той ги целува в знак на признателност и доброта. И Мария, тъй нежна и добра, чува думите Му да звучат, кат звън ефирен да трептят. И тъй унесена, дочува да шепнат святите уста: ”О, достойна си, дъще Моя, да миеш с тез брилянтни струи, сълзи на милостта и любовта твоя, нозете на бъдещи съдби на верния твой Любим. И от днес благословена бъди и все тъй вярна Му служи! Сърцето си – злат олтар, приготви го м, да пламне в него огънят на съдбини и моли се ти да победи Любимият ти в таз страшна борба. Амин!“ И нежно целува Той Мария по високото чело и тихо я пита: “Кажи Ми, Марийо, що е това, което ”Стария по дни“ откри в леглото ти?“- и сочи с очи към златния медальон – ”Що означава Той?“ И последва нейното признание: ”О, Войне свят, на Теб и само на Теб ще доверя аз – Ти, който прочете верността в моята дълбина. Това е Той и само Той. Но все още не е мой!“ И така се разделят. Само Гавраил свидетел е на таз синовна драма в признание на любовта Мариина. Но броените три дни бързо отминават. Мигът на сбогуване идва. Михаил е на нозе. Гавраил, придружаващ Главнокомандуващия, отваря вратата на дома и двамата напускат приютилата ги стреха. Михаил е изпълнен с доволство и благодарност към Мария, която не пощади младост и Чест и в три дни вярно послужи на Стария по дни. Не отминават много дни и отново те са тримата – сред тях е и Мария. Мигът е тържествен. На сбогуване Михаил е на нозе, Гавраил сияе от възхищение. Главнокомандуващият, доволен от жеста на Мария, й поднася ценен дар – един петорен браслет със сияние на златния метал и за сбогом я целува пред вси по двете страни. А тя, малка и свенлива, поема в ръка скъпия дар и с радостно вълнение в отговор изрича: ”О, Бащината ви милувка, чрез таз искрена целувка, никога не ще забравя аз. Клето съм сираче на Земя – нямам майка, ни баща.” И тихи сълзи проронва тя. Миг върховен. Всички са просълзени от искреността на таз нежна девойка. А Войнът смел – Стар по дни, промълвя: ”Марийо, дъще Моя, ще те попитам пред вси. Искаш ли да ти бъда Баща? Ето Ми старческа ръка, закрила да ти бъде тя. Ела и Ми бъди от днес дъщеря. А Аз, чрез Михаила, ще те осиновя. Млад бях и остарях, от младост до сега пребродих целия свят, но до днес образ такъв благ не срещнах на Земя, ни такава готовност за изпълнение на дълг не видях. Жертвата на любов към брата – човек другаде не съзрях. Ела, дете Мое, в Бащина прегръдка в милост и любов безгранична, и бъди Ми дъщеря, чрез Михаила за бъднина.“ И Мария свежда глава в разтворената прегръдка и пред очите на Михаил се притиска до Бащината гръд. С тих глас заплаква тя: ”О, ако е само искрен в обещанията Си“ – помисля. И в решението си промълвя: ”Ето, Отче, вземи ме, ще Ти бъда свидно дете и във всичките си дни не ще те никога огорча” А Великият Воин нежно, повторно я целува и й се обещава, че- скоро пак ще се срещнат. Но сега Той поема път над Балканския полуостров. И сбогувайки се с Михаил, Той проговаря на чужд език, който Мария не разбира: ” Михаиле, Михаиле, това дете от любов по Теб гори и затова е в услуга на всички. И помни какво открих в леглото й – златен медальон във форма на квадрат, в ъглите на тоз квадрат са поместени и дати. А в прегради му две в кръст се чете следното: ”Михаил е целта на живота ми в олтаря на светостта, огънят на любовта в сърцето ми.“ На тоз медальон поместен си Ти. Внимавай над това дете, което сериозно Те люби.“ И подема: “То е Мое, чрез осиновление Твое. От днес Ти напълно й се довери. Под заповед Моя бъди и чакай Глас на Съд в решения, да се яви узаконение за съдби.” И при раздялата всички се обливат в сълзи. И Воинът смел – Стар по дни, поема пътя Си. Михаил остава трогнат от, думите, които е чул. Той никога не е допускал, че Мария тъй нежно ще I Го възлюби – Него – оскърбен и изоставен от две жени. Михаил не е допускал, че Мария ще спечели сърцето на Главнокомандуващия. Как е успяла тя да създаде в сърцето си олтар на святост, в който да гори огънят на любовта? И дълбоко в сърцето Си взема решение, че тя ще бъде Негова избраница, но трябва още дълго време да пази решението Си в тайна. След раздялата със Стария по дни, Михаил се ободрява и става на нозе Той се е освободил от страданието при тежките бъбречни кризи и изхвърляне на камъните.

Изминава зима зла. Земята набъбва от слънчевите лъчи. Пролетта настъпва красива и ефирна. Полята се изпъстрят с цветя. Слънцето посилно осиява и пръска животворна топлина. В петорната леха разцъфват теменуги. А в клоните на дърветата славеят запява своята любовна песен. Над розовия храст пчеличка ранобудна прелетява. А Мария все по-рядко вижда Своя Любим. Отминала е скръбта от болестта Му и радостта е кат птичка пойна прелетяла над дома. Вече оздравял, Михаил поема своята работа. Мария, когато отдалеч Го зърва, се изпълва с нечувана радост, сърцето й затрептява в нежни пориви по Михаила. В Своята работа Михаил се проявява, като действа в ускоряване на крайния резултат. Лао, която все още е Негова законна съпруга, Го дебне с нечестие и недоверие. А Михаил все се старае да я отбягва и при всяка Своя среща с нея кани я към поправление. Но търпението Му вече се е изчерпало и Михаил трябва да я предупреди, че ако не се поправи в държанието си към Него, ще я отхвърли от Себе Си. Това Си решение Михаил е доложил до правителството на Своята страна. Михаил не скрива вече Своето неодобрение към Лао, която не е положила никакво старание, след предупреждението, да се поправи. След изявяване на решението Си да напусне Лао, от правителствена страна идва потвърждение и това решение довежда Лао до отзоваване, като неодобрена, поради възгордяване и неподчинение.

Но при това решение, навлязло в изпълнение, Лао се ожесточава към Михаил, особено когато се осведомява, че и Главнокомандващият потвърждава решението на Михаил да я изостави. Горда и несмирена, със сърце закоравяло, без обич към Михаил, Лао започва да Го преследва. Нейното държание принуждава Михаил още по-смело да крие Святите Си чувства и взетото решение – да вземе Мария за Своя невяста. Той зорко пази Лао да не се докосне до Неговата тайна. Занизват се дни на тежък труд и душевна борба в легацията. Но в един миг Михаил взема решение, да изяви открито Своята благодарност към всички, които са се грижили за Него в дните на страданието Му. И слага решението Си в изпълнение, като устройва вечеря на удостоение. За този случай Михаил решава, че е задължен към Мария и тя трябва да бъде в услуга на вечерята. А Той все още пази ключа от дома й, който тя Му бе дала, когато Той често я бе посещавал. Затова без колебание дръзва да я посети. Каква е изненадата Му, когато отваря вратата и смутен се спира пред рояла. А Мария е сама у дома си и не очаква, че Михаил може да я посети. Седнала пред отворения прозорец, тя тихо пее и леко потрепват нежните й пръсти над струните на китарата. О, да! Михаил за първи път чува Своята любима да пее, затова изненадата Му е голяма. Застанал мълчаливо, Той се вслушва, за да долови песента, която Мария реди и с нежния си глас я озвучава. Как чудно тя изявява огнения плам на сърдечна си дълбина, как с тих копнеж отправя нежен зов към своя възлюбен. О, тя все още не Го е съзряла, унесена в песента в мечтания. Стоящ все още тихо пред рояла, слушайки в захлас песента, която Мария нежно реди, Той твърдо се уверява в пламенната любов на таз малка девойка. Така заслушан, сяда пред рояла и когато заглъхва и последния акомп на китарата, Той удря по първия клавиш и чак тогава Мария се обръща и разбира, че Михаил е чул песента и сега тя очаква Неговия отговор. И в невинния й поглед Михаил отново съзира дълбока, неизменна обич и иска тя пак да попее таз песен, нечута от никого досега. И в ответ на Неговата молба Мария отново запява, изпълнена с тих копнеж към Михаила: ”О, Всемогъщи небесни съдби, не ще ли слънце жарко грейне над Земя и сгрее нейните изстинали чресла? Не ще ли Земя се облече в изумрудена одежда на пролетта? Не ще ли се разцъфне фидана китна сред поля, както се кичи невяста в деня на сватбата своя? Да блейне агънце в кошара под майчина кърма? О, свидни бъднини, не ще ли отворите врати, пролетен лъч да озари китната леха, цвят ухаещ да се разцъфти в жарки багри на дъга, на милостта и любовта! Запей, птичко пойна, в моята душа, скъп блян на момина мечта, ожидание сърдечно на моята дълбина. Тогаз ний двама ще се съединим чрез любовта. Песен ще запее зефирът в пролетта. Ефирно ще погали дълбина на цветеца земен в сърчице, че ний двама се съединихме завсегда и свихме гнезденце сред Земя.

О, лъч златен, ела и с щастие ме озари, нек брилянтната роса ороси скрити копнежи момини. Тогаз роза ще се разцъфти, ухание ще се яви в зори и ще приюти в сърдечни дълбини милостите на висини. О, Теб, Възлюбени Мой, очаквах времена и дни, отлетели във векове. Чаках Те да се явиш сред родове и нанижеш огърлие брилянтно на вратле ми. Ела, Възлюблени Мой, люлян на златни мечти в люлката на младини, в копнежи девствени сред земни низини!

Разцъфна пролет в багри на дъгата. Птички пойни пъстрокрили вият си веч гнездата. Фидана облича булчина премяна. Поляни разцъфтяват в момина сълза. Ухание се носи над Земя. Сияе брилянтната роса и пои корен на роза в дълбина. О, птичко, прелетяла над океани и моря, моята стреха съзряла, где гнездо на мир, любов си свила. Ний двама с Любимия мой ще се обгърнем след нощния покой. И плод на любовта си свята ще явим над Земята. И тогава ще литнем далеч от таз страна, где няма скръб, тъга, где цвят не вехне, ни трева се окосява. Там ручеят кристален душите напоява. Там младост никога не отлетява. Где вечни ден с нощ не се сменява. Амин!“

И неусетно, усетил нежната мелодия и думите на песента, редени от любовта на девойката, Михаил в ответ запява:

”О, ожидание Мое, не се натъжавай! Отминаха времена и векове, но днес, в дните, ликуват човешките родове. Само дръзновена бъди! Дерзай! Поглед от небе не снемай, че не ще Ме дълго ожидаш си. И в очите ти – два извора кристални, не ще се виждат сълзи на скръб безмерна. Но в премяна бяла, с цветя украсена, ще се явиш ти, озарена, с лъч слънчев препасана, със знаме на правда въоръжена. О, развей го ти, любима, и пред престола благодатен моли се за мнозина. Че там, пред Трона, где блести закона, расте дървото на живота вечен. Там ручеят кристален блика и тихо клокочи, там песен хвалебна се носи. А ти, любима, озарена, удостоена с лъч златен препасана от свише, ще си Моя завсегда, Моя невяста сред нетленните съдби за вечността. О, ела, любима, и тихо склони глава на ранена Ми гърда. Ела, о, птичко пойна, и свий се под Моите крила. И песента, която пееш под таз стреха, твоята съкровена мечта, реално ще я видиш осъществена .в небеса. Ще узнаеш ти, че Любимият твой се яви в пролетта, като лъч сияен и озари съдба. Че Той е смел лъв сред гора – твърда канара, Вожд на войнство строено, сред таз земя явено. О, ела, ухание рядко от земната леха! Ела в одежда сватбена на пролетта, ела, разцъфнала фидано, в младостта. Ний двама ще се увенчаем завсегда с венци нетленни на глава, над нас ще свият дом бор и елха. Ще греят планети и вси небесни светила, звезди ще трептят в хвала. Ето, отварям ти навред врата, Мое малко ухаещо цвете в зора – съдба ти е лъч златен от небеса, повил стройна ти снага. Ела, любима Моя, че ний двама сме съединени за вечността.” А тя, Мария, навела глава, както в пролет кокиче разцъфтяло в бляна на любовта, отново в песен изразява своята по детски чиста душа.

”О, чаках Те, Любими, дни и нощи да се явиш във велика мощ, и нашите души в единство да се слеят в плама на любовта – венец на младостта. Огън свещен гори в олтара на честта. Чакам Те с искри на огъня от небето да обсипеш земната плеща. И пламъците буйни на любовта Твоя път да очертаят към небесната страна. Лъчът Ти сияен да озари потайните пътища вси, враг да се изобличи, да се отсее плевелът от житните зърна, да се включат родове в родовете на спасяемите вси!’

И в милост обгръща ги песента отлетяла и, те двамина разбират, че огън им гори в дълбина – любов неугасима за вечността. Песента отлетява и подема я простора небесен. А Михаил и Мария, изправени един срещу друг, се срещат. Михаил поема нейните две ръце, но дума не изрича, ни чувствата си сърдечни издава пред туй дете. Само в благодарност за милосърдието нейно, във вярно братство се обрича. Мария очаква изповед да чуе на любовта Му, а какво е това! Благодари й Той сега, а тя? Защо се тъй наскърбява нейната душа? Защо от очите й потичат две тихи сълзи?

Михаил, разбрал грешката Си, нежно я запитва: Как, кажи Ми ти, о, Моя мила сестрице, как да ти благодаря?“ Тогава, в порив буен на любовта си, Мария с нежност отговаря: ”Когато Си отидеш в Твоята страна, когато влезеш под Бащина стреха, о, Братко мой, далеч от спомена тежък на болестта, спомни си за малкото момиче от далечната страна и прати му бяло кокиче.“

В отговор Михаил поклаща глава, държащ все още в ръцете Си нейните ръце и пожелава втора услуга за Него да яви тя. И обяснение последва. От благодарност към небе и Мария, към съотечественици и приятели, за оказаната Му помощ при изхвърляне на 12-те камъка, Михаил е решил да уреди вечеря. И таз вечеря, тук при нея, в нейното жилище ще бъде положена. Мария в ответ приема и сама приготвя вечерята.

ДЕН И НОЩ ВИДЕНИЯТА СЕ НИЖЕХА ПРЕД МОИТЕ ОЧИ

Мария сияе в хубост и младост. Заедно с Михаил слагат вечерята. Тя е разтворила раклите и изважда всичко от чеиза си – бели ленени покривки, изрядни прибори, красиви порцеланови сервизи. С каква голяма радост Мария подрежда цветята в кристалните вази и ги поставя на масата, между блюдата. Поставила бяла престилка, тя с голямо усърдие приготвя храната. Целият дом сияе в красота. Като малка фея, тя лети из дома, и очаква Михаил да й заговори. Скришом Го наблюдава. А Михаил избягва погледа й от страх да не оскърби Мария като изпревари времето. Тихата вечер бавно се спуща над Земята. Те са в очакване на гостите. Само един от приближените на Михаил е дошъл и подрежда ястията. Тихо, незабелязано, Мария напуска дома си, да не би с присъствието си да смути вечерята.

З. ВЕЧЕРЯТА ПРЕДИ ЗАМИНАВАНЕТО НА МАРИЯ ЗА ПАРИЖ

Тихо е в дома на Мария. Големи светила сияят над празнично подредената маса. Цветята в кристалната ваза ухаят и уханието им изпълва всички стаи. Михаил, смутен се движи около масата, в доволство и очакване. Звънецът зазвънява. И ето, пристигат Михаиловите гости. А Той Сам ги посреща на вратата. На всеки, който идва е отредено място на трапезата. Първи пристига Гавраил, който води със Себе Си и Лао. Следваха, секретарят с двете лекомислени момичета, които познаваме от предишните сцени. Всеки заема определеното за него място. В трапезната зала владее мир и тишина. Всички са възхитени от съвършенството на уредбата на дома. След приключване на вечерята, Лао, която вече знае, че този дом е на Мария, пожелава да обходи навсякъде. Тя е виждала вече Мария при леглото на Михаил, във вечерите на тежките болестни кризи. При оглеждането на дома Мариин, Лао е придружена от Гавраил. И без да ще, тя изпуска възторжен вик на удивление от красотата и реда в този чуден дом. И дълбоко в сърцето й се поражда скрита ненавист към Мария, а гласно изявява, че иска да остане в жилището на Мария до деня на отиването си от тази страна. (А има още само няколко дни!) В другото крило на дома Михаил развежда двете девойки и без позволение едното посяга към едно чекмедже, отваря го и изважда от там една голяма снимка на Мария. След минутно мълчание, вгледана в портрета, тя запитва Михаил: “Коя е тя?” Михаил, с неодобрение на постъпката й, протяга ръка, взема снимката и я връща на мястото й, както се пази светиня от осквернение и отговаря: “Този лик е на възлюбената Моя!“ Гласът Му тъй ясно прозвучава, че чуват всички присъстващи. В почуда и недоумение си мислят: “Как така, нали Той е разведен – какъв е тогаз тоз портрет и коя е Неговата избраница?” В същия тоз миг влиза сред тях Гавраил с Лао, весели след водения разговор и пожеланието на Лао да остане в дома на Мария. С присъствието си те нарушават създадената вече атмосфера от отговора на Михаил. Двете девойчета смутено се поглеждат и след няколко незначителни въпроса си отиват. А Лао, с Гавраил и Михаил, дочаква завръщането на Мария у дома. Тя побързва да направи предложение да остане в дома Мариин. Дочул думите й, отправени към Мария, Михаил прибледнява и тръпки полазват по снагата Му. О, каква дързост! Как тя посмява да пожелае това! Та нали, за да я избегне Той е напуснал жилището Си в легацията, като е желаел да е далеч от нея, а ето сега тя пак Го смущава и нарушава покоя Му под таз стреха. Михаил не успява нито дума да размени с Мария, да я предупреди и опази от обещание към Лао. Тогава Той гласно обявява, че още два месеца Лао ще бъде на служба в легацията. Мария не подозира влошените отношения между Михаил и Лао и с голяма радост я кани да й гостува у дома. Лао има дързостта да предложи материални блага на Мария за услугата, но неподозираща нечестната постъпка на Лао, Мария отказва да вземе благата, нали е за малко време още в таз страна. Недоброжелателна, горда и себелюбива, Лао не оценява тоз благороден жест на малката стопанка.

(Кратко обяснение към словото:

Двете лекомислени момичета сочат на двете Лаодикийски крила – Лаодикия, в едно единство като период църковен. Сложената вечеря от Михаил, под Мариина стреха, сочи на последната вечеря (светлината сетна в дните, когато вече Исус има тайно връзка с Мария. Явил се е като крадец) Това сочи на групата на остатъка, ръководена от Гласа, който действа за пробуждане на Лаодикия. Лао – Лаодикия е горда и приема Мария за незначителна. Портрета на Мария показва, че Михаил има вече жена – въпреки че те имат покана за вечеря – името й е Мария.)

И его ги – Мария и Лао под една стреха, в един дом! Минават дни и нощи. Мария не вижда Михаил и в душата й се загнездва болка. Тя скрито изживява борба и страдание, поради раздялата с Михаила. Тя не допуща, че и Той страда от нейното отсъствие. За да не бъде заподозряна любовта Му към Мария, Той отбягва срещата с нея. Той вече е взел Своето решение, че тя, малката и нежна девойка – Мария, ще бъде Неговата за во век жена – невяста. А Той е изявил това Си решение и пред Гавраил. Но Мария не знае това и измъчена от неизвестността, решава да напусне дома и да приеме поканата на спортния клуб, в който тя участва, да вземе участие в плувните състезания. Тя има свобода да изяви своето решение пред Гавраил, но не осведомява Михаил за това.

И ето, на Мария й предстои заминаване за Франция – Париж. Устроен е спортен плувен световен форум. В уредените плувни състезания, в които трябва да се излъчи световен първенец по плувния спорт, участие взема и България. Мария е участвала в плувни състезания в родината си, но сега тя трябва да представи своя народ и любимата си България пред очите на целия земен свят. Скрила дълбоко в душата си болката по Михаила, малката плувкиня се двоуми, дали да се яви на това голямо световно състезание или да остане в България и да води тайно борба за Михаила. Но любовта й към родината надделява и Мария с дръзновение приема поканата. Дни и нощи тя тренира и жадува за победата – дано и Михаил разбере, че от любов към него и родината се старае. Тя все дири момент да предупреди Михаил, но Той внимателно я отбягва. Настъпва денят и часът на нейното заминаване. Телефонът позвънява и й е съобщено, че вече всичко е решено и тя трябва да потегли на път рано сутринта. Мария заминава за Париж малко по-рано от деня на състезанието. Сърцето й болезнено се свива, но надежда и тихо упование в дадените обещания я ободряват и крепят. Този е единственият случай, когато тя ще излезе пред очите на целия спортен свят по плуване и ще воюва, в името на Михаил, за победа. О, Мария с необикновена жар ще плува в името на своя възлюблен. И ще победи! Мария желае да изненада своя Любим с голяма победа. Малко време остава до заминаването й. Мигове. Облечена в красив, светло сив костюм, с бяла блуза и малка бяла барета, тя вече е на път да излезе от дома. Но забелязва бял лист в кутията за писма, изважда писъмцето и се зачита. Миг върховен! Михаил, много разтревожен се прибира у дома. И ето на входа – Мария. Спира се, в уплаха, изненадан и тихо промълвя: ”Мария, Мария! Ела с Мен на вечеря. С нас ще бъдат Лао и Гавраил.” Червенина залива лицето на Мария. Сърцето й шеметно затуптява. Помисля малко и приема поканата. О, да. Тя добре познава своя Любим, затова и тъй много тъгува, когато не Го вижда. А сега, ето ги на път към мястото на уречената среща. Това е първото й излизане с Михаил извън дома. Възрадвана от случайността, да предупреди Михаил за заминаването си, тя нежно се усмихва, озарена от любовта. Сякаш самото провидение участва в тяхната неочаквана среща.

Тихи, без дума да отронят, те тръгват към една прекрасна градина извън София. Там е определена срещата с Лао и Гавраил. Михаил ненавижда тез публични места и Неговата душа се вълнува и не може да се скрие от погледа на Мария. А Мария не подозира, че в тоз момент, в тоз ден и час, се решава нейната съдба и тази на Лао. И учудва се тя, как така лекомислено, горда и жадна за блага, Лао завинаги изгубва доверието си пред Михаил. Коя е причината за това безразсъдно нейно държание? Мария знае, че тя – Лао, работи в легацията заедно с Михаил и Гавраил. И там Лао си е позволила непозволена проява – от бюрото на Михаил тя тайно е извзела имуществото на Михаил, а то е Неговата лична бъдеща съдба. Лао, без да се замисля, от каприз, го е взела, за да го безразсъдно пропилее. А това което Лао е присвоила, отнела, без да й бъде разрешено, съкровището на Михаил, принадлежи на бъдещата Михаилова невяста. То е съхранено в един голям обемист бял плик. Открил кражбата навреме, Михаил разбира, че това е дяло на Лао. И се чуди как да го отнеме от нейните ръце, а тя го е взела незабелязано. Михаил страда и не иска явно да я изложи и да отнеме тайно взетото от нея съкровище. И борейки се с мисълта, как най-безболезнено да стане това, светъл лъч Го огрява, както светлина в нощта, Той среща Мария. А Михаил добре познава Лао – тя е лекомислена и в нощта е на забавление. Затова идва и внезапното Му решение, да отиде с Мария при нея и да предотврати опасността, която ги грози, чрез постъпката на Лао. Съдбата сама е решила да срещне Той Мария и да бъде тя употребена от Михаил. И ето ги вече са в градината. В ефира се носят звуци от лека музика. Над циментов квадрат, осветен от разноцветни лампи, се въртят в безпорядък танцуващи двойки. И Михаил съзира Лао с Гавраил, а Той с Мария – внимателно се присъединява към двамината. Мълчат всички в очакване. Михаил отправя поглед към Лао в упрек, а Гавраил внимателно наблюдава Мария, Тя внася уважение и чудно удивление в сърцето на младежа със своето безупречно държание. И мислено се запитва Гавраил: ”Каква рядкост на чистота сред таз пъстра тълпа, каква изящност в скромността на Мария!“ Отново музика за танц засвирва. Непознат поканва Лао и тя лекомислено оставя ръчната си чанта с откраднатия плик на Михаил и се впуска във вихъра на танца, за да наслади своята необуздана плът. А Михаил трезво буден, със строго определена цел, нарежда на Мария да отвори чантата на Лао пред очите на Гавраил и да съобщи какво е нейното съдържание. Мария, неподозираща отношението между Михаил и Лао, помисля, че е някаква шега, посяга, отваря чантата, вижда и изплашено казва: ”Виждам бял обемист плик”! А тоз плик съдържа описание – план на целта на Михаиловата върховна мисия, като висш отечествен дълг на Неговия личен живот. И тъй, пликът е вече в Михаилова ръка. И всичко става в мигновение, под заповед на Михаил, пред учудените очи на Гавраил. Между двамата мъже са разменени думи на непознат за Мария език, но тя е будна и разбира, че след това откритие на Михаил Му олеква. С трепереща ръка Михаил прибира белия плик, носещ тайната на Неговата мисия и цел, слага го близо до Своето сърце – а то е съкровената цена на бъднина. Всичко става така тайно, както и Лао тайно го бе отвлякла. Михаил мълчаливо очаква завръщането на Лао след танца, а тя завърнала се, сяда на мястото си, неподозирайки, че Михаил е вече открил нейния грабеж. Отново музика се разнася. Михаил става на нозе, обръща се към Мария и за вечеря я поканва. Тя внимателно Му отказва, а в нейната душа е буря – предстои й раздяла с любимия. Михаил долавя млата в Марииното сърце, извинява се пред Лао и Гавраил и извежда Мария от това място на плътско наслаждение, без да е вечеряла тя. А тя не би приела дори таз нечиста храна. Мария схваща критичността на тоз върховен момент и разумява за борбата между Михаил и Лао. Внимателно поема Му ръка и решава да не Го тревожи със себе си и не Му доверява за заминаването си. Михаил иска вече да се открие на Мария, че любовта Му към нея не може вече да се крие, след като и с Гавраил е споделил, че тя ще е избраницата Негова – жена за вечна съдба. Но неумолима е съдбата на двамата млади и отново потапя им сърцата в голяма скръб и тъга. Рано заранта, с болка в душа, Мария усърдно се стяга за път. Скръб раздира сърцето й по Михаила. Тя тъжи. И така напуска своето Отечество със светлата надежда, че таз ще бъде сетната й кратка раздяла. И дълбоко в себе си решава да воюва в състезанието и победи, в името на Михаила. В Париж тя ще се състезава, за своята свята любов ще воюва, знамето на победата на своята държава в Негова чест ще развява.

4. МИГОВЕ СЛЕД ЗАМИНАВАНЕТО НА МАРИЯ ЗА ФРАНЦИЯ! ПОБЕДАТА

Михаил не вижда Мария, а и Гавраил, смятайки, че е уведомен, не Му обажда, че Мария е заминала за чужбина за малко време. Тревога е обладала сърцето на Михаил – тъгува за Своята любов и за Мария. И в огъня на Своята искрена любов, Той се доверява на Своето Аташе – Гавраил, за взетото Му веч решение, да вземе Мария за Своя жена. И помолва Той Гавраила да уведоми за това правителството на Неговата страна. Макар че Гавраил изпълнява по-голяма служба, то по ранг те са равни с Михаил. Гавраил трябва да опази в тайна взетото от Михаил решение и да не осведомява Лао, докато не се яви то в изпълнение. О, с каква удивителна бързина и любов Гавраил изпълнява волята на Михаил. Той трябва да свидетелствува за Мария пред Своето отечество. Пак чрез Гавраил, Михаил осведомява Своя Върховен Вожд – Он – Главнокомандващ военния щаб, който по това време се помещава в Европа, в града Париж. Михаил уведомява Своя Баща за взетото от Него решение и го моли да Му изпрати невястиното трусо. И да не пропусне да изпрати букет от кокичета прекрасни, ореол от момини сълзи, за Своята сърдечна възлюблена девица – Мария. И ето съдба. Михаил получава разрешение на Своето Върховно управление чрез свидетелството на Гавраил. Приема и позволение от Своя Баща в одобрение. И от всички близки има потвърждение. Но Мария я няма. Тя никому не е доверила целта на Своето заминаване, не е изяснила и на Гавраил с каква сериозна мисия се е натоварила. Михаил я очаква търпеливо, но дните минават и Той започва да се тревожи и да губи мир. Нижат се дни и нощи на скръб и борба. И пита се Михаил, къде се крие Неговата любима? И в дните на очакване, последва заповед от Висшето военно командване. Михаил е одобрен, като награда за верността Му в изпълнение на дълг към Отечеството Му и повишен в удостоение. Той трябва да замине за друга страна в чин ”управляващ легация“ в град Женева. Уморен от тревога и дълго очакване, Михаил ходи натъжен, че Мария я няма. Всички Му съчувстват и ценят любовта Му и със затаен дъх следят развоя на живота Му с Мария.

А какво става с малката българославянка Мария? След заминаването си от България, тя напълно е завладяна от възложената й задача и нейното желание е да победи. Тя трябва да спечели борбата и да издигне знамето на своята родина над всички знамена в чест и любов към Михаила. След усилена подготовка идва денят, в който Мария трябва да се яви на състезателния терен. Решението й е окончателно: ще се състезава в името на святата си любов към Михаил и за слава на своята родина.

Миг преди състезанието – млада, крехка и красива, като газела облечена в бял бански костюм, на гърди с червено отбелязан номер 5, с малка бяла гумена шапчица на главата, тя, Мария се явява като рядък цвят сред пъстрия земен свят. Присъствуват всички спортни организации, имащи своето представителство в Париж. Разноцветни знамена се веят над главите на участниците в състезанието. Сред всички знамена се вее и Българският трикольорен флаг, с емблема му лъв и звезда. О, колко чудни са всички участнички в турнира, като цветя от всички народи и племена. Но единствена по хубост е Мария. Тя пленява сърцата и уханието й на роза се разнася. И ето, старт! Чува се изстрел в сигнал за начало на състезанието и потапят се девическите тела в тъмните води на плувния басейн. Там вече се води борба за победа и първенство. Коя ще бъде щастливката, на стълбичката победна да се яви? Днес се решава съдбата на всички веещи се знамена на народи и племена, сред тъмната вода. Борбата се води ожесточено за световна победа. Миг на напрегната борба! Чува се изстрел, известяващ края на състезателната борба. И ето, преди да се покажат от вода състезателките вси, първа излиза от тљмните води, окръжена от сияние на златни лъчи, с пламък невиждан досега в нейните очи, в чест на люб0вта си свята, тя, Мария Ил №5. О, тя, тя победител е в борбата! Мария Ил №5 – България! О, да, тя победи! И чува се химнът на победата и знамето трицветно плавно се издига. Лъвът като жив рикае, а светлата звезда тъй силно сияе и победата славна пред вси явява. А тя – нежна и малка, като лилия бяла, плуваща над тъмните води, увенчана с ореола на победата, петицата свети й на гърди, огнени гирлянди от рубинови синци, с росни капки обсипана, издига малката си ръчица сред възторжени овации. ”Победа! Победа! Победа!“ – реве развълнувана тълпата, като разбушувана вода сред океани и моря. ”Победа! Победа! Победа!’ – отговаря ехо в далечината. Тих ветрец погалва знамената А тя, прекрасна, сияе. Лъвът реве от знамето на победа в хвала и сякаш жив отговаря: ”Победа, победа. Победа!“ Ликува зефира в лазурна ширина и ефирно се носи над земната снага. ”Победа, победа, победа!“ пеят птиците в хвала сред небесната ширина. ”Победа! Победа! Победа!“ – ухаят цветята и изпращат аромата в чест на победата. О, победа! Победа! Победа славна се явява днес. Тя, ухаеща, малка, побеждава в борбата в чест на любимия си. В тържествен триумф галят слънчевите лъчи и като пояс опасват вси съдби преди залез. А нейде, сред море развълнувано от народи и племена, езици и колена дошли със своите представители, поглед изпълнен с любов отправя Он, Главнокомандващият, проследил борбата и видял победата на Своето малко дете. Он искрено люби Мария избраната Своя бъдеща дъщеря и чрез Михаил, предстои да я осинови. Той стои настрани, не иска още да се изяви на Мария, за да не я смути. Но навсякъде я следи и я закриля. И пази я, да не би в незнанието си да съгреши. Он я следи и с каква бащинска Обич я пази за съдба, на Своя Син – бъдеща жена. И Он дълбоко в сърцето й съзира, че в името на любовта към Михаила е воювала и победила тя.

5. ВЕЧЕР СЛЕД ПОБЕДАТА В КАЗИНО ”ДЬО ПАРИ“

И тъй след победата устроена е вечер на победителя в казино ”Дьо Пари“ (”De Paris”).

Тържеството е в чест на победителите. Присъствуват представители от цял свят и целият град Париж. Тържествената зала е приготвена. Пред издигнатите микрофони е застанала победителката Мария, малката българка, облечена в светлогълъбова рокля. С малко думи тя отправя благодарност към всички, които възторжено я приветстват. Там са представителите на България и придружаващите Мария. А в същия миг в дома на Мария Михаил, загубил вече търпение и мир, незнаейки къде е Мария, лута се по ъглите на дома и сякаш иска да я открие. А времето да напусне България е вече наближило. Застанал в миг пред радиоприемника, протяга ръка и небрежно завъртява копчето и се отдръпва. И в мига на съдбата, чува на френски език говорителят да предупреждава: ”Сега ще се чуе гласът на победителката – световен шампион по плувния спорт Мария Ил №5 – България”. Думите на говорителя са като мълния от ясно небе за Михаил. Той знае от Гавраил, че е заминала извън България, но къде – ни Той, ни приятелят Му знае. Кой е знаел, че тя спортува плуване и че е стигнала до такава висота, да се състезава на световно ниво. Михаил се приближава до апарата и сякаш иска да надникне и да види всичко, което става там в Париж. И светкавично се обръща към Гавраил да дойде и да чуе гласа на Мария. И в тоз миг нежен глас се разлива и чуват се думите, които изрича Неговата любима, Цял свят сега чува нейния глас, в благодарност и насърчение към вси. Словото се изявява на два езика. Михаил едва сега разбира всичко. Но гласът на говорителя предупреждава: ”На Мария Ил й предстои да се раздели с плувния спорт, но като световен победител тя ще се прибере в семейно огнище, където я очаква милост, мир и любов. Предстои й брак. И тази вечер тя се прощава със своите приятели и любители на плувния спорт. Сега ще чуете Гласа на Главнокомандващия военните сили на Всемира, генерал Он, намиращ се понастоящем в Париж. Той лично ще поздрави Мария Ил, като световен победител!” При тези думи Михаил затаява дъх и чува Гласа на Своя Баща да се носи в ефира, като върховна воля на верния и любещ Он. О, какво не би дал Михаил в този миг да е там, да грабне в ръце Своя свиден славей. И в едно духовно единство да свият двамина гнездо от любовта им сърдечна. Но свикнал е Михаил на смирение и дълготърпение. Те са Негови спътници и Негов ореол на глава. И пак чува Гласа, но вече не на говорителя. Говори великият Он: ”В този тържествен миг Аз, Главнокомандващ военния Всемирен щаб на въздушните и сухоземни сили, морски единици, Всемогъщият Он, поднасям Лично поздрава Си като дар на световната победителка Мария Ил – българка и заявявам пред Вселена, Всемир, небе, Земя, че я осиновявам за Моя лична дъщеря чрез единородния Мой Син Михаил, възстановил връзка с Мен и целия свят. И в тоя миг я намятам с хермелиновото наметало, в чест на победата й върховна над целия земен спортен свят и на ръка й поставям златния хронометър – часовник – времеопределител в нейна чест с името й ново: ”Мария Он !

Мигът е тържествен. Всички присъстващи и слушатели са възхитени от голямото удостоение на Мария от великия Главнокомандващ Он. Мария не подозира изненадата, която й поднася днес съдбата. Сам Он, верен е в правда. А тя не Го е виждала от деня, когато я целуна по двете бузки и обърса потоците й сълзи пред Михаила, напущайки дома й. Михаил стои пред радиопреимника, смаян и затрогнат от Гласа на Своя Баща, който Му оказва голямо удостоение. И през сълзи Михаил тихо шепне: ”О, Он, име свято! Светлина за всички, които вярваха в Гласа на Он, чрез светлината сред Земята. Той и само Той е всемирен Главнокомандващ на въздушните, сухопътни и морски единици – могъща сила над петте континента земни.” И въодушевен, бързо потърсва връзка с Париж. Михаил не иска да пропусне случая да срещне Своето щастие. Той все още не е осведомен за мнението на Мария и кога ще се осъществи нейното задомяване. Дали ясно разбира как ще се изпълни осиновяването й чрез името на Михаила? Какво означаваше това? Унесен в мисли и въпроси около това събитие, което предстои, Михаил отново чува любимия глас да отправя благодарствена хвала за голямата чест, която й оказва Он в удостоение пред целия земен и небесен свят. И тя скромно признава, че е една малка смъртна жена И пред всички присъстващи Мария изявява: ”О, благодаря на Всемогъщия Бог, който е Бог на живите. И Той Сам е жив и люби творението Свое. О, Нему да е во век хвала, чест и почитание от човек над цялата земна кора. О, благодаря на Всесилния Вседържител на всяка правда и милост, любещ Баща, за милостта Му над мен, слаба Негова творба, беззащитна на таз земя, Който ме удостоява да ми бъде Баща. На Него слава и почит за во век веков. Покланям се пред волята Му свята и целувам десницата Му пред целия свят. Обещавам да Му бъда вярна дъщеря с помощ Негова завсегда, чрез признателната любов на Михаила. Не мога в тоз миг да не изкажа благодарност към Михаил, чрез Когото се удостоявам. И изявявам, че в Негово име се боря и побеждавам. И днес победата е Негова, защото аз чрез Него и за Него издигнах знамето на мощ – плувах и победих!

Сърцето на Михаил бие силно, Той скрито поглежда към Гавраил, Който е успял също да чуе изявлението на Он и (на) Мария. Михаил усеща огъня на голямата Мариина любов, с който тя говори. Святи чувства на милост и Обич Го заливат. Той вече ясно разбира че Мария, обладана от скръб по Него, би могла да се заблуди и да съгреши. И сега скръб раздира Неговото сърце, че толкова късно е разбрал всичко. Но в ефира отново се чува гласа нежен на Мария, който Го откъсва от разсъждения и излишни предположения. Мария се сбогува с всичко, което до сега я е радвало, коего дори болка й е причинявало. И запява тя: ”Сбогом, сбогом на вас всички, птички и тревички, приятели мои – човешки душички. Отлитат младини в покой, но Теб сърце ми не ще забрави, Любими мой. Ти Негов Господар си, а то е Твой олтар. В него навек ще гори огънят свещен на съдби и сиянието жарко на любовта му ще озари и бъднини. Не ще никога забравя мечтите наши, Ти кат люляно дете си в моето сърце. Денем сълзи роня пред небе, а нощем, щом свия нозе, скръстя ръце пред Божието лице, о, пак Ти, моя свидна мечта, пак си пред мен, моя любов жарка на съдбина. Макар че далече си Ти, със златен пояс на любовта препасваш ме за съдба и привличаш ме в обятията Твои пред огъня на любовта за в бъднина. О, прощавай, любими, прощавай, аз навек ще те възпявам пред човек. И жертвата Твоя – дадена за мен в завет с небе, нека ясно стане, че е за човек. Ти и само Ти си наш вечен завет.

Михаил слуша с просълзени очи и сега вече се уверява, че Мария нежно и всеотдайно Го люби. И решително поема телефонната слушалка в ръка и пръв възстановява връзка с Париж. Подирва Мария и вика: “България. България!” Миг съдбоносен. Мария чува Гласа на Михаила и не вярва, ”нима толкова скоро скръб и тъга побягнаха“. ”Мария! Мария! Любима на сърцето Ми, дай дума само една, че преди да се свържем на Земя, ти ще се явиш у дома!“

И чува Той: “Михаиле, Михаиле ”, а Той отговаря: ”Мария! Мария!’ Какво да отговори бедната девойка? Настъпва мълчание между двамата. Тогава Мария навежда глава над телефона и тихо промълвя: ”Тръгвам веднага – чакай у дома!“

Не е лесно Мария да се откъсне от водовъртежа, в който е попаднала след голямата победа. От всички страни към нея се носят като развълнувани води хора, далечни и познати, поздравяват я за победата. А и поднасянето на победната купа я задържа все още сред развълнуваното море от хора. Освен всичко, което е ангажирало нейното внимание, отнасящо се до плувната победа, тя трябва да се яви същата нощ на обявения вече в казиното конкурс за най-красив тоалет. Банкетната зала е украсена по най-изискан начин. На подиума една след друга излизат девойки, облечени всяка в своя национален тоалет, И Мария се показва, пристъпвайки бавно, сякаш плава сред буйните морски води. Нейната невиждана красота изпъква пред вси, а одеждата, извезана сияе на стройната й снага. Всички присъствуващи викат в захлас: “Мария, Мария, България, България!“. Но всичките овации уморяват малкото нежно сърце на девойката, която сега мислено се пренася в България, при Михаил. След като успява да се откъсне от тържествотог сложила ръка в ръката на Своя Баща Он, тя избира своето спално белю от лен, украсено с везма – случайно поръчано от една световно известна жена за сватбеното й увенчание с инициали Л.М., но по погрешка работничката е сложила инициалите М.М. Поръчителката се бави, а бельото стои окачено на витрината и сякаш очаква истинската притежателка с инициалите М.М. – т.е. Мария Михаил. Още същата вечер два комплекта са опаковани по дванадесет или точно 24, от чист лен с орнаменти, спално бельо за Мария, дар от нейния Баща. Всичко е случайно приготвено за истинския му притежател: Мария и Михаил.

Полунощ е. Мария се разделя с Главнокомандващия, великия Он, на когото предстои дълъг път в инспекция над Земя. Той строго изявява пред Мария, че я поверява на Михаил и че само чрез Него я осиновява. И като крайно решение я уверява, че за Михаил я задомява. Он осведомява Мария, че след като се приберат в страната на Михаил, след Неговата победа, тогава всички в мир ще заживеят. А Он остава верен Баща и на двамина – Михаил и Мария. Като пътница тя има положен печата на Неговата (на Он) страна, с Неговото име, но чрез Михаил и Гавраил. И тя ще носи Неговия герб завсегда. И най-голямо е обещанието на Он да изпрати сватбеното трусо – дар от нейния Баща.

Момент на раздялата на Мария с Он! Всемогъщият Он е прегърнал Мария. Като се сбогува с нея Той нежно я целува по челото и цвете й странички. Брилянтни сълзи се стичат по страните й и оставят надежда в сърцето й, за в бъдеще отново да се срещнат завинаги в Неговото Отечество – Негово владение, докато Михаил придобие Своего право да уреди Своето владение. И в тихата Парижка нощ те се разделят. Всемогъщият Он е дал заповед на Михаил и Гавраил за бъдещите им действия при узаконението. Он е добре осведомен за развоя на отношенията между Мария и Михаил – че Михаил тъгува по Мария, незнаейки къде е. А Мария е близо до Он, но Той не желае да я безпокои до мига, когато ще й поднесе Своята безкористна милост в изненада. Он следи с голям интерес подготовката на Мария до самия миг на състезанието. Но сега то е приключило с победа за малката българка и тя трябва да замине незабавно в своята родина при Михаил. Присъствието на Он и Неговото признание й е вдъхнало сила и голяма надежда, Тя вече е дъщеря на Он, а се завръща от Париж с трофея на победата. Тя носи към дома всички дарове, с които Он я е отрупал и е доволна, че ще предаде на Михаил всичко, за срещата й със своя Осиновител и Баща, неин и на Михаил.

6. НА ПЪТ ЗА СОФИЯ. СРЕЩАТА С МИХАИЛ

Мария се завръща от Париж в България със самолета на правителствената делегация, която се намира в Париж на Световна конференция. Всички спортисти, които придружават Мария, се завръщат в България с международен влак. Те носят победния трофей ”купата“, тъй като на всяка централна гара на всички държави, през които преминават, се устройва тържествено посрещане от спортните федерации на плувците, с приветствия към победителя!

Тръгването на Мария от Париж сама, без спортната делегация и придружаващите я любители на плувния спорт, създава смут. Всички се надяват да се съберат в Отечеството си – България и там да отпразнуват наново славната победа на плувците, на трицветния флаг, като победител над целия свят. И тъй, правителството на Мария, в единство с федерацията на плувците, решават да дадат банкет в чест на победата, спечелена от Мария. Тя първа е издигнала знамето на голяма чест на своята родина на такава висота световен победител! Но всички спортисти искрено скърбят за Мария, че като състезател я губят вече. А тя е твърдо решила да се оттегли от спортната дейност и да сключи брак с Михаил. Мария с радост е приела поканата с удостоението велико!

В късен полунощен час Мария е на път към дома. Михаил е буден и е в очакване завръщането на Своята любима. Михаил брои стъпките й. И ето сега, точно сега, в следполунощния час (два) тя е пред вратите на дома. И наистина вратата се отваря тихо, а Михаил е вече на прага. Мария е узнала от своя Баща, че Михаил ще бъде предупреден за нейното завръщане, но въпреки това тя се изненадва, че Той я чака буден в тоз среднощен час. Два нежни погледа се срещат. Дали почуда или щастие излъчват очите им? Усетили буйния плам на любовта, те се гледат безмълвно и душите им се сливат. Крачка напред и Михаил е в близост до Мария, а тя, безсилна да противостои на Неговия изпитателен поглед, свежда глава на рамото Му. Обгърнал я в. обятията Свои, Михаил я въвежда в дома Си. И там Мария напълно се доверява на своя Любим. Никой не разбира в нощта за срещата между тез две влюбени сърца. Над тях бди само Окото, което над всички бди и ги благославя. И тук, под родната стреха – Михаил разказва на Мария за Своето решение, на правителството Му и на дома Му, да се свърже с нея и тя да Му бъде жена. Мария се покорява, доверява Му се и те двамина си обещават деня на бракосъчетанието им, което ще се изпълни в пълно евангелско озарение. За Мария дните на тъга отлетяват и тя приема наградата от небето за искрената й любов към Михаила. Но ето, миг на мълчание. Михаил, поел в ръце голяма кутия, бавно я отваря пред учудения поглед на девойката. Пред очите на Мария блясва скъпото сватбено трусо, украсено с букет от бели кокичета и момина сълза. Михаил тихо й обяснява, че го е получил малко преди нейното пристигане у дома. Мария възторжено плясва с ръце и с благодарствена хвала към своя Вселюбящ Баща, Творец на небе и Земя, промълвя: ”О, хвала, хвала и благодарност Нему да е завсегда, за таз голяма милост и любов на нашия велик Отец“. А Михаил, обгърнал я през рамене тихо запява: “О, намерих те днес Аз, дихание на младостта, полъх нежен на любовта и душа Ми с душа ти се сля, сърца ни в единство туптят. О, бисер Мой най-рядък от Земя. Ухание Мое, крепка радост в дълбина Ми.“ (И разтваря обятия. А тя, държаща още букетчето от бяло кокиче, се доверява на Неговите ръце.)

”О, ела, ела, светла Моя зора, ела, разпервам Аз крила и те в мощ приютявам завсегда. Ний двама ще ухаем във вечността, младост не ще побегне, ни пролет лъчезарна. Ела, ухание Мое, ожидание на вси сърца, ела под Моите крила, птичко малка в пролета, ела в пролет и свий гнезденце на любовта. Ела, сложи главица на ранени Ми гърди. Нек сърце ти в мир тупти пред Моите очи. Ела, отварям ти навек Сионови врати и в нова Земя, под ново небе ще те въведа. В града на съвършенство и красота пролет е, не увяхват цветя й песен се пее на любовта. Ела, ожидание Мое, под Моите крила, ухание нежно от таз Земя и свий глава. Поднасям ти целувка свята от святи устни. Нека в олтаря плам буен гори, огньове жарки на любовта разпалвай ти. Ето, пред тебе съм Аз, възлюбения твой Спас, Лъва Юдин в сила и Мощ и на теб ще бъда смел Вожд.“

И обгърнал Мария в обятията Си, тя, потрепваща в нощта от неочакваното щастие, запява: ”О, свод обсипан със светила, нежна музика сред Всемира, Слънце ярко на деня, ще ли облак тъмен засени щастието мое? Кажи? О, дълго чаках, дни и нощи, времена отлетяха във векове, преминаха родове, но Теб, Любими, не зървах сред редове. А буен плам гореше в моето сърце в огън любовен – копнеж на младостта, обгарящ ми дълбина. И чаках да се явиш Ти в моята страна. Как да изразя сега щастието мое? Скрий ме под Твоите мощни крила. Ето ми сърдечна дълбина. Сърце ми – олтар на любовта, плам свещен на искреността, вярност в постоянство на светостта, в чувства святи на любовта. Ето, Любими, поднасям устни си неосквернени, ний двама навек ще сме съединени.’

И навежда се Михаил и нежно я целува и сливат се те в една целувка за вечността.

И Михаил запява: ”О, агне бяло в девствена чистота, жертва на олтаря свят на любовта, полагам устни Си върху устните твои – печат да бъде целувката ни свята. Нек пламне твоето сърце и в плам сияен се яви пред небе. Днес простирам ръката Си ранена и поемам нежна ти снага, факло горяща, в огъня на любовта. Неугасващ плам на верността, пред олтаря свещен да грееш за Мен сред мрака в сила облечена под закрилата Моя. О, стани сега и блясъкът ти нежен нек озари Земя. А в нощ на огнена борба, бори се, бори се, смела бъди и вей знамето високо, воювай с вяра, вярна в любов към небеса и победи ти, невясто Моя, за вечността.

Мария все още е стиснала в ръка букета от кокиченцата бели. И гласът й нежен затрептява в нощта. ”О, щастие мое, неподозирано досега, къде ще те зърна пак аз, ако ме не заровиш Ти в лехите Твои. Запейте песента на ухаеща хвала, цветя на любовта моя – кокиченца бели, в правда велика разцъфтели. Уханието ваше звездите сияйни са обоняли. Днес вий сте булчина прикя, цветенца на радостта, мое нежно огърлие на врата. Нек правдата, явена от вас в белота, сияе във вековете, непотъмняваща сред родовете за во век във вечността. Ухайте във вечна пролет на младостта, облечена е тя в багри на дъга, правда я предвожда – момина сълза. Днес нося ви кат наниз скъп на врата, скрита съм под Мощни Му криле, а вий сте украшение мое. О, красни мои цветенца, в багри най-ярки сред леха, ухайте в пролет пред милостта велика на небеса, кокиче бяло, момина сълза. Ний двама сме сляти в целувка една. Ухайте вие и за бъднина, нек ухаещата хвала стигне светлите небеса!“

А Михаил в ответ запява: „О, възлюблена Моя в съдба, избранице Моя на милост и любовта, днес отлитам, да се облека в одежда на вечността в сила, огън жарък на Мощта. О, чакай Ме, чакай Ме ти, факло пламтяща. В нощ тъмна грей в борбата зловеща, нек блясъкът на любовта твоя озари нощта. Целуванието свято нек ти бъде печат от устните Ми святи. Нека в сърце ти огнен плам гори – нека печат на чело ти свети и в огъня на борбата о, годеницо Моя, ще се увенчаем ний двама с венци на нетленни съдби с победи славни над вражеви злини. И в царството Ми вечно завсегда ще грееш ти, звездице светла в небеса. Леха ще си с непрецъфтяващи цветя. А потоците от твоите две очи, що лееха момини сълзи, ще ги навек заменя със струите сърдечни на живота вечен в двори на Отца. Амин!“ Мария в ответ пак запява: ”О, тук сега, пред олтаря свят на любовта, като жертва всеотдайна на верността, аз, малка Твоя годеница, горя в огъня неугасим на любовта. Отдадох Ти устни мои – огънят свещен на целуванието Твое над тях гори, печат за вечни съдби. И чрез Духа Ти незрим с очи виждам бисерни врати, на Ерусалима нови Твои вечни съдби на нова Земя под ново небе, щастието мое, което Ти сгради с огнени стълбове и врати. О, ручеи непресъхващи, листи неувяхващи от дървото на живота вечен. О, нощ тъмна, мрачна съдба над осъдена Земя, бягай, бягай далеч в тъма, отлети, не се връщай нивга ти, да се скоро зора зазори, ден светли лъч да озари. И в миг на зеница да се навек преобрази годеница. Да се разруши преградата на плътта. Да се яви зефирът на младост неувяхваща под яркия плам на Дух Святи в пътя на спасителния план, отвеждащ ме във вечни Ханаан.

О, ожидание мое, минаха векове с непростени грехове сред редовете на родове, мои удове. Но днес ярък Лъч ме осия и скъса оковите тежки на греха. И мене, пленница, изведе ме на свобода. Решена е моята съдба. Небе с Глас затръбя, волята свята на Владетеля на Всемира извести на Земя и буен плам в дълбината моя загоря. О, устни Ти святи, възлюблени мой – праведна везна – мой вечен покой. ”Вярна си била“ чух Гласа Ти свят над Земя. Златен лъч освободи ме от грехове натрупани от векове. И наниз скъп приех на своето вратле. Огърлие бисерно сияе пред небе, родове оправдани от векове. Но и то бледнее пред бисерни врати, стълбове Ерусалимски на вечни съдби.

Сияние Му свято на правда свети, праведна везна на вечна съдба, огърлие бисерно, дар от векове, перли отбрани от морски дълбини, ухаещи ониксови съдби от всички времена, сияйте в нощ тъмна на моята гърда, всемирни мои съдби. В тях буен огън гори, плам най-мощен в съдби, неугасващ на Любимия от устни святи – целувание свято, днес над Земята пламти.

О, факло Моя, възлюбена Моя съдба. Смело ще полети ротата Ми в огъня свещен на любовта. В пурпурно сияние на Силата Моя ще воюва в свещената борба, изкупваща за Ханаана народа Мой избран от Земя!“ Чува се хвала от всемирни множества да се носи в небесни широти (хор). ”О, хвала! Алилуя в хвала. Алилуя в хвала! Пеем ний небесни множества. Жертва е тя благоуханна на олтаря свещен. Сияе в огнен плам на младостта, олтар й сърцевина, изпълва я любовта и навек ще сияе чрез човек. Ще мине през пурпурни врати, на Ориона могъщи съдби, ще сияе в плама на Сиона. Милуя в хвала! Алилуя в хвала! Тя Сионов е олтар, сияе в свещен плам, пътник свят за Ханаан. О, ний небесни множества, пеем Милуя. Милуя! Милуя завсегда. О, слава во вишних кажи, навек си Моя ти! Амин! Алилуя! Амин! Алилуя.“ И чува се Гласът на Михаил:

”Лъч сияен в младостта на пролетта, ухание на вечността. Иди! Иди и покажи се в огнената борба ти. Яви плама свещен на пурпурна одежда твоя – висона бял на правдата Моя в блясък сияен на милостта. Нек лъчът злат навред сияе и озари земни дълбини, да покаже верни съдбини. О, буен плам в теб гори, войнство Мое в свещена съдба, на бедро ти мечът на Дух Святи свети, навек Моя си ти. Яхнала си бял жребец, грива Му златна до нозе, слово Ми, остър меч сред родове, воювай и победи в сила Моя ти. В теб олтар свещен пламти. Сияние могъщо отваря врати в шествие на пиршествие Мое, в Ерусалима нови влезни.“

”Алилуя”. – Чува се хор от небесни множества. ”Пеем ние песен нова на младостта, нестихваща симфония на вечността.” Чува се над Земя в Сила Мощ на славния Вожд: ”Само зефирът лети в небесната шир и ефирно разнася на вси съдби истините Мои. Като музика небесна звучи Той – Глас всесилен на небесната власт екти: “Землю, над вас отворени са Сионови врати. А тя на олтаря свещен пламти. Шествие небесно, полети и даровете святи й отнеси – обещания Авраамови, чакани от векове. О, обгърни я буен плам на Моите мечти. Сило Моя, задържи я в десницата си докато тя воюва и победи. И кат победител в миг на зеница я преобрази в нетленни съдби. И навек и завсегда Аз чакам я сега в царствена одежда – удостоение от Отца. И над Израилевата земя, Той Цар е завсегда – лъвът от Юдино коляно – смел Воин на вечността.” “О, жизнено мое дихание, ела, ожидание на векове, да те обгърна в огнения плам на любовта – горящо ми сърце. И в облака бял сред лазурна синева, що човека е видял, да се съединим за вечността за до един. Ний двама, любими, ще литнем в хвала в шествие- седемдневно към небеса в пира сватбен на Ерусалима нови – вечен мир. И ще летим докато навлезем в златен чертог на Нашия Всесилен Бог. И тогаз буря стихийна ще се разяри, над Земя язва седма ще връхлети, плевела в нивата ще окоси – на врага неправди вси. А Земя ням свидетел ще бъде завсегда с потайни си дълбини, както в. древност – в Ноеви дни. И това ще бъде съдба от Всевишната праведна везна – мярка на личните дела. И тя ще отдаде за всички родове, че в нейна дълбина свил бе враг свое гнездо, развял бе знаме свое на смъртта – трон му беше Земя.

О, вий, спящи в пръстта, не ще ли се събудите и зърнете шествие, поело път към небе в първото възкресение? О, миг, не ще ли дойдеш ти, час на съдбата небесна и да зърнат вси величието на небесата? – Христа увенчан като Цар над Земята, в новоизкупена съдба.

О, Велики мой Вожде на Израилева войска. О, лъве Юдин в царствена съдба, Вожде на личен Твой свещен отряд, води Израиля Ти към вечни му съдби. О, в Теб буен плам гори – плана Сионов осъществи в правда на лични Ти съдби. Огнени везни, навек Ерусалимски новоизградени стени, сиянието ваше е правдата вечна – о, любими Твой, най-свят дар.

Аз, лична съм гвардия Твоя – Сионов свещен олтар – Твърдел – царствена крепост на Юдиния цар Христа. Пей в огнения плам на Дух Святи и като овчар води Израилевите войски, пътник по план към нови Ханаан.

В нощ тъмна сияние Христово съм за съдба, с плам свещен в гърди, водя борба за осъществение на Спасителния план.

Хор от войнството: ”Алилуя. Пеем ние Алилуя. Пеем хвала. На могъщия Творец отдаваме хвала за милостта Му велика, чрез Вожда наш Михаил, Княз над земния прашец. И свеждаме чела пред милостта Му велика, Изкупител за вечността.’

”О, Амин! Алилуя. С букет от бели кокичета в ръка, облечена в сватбено трусо на снага, с венец от момина сълза, повежда я Той като Негова невяста в съдба, към олтаря свещен в узаконение завсегда.“ А в тоз момент, когато цялото небе пее и хвали Твореца Всемогъщ за милостта Му велика, Мария и Михаил са коленичили пред небето в благодарствена хвала за милостта Му над цялата Вселена, над Земя и земния прашец. И в тоз момент небе им свива нетлен венец. Станали на нозе, те с нежност се целуват и Михаил повежда Своята любима към олтаря семеен, преди да се съединят, да изпросят благословението на Отца и да благодарят на Всемогъщия Бог Отца, Он, изявен над Земя като могъща светлина, за голямата Му милост над тях двама. Така духом съединени те навлизат във велики съдби, отправящи тиха молитва пред небеса Михаил поема нейната ръка и поставя залога на съединение – златна халка – съботата свята. На малката ръчица на Мария заблестява камък брилянтен, единствен над цялата Земя. Тоз пръстен е скъп дар от Неговия Баща и е символ на могъщо духовно съединение между Жениха и невястата.

Навън се зазорява. Чува се песента на славея, хвалещ Твореца на небеса. А Михаил, обгърнал Своята любима, тихо запява: “О, светла се зора зазори, събуди се Моя възлюблена!” И обръща се да я целуне в покана за земно узаконение. Стигнали до телефона, Михаил отпуска Своята невяста, сяда на близкия стол, грабва телефонната слушалка, съобщава на Гавраил за взетото Си решение, сложено в изпълнение. Михаил моли Гавраил да се заеме с уреждането на земното узаконение и да го яви пред небе и Земя. И чува се Гласът Му да трепти: ”Тя веч е Моя и Аз неин завсегда! Гавраиле, Гавраиле. Днес се светла зора зазори, бяла гълъбица свари на ранени Ми гърди. И пия Аз ненаситно нектара от устните й свежи. А над нас чудна роса ръми. Гавраиле, братко Мой, тайната Моя пази, всичко за узаконението приготви. Че в утро, събота свята, Аз извеждам извън стрехата невястата Моя на съдбата, пред очите на вси, за земно узаконение. О, Гавраиле, Душе Святи, Ти важното приготви. С документ за признание в узаконението снабди ни Ти, с печата на Моя върховен щаб от Нашия небесен свят го подпечати. Ето Ти мярка – везни, до Михаилов и Мариин Лик ги постави, печатът на правда на великия Наш Отец нек ни придружи. На Теб възлагам, братко Мой, в пълно удостоение с печата златен на светли бъднини. Ти Сам документа изработи. И като поданица на Нашата страна нека Мария да е благословена завсегда. Но моля, тайната на вековете, скрита от родовете досега, запази докато Аз, Михаил, Сам я изявя. А сега, нек лъч сияен я осияй с печата на небесната страна, да я запечата за всегда. Днес светла зора се зазори. Небесен лъч Земя освети, и над цветната леха брилянтна роса се яви. Наросиха я женихови роси в праведни съдби.“

7. ПРИГОТОВЛЕНИЕ ЗА УЗАКОНЕНИЕТО

И така, двамата приятели и братя навлизат в приготовление за узаконение на Мария с Михаила. Мария, озарена от щастието, което идва като птичка крилата над нея, подрежда новия си дом. На пода постила три виневи килими. Нежна музика се чува, излъчвана от голям радиоприемник. Мария поддържа непрекъсната връзка с Михаил, където и да отиде Той. Тя с голяма любов постила леглата, извадила даровете на Он два огнено розови юргана, обшити със синьо, лежат върху леглата. Във всеки ъгъл поставя ваза с ухаещи цветя, откъснати от земната леха на Мариината градина. И в трепетно очакване, Мария ту тихо, ту повишава нежния си глас пеейки хвала, ожидаща мига, когато Михаил ще се яви на прага: ”О, хвала, хвала. Хвала на Всевишния да е завсегда за великата Му милост над моята родна страна. Хвала на Всевишния Бог, мой Баща чрез Михаила, за голямата Му любов към духовний Израил.

О, Михаиле, Женихе мой, прегръдката Ти нежна – светла истинна съдба, любовта Ти пламенна обгърна ми снага. Ний духом се съединихме завсегда. Жизненост в мен затрептя. И стягам се за път към вечността. О, утро светло, светла зора, засияй зорнице на ранина. Че с трепет очаквам да чуя Гласа Му свещен и да изведе мен завсегда към небесната страна. Високи небосводи, Михаилови чертози, огнени пустини, океанни дълбини, балкани, полета, низини, навред ще Го следвам неизменима ще бъда завсегда, невяста вярна Негова.” В тоз миг телефона зазвънява. С вълнение Мария се приближава. Поела телефонната слушалка, тя чува Му Гласа. Михаил я предупреждава, че всичко около узаконението земно е уредено и Той скоро ще се върне у дома. Мигове ги делят, но Мария, застанала на прага, сякаш не вярва на голямото щастие, което е дошло над нея. Тя с трепет очаква Своя Любим. И ето, Михаил идва към нея. В ръка държи документа за узаконението Му с Мария. Тя вече е Негова законна жена. Зърнал я, чакаща на прага, Михаил запява: ”О, гълъбице Моя, надарена с гълъбови крила, птичко лекокрила, свий се под могъщи Ми крила. Его, нося те Аз вече на Моята плеща, с Могъща Си десница път Ти чертая за вечността. Ела, възлюблена Моя, и благословението на Отца Мой и Твой приеми го ти завсегда. О, м, малко цвете, оросено от късната роса, Моя си ти завсегда, законен жител на Моята страна. О, розо Моя, разцъфнала в светла зора, оросена от росните капки на небеса, над теб покрова Отцув се разпростря. Дъгата заветна над теб засия в седмоцветни багри над Трона в правда завсегда. Милост и любов приеми за вси. О, благословена си ти. Подай ръка да те отведа в Моята страна, да скъсам връзките ти земни и да ти обвържа снага. Когато те поведа към светлите небеса, да се не намери нишка да те тегли към Земя. Марийо Моя, с теб се узаконявам пред закона на таз страна. Откъсната си веч, о, розо, с двуострия Ми меч, ти си в Моята ръка. И отсега не ще има власт над теб земният княз да те унижава пред нас. Покрова на Отца – печат на лъчезарната страна е разпрострян над нас завсегда.

Марийо, Моя утринна зора, цвят росен в леха, Моя си завсегда на два завета скончаеща съдба. С корона на глава, пръстен – халка венчална на ръка, две пъти на гърда. Ще кърмиш ти чада на любовта Моя, вярна в постоянство на светостта. Ела, ела, любима Моя. Ето, давам ти обещание, във вярност на думата честна Моя вричам ти се сега!” /И тук Той й подава паспорта за поданство!/

О, вземи, вземи го ти! Печат ти е и с всички права на родината Моя те узаконява. И приема те Моят свят – Отечество Мое, на Отца благоволението е да те отведа в небесний мир, за вечен пир. Амин.“ Стопява се сърцето на Мария от милостта и любовта на Михаила! С лице, озарено от светлия Лъч на деня Мария, поела в ръка документа, запява: ”О, лъчо сияен на деня, слънце ярко грейнало от небеса, повиваш ме днес във воалите бели на светлата зора. Ти ме удостояваш с печата на вечността. О, мое щастие, Михаиле, как Ти това дяло поде, че ето узаконението е веч в моите ръце. Невяста съм Твоя, повита в повоя на милостта на Отца. Невяста съм и в тоз час Ти се обещавам, завет на вярност пред небе явявам, че ще Ти бъда вярна завсегда. Михаиле, любов моя, Ти днес прогони скръб, тъга. Осия ме лъчът на правдата Твоя в обет на Твоя свят завет. Днес ето ме, аз съм Твой олтар, а Ти в него сияние на огнена жар. Ти, като слънце ярко пътя озаряваш, в Спасителния план съдбата моя явяваш. Ще Ти лея аз хвала, без скърби и тъга, без сълзи на две ми очи. Свидетели мои са небеса на щастието мое и радостта, че родина моя е родината Твоя. И в милост и любовта, в Отцувите двори, ще бъдем навек щастливи двамина. О, нежен цвят на любовта, лилийо бяла сред блата, лъч светъл увенчан в съдба, днес аз пея песента своя без тъга в щастие на завети два: Синай – свят закон на небесната родина и Голгота, където Той жертва свята стана пред закона за мнозина. А аз – о, аз съм Негов дял за небесния предел. Светла зора се зазори. Омара бяла лехата покри. Лъч светъл – ме пови, младостта ми ороси с жасминови роси, с корона теменужена ме украси. Теменуга и Жасмин – два завета, покров в един, над стежанието небесно до един. Лъчо златен, двуостър Меч, вам пея хвала завсегда. Макар че идеш отдалеч, о, ти отсичаш глеч, мрак и тъмнина сред таз планета Земя. О, хвала вас, небеса, тя е веч в моята ръка картата с разрешение на отечествени права – пътник съм за лъчезарната страна. В почит и удостоение ний двама сме в съединение. Той мой е, а аз Негова за во век до човек. О, хвала, небеса за милостта велика към мен. О, Михаиле, мои светли бъднини, Отца роден Твой, Той е и мой. Води ме, Любими мой, в родната си стряха, да свием огнище свещено. О, Любими мой, светла утринна Звезда, Лъч светъл на милостта, увенчание мое завсегда. Теб приемам аз сега и отричам се от света на мерзост и греха.“ От очите на Мария се стичат сълзи, но те не са на скръб и тъга, а радост изпълва й душа. А Михаил, протегнал ръка към Мария, реди в песен слова: ”О, възлюблена Моя, помни, че днес откъсвам те от Земя, розо от росната леха. Уханието твое лети в лазурна синева и нежно се покланя пред Трона на Отца, на всяка правда и любовта. О, Той обоня уханието твое и се наслади. Но ти помни: нямаш веч дял със Земя, от днес раздели се с нея ти за вечността, поданица си на лъчезарната страна. О, хвала, хвала!“ И застанала на колене пред Михаил, по Марииното лице се стичат сълзи, които падат като брилянтни капки пред нозете Му и чрез нейните устни сякаш Му говорят: “О, ний, сълзи от Мариини две очи, сме два свидетеля на нейни дълбини, на тайните й, издирени от Дух Святи и в свидетелство се стичаме и чрез нас тя се обрича – с вяра, вярна, вярна да е тя завсегда. О, ний, потоци два на очите Мариини, две светли зари – ний два завета сме на святостта в сърцето на Мария, днес свихме корона за вечността. О, Аз, Теменуга съм – Синай, вечен рай, а Аз, Жасмин – заветът нов чрез Сина на Он. Роси ще орося, Земя ще освежа, човека на греха в спасение ще изведа. Амин!“

Унесена в песента, Мария не усеща, когато Михаил се навежда, коленичи пред нея, обгърнал лице й с двете Си ръце, целува я по лице и с устните Си сълзи й отронени поема. Пее Михаил сега и я вдига на нога. Ето, тя е любима, и двамина с Михаил са дар свещен в един олтар. И чакат ден светъл да изгрее, събота свята да се. яви, да поемат път в святия закон пред небеса. И отново да се върнат у дома на Адам и Ева, в мира сред райския пир. Амин.

”О, капчице росна, щастие Мое, брилянтно огърлие, умий си снага в росните капки, наросени в зората над багрени цветя. Омаро бяла, родена в ранината, повила си й в ден светъл снагата. Лъч светът, обвързал си я кат сноп жетвен от Земята. О, тя е Моя навек и Аз Неин Съм. “ Амин. Моя росна китко, ухание свято, оросена в зората ранна, откъсната от лехата, в пазуха Ми скрита, где рубина Ми свят за тебе бе пролят сред Земята. Ела в прегръдка Ми свята и положи си главата, Гълъбице Моя, под мишца Ми яка. Че ние двама сме единни под покрова на Отца ни.“ И в тоз миг Михаил, поел Мария в двете Си ръце, понася я към Своята кола, да я изведе извън стрехата – там да дочакат съботата свята, да се явят в узаконение пред земния свят. Трябва да се приготвят три акта за оформяне на узаконението, необходимо за Земя.

И в ранната зора Михаил отвежда Мария на един висок връх, както Давид на Орново гумно олтар издигна, така и Михаил желае за съботата свята олтар да се яви сред Земята на върха на светостта, окичен с бели цветя, в удостоение и чест на Всевишния Баща за голямата Му милост над тез две деца. Михаил е поръчал да се приготвят две по 12 метра бял плат, да се разделят на четир знамена, символизиращи девствената чистота на девойката и посочили, че тя произхожда от 12-те Израилеви духовни племена, събрани под крилата на Ангела четвърти, слизащ от небето в едно могъщо единство за днес, под силната и могъща власт на небесния Глас – (Пети Борец) Дух Святи и 10 заповеди. Михаил е разпоредил още: пред олтаря свещен на узаконението да се поставят седем метра бял плат и след Богослужението в едно малко събрание да се обяви узаконението земно. И тоз седемметров плат да се постави пред нозете на невястата, сочещ на седмия период, който навлиза в действието на Дух Святи в оправдателни съдби, чрез правдата на жениха Михаил, Който води лично остатъка в Своята правда, като Негова вярна навек жена. Седемте метра сочеха още, че едва в скончание на седмия период Михаил се увенчава с невястата Своя. Михаил е поръчал в деня на узаконението да се представят 12 деца на верни Богу родители, които, като свидетели на увенчанието на невястата, ще понесат воала – съдбите на Мария, като църква Божия. Тез 12 деца трябва да представят 12-те Апостоли. Децата, като живи свидетели, поемат пътя на правдата Божия – живи представители на войнството земно на Михаил. Те трябва да се облекат в бели одежди, с венци на глава, да бъдат готови да посрещнат невястата. Децата, като живи камъни, представят олтаря, сграден на Кармил от Илия. Тез поръчения Михаил предава чрез Гавраил да бъдат изпълнени за събота свята. А Той с Мария за ръка извежда я извън града сред разцъфнали полета и там в единство на завети два, пият до насита от милостта и любовта Отцува над Земя.

А в дома на Михаил са се събрали поканените на сватбата свидетели. Всички с трепет очакват уречения час в съботния ден. Мария и Михаил са се завърнали от полето. Мария е заобиколена от любещите я верни Богу души. Всички са на колене. Деца и младенци пеят сватбената песен. А Михаил, застанал настрана, наблюдава Мария, която е също коленичила в очакване на тържествения момент на увенчанието свято, под закрилата и закона на Отца. Отворила е Библията свята и тихо шепне словата от книгата “ Естир”. Броени минути остават. Над морната Земя зората светла разстила розови крила. А Мария тихо шепне: ”Пробужда се Земята в събота свята. О, тя невяста е, с корона на главата, увенчават я лъчите слънчеви от небесата. В събота свята. В събота свята”. И Мария нарежда песента с чудни непяти досега слова: ”Зора се светла зазори. Омара бяла простира крила над върхове земни и поля. Птичка запя песен в леса: О, събота свята. О, събота свята. Бисер си в зора. Красиш цветови челца, родена в омара бяла – брилянтна роса. Леха повита в ден светъл над Земя. Събота свята! Събота свята! О, хвала Теб, Създателю Наш, за таз милост от небе, що сетно оросява земни цветове – роси брилянтни сред родове, сияние свещено над челце. О, събота свята! О, събота свята! Свята заповед Божия. Теб ще пазя аз кат халка заветна на невястина ръка. Събота свята! Събота свята! Родена в зора, омара бяла пови ден светли в съдба, ручеи бликат от земните недра. Събота свята! Събота свята! О, свята заповед Божия. Теб ще пазя аз всегда, Отцува милост над паднала Земя. Чрез теб покорна съм аз на моя Създател и Спас. О, събота свята. О, събота свята. С вяра теб ще пазя аз, роса сред есента – елмаз. Бисер на чела, корона сватбена на невястина глава. В есен плодоносна победителка, в сияние могъщо, победоносна хвала над грешния свят. О, събота свята! О, събота свята!“

Песента на Мария бавно затихва. Михаил с голяма нежност наблюдава Своята любима. Изпълнени са и двама с буйни пориви на любовта към светостта на съботното служение. Неусетно Той приближава до Мария, свива нозе в поклон пред святото небе и запява песента в хвала на небе за милостта към Земя и земното творение чрез съединение на закона и Духа в свято свещено служение!

”О, възлюбена Моя, теб и само теб признах Аз пред Отца и небесното войнство, и приех с теб нежно да се съединя и навек да си под Моите крила, ти, вярна Моя съдба, изкупена от Земя с кръвна цена.“

О, екти песен нежна по върхове и поля. Люлей се бор зелен и клони елхови. Птичка лекокрила лети в лазурна синева. Небе знаме светло развя, светли ден лъч златен огря, в победа Христа призна годеницата Своя в небе, пред Трона велик на Отца. И обещание даде да се увенчае с нея завсегда и да я въоръжи. Миг тържествен на небе – Земя. Екти песен сред гори и поля, вей се знаме на родове. Амин!

“ О, кажете Ми, флоро, фауно, гори, окичени с бор и елхи, поля с калина багрена и цветя, птички пойни и пчелички с копринени крилца, почувствахте ли зефирът да ви погали листа или зърнахте ли елмазът да сияе в дълбина късната роса, и опаса ли ви в съдба слънчевият лъч на деня? Утринната звезда – зорницата светла на ранина – Князът на мира сред Всемира, Михаил, могъщ Вожд на Израил, Победител завсегда, ще ви въведе в оправдателна съдба на благословение завсегда, и навек ще сте в царство ново с човек. Огнени стълбове, бисерни врати ще сте и вие, калинке багрена, Мои съдби. О, прекрасна ти, Моя, чрез покаяние почервеня, но чрез признание вече побеля и днес обгърната си в съдба на правдата Христова. О, кажете вий земни върхове, на пет континента украшения, океани и моря, реки и езера, чухте ли днес песента на небесното войнство в пир тържествен и хвала!“ Михаил, Вожд на Израил бе в поклон пред Законодателния Трон и пред целокупно небе се обеща да се съедини с таз девица от Земя? Хвалете небе, Земя, небесни войнства в служба сред Земя, че днес наново стълба Яковова се спуща над Земя, от херувимски крила. Гавраил се пред Трона на Отца обеща, че ще донесе дарове от небе на тоз род на Христа, изкупващ вина чрез кръвта и освободен ще е завсегда, признат от Отца и приет от Христа.

Затуй днес се носи песен небесна в небесната шир и ехо долита над Земя в пир. Чайка бяла лети над морските талази в хвала, а щъркелът разнася вест надлъж и шир из поля, че Гавраил – Вожд на небесни войнства предвожда ги към Земя с дарове за духовни Израил. Тъй летя в древност Михаил, вчера днес и утре Той е все същ.

”О, ухая аз сега сред нивата обширна – незабравка и синчец, багрена калинка, зефир люлей ми пелерина, в поклон съм в благодарствена хвала, пред Трона Всемогъщи на Отца: Поклон и хвала! Поклон и хвала! Аз, нищожна паднала в грях планета Земя, днес в удостоение, чрез Христа, получавам дарове – правдата Негова. О, моля се в обещание, да се не оскверня, за да се явя в небе пред престола на благодатта, обгърната с правдата, мира и любовта на Всевишния. Поклон и хвала в царство и държава завсегда Вам и само Вам Троица пресвята, благодаря. Амин!

О, недостоен съм прах под нозете на Сина Божий, за да се с Него съединя за во век – веков. Ето ме сега под Неговите нозе, нек ме стъпче с Величието Свое, за да се сравня с нищожеството мое. Но по милост на Отца, чрез кръста на Сина, о, аз чувам днес на небе Гласа. Ето ме мен, прашецът под Твоите нозе.“

Мир! Мир! Мир и тишина една минута на небе – Земя. Невястата е в поклон пред престола на Отца, чрез Стражева хвала и поклонение, като прашец от вси съдби. Слава, слава, слава во вишних! И чу се Глас на Всемогъщата Законодателна Власт пред Сина и войнството небесно: ”О, благословена навек бъди, невясто ти! Чрез смирение ти Му се поклони и сега прободената Му ръка поеми. И за всегда бъди Му ти вярно войнство – вярна съдба, род изкупен чрез кръста – невяста, докато се явиш в небе пред Мен и те вградя като невяста Негова. Амин! О, благословена 7 по 7 бъди от Всемогъщия Вседържител на Всемирни съдби. Амин!“ Покланя се цялото небе в признателна хвала и цялата Земя, чрез стражево служение в блюда на почитно употребление. Амин!

Съединени ний сега, ръка за ръка, о, Любими Мой, в правда и слава Твоя, двама сме завсегда.“

”О, съединени сме ние двама завсегда пред Трона върховен на Отца, любима Моя, любима Моя, и пеем песен на хвала за милостта и любовта на Отца!“

”О, хвала, хвала!“ Пее небесно войнство пред Трона велик на благодатта – ”И заявяваме съдба, че съединени са те двама пред Върховния Трон на благодатта. Вождът на Израил – Михаил и войнството Му от Земя кат девица, в една прегръдка на съдбата пред небето и Земята.”

”О, хвала, хвала, пеем ние сега небесни множества пред Законодателния Трон велик, обвити в правда и мир, Мария и Михаил – Вожд на целокупния духовен Израил.“

”О, хвала – пей небе, Земя – океанна ширина, полска низина, чухте ли вие, високи планини, в обвивки ледени, балкани и поля, цветя и ручеи от планински недра, чухте ли песента? О, как пее небе, Земя. Как хвалят небесни войнства Трона Велик на Отца? Чухте ли, песъчинки нежни, снежинки небесни над върхове и поля, как зефирът нашепва нежна съдба! О, кажете ми, чухте ли песен на съединението на двамината! Чухте ли как пее Колорадо и разказва на Ниагар, а Замбези оглася за техния чар! Разказваха екваториални цветя в пустини жарки. И сияше в небесна светлина, рано в зора, небесната роса, а зорницата светла с ярък блясък осияваше чела на лилии бели сред изумрудени салове сред тъмните блата и всички знаеха сред Земя от три пояса съдби на флора, фауна и човек, че те двама са в прегръдка съединени, признати от Отца, под могъщото Авраамово обещание на благословение пред небесни войнства и множества. А сега, погледнете към небеса, стълба Яковова се спуща от херувимски крила! Яков навлиза в съдба и с две сестри се съединява и навек се благославя.

О, хвала! Хвала! Хвалете вие, небесни войнства, слънце и луна, хвалете Всемогъщия Вседържител на небе, Земя, за любовта Му безгранична над Михаил и Мария, в една съдба!’

О, хвала пеем ний сега, и блясъка си ще намалим за всегда, небесни войнства – множества, рой светила, че от ден на ден в слава ще заблести годеницата Негова, облечена завсегда в трусото сватбено на белия висон – правдата Негова!“

”О, кажете ми, небесни множества, как стана това, че аз се намерих в прегръдката Негова, Михаил – Княз и Вожд на Израил?

О, Михаиле, кажи ми, възлюблени мой, как стана това, че аз съм в Твоята ръка? И виждам Престола на благодатта в сияние на дъга, в Съд и правда? О, любими, кажи и в нощите потайни ела, аз ще Те в гърда си приютя, чрез Духа Ти Святи ще се сплотим и ще се приготвим за пира вечен! Амин!“

”О, любима Моя, чрез смирението твое ти Ме призна на Земя пред човека – тлението, пръстта, а Аз те признах на небе, пред Отца – нетлението. А сега чакай Ме пред стълбена врата, с дарове, ожидани от векове, да ти пратя от небе!

О, Гавраиле, Гавраиле, ела! Аз, Михаил, Княз и Вожд на Израил Те моля пред Отца, поеми ръка на възлюблената Моя и я въоръжи с милостите вси на Отца Моего, обещани в древността на Сара и Авраама. А днес чрез Исак и Ревека яви се Яков. И отнеси Ти тез дарове, обещани от векове на човешките родове. Тя, Мария е навек Моя! Въоръжи я, натъкми я с пурпурния висон на снага, с девет дарби на Дух Святи в ръка. И пред стълбеното стъпало Ти я отведи и й покажи стъпки по стъпалата вси, за да се приготви за в ден на преображение,в сватбения пир, в сила на Дух Святи да се яви пак пред Мен!’

”О, поклон! Поклон ! Поклон! Поклон пред Всемогъщия Трон на правда в закон. Покланям се Аз, Гавраил, и се обещавам да въоръжа Мария – Израил Трети – народа на Бога живаго завсегда. Поклон! Поклон! Поклон!

Пей небе, Земя! Днес Михаил повери възлюбената Своя на Гавраил. А Гавраил е, Който на Мария се яви в древността, на Захария – в храма, с блага вест! Мария помаза Михаил, чрез Гавраила за великата жертва на върха! А сега, победата Своя пак нарече я ”Мария” личния си любим свещен отряд. О, къде сте вие, пророци древни? Данаиле! Йоиле! Настанаха дни на съдби, ето, Михаил – Княз на мира и вожд на Израил днес се пак яви и Мария на Гавраил повери! Амин!

”О, Гавраиле, прости, ако духът мой Те натъжи. Още съм в плът и кръв на Земя, прости ми завсегда. О, Ти служи на рой Божи светила, а сега и на мен в сетнина. Прости и ела в огнено ми сърце, олтар ми е тяло, обречено за небе. О, ела, ела, Гавраиле, и яви ми що лъчезарен Михаил Ти възложи чрез Дух и Истина яви. Амин!“

8. УВЕНЧАНИЕ НА МАРИЯ И МИХАИЛ В СВЯТО СЪБОТНО СЛУЖЕНИЕ

(Извеждане на Мария извън стрехата, в булчина одежда)

Събота свята – седми ден!

Огненото слънце опасва с лъчите си Земя, както сноп жетварски я обвързва. Цветната леха ухае. Птичи хор извива песни хвалебни към небеса за милостта велика на Твореца! Чуват се хвали към Създателя от всички земни творения:

”Събота свята! Събота свята! Слава на Създателя на всемира за милостите Му безкрайни над планета Земя!’

Велик ден е на благоволение и благословение свише от Създателя на Всемира. И полага се печат над вси творения Творцуви, а те се покланят в признателни хвали за милостта Му велика над вси. Днес е ден на велика победа. ”Събота свята! Събота свята!“ – Пее зефирът сред небесни ширини и в ефира се носят песни и хвали в Негова чест. Пеят и славят Твореца птички и тревички, вси единни с човека.

Тържествен ден е за човека, преминал във всички времена. Строени във векове – Земя – невяста, очаква жениха свой да сё яви в победа на съединение в съдби. Пред вратите на Марииния дом се строяват три коли, окичени с цветя. Ясно е, че тържеството е в чест на невястата и жениха.

Наистина, денят е тържествен – на милост и любов. В съботата свята Михаил извежда Своята невяста извън стрехата, пред очите на всички присъстващи от Земята, в седмия ден на велико благословение Творцуво. Михаил е решил да отдаде хвала на Отца Си чрез сватбения пир, устроен в съботата свята. Колата на Михаил е украсена с две знамена над двата фара и окичена с много цветя. До нея са спряли още две коли – тази на Гавраил и една за гостите. И трите коли, украсени по един и същи начин, сочат на голямото удостоение на Михаиловата невяста, която всеки момент трябва да се появи. Михаил е добре познат в тази страна и особено Го знаят всички от квартала, където живее. Поради знатния Му произход и далечната страна, която представя, народът Го нарича ”смелия Юдин Лъв, борец за правда сред племената“. И сега, в този миг на Своето щастие, Михаил разкрива тайната на седмия ден с голяма тържественост, в чест на Твореца Всемирен. Чрез Своята сватба с Мария, която се изпълва в святата събота, Михаил почита открито заповедта четвърта от закона. Той извежда Своята невяста в земно узаконение в седмия ден съботата, в чест велика на Законодателя Он!

А Мария изявява почитта към Отца си в съботата свята, потънала в ефирните воали на девствената белота, с венец от момина сълза, в благодарствена хвала! Тя нежно притиска към гърдите си букетчето от бели кокичета, които над сватбеното трусо приличат на бели нежни звънчета. А поканеният да участва в сватбения ритуал народ ликува в момента на извеждането на Мария от дома. Народът ясно разбира, че всяко скъпо щастие на Земя се дължи само на небесна милост, показана на човека от Твореца. Всички с трепет очакват да видят с очите си удостоената от небе всемирна невяста на младоженика. Сияние могъщо от небе, сноп слънчеви лъчи се сипят над вси. Светлината обгръща с необикновена сила малката група от сватба и сватбари. Хванал лод ръка малката невяста, Гавраил смело я извежда. След тях с бавни стъпки идва Михаил със следващите ги гости. Колите, очакващи шествието, приемат младоженик, невяста и гости. Сватбеното шествие се отправя към ”Редута” – определения връх, където трябва да се извърши бракосъчетанието. Михаил отправя поглед към Мария, която, малка и плаха, се е почти сгушила до Гавраила. И тихо отдава хвала на Твореца на Всемира за голямото удостоение, с което е почетен – да се увенчае с таз чудна девойка, пред небе и Земя!

СВАТБЕНИЯТ ОБРЯД

На върха ”Редута” се белее малка стряха, празнично украсена. Много гости и случайни минувачи поглеждат към улицата, от където се очаква да се зададе сватбеното шествие. Пред малката страда са се наредили представители на много легации, дошли да почетат венчалния обряд на Михаил и Мария. В малкия салон владее пълна тишина. Всички са в очакване да видят малката девойка, която е така щедро надарена от небето – да приеме овенчание всемирно с тоз чужденец, оказващ й невиждана до сега чест. На четирите стени на малката ритуална зала, която е малък свещен олтар, са спуснати четир знамена дълги по 6 метра от бял плат. Те, в единство, сочат на 12-те плътски и 12-те духовни Израилеви племена. В средата е поставена маса, отрупана с цветя, в чест на Всемогъщия Бог, в седмия съботен ден, съединени в един квадрат на Ангела четвърти, чрез Глас, в чин на ”Пети Борец”. Всичко, което е представено предмети и цветя, символизират съдби. И чака се булката да се яви. А ето, настъпва мига на самото сватбено увенчание. Голяма сензация в града е, че именно в седмия съботен ден се извършва сватбения обряд. Обявено е, че това дяло, като свещено служение, се извършва в чест на Владетеля на Всемира за голямата Му милост над целокупната земна творба чрез овенчанието на таз двойка влюбени. Часът е дванадесет без една минута. Вратите на малката зала са широко отворени. Чува се звук на тръба в знак на покана към всичкия евангелски свят от тази страна и град, за да се явят като свидетели на сватбения обряд, който е неповторим по тържественост. Особено се потвърждава голямата любов, която съществува между двамата младоженци, невиждана и нечувана до сега и предаността на невястата към своя жених. Настъпва уреченият за свещеното изпълнение на служението час. Младежите, наредени отпред, подемат песен за Едема, за благословената двойка Едемска. Те хвалят Всевишния за милостта Му, изявена над брачната двойка. Невидима сила раздвижва присъстващите и те мълком оформят пътека за сватбеното шествие.

Най-отпред, облечен в униформа на военен пълководец, пристъпва Гавраил, хванал под ръка невястата – Мария. А тя, окичена с цветя, със сватбена корона на глава, сияйна в девствената си хубост върви бавно до Гавраил, като се старае да изравни малките си крачки с Неговите. А Гавраил я отвежда към олтаря, където трябва да се извърши служението на бракосъчетанието. Мария е рядък бисер! Сватбеното й трусо е окичено с цветя и се разстила над Земята като бяла омара над цветя от земна леха. Дванадесет деца го носят след нея, които символично сочат на дванадесетте апостоли Христови. Облечени в небесно сини одежди, те тържествено следват сватбения кортеж (шествие), държейки сватбения висон на невястата, който има необикновена дължина. Дванадесетте деца са като дванадесет скъпоценни камъка, положени на Кармил, които се вграждат в един свещен “Илиев“ олтар. О, каква голяма милост е над всички, а над 12-те деца стои голямо удостоение. Те са необикновено щастливи да имат дял в тържествения сватбен акт на узаконение на таз необикновена двойка. Сватбеното шествие бавно навлиза в малкия салон – зала на изпълнение на ритуала сватбен. След Гавраил и Мария, придружени от децата, които ги следват, пристъпва женихът Михаил със Своята свита от съотечественици, които се мамират в тази страна. Между гостите се вижда и Лао, която все още не вярва на очите си за това което става. Гавраил отвежда Мария пред олтаря, обръща се към Михаил и с поклон я оставя в ръката Му. Светъл лъч озарява лицето на Михаил. Той не скрива радостта си пред всички и пред Своята избрана невяста. Песента Едемска, която младежта пее, се подема от всички присъстващи. И в тоз тържествен миг се чува глас на благословение – човек, избран от небето, в чин “първосвещен“, изрича чудните слова, които се разливат като песен над заглъхналата тълпа. И пита ги ”Гласа” дали от любов и доброволно се свързват пред свещения олтар! Едно тихо свенливо ”О, да!“ изричат устните на двамина.

И в тоз миг еква песен в хор. Младежта хвали с жар небеса. ”О, събота свята! О, събота свята.“ И бавно се оттеглят, освобождавайки пътя, по който трябва да мине брачната двойка. Неочаквано млада жена, вижда се по скромния й вид, че е слугиня на живия Бог, се приближава пред Михаил и Мария и пред погледите на всички присъстващи превива нозе в поклон. В ръката й виси седемметровия бял воал, лицето й гори и струя на светлина излъчва тя, смела, движена от Дух Святи, постила пред нозете им белия воал и с огнени слова на благословение, изречени чрез Гласа на небеса, тръгва към изходната врата. Изпълнени със смирение, Михаил и Мария стъпват на белия седемметров воал и бавно минават през него. Над тях се излива дъжд от благодатно благословение чрез Гласа от небе:

”О, невясто, влязла в свято овенчание с Михаил – Сина Мой, благословена бъди в този миг свише от Мен, Отца Вашего и поеми път в правда на закона, удостоена от жениха Твой чрез сватбената ти одежда, твоя вечна надежда, пред очите на вси!

Днес Аз, Всемогъщ Всемирен Вседържител и любещ Баща те благославям, в единство с Михаила, за всегда. Амин! Благословени бъдете в узаконение и от днес път на свята правда пред небе поемете! А ти, невясто, вярна Му бъди в постоянство на святата любов. Жена от небе отредена Му бъди в съдба. Вярна жена на Михаила и по стъпките на правдата Моя, чрез жениха твой, както тоз воал в над твоята глава върви! Върви! Благословен бъди, воале на увенчание в правда на закона, като път свят на Михаиловата невяста. Нек през теб минат седем времена, като знамена на периодите от народи и племена, езици и колена от увенчаваща се съдба сред Земя чрез изведения в тоз миг остатък, напуснал всяка стреха, приютен под могъщия Мой покров – Аз, Отец Твой, а той, прашец Мой от Земя. Амин! О, благословена 7 по 7 пъти бъди Марийо с Михаила съединена и в пътя Му земен следвай Го ти. Бъди Му вярна до ден на Архангелска тръба, когато ще се явиш в чертозите святи на своя Баща – Он, осиновена чрез Михаил, Негова за всегда дъщеря. (Амин!)”

След като изминават и последната стъпка над белия воал от 7 метра, Божията рабиня го прибира и с любов и милост отпраща от малката стреха двамата младоженци.

И ето ги, Михаил и Мария, прекрачват прага и се намират извън всяка. стреха. За миг Михаил спира пред широко отворената врата и безмълвно повежда Своето съкровище, приемайки поздравления от всички, които Го следват, поканени чрез “Гласа”. Те наистина стават живи свидетели на таз единствена по рода си небесна сватба сред Земя. Излезли извън църковните стрехи, на открито, Михаил и Мария с любов приемат приветствията като узаконени вече съпрузи. Мария, окичена с воал от момини сълзи, прилича на лека оросена от късната роса. Тя трепти като ухаеща роза, оросена в ранни зори и свенливо се опира на Михаиловата десница. А Той – Нейният Жених, възлюбления Михаил, е като Лъч сияен, слизащ от небе, сияние на светлата утринна Звезда, здраво хванал Мария под ръка, като й обещава подкрепата Своя и за в бъднина. Към тях приижда народ поканен на овенчанието им, стоящ извън стрехата, който ликува, доволен, че е съучастник на това велико тържество.

Всички знаят, че Михаил е чужденец, не принадлежи на тоз народ, ни на таз страна. Над Него се разстила Неговата небесна родина, която Той представя на Земята. Голямата любов в сърцето Му към тази страна и тоз народ, Го свързва завинаги, и сега чрез Своята невяста, Той поема дълг да измоли милост и любов пред Своето правителство! А Мария сияе в хубостта си, от щастие свела глава над мощна Му десница, очакваща закрилата на любимия си. Неочаквано глас се чува в тоя час. И пита Гласът – как така стана, че Михаил е удостоил таз страна и от тоз народ е извел Своята любима жена, като цвят откъснат от могъщата Му ръка. Настъпва тишина. Всички присъстващи са обърнали поглед към Михаил, Който още държи Своята невяста. Дочул и разбрал добре въпроса, Михаил трепва, усмивка лъчезарна се разлива по красивото Му лице.И Той повишава Глас сред очакващите да чуят отговор на зададения Му въпрос. Как силно желае Михаил да се изтръгне сега от отправените към Него погледи. Но в тоз миг чува се Гласът отново настоятелно да Го запитва:

”О, Лъве смел, от народ велик на победи славни в завоевания, воювал в отечествена бран – Юда, народ избран, с олтар свещен пред небе. Кажи сега, как ти откри туй цвете разцъфнало в нашите лехи, рядко по хубост то цъфти. Приета ли е невястата Твоя от Твоя любещ и велик Баща?“ Миг върховен. Михаил с тържествен жест на върховното Свое щастие показва сред тоз народ, че желае да говори, да изяви Своята мисия сред таз страна и народ, удостоили Го със своето присъствие в съботата свята да участват във сватбения Му обряд. Повишава Глас в ответ, изявяващ слава и власт на небесната страна. И в настъпилата тишина се чува само Неговият Глас като небесен да звъни в обяснение за това велико явление, като невиждана до сега сватба в узаконението Му с Мария. ”Аз, Михаил, потомък от Юдино коляно, не Съм чужденец сред вас. Моята страна се разстила над вас. А аз дирих цвят, който да вирее навред. И надникнах над лехата земна на планета Земя. И дирих дълго сред всички цветни лехи, да открия разковника на любовта. И съзрях го ненадейно сред багрени цветя, тук сред вашата страна, чрез уханието му рядко. И тогаз, протегнах Аз ръка и откъснах тоз разковник на любовта, за да го наново посадя в Моята лъчезарна страна, сред нетленната леха. Да ухае за всегда, исках Аз, тоз чуден цвят. Но ранен бях на пет места, когато прострях над Земя ръка. И рубинови роси заръмяха и обагриха земни дълбини. Тогаз явиха се лехи с божури виневи. Сред тез чудни цветя израсна тя, обагрена от кървите алени, с аромат най-рядък от Земя!” И обръща се към невястата Своя:

”О, невясто Моя, в сватбения си ден увенчана с Мен, облечена в одежда на зората светла, когато прибулва с омара бяла Земята, окичена с момини сълзи. О, лилийо, увенчана в изумруден сал, разцъфтяла над тъмните води, днес теб каня да те отведа, о, разковниче Мое, на младостта, птиченце пойно в пролетта! Ела да те отведа в Моята лъчезарна страна, да те посадя в нетленната леха, обагрена с рубинова струя, за теб дадена цена.

Днес Аз, Лъва смел от Юдино коляно, в твоята страна, пред народа твой любим, признавам пред вси красни цветя сред таз земя, че ти о, разковниче на любовта, най-красно си от вси цветя. Сърце ти, кристална струя, умито в рубиновия Мой дар, с огъня на любовта, о то е за Мен свят олтар!

О, разковниче най-красно, с най-чиста девствена сърцевина, аромата ти нежен до Мен долетя в ранната зора. Ела и листи си крехки разтвори, в гърди Ми ранени скрий се ти и любовта си във вярност явена, дълбоко в Моето сърце корен пусни. Днес пред Небе – Земя, пред Вселена, Всемир и вси, ний двама сме за всегда съединени пред Божието Лице и свише удостоени да свием навек гнездице. Ела, ухание свежо от земните леки, ела, невясто Моя, в девствена съдба, ела, да те отведа в гнезденце ти на мир и любовта и там да те посадя в лехите на Отца ни, в нетленна съдба!

Днес ние с теб сме съединени чрез огъня на любовта, що в нас гори в едно могъщо единство. И като факли пламтящи пред олтаря на светостта поднасяме с вярност предаността си пред Отца. О, дихание свято, теб и само теб ожидах от векове сред редовете на много родове. А ето, днес ти си в Моите ръце. Ела, възлюблена Моя невясто, да Те отведа в одежда ти булчина в олтаря свят на верността в огнището горящо на любовта. И там, сплотени в единство на Духа, ще сияем като факли над Земя. Днес Аз твой Съм, а ти – Моя за всегда. Теб единствена съзрях, избрах и приех те от земния свят. О, сълзице момина, о, нежен цвят, на крем ухаещ в зора, амарилис багрен на честта, ти навек си Моя. Амин! Ела, облечена в одежда булчина пред олтаря на святостта, чрез Дух Святи, съединени в неугасим пламък да засияем!“

Гласът на Михаил звучи кат нежна мелодия и завладява всички присъстващи, които слушат нечувани до сега слова на нежност, любов и вярност сред таз земя. И като изповед, Михаил се обръща към всички, които са завладяни от Неговия възвишен дух и добавя, като посочва с ръка Мария, която е навела глава и чака отново да прозвучи гласа Му:

”Ето, това цвете откъснах Аз, велик Княз на мира, тук, сред таз страна от планета Земя го съзрях. А тя, Земя, паднала в грях, Земя – на буйни пориви на плътта, родила бе тоз ухаещ цвят. И чудно е сега пред вашите очи, че него Аз съзрях, тоз чуден разковник на любовта, ухаещ с мирис на младостта. И откъснах го от таз Земя, от планетата, която чака Съд да се яви и огъня на осъждение да опожари греховете й вси. А това цвете, с ухание най-рядко, е Моя награда за всегда, за него Аз платих рубинова цена. ‘

И нежно обгърнал с поглед Мария, Михаил продължава:

“Ела, възлюблена Моя да те отведа, оникс от морска дълбина, ухание най-рядко, всесъжение над олтаря свят, да ухаеш пред небесния свят. И в нова Земя, под ново небе, под благословението на Отца, Сина и Дух Свети да пребъдем за всегда!“ (Амин!)

И пред учудените погледи на всички присъстващи, Михаил повежда Своята невяста към Своя дом. Скоро те стигат пред дома на Михаил, извън легацията, който се помещава под Мариината стреха. Пред широко отворените врати, застанали един до друг, те нежно се поглеждат. И възторжен от чудната красота на Мария, омаян от Нейната девствена чистота, Михаил запява.

”О, капчице, кристална сред океани и моря, о, Мое нежно ухание, приемам, че ти си блясък най-светъл сред вода. Но блясъка ти ценен никой не съзра, ни струята бисерна, изтичаща от сърдечна ти дълбина, узна. Ела,сияние пламенно в дълбина, оникс най-рядък, бисер на любовта. Ела, в олтаря сърдечен гори жарка струя – всесъжение свято пред небеса. Ела, любима Моя, ний двама сме съединени за всегда, о, разковниче рядко на любовта. Ела в одежда на момина сълза, крем ухаещ в зора, факло горяща в тъмнина, пламъка ти опасва Земя в нощ тъмна ца огнена борба. Бори се, възлюблена невясто Моя, бори се и победи и за всегда любовта Моя спечели ти!“

Прегърнати, Мария и Михаил вече са влезли в дома Михаилов. Посреща ги Гавраил. Мария е в сватбеното трусо. Водена от Михаил, тя плахо пристъпва към семейното огнище, олтаря на единство в любовта им. Скоро изчезват от погледа на Гавраил, но Гласът на Михаил звучи и се разлива като нестихваща буйна вода:

”А сега, Аз съм горе, а ти долу оставаш на Земя. В ожидание свято ще горим, в любовта ни свещена ще трептим, обречени във вярност, докато дойде часа и се явя Аз, Михаил, като твой Вожд и Цар на вечността. И като победителка над врага ще те отведа, любима, в Моята лъчезарна страна. А ти остани Ми вярна в постоянство на святостта!’ А Мария Му отговаря:

О, възлюблени Женихе мой, сияние светло, огнен плам на вечността. Ела, в единство сплотени удове ми в снага, в олтара неръкотворен в мен огън свещен гори, а любовта ми в буен плам сияе. О, ела, ожидание на родовете във вековете, сило в правда на спасение могъщо за вечността, носителю на мир и любов сред Земя! Ето ме в тоз върховен час, тяло ми в принос свещен за во век явявам го аз и ожиданото Твое дихание в моего сърце, молитва ми свята пред Отцуво лице. Его, поставям на олтаря любовта на моето сърце, обвито в огньове буйни на младостта. О, Женихе мой, тяло ми, запалена факла, гори в пламъците на огъня като жертва на клада. Ела любими, че Теб ожидах от векове, в развоя на родове. И в дни и векове постилаха път, но не те зърваха те. Ти, Който дни и нощи бдиш над вси, ела и девицата Твоя приеми, че дълго ожидах Те, щастие мое – нек светилата от небеса свидетелстват за любовта ми към Теб!” Отново прозвучава Гласът на Михаил:

”Аз, Княз Михаил на мира, Вожд на Духовни Израил, в този час давам сетна заповед от олтаря свят в небеса: Да се приготви шествие и Гавраил – Вожд на войнството небесно, да посети Духовний Израил сред планета Земя. Ето, приготвени са дарове, обещания от векове, изпращам ги за Моите – Божии родове. Но ти, олтаре неръкотворен в нейните гърди, пламни в пламенни зари и със сияние ярко Земя озари. Нек пред небе се яви уханието от любовта на невястата Моя. О, огнени струи на правдини, пламнете в съдби велики и всички земни неправди унищожете! И жертвата олтарна от кладата на верността снемете. О, ти бъди светило в нощ, когато запретя на вси небесни множества, свидетели на Земя от векове, строени мирове в редове, слънца и луни, съзвездия вси, плеади и вий рой звезди, Орионе, намалете от днес светлината си! А ти бъди светлина и засияй над Земя!’

И в тоз час чува се Глас от небе със заповед към вси мирови светила: ”Факли запалени на небе, светли звезди сияйни, вие вси, намалете от днес светлината си!

Засияват Слънце и Луна! Заблестяват звездици в небеса! И високо в ефира чува се възторжена хвала. А Луна без шум мълви на рожа светила, че пир велик е съзряла тя в небе, а долу, на Земя, невиждано нехайство се чете. Сега, когато се събират времена, векове си подават ръце и снемат от небе ожиданото обещание за родовете човешки, като невястини дарове, великата милост на Жениха се явява в увенчание за деня на себеотрицание. О, сега Земя нехае, нехае!

”О, Възлюблени мой Михаиле, Ти яздиш на буен жребец, грива му златна, сияен венец – бял облак, двуострий ти меч. Ела, ожидание мое, от векове, пред всички родове и вземи ме и ме отведи! В гърди ми, свещен олтар, гори огъня на словото Твое. Твоите вечни съдби ръмят кат бисерни роси – късни есенни милости. Ела, възлюблени мой, ний навек с Теб сме съединени, от владетеля на Всемира благословени. О, Той е Твой и мой Отец Всевишни. Ела, о, мой свят копнеж на младостта ми, ела, нек пламнем в огнен плам на любовта ни в силата двойна на Дух Святи, погиваща Земя да озарим. Ето, пред олтаря на честта, във вярност с любов поднасям се аз, като жертва всеотдайна. Това е моята снага, вземи таз жертва и както в древността, два стълба горящи забий в земя – Синай и Голгота, за ожидано дихание на вечност сгради олтар Илиев и яви Съда!

О, ела, възлюблени мой, сред Твоите родове, победи Твои славни и погледни – сред лехите израснаха момини сълзи, напоени от потоците на очите мои. Ела и окичи се с венци на победите Твои. Сред земните поля нивата житна узря, лозето грозде върза. Сред лозето нарът обагри зърна и яви рубина Ти свят, за Земя пролят.

О, ела и виж как сълзи ми го поиха в дни скрити във времена и векове, докато се явят съдбите. Тъй нарът расна, клони разви, цветове пусна и днес сред лозето свидетел стои, че не ни забрави Ти и в една ризница събра наградата Твоя на бъднина. Ела, Любими и ме погледни. Облечена съм и във вси багри ми е украсена одеждата свещена. Сред пустинята цвят жарък цъфти, незабравка и синчец земната нива краси. И свих ги аз във венец за възлюбления мой младенец. О, ела и жертвата всеотдайна приеми, на олтаря свят всесъжение е тя, принос за целия свят. Михаиле, подай ми ръка и двама в единство да поемем път сред Земя, както единни са Синай – Съда, Голгота – жертвата свята Твоя. Да се разпали пламъкът на любовта и пътя към Ханаан да озари чрез Спасителния план. Свидетели верни са светилата сияйни, светили са във векове и времена над родовете спящи в пръстта, но днес те веч са очакващи да чуят на Архангела тръба, като синджир златен да се явят на моята ръка!”

О, нощ тъмна е спуснала воали на скръбта – тъма, мъгла черна застлала е Земя. Но в таз тъмна нощ чува се Глас на могъща власт. Блясва огнена заря и като меч огнен мъглата раздира!

”Аз, Велик Съм в сила и власт, във велики разрешения над вас! В тоз час издавам заповед да намалят блясъка си за всегда всички небесни светила пред блясъка на жертвата всеотдайна от Земя положена на свещения олтар от дванадесет живи скъпоценни съдби;- построен от Отца чрез невястата Моя, вярна годеница на Христа.

Сплотена си чрез Мен, дигам те чрез Дух Святи, от олтаря жертвен с благословение. И те изпращам. Иди, благословена ти. и свети, жертво всеотдайна на вярност, в буен плам на зарите твои – любовта ти свята нек озари като огнена факла Земята. И в нощ тъмна на великата борба за всяка Моя правда – Аз, женихът твой, а ти невяста Моя за всегда, бори се и победи. Амин! Амин! Милуя! Амин! Алилуя! Слава во. вишних! Амин! ”

И блясък озарява олтаря на любовта, невястина снага се покрива с бял цвят за всегда – правда вечна на Христа.

”О, в пролетна зора разцъфнала е фидана в булчина премяна, ухае цвят на младостта, жертва благоуханна на любовта, пред олтаря на светостта. Ухай! Ухай навек до човек пред небеса. Амин!’

И чуват се в далечината слова, ухаещи кат росните цветя. Пее Михаил на любимата невяста Своя.

”В утро ранно ръми роса. Цвят нежен ухае в леха, Теменуга и кокиче разцъфнаха сред китната гора. Два извора клокочат в съдби на любовта. О, любима Моя, в нощ тъмна факла си сияйна. Два извора кристални са твоите очи. Свети, свети, розо Моя ухайна! Теб Аз, теб Аз, Велик Княз на мира, възлюбих всеотдайно, воювах за теб във векове, за да те удостоя днес с дарове – сватбено трусо, бял Висон – Моя правда. И днес на теб отварям врата на Орион. И давам ти сила Моя ощ като твой любим Жених и Вожд. Нек пламъка на любовта Моя и Твоя, в единство на Дух Свети, със зари си сияйни озари Земя. Да прогони мрак тъма, вси неправди сред Земя. Амин!

О, ухание Мое, жертво благоуханна, над олтаря на светостта, теб ожидано дихание на младостта, теб и от теб Отца Моего прие жертва на хвала и наслади се Трона от уханието твое. И ний двама съединени в любовта сме едно тяло с едно жизнено дихание на вечността чрез Духа Свети. О, възлюблена Моя, пламни в огъня буен на любовта и навек блести. Свети! Свети! Висона бял ти е на плеща, правда Моя обвива ти снага. Ухание жасминово на младостта, копнеж неугасим на пролетта, на есен – късна роса. Ухай, фидано Моя, разцъфти се ти сред Земя! Разлисти листи, бели цветове ухайни, обсипани с пролетни роси, на есен струи рубинови на нара от лозето Мое в късните роси, о, Моя възлюблена, това си ти. Ожидах теб от векове и дирих те сред земните родове. И в скончание към теб простирам жезъл царски в удостбение. Ти, жертво на любовта, сияен блясък на меча Мой прострян от небеса, грейни над целокупната Земя и нек пламъка твой освети пътя за вечността. О, Мое зрение, зеницо на Отца, с пет всемирни сетива, незаспали в нощ тъмна над Земя, грейни в пурпурен блясък на правдата Моя. И чакай жениха твой да се яви, Той – Вожд на свещена войска. Чакай, любима Моя, чакай дарове от небеса! Ще литне войнство от небесни ангели да приеме хвалите твои. А теб, като войнствен свещен отряд, ще те въоръжи с дарове като боен наряд. Да пламне олтаря свещен пред Мен, да се яви всемирна хвала, да се наслади Трона всемирен на Отца пред цяла Вселена, всемирни множества. Амин! Алилуя!’

Хор от ангели запява:

”Амин! Алилуя в хвала! Пеем ние хвала вси войнства Твои, Сине Божий. Невястата Твоя грее в олтара на святост и чистота. Алилуя! Алилуя!

Пеят ангели в хор. А долу на Земя пригласят им редове от родове. Издигнат е олтар с жертва на вярност и хвала. Гори буен огън в човешките сърца.

”О, елате родове в стройни редове, от времена и векове, чрез служение на олтара жив с всесъжения на хвала, поклонете се, творения, пред Твореца Всемогъщ в удостоение на хвала на Бога Отца, Сина и Дух Света. Поклонете се чрез таз жертва на любовта, откупила жизнено дихание за вечността!’

И чува се отдалеч гласът нежен на Мария да пее хвала за голямото й удостоение от Небесния Баща: ”О, хвала Теб, Всесилни мой Цар и Господар на моето сърце за во век. Ний двама с теб изгаряме в пламъка на любовта, положени върху олтаря на всесъжения, като ухание пред Отца за ”Оникса” на таз планета Земя!’

Хор от ангели подема песента на Мария:

”Светла зора се зазори. Сионе, Сионе, отвори широко врати и жертвата благоуханна да пламне в огнено сияние пред небеса и Земя да озари. Сионе, в теб олтар с ухаеща хвала пламти. Отвори широко врати, нека уханието мине и пред Отца се поклони.

И далеч от небесните простори чула се нежен звън да звъни. Звънят в песен нежна, отправена към Земя, думите на Всемогъщия Отец на небе и Земя:

”О, жертво ухайна на хвала, всесъжение положено на олтара Сионов сред Земя, теб приемам Аз, Отец Твой, като жертва благоуханна пред небеса, цветец бял сред земната леха, в зората светла на младостта твоя. Теб Аз, Всемогъщ, ожидах от Земя и приемам те за всегда кат хвала ухаеща за всегда!“

Трептят небеса! Ята от небесни множества прелитат над Земя. Всички, в мига съдбоносен, се покланят и пеят хвала на Всемогъщия за вовек във вечността, на вси Творец и любещ Баща. А сред нежното ухание дочува се Гласът на Михаил в любовни излияния – към Своята невяста отправя Той зова Свой:

”О, Гвардийо Моя, Гвардийо Моя, Моя лична съдба, Войнство Мое в царствена съдба, яхнали сте бели жребци, път на правда поели сте вси. Тропайте с копита, бели жребци! Развявайте гриви златни, Мои младенци. Знаме ви е огнен меч, блеснал от далеч. Ний двама съединени сме веч под могъщото благословение на Отца чрез Духа Света!’

”Амин! Алилуя! – Пее небе, Земя!” Приета е жертвата свещена от небесния Баща!” Амин!

Бавно изминава денят. Съботното благословение, докоснало целокупното земно селение след сватбеното овенчание, спуща покривалото на утешение. Но очите на Мария горят в пламъка на любов свята към Михаила и тя реди в песен хвалебна слова:

”О, омаро бяла в зората. Облако бял, плуващ над лехата, розо бяла разцъфнала в ранината. Пчелице златокрила, сред цветеца бял си се скрила, разнасяй прашеца сребрист от цвят на цвят, о, нека се оплоди тоз свят и в есен оплоден ще се яви плодът чрез мен, рожбата моя явена от любов и от вярност родена. Разцъфнала фиданко, ухай! Оплоди се ти в май, а в есен късна оросена ще явиш плода си с мен уеднаквена, чрез Дух Святи удостоена. Амин! Алилуя! О, поляни и гори, пясъчни пустини жарки, ручеи планински, реки пенливи, тревички низинни, градини и лозя, океани и моря! Усетихте ли уханието на младостта, разковника на любовта? ”

Михаил довършва песента, подета от Мария.

”Тоз цвят откъснат от земната леха, от моята възлюбена Земя, това е тя, девицата Моя, Мария се зове сред падналата от грях планета Земя. Но само Аз и само Аз й зърнах хубостта, усетих аромата на младостта. За нея векове и времена воювах с двуострия Си меч – воюваше слово сила „Моя с глеч. И с кръвния си принос победих и я изкупих веч. Амин! Пей небе, хвала отпращай ти Земя, оплодена е тя в Духа Света. Сърце й, злат олтар, от Отца ми скъп дар, струя огнена на Всевишния Господар. И от днес в хваление тя ще хубавее.

О, смоковнице Моя, разлистяй клони и в поклон яви се. Не ще се веч отрони плод напразно на Земя, той е свързан с огнен Меч от Мен Княза на мира сред Всемира – Царя на вечността.“

Хор:

”Чухте ли вие птички в зори, рибки в океанни дълбини, цветове жарки сред пустинята Земя? Чухте ли песента на невястата с жертва приета от небеса? Чухте ли вестта за ”оникса” от морска дълбина, бисерно огърлие за врата, ухание олтарно от земния олтар пред Височайшия Вседържител и Цар, пред небесни множества? Ухай небе! Пей Земя! Михаил е Вожд на войнствена съдба, сред Израил – свещена хвала и води невястата Своя. Чухте ли вие, пълзящи по земя, Михаил е въоръжил невястата Своя с всеоръжието на Духа Света – Слово остър Меч свети веч? Есен иде с плодове в ръце. Сред лозето земно нарът е узрял!”

Глас се чува:

“Питам вас, Земя и земни съдби от три пояса Творцуви творби флора, фауна и човек. Чухте ли заповедта? Не ще свети слънце ярко както светило е до сега. Михаил с невястата Своя се съедини и в огнен плам свети висонът бял на нейните плещи? И блясъкът му надминава всички светлини на свидетели всемирни – мирови светила, стражи будни над Земя!

О, Слънце и Луна, обиколени с рой светила, Съзвездия, Плеяди, Орионе, мирове безшумни, движили се във времена, веч не ще блестите с пълната си светлина, както свети на Мариина снага Висонът бял на праведни дела – Михаилова правда за всегда. Той Вожд е на лична си войска, а те – запалени факли в Негова ръка, всеотдайни към Вожда свой от небеса. Погледнете й снага, принос свещен в хвала, на олтара огнен плам – факла запалена пред небеса. От днес не ще светите, светила, както сте светили до сега! Тя пламнала е в огнен плам, слово живо – огнен меч, съединени за всегда с любимия си Вожд – Михаил, на Израиля свят завет, огнен стълб от древността, разцъфнал жезъл в свещенодейна съдба, дихание на Духа, Цар на Юда и Израил Той е техния мир! Мир над целия всемир, под могъщата десница на Всемогъщия Създател и Съдия над Вселена, всемир. Поклон! Поклон! Поклон пред жертвата свята за целия всемир! Поклон пред Трона велик за вечния пир в милост и любовта. Поклон пред могъщия Всесилен Трон на правда и истина, чрез правда и истина на закон!“

На хвалата от Земя отговарят светилата в небосвода син!: ”Ние, рой светила, отдръпваме се на страна. Свидетели сме стражеви над Земя. Нека блести на век таз свята жертва на любовта.

О, Орионе, кажи, не замлъквай, отговори, отваряш ли вече врати да мине избраницата на Михаил?“

Ориона отговаря: “О, аз, Орион, отварям врата и бледнея сега пред жертвата всеотдайна, поднесена за Всемира от любов най-свята и зорко бдя, дано се удостоя да зърна величието на шествието велико в огнената нощ, с дарове от Върховния Вожд за невястата Своя. Да я приготви, в двойна сила на Дух Святи, да се яви в съединение за всегда във велико пиршествие, преобразена в нетление за вечността. Амин!’

“О, кажете вие, три пояса фаунини съдби: птици крилати, населени в горските палати, риби перкам в океанни води, агънца бели, коне, телета игриви, какво става там на Земя? Отговорете ни, вси съединения в земните недра, потоци пенливи със студена вода, що е днес на Земя?“

Отговор от Земя:

”Как да отговорим, ние чухме вестта на правда и любов всеотдайна и от днес сила ни намалява, а невястина снага зрее, обвита в силата на Дух Святи!’

”Що значи това: небе оправда Земя и облече я в правдата на Господа Исуса Христа? Такава ли е волята на Отца?’

”О, хвала и поклон пред Върховния на правда Трон! Не ще ли ухаете с двойна сила пред небеса, цветя от земните лехи, оросени в ранната зора, окъпани в есента в брилянтните сълзи на небеса? И вие потоци пенливи, тихи вълни игриви, воювали с крайбрежни канари, над вас Съм Аз, Михаил, Спас и Вожд, Канара твърда с фар за нощта, олтар свят за всегда!’

Мария отговаря:

”О, Всесилни Боже, недостойна съм с уши си да чуя тез чудни слова, меч двуостър на Духа Света. Да зърна с очи си Сиона, отварящ врати на Светая – Светих в небеса. Недостойна съм да приема даровете на Отца за таз велика жертва от небеса. И от днес пак Ти се обещавам от Земя и снага си полагам на олтаря на любовта. Нека да гори, като запалена факла в нощ над Земя, за великата истина Твоя.

Ето ме в Твоята ръка, поеми ме Ти като факла горяща и нека със струи си, светли зари, да озари земни низини. Нека личната свещенодейна гвардия Твоя, олтар Сионов сграден на твърда канара, Твой свещен заветен дар, да ухае сред Земя. Амин!“

(Узаконението на Михаил и Мария ми бе дадено в непрестанни видения. Аз, страж между небе и Земя, чувах непрестанно чрез Гласа на Дух Святи всичките слова, изричани от небе към Земя. И редяха се картини, които не е възможно перото да опише. Свидетелствувам само за голямата любов на Христа към църквата в нейното приготовление да я представи пред Съда в небеса в нейното сватбено овенчание!)

Част IV, БОРБА И ПОБЕДА

Словото разкрива голямата борба с Лаодикийската отрова, която въведе народа Божи в хула против Святия Дух и беззаконие, които Лаодикия (Лао) се старае да въведе в новото духовно оформление – остатък Божий. Освобождението на Остатъка Божий в чина му на ”Мария” от греха!

1. СВАТБЕНАТА ВЕЧЕРЯ В ЛЕГАЦИЯТА!

Над уморената Земя се разстила вечерта. Пред легационната сграда, където работи Михаил, е излязъл всичкия работещ в легацията персонал. Часът е 21 – Събота вечер, след узаконението на Михаил и Мария. Всички са в очакване на Михаил и Мария. Всеки миг те трябва да се явят. Наистина, сватбеното шествие приближава легацията. Вратите се отварят и колите влизат в двора на легацията. Михаил и Мария, водени от Гавраил, с малка свита приближени на младоженците вече са пред вратите на вътрешните салони на легацията. Всички присъстващи са станали на нозе. Там е Лао заедно с Иза. А Иза е дошла в тази страна само преди два дни с цел една, да се сдобри с Михаил. Едва сега Иза Го е оценила, след като Го е жестоко поругала, осъдила и ранила. Но със съжаление тя констатира, че Михаил е в пълно щастие с Мария. Иза не скърби и с искреност признава, че Михаил е достоен за това щастие. Тя – Иза, не бе Го разбрала, нито щастие Му бе дала. И ето ги, те приятелски си подават ръце. Тиха музика тържествено се разлива като извор кристален, клокочещ в победоносна хвала. Празнично блестят светлините от всички полюлеи в голямата зала на легацията. Сред залата е подредена сватбената трапеза. Ухание от цветя и плодове се носи. На масата се виждат наредени най-изящни чаши, пълни с рубинови струи от нар.

Миг върховен. Гавраил, главен ръководител на легацията и адютант на Михаил, най-близък до сърцето Му, въвежда брачната двойка пред всички, които са дошли по Негова покана. Той е легационен управител на всички малцинства, дошли от Отечеството Му в таз страна и кум – свидетел на сватбеното овенчание на Мария и Михаил. С тържествен жест Гавраил представя Михаил и Мария на Своите съотечественици. И чуват се думите Му:

„Съотечественици Мои! Днес е ден велик на победен сватбен пир. Ето я пред нас и сред нас е Мария – възлюблената Михаилова невеста на вечността (Амин!). Нека всички разтворим широко сърца си и я• приемем като рядък бисер в наниз скъп от златни лъчи сред нас. И да удостоим Михаил с най-голяма почит като един единствен заслужил от нас. Нека Му благодарим, че ни е удостоил с таз голяма чест, да бъдем днес свидетели на победата Му свята. И Той един – Сам простря ръка, за да откъсне тоз прекрасен ухаещ цвят, таз роза разцъфнала в зората светла на младостта й. Макар, че е била с бодли охранена и те са Го ранили на пет места по снага Му, о, Той не се е убоял, но с любов в себежертва за вси верни и искрени съдби, кръста Си е пролял. Нека днес приемем таз себежертва с почит и удостоение, заради Него и приемем нея сред нас, както всеки един от нас. Да отдадем хвала на Всемогъщия Бог за великата всеотдайна жертва, че в единство събра ги днес и удостои тя да е сред нас за до век и във вечността.” И с думи на голяма нежност Гавраил се обръща към Мария:

”О, розо бяла, ухаеща в зората ранна, обсипана с брилянтната роса на есен късна, тя е вечна съдба в твоята сърцевина сред таз страна!’

И простял ръка към Мария и Михаил, Гавраил ги въвежда с най-голяма тържественост. Всички присъстващи вече са на нозе. Те са като онемели от чудната Мариина красота. От нея се излъчва аромат на роза. Тя свенливо пристъпва след Михаил. Сватбеното трусо свети на нейното стройно тяло без бръчка и петно. Над красивата й главица стои коронка, притиснала белия сватбен воал, прибулена така, както се прибулва с омара бяла зората ранна Земята. Венец от момина сълза, като корона свята, краси й глава. Върху бялото трусо бял сватбен кожух й покрива плещата. На врата й свети бисерно огърлие с два оникса закопчано за всегда. На дясната й ръка блести халката, украсена с пет брилянта. О, Мария е като цвят ухаещ сред всички цветя, с аромат на роза майска, разцъфнала в зора!

О, колко плахо пристъпва тя, като малка сърница сред росните поля, А в ръката си смело вее знамето победоносно на Михаиловата страна. Тя е като войнство с хоругва на глава. Сияйна като Слънцето в ден светъл над Земя. И в миг се разнася силен вик:

”Хвала! Хвала! Хвала на Всевишния Бог за голямата Му милост над Мария и Михаил в съединение на велико узаконение и осиновление. Хвала! Хвала! Хвала на Всевишния Бог.

Всички сърца са препълнени с любов към двамата. Чува се песен на хвала – химн свещен се разлива като буйна пълноводна река над всички зали в легацията. Небесен глас екти в песен съдбоносна.

”Марийо, Михаиле! Днес ние вси присъстващи от небесната страна ви приемаме и ви поздравяваме за великата сватбена победа. Признаваме ви и ви приемаме за всегда. Добре дошли между нас!“

И в хор запяват всички присъстващи:

”Добре дошли! Добре дошли сред нас! Михаиле, с невястата Твоя, Мария за всегда!

И чуват се овации, приветствия. Сватбено украсената зала екти от гласове, величаещи победата на Михаил. А Той, с пълна сила и власт чрез Гавраил, въвежда Своята невяста под стрехите на Своето Отечество. И повишавайки Глас, Михаил се обръща към Мария, обгръщайки я с нежен поглед и запява:

”О, ониксе прекрасен, ухание скрито в морска дълбина, ти расна като обвивка на мида една. Разкажи на потайни дълбини, че Бог Всемогъщ нас двама съедини и навек ни благослови. И с чест голяма те удостои, да Ми бъдеш невяста за всегда. И въвежда те в Моята страна, под Моя власт, в дома Бащин в небесно удостоение. О, утро ранно, ранни цветя, влюбен е Слънчо в пролетна зора. Омарини воали обвиват Земя. А тя, впрегната, трепти чрез оросените цветя. Росите брилянтни сияят им в дълбина. Ухае роза ароматна пред лазурни небеса, че влюбен в нея е славея в зора! О, розо в рубинова съдба, брилянт ти сияе в дълбина, чашка ти, оросено сърчице, дар велик ти е от небе. Корона ти царствена сияе пред лъча слънчев от небе. О, ухание най-нежно, разстилай аромата си в зори, сияние най-рядко, блясък скъп на милост и любов от небе. Марийо, свети навеки ти в победите вси.

В миг затрептява нежният глас на Мария. Като звън свещен се носи песента й, стига до душите и отново полита в широта.

”О, бляскаво сияние, свещен дар от небеса, сияй в сърцето ми сред Земя! Очите ти – лазури ведри! Бисери брилянти ронят устните твои. О, те са наниз скъп на моите гърди, извори кристални, бликащи струи. О, хвала Теб, възлюблени мой, славейо сладкопоен в леса. Разлистена дъбрава клони простира в трепети сърдечни – брилянт най-светъл на моята мечта. Теб ожидам аз сред планета Земя, ониксе в морска дълбина, сред народи и племена от езици и колена. Чакам Те да се явиш и да ме освободиш. И като два камъка скъпи да се съединим, като закопчалка на свещения нагръдник – Урим и Тумим, в служение свещено сред планета Земя.

О, възлюблени мой женихе, скрий ме в ранената Си гръд, и запази ми дълбина от неверие и безчестие. От устни им надменни Ти целувка не прие, с оцет и жлъч те напоиха те. И в “нечист дух” Те обвиниха. С петна от хули покриха рубиновите струи – цените свещени не оцениха. О, Царю небесни, сърце ми в немощ Ти принадлежи. Господарю мой, навек ме освежи. С пояса златен на светли лъчи небе ме пови, с печата Си тронен, в тройни могъщи съдби, седем пъти ме запечати и за Теб, любими, небе ме определи. Моля, приеми сърце ми – олтар неръкотворен да е Твой. Че ето, днес приемам чест да си ми Цар и Господар за навек. О, есенни роси – нишки бели – ярки съдби на Мощ велика, вечно ще те хваля пред цялото небе. Покланям Ти се пред Вселена, всемир, като новородено дете, пред вси сънародници Твои и моля приеми, приеми хвалата моя в дар на признание пред очите на вси. О, възлюблени мой, пред небе Земя, признавам Те за чист и свят и Те приемам за всегда мой Цар и Господар. И от днес моля, позволи на нищожната Земя – пръст от пръстта, да Те зовя, Господарю на сърцето мое. Ето ме пред Теб стои слугинята Твоя! Ти, най-възвишен пред Отца на небе и Земя. Вечна правда, моя съдба чрез светостта Твоя. О, хвала! Хвала! Хвала на Теб! И благодаря о, всемогъщи Боже, Създателю Всевишни на всяка правда милост и любовта! Поклон! Поклон! Поклон и хвала да е Твоя и за во век веков. Амин!’

Затрептяват светилата! Лъч сияен озарява Земята! Тишина завладява сърцата. Всички са вперили поглед към малката жена, нежна бяла лилия, кокиче нежно, опряно на Гаврилова ръка. Пред учудените погледи на вси възторжени съотечественици, пред Иза и Лао, Мария с жест неочакван ни от Гавраил, ни от Михаила, тя – ухаещата зора, обвита във воалите светли на деня, превива нежен стан в поклон пред Михаиловите нозе. О, покланя Му се тя – Земя, невяста узаконена от Отца и тихо запява: ”О, лъчо слънчев, препасваш ми чресла в зора – багра нежна на ултра-лила. Явяваш се Ти в пурпурна одежда – мантия свещена на рубиновия цвят и свиваш ми венец на удостоение пред небесния свят. Теб, Царю на зората бяла, правдата Твоя съм видяла, чаках Те, очакваща победата Твоя. Удостои ме Ти, с висона бял ме покри, с дъгата на завета ме окръжи, ореол над глава ми постави. На Тебе аз покланям се днес и като най-свят и чист дух небесен над планета Земя – жизнено дихание, отдавам Ти хвала. О, изпращаш го Ти и отзоваваш го, когато е волята Твоя. Зефире нежен, повей, повей. Нек затрептят сърдечни ми листи, нек потече елей на помазание и се яви изпълнение на обещания вси. Повей, зефире нежен, и яви благословенията Отцуви над вси, като бисерни роси, огърлие от нарови синци. Че днес приех и признах възлюбления си пред очите на вси. Той мой е и аз съм Негова, чрез всичките Му земни творения.

О, миг върховен. Сред тишина и мир, приключила песента си свята, Мария устремява поглед към своя любим. А Той, с очи пълни със сълзи, протяга десница Си ранена към Своята най-скъпа съдба – невяста Своя, обръща се към всички присъстващи и Глас повишава с могъща власт:

”О, сънародници Мои и вие две жени, отстоящи вече далеч от Моето сърце, които не приехте любовта Ми, заявявам пред вас днес, това признателно дете е изпълнило Моето сърце. И чрез него само вие две ще имате Моята милост. Единствено то Ме удостои и ето го с признателност и любов стои в Моите нозе. В тоз съдбоносен миг, стоящ пред вас и пред небето, благодаря на Моя Отец за милостта Му велика за останалата вярна невяста Моя с чисто девическо сърце. Тя е Моята сърна сред гората, с корона от милост и любов украсена.’

И Михаил се обръща към Мария с протегнатата Си десница:

”О, ухаеща леха, посадена с крем и момина сълза. Увенчана с корона от златни слънчеви лъчи, огряна, в ден светли явена над земната леха. Ела, ела, любима Моя, повита от нишките златни на Моето сърце. Ела, любима Моя, отредено ти е място от Отца, отдясно на Мен, невясто Моя, за всегда. О, стани, стани, Мой рядък оникс, ухание олтарно, стани! Теб плискаха вълните морски в дълбини, векове и времена в дни носеше се ти сред морските води. Ела и седни от дясно Ми ти! Ела, любима Моя, съдба, определена Ми от небеса. Днес с име ново те зовя: ”Съдебен духовен Израил“!

Ела, щастие Мое, ела Марийо, ухание рядко от таз Земя. Рахил щастие не видя. В сърце си идол бе прегърнала тя. Теб Сатана не зърна, но те пожела, а ти на Мен вярна остана Ела!’

И Михаил повежда Мария към сватбената трапеза – сватбената вечеря на овенчанието. И пак с песен се обръща към удивените погледи на присъстващите:

О, съотечественици Мои, днес, пред вашите очи, повивам я в нишките златни на сърдечни ми дълбини. А тя Ми е дар рядък от небе, цвят от роза ухайна, теменуга ранна на пролетта, жасмини нежни, хризантеми на есента. О, вий вси цветя най-нежни, корона й бъдете, главица й свята украсете! О, тя е Моя най-висша цел от земния предел. О, хвала, хвала на небе за тоз сетен дар от планета Земя!”

И в тоз миг чува се песен на хвала. Пеят вси съотечественици на Михаил и хвалят небе за таз нечувана и невиждана победа на съдбата велика.

”О, слава, слава, слава во вишних. Пеем ние, съотечественици Твои, Михаиле, Вожде наш и с отворени сърца днес я приемаме, като победа Твоя в нашата среда и признаваме я за небесна съдба, на Михаила невяста, на Всевишния осиновена дъщеря. И в тоз миг простираме ръка към чашата кристална със сок от рубинова струя – цена на изкупваща съдба, пролята за целия свят. И в Твоя, Михаиле, най-висока чест хвала навек, за таз избраница Твоя от човек!

И вдигат чашата с рубиновия сок. Около богато украсената и отрупана с плодове сватбена трапеза, покрита с белотата на правда и милост Творцуви, всички присъстващи са се наредили, вдигат пълни чаши с рубинова струя и запяват химн на хвала в едно велико духовно единство с младоженците.

”Вълнуват се водите, марш боен екти, на Отечеството ни съдбите уредени са вси. Песен Мойсею пеят строени войските свещени. Веят се знамена, бяло, зелено,. червено, с емблема Му – лъв и Звезда.“

И песента се понася като развълнувани води на океана тихи, смели вълни. И виждат се високи върхове, гори, долини пред стражеви очи (стражът е в изстъпление на духа). А над тях колесница крилата лети, на Духовни Трети Израил съдби. Пръхтят бели жребци с гриви огнени, простряни до земя, със златни седла оседлани. Яздят ги смели младенци. На чела им открити свети печатът на небеса – Лъв и Звезда петолъча, с ореол от сияйна дъга. Те пеят марш свещени в Мойсеева съдба:

”О, Вожде наш, Вожде наш, ний, свещени войни, сме Твои в небесни съдби. Факлоносци сме и летим в победи славни Твои. И навек предани ще Ти бъдем до човек. И в новата Земя под новото небе ще сияем в светлата правда Твоя. А Ти, Слънце могъщо, лъч сияен от небеса. Ний, сватбарите Твои отдаваме Ти хвала и почест за всегда. И както Мойсей поведе Израиля в свещена съдба, така и ние ще изведем Твоята съдба за обетованата Земя, в небесна съдба, за победа славна Твоя!“

Мария подига глава, засияла в булчината си одежда – висон сватбен, най-рядък дар от небеса, с венец от момина сълза, бял кожух й на плеща, а в дясна си ръка стиска кокиче бяло. Тя плахо пристъпва и заема мястото, отредено за нея – отдясно на Михаил. А в притъмнялата нощ в небето, обсипано със звезди, се виждат строени редици от бели коне те летят в просторите небесни и носят дарове. Вожд им е Княза Михаил, яздещ на бял жребец, в мощ и сила велика – Той води небесните войнства високо в небе, летящи над Земя. И строеното войнство стига люлката златна на вековете – Луна. Гриви им златни стигат Земя. Поводите им са в десници смели. В нощта, срещата им е на ”Луна“. А тя, в пречудна красота, спуснала неводи златни към Земя, като рибка перката, плува в подвиг смел над Земята.

Мария и Михаил са неразделни. Те пеят песен победна, че навек ще са единни над новата планета Земя, под ново небе, за вечността. Зефирът пее хвала и ефирно се люлее люлката златна – Луна. А Мария, в жарките обятия на Михаила, пие нектар на любовта. Че те двама ще свият гнездо като лястовички под стреха и навек тя Негова ще е за всегда. Пред сватбената трапеза, пред щастието на Михаил и голямата чест на Мария, Лао и Иза немеят. Те са чули вече думите на Михаил и новото име на Мария Трети духовен Израил.

Седнала отдясно на Михаил, пред всички присъстващи гости, Мария е плаха и свенлива. Гавраил не остава никога далеч от двамата влюбени младоженци. Още от мига на тяхното запознанство, при увенчанието и узаконението им, Гавраил и сега се държи все наблизо и е готов да им услужи. В сватбената зала цари необикновен тържествен пир. Отново се подема песен в хор – пеят всички и възпяват небеса за милостите Божии над Земя. И чуват се възгласи в хвала на Йорданската река:

„О, Йордане, Йордане с потайна дълбина, теб нишка златна пови от небеса. Днес пеят твоите води песен съдбоносна сред Земя. О, Слънце жарко, свети! Свети! Йордан шуми! Шуми! Песен пеят пенливи му води. И славна вест се носи за вси. Разказва тя за Михаиловите съдби, пред очите на отхвърлените две жени – Иза и Лао!’ И отново се подема войнствена песен:

Троп, троп, троп – Ний войни смели сме на Михаил – Вожд на Израилевите войски. И пеем Му хвала. Днес оплодена е тя сред вси небесни цветя, ухание свежо в ранина откъснато от арената бойна – Земя, леха китна, брилянтна роса в оросена й дълбина.

Троп, троп, троп! Ний Войни смели сме на Вожда ни Христа, Княза на мира, Михаил, Вожд на Духовний Израил. На крехки ни плещи, натоварени са свещени съдби. За народи и племена от 12 духовни Израилеви колена, предстоим пред небеса. Годеницата свята на Христа зеница скъпа Му е тя. И за нея пеем ние днес хвала в чест на Михаила. Израил! Израил! Израил, духовна мощ на Михаил!’

Песента затихва, но Мария, изпълнена с чувство на благодарност, запява отначало тихо, свенливо, но постепенно усилва гласа и песента й завладява всички, които я слушат. Затаили дъх те ненаситно я гледат и й се радват. А Мария продължава да пее.

”О, благодаря, благодаря, възлюблени мой, че Ти днес ме удостои с висона сватбен! На вас благодаря, небеса, за милостта, за късната роса в есен късна, оросила клони ми сърдечни сред Земя, осветила моята снага. О, благодаря, Възлюблени мой, че удостои ме Ти с любовния Си плам в гърди. О, той гори в огън неугасим и сиянието Му могъщо обвива ми снага, и тя ухае в младостта на овенчанието Твое. А петте брилянта на венчална ми халка – сияние могъщо на пет сетива, сияят в нощта със светостта Твоя. О, благодаря, благодаря, благодаря Ти, възлюблени мой! Тук, пред народа Твой, аз изричам обещанието мое, да устоявам във всички изпитания сред Земя, във вярност и постоянство на любовта Твоя.

О, Ангеле на завета нов, Ти Си моя съдба! Днес аз за Тебе пея сред планета Земя. С химни свещени хваля всевишния Законодател и Съдия, че с чест велика ме удостои, да бъда носителка на великите Твои съдби.

О, благодаря, благодаря за това голямо удостоение! Няма друго по-голямо сред планета Земя. Обвили сте ме в таз пламенна любов, като факла пламтяща, в нощ тъмна сияние могъщо, с огъня неугасим на великия Вожд – Дух Святи. О, благодаря, благодаря, Вам небесна Творческа Мощ, за таз сетна милост над Земя злочеста, чрез късната есенна роса на милостта и любовта ваша. Че тя листи ми сърдечни ороси, руно Гедеоново напои. Огън свят от небе свали, Илия на Кармил победа яви! И огънят свещен пламна в мен, потоци от живи води заклокочиха, благодатни струи на живот разнесоха над цялата Земя зажадняла.

Днес корона ми сияе на глава, в Естирино удостоение царско съм сега. О, хвала, хвала! Чест и хвала отдавам на вси Вас, на моя справедлив Съдия, че отсъди ми в правда съдба. Благодаря, че прие пролятата за мен кръв заветна, за мен – Земя, с три пояса мои съдби. И ето ме, възлоблени мой, аз съм невяста Твоя, чрез Мария – Твоя лична гвардия, църква Твоя, водена от бореца смели сред сетната борба. Давид и Саул водиха борба, но вие чрез Давида победихте врага. Чрез Соломона Бог яви благословението над Трона.

О, любими мой, любими мой. На Теб отдавам хвала, че на Кармил издигна олтар чрез Илия за 12-те Израилеви племена. А в ответ дъжд от небе заваля, земя зажадняла напои, цветята земни освежи. Днес, в слава и чест, небе победи и Земя освежи, с късни роси я напои. Съдбите злочести на Земя и целокупност нейна чрез Съд велик уреди. Мен – невяста Негова, лична гвардия – войнство Гедеоново строи, за Михаила ме определи. И пред Вселена, Всемир изяви да Му бъда аз навек пира – победа велика сред всемира.

О, братя мои, братя мои, сънародници Михаилови, днес аз съм удостоена, по милост Негова наградена. То е ответа на любовта Му най-свята към планета Земя с три пояса нейни украшения – флора изумрудена, фауна карминена и човек – корона му сияйна до век. Приемам ви днес вси, вие награди сте мои за скърби и сълзи. А днес пей небе – земя, хвала на вечния Творец, за милостта Му голяма към мен – земния прашец. Въведена всред вас като сестра с място отдясно на Михаил на сватбената вечеря, пея аз хвала в признание на Всемогъщия Творец, Законодател и Съдия, Изкупител и Спасител за милостта Му голяма над Земя и земния прашец.

Не ме забравяйте вие вси, на които сърцата ви горят далеч от родните стрехи. Оставили родината ваша, за честта отечествена дошли сте в моята страна, градина райска с ухаещи цветя, где струи любовта Му необятна в дарове безчетни. Благодаря на Всемогъщия Творец за есенния дъждец над планета Земя. Оросена е и моята стреха – сърдечни олтари, оплодени с небесни дари. Изпълнени са вси обещания, дадени на Авраама. Вече бадемът райски узрял е, нарът в лозето земно сок налял е. А разлистена смокинята пясъкът морски събрала е и сред небесните простори, като звездите сияйни, явила го е. В есен късна запели са песен Мойсею младенци, на глава им светят нетленни венци. На чела им сияят звезди. О, те навек са изкупени с кръвните цени.

О, възлюблени мой Михаиле, фидана нарова съм оплодена, нарови синци звънят кат свещени звънци по свещени ти поли. Струи ти рубинови ръмят – твои заветни цени, победи смели – свещени съдби! Оросение ранно оплождение късно яви. О, моля, прости и ръка си прободена към мене простри, вземи ме, откъсни плода на утробата Твоя. Нарът узря сред лозето – Земя. И пий от нектара на огнения дар – сърце ми е Твой свещен олтар – запали го Ти с плама свят от небе. О, то гори, гори в неугасим жар и чака векове и времена да зърне своя велик Вожд и Цар. Чаках Те дни и нощи аз – очакваща църква Твоя, да се явиш в Мощ върховна и да ме освежиш. Да пламна кат факла озаряваща в нощ тъмна, чрез даровете Ти насъщи. Ето ме сега посетена с небесния дар надарена. Издигни ме и на високо постави ме, като факла горяща употреби ме. Земя ожидаща светъл лъч, да я озаря с огъня Твой насъщ. Затова днес Ти пея аз благодарствена хвала, мой Цар и Господар, и над вси земни изкупени съдби.

О, небе, небе, към теб се стреми моето сърце! Отечество Михаилово към мен се сведи! Нему ще съм вярна, моля те, щит ми бъди. И днес пред вси обещах се във вярност да устоя. Небе, на теб благодаря за милостта и любовта в сватбения ми ден, за сватбената ми премяна, за мен от Отца отредена. На Теб, любими Михаиле, благодаря, за жеста Ти сърдечен като подвиг велик за вси и за Земя наранена. О, бисерни сълзи ронят моите очи от щастие, дарено ми от Теб пред вси. Удостои ме Ти и с ангелите небесни ме сравни. Скрий ме под Твоите могъщи криле – олтара свещен, да не оскверня моето сърце, че то е очистено светилище земно Твое, с кръвта си заветна попръска го Ти!

Аз, немощна жена, прашец и земя, благодаря и моля, сила дай ми да изпълня великата цел сред земния предел. Амин! Амин! Амин!’

(Така приключва сватбената вечеря на Михаил и Мария, оградени като със стена от войнство – гвардията лична на Христа. А горе в небесните простори, летят небесни войнства, яхнали бели коне, готови за поход към Ханаан)

(Всички картини ми се Даваха във видения и изстъпление свидетелства стражът Божий – Аз духом чувах всичките слова на Михаил и Мария и във видения пречудни виждах техните изпълнения в картини!

Да бъде слава и хвала на великия и Могъщ Творец за преславната Му милост, изявена в мъдрост на човек чрез Дух Святи!)

2. ДЕН ВТОРИ СЛЕД УВЕНЧАНИЕТО. ТЪРЖЕСТВОТО В СОФИЯ В ЧЕСТ НА МАРИИНАТА ПОБЕДА. ПЕСЕНТА НА МАРИЯ

Настъпва ден втори след великото сватбено овенчание, сватбените тържества и сватбената вечеря.

Решението да се устрои второ тържество в чест на победата на Мария навлиза в своето реално изпълнение. Младоженците не отказват да присъстват на устроеното в чест на победата Мариина тържество. Мария е решила да се оттегли окончателно от състезателната си дейност като плувец и решава, че тоз е удобният момент, в който тя ще се сбогува с всички приятели, които горещо я обичат и почитат. Михаил и Мария, придружени от всички Михаилови съотечественици, се отправят към залата, където трябва да се състои тържеството. Мария, сияеща от щастие, без бръчка и петно, красива като зората, роза откъсната от лехата, ухае сред вси. Облеклото й е изящно изработено в светло гълъбово оцветяване. Тя с достойнство е сложила скъпоценния дар от своя Баща – сър Он хермелиновото наметало със златен часовник – компас на ръката. Мария се явява като славна победителка, прославила своя род и родина сред целия земен свят в името на Михаил. Сияйна и величествена е осанката й под белия хермелин, пленяваща погледите на всички до един.

БАНКЕТНАТА ЗАЛА

Сред празнично подредения салон, сред белите мраморни маси, обсипани с цветя, се носи свежият лъх на ”българска роза“ – любим аромат на великия Он, употребяван и от Мария. В залата звучи тържествен химн на победата в чест на Мария. Като световен първенец, тя е удостоена с присъствието на всички спортисти. Мария се отнася с голяма сериозност към оказаното й внимание и не остава задължена – тя показва голяма признателност към всички, които я бяха удостоили с присъствието си. Мария има глас на славей сладкопоен и с песен на уста благодари на всички. Същевременно Мария се прощава с всички свои приятели – спортни състезатели. С песен на уста, тя отправя последното си ”сбогом” към своята любима страна като ясно съзнава, че сега, след овенчанието й с Михаил – нейния любим жених, на нея й предстои далечно пътуване. Те трябва да обиколят петте земни континента, а след това, като призната и приета от Он, тя ще поеме път дълъг за светли бъднини в територията на владенията на сър Он. Очаква я отпътуване от Земя, в главната квартира, щаба на главнокомандващия земните сили, отстоящ на безброй мили от планета Земя, в недостъпна висина за един от земните жители (особено без ходатайството на Михаил, който предстои пред Главнокомандващия сър Он) Михаил е в чин ”ходатай” – адвокат на всички пътуващи земни жители за Неговите предели.

Пътят към небесната страна е изпълнен с огнени изпитни, борба, воюване и затова е необходимо Михаиловото застъпничество и сила, за да устоят пътуващите в борбата с владетеля на поднебесната – врага на всяка правда, който няма интерес да изпусне ни един земен пленник да премине в онази хубава страна, владение на сър Он, от където са дошли Михаил и Гавраил.

Ето защо, знаейки всичко това, Мария решава да се сбогува с песен в предупреждение към човека и Земя. Тя е приключила вече със своята мисия като състезател сред планета Земя; със спортисти и със своята родина се разделя сега.

В своята спортна дейност тя, Мария, води голяма борба, воюва и победи в името на любимия си Михаил. С песен тя сега предупреждава не само планета Земя с населяващите я три пояса земни творения. Мария се разделя с всички земни явления, времена и векове, явявали се над планета Земя, със Слънце и Луна, звезди и съзвездия, път Млечен над Земя. И с песента си ги кани път да й сторят светилата и да й светят в борбата.

Песента й е извор бликащ от девствените й гърди – тя предупреждава Земя и небе. Мария се явява в банкетната зала в пълен триумф на победител над всичко и всички, като Михаилова велика съдба и с чистосърдечие се обръща, като не оскърбява, а само предупреждава вси за великите предстоящи съдби.

И пламва Мария в сила на Жениха Си, като сбогуваща се невяста. А пламъци съдбоносни я обгръщат в Сионови съдби чрез късните роси и тя с песен се изпълва и запява. Нечувана е таз песен до сега. И явява се Мария в пълна мощ на глас небесен и Земя предупреждава. Мария пее химн прощален, имайки вече дял с вечността. Прощава се тя с Отечеството свое. И чува се песен в свещена хвала да прославя небеса.

”О, хвала, хвала и чест, Теб Всемогъщи Творче наш, Създателю и Законодателю наш. На Вас принадлежи царство и държава за во век веков, Троице пресвята! Амин!

О, Боже Всемогъщи Вседържителю, Ти, който пазиш милост и любов към вси, и завета свят към нас не забрави, и наново тоз паднал в грях свят подири чрез Сина Твой, възлюбления Жених мой.

А днес, о днес чрез Глас съдебен Го призова в служба свята пред небеса. А мен, Твой земен страж, постави между небе и Земя. На Теб слава вечна и хвала да е за таз велика милост и любов Твоя, която Ти показа над творението Твое. Поклон и хвала за всегда пред цялата Вселена – Всемир единни с вси творения Твои от цялата Земя. Амин!

О, мое Отечество мило, щедро надарено от небе – райска градина си ти. Сред теб Великият Бог издигна злат олтар в свещен дар. И знамето бойно на правда развя – трибагреника на велика съдба, в чест и слава Своя. И днес то свободно се вее над цялата Земя. Отечество мое, удостоено от небе, ти вееш това върховно знаме в твоя и Божия чест и името Му най-свято прославяш днес Емблема му е Лъв Юдин и звезда. Увенчано е с победа славна за всегда, развято над вси народи и племена. О, знаме бойно, вей се на свобода чрез Вик съдебен велик, във войнствена ръка строено, в подвига велик на Вожда смели в небесен Лик. Днес вееш се ти чрез правдата Му свята и рубина Му свят, вяра свещена сред тоз паднал земен свят.

В тоз тържествен миг блесва на Мариино чело емблема на знамето велико – (лъв и петолъча звезда). В прегръдката свята на любимия си Мария изявява върховната воля на великия си Вожд. Гласът й се разлива като музика най-нежна, като птица хвърката, полетяла над земния свят.

”Сбогом! Прощавайте сънародници мои. Сбогом, жители планетни, сбогом! Прощавайте. Навек аз отлитам до човек, смирил се пред своя Творец. Че съдбата му е решена веч чрез Съда велик пред закона на правда, пред Трона съдебен на небесния свят Лик. Сбогом, народи и племена, обитатели на планета Земя. Тя пленница злочеста е с решена веч съдба. Сбогом на всички и песента ми разберете. Подкрепена съм аз от десницата Му, прободена за вас. Сбогом! Простете, народи и племена, в багри разноцветни. Над вас яви се заветната дъга на милост и любов на Твореца Всемогъщ, Законодател и Съдия великия зов. И пред закона на правда реши справедливо съдба на вси спящи от времена и векове и настоящи. Днес за вас аз пея и хваля Всемогъщия Творец, че правилно отсъди съдба на тоз род човешки, потънал в грехове, обвързан във вериги тежки на измами и като безумен влачи тоз хомот. Но днес о, Той Земя злочеста пленница – чрез закон на правда освободи и път светъл начерта за вечния живот. Амин!

Сбогом за во век, аз отлитам до човек, признал своя велик милостив Творец. Сбогом! Сбогом! Но преди да се разделя и да отлетя в мое щастие за всегда, под покрова на Отца, аз предупреждавам всички вас, за да не съм отговорна за осъдени ви съдби и пролятите ви кърви. О, отворете сърдечна си врата, вий камъни сред целина, цветя прегоряли от суша зла, за небесната роса. О, тя е милост и любов на освежение в есен късна, победа небесна над вражи поражения. Пред вас стои плана на небесната везна – да ви озари с лъч на правда чрез подвига велик на жертвата всеотдайна, рубина Му свят, пролят за целия земен свят. Той ще ни развърже от греховния хомот на вериги тежки на смъртния живот на флора, фауна и човек. И ще ви отведе там, където няма болка и сълза, ни грях, ни смъртта, само ручеят на живота вечен тиха песен пее и листи на дървото на живота зефирът нежно вее. Там слънцето на правда вечно грее то е Вождът ни смели над тленни съдби победител А днес славна Му мощ, изявена чрез Сина Му ощ, е навеки мой Вожд – мой жених за всегда, Цар и Господар на нетленността във вечността. Там, чрез песен днес ви каня да ме придружите. О, аз пея песен на съдбата за вечна слава и хвала на всемогъщата Троица, за милостта и любовта й голяма над всички творения.’

В тоз миг на съдбата, чува се Глас могъщ като звън кристален на небесната везна, да предупреждава целокупност земна и Земя. Чрез страж в чин ”невяста на Михаила“ и тя е славната войнствена съдба чрез сърдечната църковна дълбина. И вее се знаме победно над вси в мир и правда за небесния пир. Амин! И чрез устата на Мария изричат се слова в песен нечувана до сега.

”О, сбогом, Земя злощастна, с грях и смърт натоварена – пленница нещастна, обвързана във вериги тежки на греховния хомот от врага нечисти, воювал в неправда, употребил всички низости. Днес той победен е за во век чрез закона на правда пред Съда велик. Осъден от собствените си дела, врагът на всяка правда воюва с оръжието на греха и смъртта.

О, девице, Земя нещастна, дерзай! Още малко и навек ще си освободена от грях и смъртта чрез човека, в беззаконие и неправда сломена. Но за во век съдбата ти е чрез Съд велик решена. Чрез ядрото ти живо ти, Земя, си изявена. Дерзай, дерзай, още малко и ще си за во век освободена.

О, Земльо, девице пленена, бисер си била в огърлието на система най-красива девица – княгиня, готвена за царица, но вечна ти съдба наново е решена, дерзай, дерзай! Още миг и ще си освободена от товара нечисти на непокорността спрямо Твореца и закона. Но ти, Земя, мила, родна и мен си родила. И в болките си непрестанни с мъката си ме кърмила. Затова съдби ни са еднакви – ядро ти сърчице наскърбено. В покорство и правда чрез жената наново си изявена. Но какво човекът, от тебе роден, взе от твоите недра, що допринесе той за теб, освен мислено да те украси с ос и ти около нея да се въртиш? С меридиани те начерта и с паралели ти препаса чресла. Екваторът – твоя съдба, браслет ти е на ръка. О, дерзай, дерзай! Над теб Творецът ти бди. Орион отваря на век врати за верните ти съдби. Родила си синове и дъщери да представят окаяни ти съдби, като пленници на греха и смъртта. Дерзай, Земя, в одежда изумрудена (вяра в дълбина) извезана от пламъците на любовта – славата Творцува и рубина ти святи на кръста изкупващи върхове високи и поля, ниви със златни жита, птици и цветя. За теб аз пея днес песента и изявявам любовта, на Твореца наш милостта.

О, Земя, Земя, в болката си тежка изригваш с вулкани. Покажи на врага огъня на мъст коварна и дела му порочни изяви и цял го разголи. Че Той е ангел небесен, паднал в неправда, а теб злочеста пленил с измама. Разголи го ти! Че в теб гнездо ехидно Сатана сви и ден и нощ те мъчи, като блудница пожела да те употреби. Но ти дълбина си – сърце си, ядро земно, смело опази в чистота като целомъдрена девица. Ден и нощ те смущава. Два полюса – твои, уста негови ледени, ти предлага. Но ти вярна остана на любимия твой – Вожд, Жениха мой и твой.

О, Земя, Земя, моя майко мъченица частица съм твоя, взета от пръстта ти. Но в жизнено нетление ще полетя. С болка и тъга с теб се разделям, но не за всегда от теб се отделям. Миг ще мине докато те освободи за во век Творецът ти. С мощ жизнена над теб Той велик се изяви и рожбите ти сърдечни оживотвори. чрез лъча Си, Мощ велика, грей над твоите плещи и мрака Той гони в низини. А твоите рани, болезнени съдби, лекува с милостите Си вси. Наистина, украсена си Земя с океани и моря, реки и езера. Върхове ти недостъпни, потънали в снегове, показват съдби на ледени вражи сърцевини. Но чрез човеците, рожби твои, ще са покорени те вси.

А Михаил отпява: “Украсена си Земя като невяста в сватбения й ден пременена от Мен – Твореца Ти. Върхове високи с низини дълбоки, дюни пясъчни, поля с ниви тучни и лозя, градини с дървета, окичени с плодове, лехи райски с цветове. Всичкото твое украшение е Мое Лично творение в свидетелствени съдби в редовете на родовете човешки, във времена и векове. Те свидетелствуват за твоята нетленна съдба, когато пак наново ще се явиш чрез ядрото ти непобедено, в правда съхранено. И ще се наново завъртиш в слънчевата система като Княгиня със седем девойки – планети в твое подчинение.

Но днес, теб една, Земя, свеждам до познание чрез песента на невястата Моя, представила Твоята съдба. Да се събудиш за предстоящата изпитня и следващата я свобода – освободена ще си от плена на врага, греха и смъртта (Амин), който е призован днес да даде ответ чрез нечиста смет за дела си покварени в съдби нечисти – нощи, във времена и векове. Че в оргии страшни се е опивал, във войни кървави те е поил, с невинни жертви те е застилал и вместо води, с кръв те е заливал.

Мария запява: ”О, теб Земя, оскърбена, с тежки рани наранена, аз зовя чрез песента на милостта и любовта Творцуви, чрез мен рожбата Твоя – невяста, представила Теб чрез църквата – Твоята съдба.

О, Земя, Земя, днес теб каня, да чуеш песента и се събудиш от съня на злина. Че ден иде и веч дошъл е, ще пламне твоята сърцевина и ще разтърсиш рухото твое осквернено, като камилина гърбица. И чрез ядрото си – сърцевина твоя, ще се освободиш за всегда от врага многовековен твой и мой. И той ще изгори в огъня, идо сам накладе, помни!“

”Но, милост Моя е чрез песента на невястата, която се сбогува с теб Земя и ти напомня за милостите Мои над теб и творенията Мои – украшения на одеждата твоя. Сам Аз, Творецът твой, ти напомням в предупреждение към теб и Моите творения – три пояса по видове, раси и багри. Всички те са дяло мое в мир и любов извършено.

”О, зефире нежен, повей! Със звъна камбанен на чашките цветни нек се понесе лъх ухаен и докосне всяко дихание без мирис и на флора да разкаже, че скоро ще бъде тя напусната от величието на Мощта, водила над нея борба, поела път към селенията небесни на мир и любовта.

О, моря и океани, реки, езера и водопади, навек прощавайте. И вие вси обитатели тяхни, вас предупреждавам чрез песента, че скоро ще се яви ужас над земната плеща. Всеки цвят ще увехне и не ще се разцъфти, лава огнена ще закипи, далеч от Земя раят ще отлети. Но съдбата земна е решена, само одеждата й ще е сменена, като дреха овехтяла отстранена. Но миг след това ще е наново пременена в неовяхваща съдба.

О, океани и моря с осезаеми съдби, всяка ваша капка ще се изпари. И вий, езера и реки, ще ги последвате в съдби!’

“Но, вие сте Мои творения, земни украшения, Моята десница вси сътвори. Но днес чрез невястата ви питам:

Що беше ти, що стана? Мощна Ми десница ви отдели – суша и вода раздели. Що така, о, Земя, леговище потайно яви се твоята дълбина, вражие обиталище на мерзост и на тление – гробище? Но сега запомни, водата ти зелена в миг ще се изпари, парата ще отлети, бездната ще зейне за осъдени съдби и ще ги погълне вси. И нигде не ще се намерите вий, ни на нова Земя под ново небе. Че враг в дълбина ти, Земю, гнездо на ехидна сви и вълнуваше водите в сеизмични вълни. Кат сатир опияняваше се мрачния вампир – враг на правдата Моя и твоя. Но сега чрез песента невястина те питам Аз, чрез великия съдебен Глас, Аз Творецът твой. Що си ти, отговори? Ти си само гнездо ехиднино на злини, прегръдка гибелна на смъртта. Пред Моите очи ада си приютила ти!

”О, не! Аз, вода – водна пара на вси океани и моря, езера и реки, Ти се покланям в смирение и Ти поднасям моята снага. Ето, път славен Ти набразди чрез невястини съдби, нишки златни протегни и вси океани и моря, чрез невястата Твоя, обиколи и обвържи, а Аз ще й бъда мост под снага, не ще реагирам под бразда. А ти, о, води я, води! Нек всяко око зърне пенливи бразди! На борда й нек знаме на Мощ лъвска и небесна звезда се вее за всегда! О, аз го познавам, че е на небесната страна! О, лъчо сияен на правдина, пътя й озарявай в нощта, чувам глас на съдба, че тръби веч небесна тръба. На борда й съзирам в шпалир войнство смело на ред и дисциплина в пълен мир. О, води ги, води, към подвизи велики Твои, а моята дълбина спокойно ще спи.

О, Творче мой, Творче мой, сила и мощ си Ти. Теб и само Теб признавам аз, море и океана – творения Твои. Наистина, парата моя е силата моя, погубвал съм и поглъщал творенията Твои. Но днес, ето ми снага. В нощ тъмна Луна чертае над мен светла бразда – пътека на светлина. А врагът жесток води борба, да заличи таз светла диря – светлина, но веч безсилен е той и не ще стигне надалеч. Аз ще бъда тих и спокоен, ще се потайвам в тишина. Нек прекосява ми снага невястата Твоя! А аз, аз ще се смирявам. Тя, в борческа съдба, знаме бойно ще вее над моята плеща, докато ме прекосява и вси обитатели мои предупреждава чрез песента й съдбоносна.

Ще бъда тих и спокоен, на врага Твой непокорен. А на Теб, за слава Твоя, ще се покоря и с поклон ще Те за во век удостоя. Амин!“

О, и ето пак Гласа продължава. Невяста песен запява пред очите на вси земни съдби. И думите й смели и ясни се носят над Земя под сияйното небе. Песен пророческа тя пее и Земя предупреждава, с всички нейни земни творби:

(Мария) “О, кажи, кажи, полюсе шести, ти, океане Ледовити, ледени блокове, що сте вие? В мига на славата моя що сте вие?

Ярка ми мощ е струя небесна на моя Вожд. Ето, погледни, сила твоя и мощ, изчезват в дън бездни блоковете ти ледени и твоята мъртва утроба не ще се намери веч. Че могъща съм Сила и Светлина, озарих ти дълбина и над ледения ти блок Аз съм ощ и не ще се намериш нивга ти на нова планета Земя под ново небе. А в миг на славата моя ще се изпариш, като свещ лоена ще се стопиш, когато ти отдавам за мерзостните ти дела. А сега какво ще кажеш ти като зърнеш славната ми ярка Мощ,” развято знамето ми ощ? И ледовете твои да пори кораба на милост моя?

(Лед. полюс) ”О, хвала, хвала, хвала! Повя тих ветрец и знамето на мачтата развято заигра. А корабът цепеше блоковете ледени. О, хвала, хвала на Теб, Творецо на вси земни създания! О, Теб и само Теб съм видял – Вожда велики. Вожде велики, яхнал Си жребеца – облака бял, в уста ти двуострие съм видял. Теб и само теб съм признал като Творец и Вожд на земното си войнство, с което воюваш Ти. Теб само ще признавам аз, макар и ледът ми да се стопи и като пара да отлети, споменът за мен да изчезне от Земята, ще помнят небесата, че аз съм й бил сред недрата!

На Теб и само на Теб отдавам хвала и простирам си ледена снага. Нек благоволението твое на благословение във векове и времена мине през моите безжизнени ледове. И тогаз чудо и знамение ще се яви. Ще се стопя под могъщата Ти струя на жизнена съдба. Но сега, това е била моята съдба, под вражата ръка да ме сковават ледове, но все пак аз съм слава Твоя, не ме сравнявай с врага твой. Теб и само Теб моля аз, вдъхни в снага ми жизнена струя да продължа! Тогаз сърце ми ледено ще трепне, проиграй. Леден къс ще се изпари, но капчица дъждовна ще се яви и пак ще съм полезен. Теб и само Теб признавам аз и на Тебе се покланям. Хвала и слава Ти отдавам – леденият океан! Да е вечна слава и хвала Твои на вечността. Амин!

3. СЛЕД ТЪРЖЕСТВАТА, БОРБАТА С ЛАОДИКИЙСКАТА ОТРОВА – ДВАТА ПАЯКА, ПОСОЧИЛИ НА ХУЛАТА И БЕЗЗАКОНИЕТО

След узаконението, сватбената вечеря и тържеството в чест на победата, Михаил и Мария остават сами. Иза и Лао заминават на море, заедно с Гавраил. Мария е вече в дома на Михаил. Те ликуват в сватбения си пир. За миг ето я, Мария е застанала пред отворения стълбищен прозорец, и с нежни тръпки очаква завръщането на своя любим. Светъл лъч светлина, пада върху умореното й лице и подсказва, че умората тегне на цялото й същество. Вперила поглед навън, тя очаква всеки миг да види Михаил. Привечер е. В тоз миг вратата тихо хлопва и Мария се обръща да види дали е нейния възлюблен. Но остра бола я прорязва в лявото бедро и тя, със стенание, се свлича пред нозете на Михаил. Михаил я поема в Своите ръце и я въвежда във вътрешността на дома. Уплашен от нестихващата болка и бързо влошаващото се състояние на Неговата любима жена, Михаил грабва телефонната слушалка, набира телефонен номер и сяда на близкия стол. Минути по-късно в дома им влиза лекарят. Поглежда отеклото бедро на Мария и й прави лека компресна превръзка. Но това средство не успокоява голямата болка. Мария се огъва и тежко стене. Как става така, че е наранено бедрото й. Тя, все още в състояние да разсъждава, разбира, че случилото се с нея е дяло сторено умишлено, за да помрачи голямото им щастие. Разтревожен до болка, Михаил е застанал над главата на Мария, нежно я гали по челото и я успокоява, че болката скоро ще мине! Уханието на роза, което се излъчва от Мария, Му спомня изминалите щастливи мигове! Той протяга ръце към нея, притиска я до гърдите си и така сплотени, те изгарят в единство на голямата любов, Болката не стихва, но опиянена от любовта на Михаил Мария Му се отдава. И ето Той неин е, а тя Негова. И двамата не подозират каква голяма опасност крие раненото Мариино бедро за живота й. Те не разумяват как така, след голямото щастие идва тоз тежък удар. Не подозират, че завистта на Лао е причинила тежко отравяне на Мария. Преминават мигове на щастие. Но скоро болката се усилва, черни облаци – тъма засеняват безоблачного небе. Над Михаил и Мария напада голяма скръб и помрачава щастието им. Болестта се развива със светкавична бързина и скоро Мария изпада в тежка борба – огнена клада гори в нейната снага. Температурата й бързо се повишава. Михаил се суети около своята любима жена и се пита ”Какво е това заболяване?”. Той не подозира какъв огън им е запалила Лао. Лекарят отново се намесва, сваля превръзката и отново оглежда раненото бедро. И неочаквано, изненадан от откритието, промълвява: ”Болестта не е от раненото бедро! Тук има отровно гнездо. Но къде ли е то? Кой е сторил това? Трудно ще се открие вината. Ето, Мария е в огнена борба. Температурата се покачва – ето 41 градуса.

Мария изпада в огнена треска. Пред очите й притъмнява и изгубвайки любимия от погледа си тя надава сърцераздирателен вик. Михаил, уплашен за живота й, стои над нея, но тя, в огнената изпитня, страхувайки се да Го не изгуби, запява: ”Нощен мрак, скрий се в тъма, не спущай се над мен, мъгла, не разстилай крепни воали над жертвата твоя. Не скривай слънчеви лъчи, на Любимия ми прекрасните очи. Не ме потапяйте мочури, ни тинести блата, тресавища, потънали във воня. Аз любя светлата зора с воалите бели – сватбена прикя. Аз любя зорницата – светла звезда, в зорите ранни да обвива ми снага. Прегръдка Му ухайна – леха с разцъфнали цветя. Михаиле, Слънце ясно, Лъч сияен на моето сърце. Ела и в неводите твои обвий ме, от тресавището мрачно изтегли ме. Като рибка в мрежите Твои хвани ме. Мракът нощен раздери, погледни ме с лъчезарни си очи, на зората светла – сияйни зари, увенчана с нетленни венци. Ела и таз птица черна, зла тъма, пропъди я, че над мен разперила е злокобни крила. Ела, любими мой, и обвий ме във воалите сватбени на овенчаващия ден и в прегръдката Си свята запази мен! Ела, ела, възлюблени мой, и зима зла далеч от мен пропъди. Лед сковаващ ми чресла разтопи. С ухаещата пролет яви се Ти с разцъфнали цветя. Обвий ме в блясъка на утринна роса. О, аз изгарям в пламъците буйни на изпитнята, поставена като жертва ухаеща над кладата. Изгарям в огъня на гняв и злоба, на лъжата и сама с мъст коварна водя борбата. Нали разлистена е веч гората, сърненце жадно тича към водата, подгонено от удар смъртоносен на стрелата. О, ела, любими мой, ела и устни си жарки положи чрез росата. Аз изгарям на кладата! Помогни ми сетно в изпитнята и жертвата невинна освежи сред Земята. Дочувам ритмите сърдечни на живота, о, как обвиваш ми Ти снагата. Тогаз надежда блясва ми в душата, за единство сетно с Теб на Земя и в небесата. Съзирам пътя млечен над Земята – плана спасителен към Ханаана!

Страданието на Мария причинява дълбока болка в гърдите на Михаил. Той долавя в това дяло постъпката смъртоносна на Лао, и обгръщайки нежно гърчещата се от болка своя любима запява:

”О, росно Ми цвете от лехата, не чувстваш ли жизнени струи по снагата – росни Ми капки – сълзи по страната? Или не усещаш Ми ръката ранена, как ти подпира снагата, изгаряща в огнената жар на изпитнята. О, Мое сърненце, ранено в гърдата, на мъст коварна прицел си на Земята. Поставиха те над огнена клада, но Аз те нося дълбоко в ранена си гърда. На длан ранена Си ми начертана, не ще те никога оставя, ни за миг забравя. Ние с теб сме съединени за во век до човек. Ти си Моя, Аз твой Съм за до века!’

Надвесил се над Мария, Михаил рони сълзи и те падат като бисерни капки над нейното лице. А тя изгаряща в огъня телесен се мята като ранена сърна. Нощ черна се разстила над земята. Негде се чува грач на кукумявка, а бухалът свирепо свети с двата си фара. Сърцето на Михаил се свива от болка пред грача на злокобния предвестник. И към воя му злокобен обръща се с глас властен:

”О, нощ тъмна, махни се, бягай в доба зла! Птицо прокобна, не грачи в тъмата, с крясъците си зловещи не нарушавай тишината. Не ще я смутиш ти, нито ще се чуе. Тя е моя навек съдба. А ти, птицо нечиста, дял нямаш с нея, помни това. В нощ черна, бухале, не свети с два фара фалшиви. Не ще ви се позволи воя ви смъртен, костелив косач, да се яви. Че тя е Моя съдба, корен пуснала е в сърдечна ми дълбина. Ний двама навек свихме гнездо пред светлото небе. Не ще ви позволя, камбани, да биете звън злокобен. Но тез камбани на мир ще са звън победен в триумфа Ми сватбен в похода победен над пет континента земни. О, тя е в моето сърце, свидна рожба пред небе. Тя е пламът жив на любовта Ми, изпратен да сгрява сърца ни. Че тя, с повоя златен на съдбата, ще върже снопа житен от Земята. Не ще ти позволя да биеш камбаната на смъртта, че камбаната Моя е предвестник на възкресителна съдба. А ти се явяваш в опозорение, смърт костелива, птица нечиста граблива. Но победена си ти за всегда! Не ще нощ тъмна да тържествува над светлата зора, ни ден светъл ще свие пред нощ крила. А ти, мрак, тъма, осъден си за всегда. Че тя Моя е, в едно сърце ще пулсираме с нея!

О, Марийо, Моя светла зорице, в предвечния ден зазорена, с милост и любов Отцуви удостоена, от Мен с бисерно огърлие наградена. О, лехице цветна с ухание на жасмин и теменуга, о, Мое дете в пролетта родено, фидано китна в пролетна премяна, ръка подай Ми, че не ще угасне навек пламъкът на любовта ни, на младост струята незрима. Лознице оплодена, с гроздове на милост надарена, ще пия от струите ти руйни с Моите любими. О, времена и векове отлетели, днес в дните на скончание сте долетели, с редовете на родовете разцъфтели. Сърце Ми в буен плам гори, в гърди Ми наранени струи жизнени струят, ръце Ми мощни Мария държат. И не ще позволя враг да победи любимата, Моя. Амин! О, огърлие брилянтно, дар небесен, свод окичен със светила Чудесни, мирове безмълвни без хомот свободни в пира сватбен да се явят. Не ще е тя обвързан роб. Звезда най-светла тя е, нанизана в огърлие брилянтно, в нощ тъмна сияе. Че тя родена е в милост и любов, дочула е великия небесен зов, трепти в пролетни зари, в младост украсена, със слънчеви лъчи пребрадена. С езерни огледала, с кристални струи на реки препасана е тя. Сърцето Ми в ритми неизменни за нея всякога ще бие. Че тя е плахо сърне наранено, от завист зла наскърбено. Не ще позволя да угасне светлата звезда, ни струята кристална да пресъхне. О, потоци буйни – късни есенни роси, ухаещи хвали, вас чакам днес клада пропета да угасите. О, ти, клада, на век проклета, изгори и сиво пепелище остани. Не пламвай нивга вече ти. Днес отсичам те с двуострия Си меч!

И отново Михаил се обръща към Мария:

”О, пролет лъчезарна с разцъфнали цветя, розо Моя ухайна, развий се в багри ярки на дъга. Нек поройни дъждове одъждят земята под върховната милост на небесата. Ти си ароматът от земята, поставена на огнена клада. Издръжлива бъди под брилянтната роса, сияйна бъди в зора над земната леха. Че Аз те създадох о, Земя, одеждата ти изумрудена в багри изтъках. Везма ти най-красни извезах и тебе любима, избрах с три пояса жизнени съдби те препасах. В рубиновите капки те умих, да Ме следваш със зов свещен те поканих. В сърце ти буен плам запалих, за Моя вечно те определих. За теб ожидах векове и времена и днес в дните те открих, любима Моя, ела в прегръдката Ми нежна. Славея вече песен в градината запя, на чело ти свети петолъча звезда!’

И Михаил поема Мария в прегръдката Своя. А тя в унес запява:

”О, мрак злокобен, отлитай в тъма, не ще угасне огънят сияен в нощта. На мишца Му могъща нежността ще се растеле над клада. Тя вярна е везна и ще ме освободи за всегда.

В тоз момент лекарят, който е ням свидетел на болка, любов и страдание, плясва с ръце и известява:

”О, тя изгаря. Температура 42 градуса! О, небеса, благодаря вам!

Ето я смърт костелива, коя бе тая ръка, що жило е забила в невястина снага!’

И посочва към един голям паяк, който се спуска над Мариината глава. А Мария със сетни сили надава вик прощален, обръщайки се към своята надежда:

”О, Лъч сияен на мощ велика, спусни неводи над океани и моря. Грей, зорнице, в ранната зора. Ден светли, простри крила на младостта моя. Капки росни, наросете небеса и огнения плам, запален в мен, угасете. Олтар ми сърдечен освежете. Нека над него се яви жертвата ухаеща от хвали и с крилата на светлината полети пред Вселена, Всемира. Нек се яви молитвата ми свята за целокупност земна и Земята. Че в есен багрена, в награждение, нарът струите кръвни рубинови наля. И днес плодът му се яви на трапезата сватбена за всички свещени съдби.

О, нощ тъмна, бягай в тъма. В зората румена яви се златен лъч и Войнът свещен в рубинов ореол обви. Сияен меч на бедро му свети, Той е свещеник до века и от Земята вика за подвизи велики. Той е жизнената мощ велика над земните плещи. О, Женихе мой, аз невяста съм твоя, ранена съм от неправдата, в мъст коварна явена, злоба неоправдана в нейната дълбина (на Лао). Махни се, смърт костелива! Зима зла в старост е заскрежила земните недра. Грейни, о, Лъчо златен, в зората зазорена и ороси ми дълбината от огъня жесток опожарена. Че ний двама сме единни с халка свещена удостоени, с вещи венчални узаконени. И нашите сърца горят в плама на любовта. И днес дадоха ни се крила да литнем за во век в небеса. Михаиле, Михаиле, най-свиден на сърце ми, не ме забравяй, когато бродя сред пясъците морски, не ме оставяй. Над нас сияят безброй светли звезди – обещания Авраамови са вси. Пролет, разцъфтяла в цветовете на дъгата, не отлетявай. Не ме оставяй зноя ярък да обгаря крилца ми, крехки листица. Че младост бърже отлита и бърже идва старостта. Земя, земя, преходно щастие в плътта, зной ярък на Мощта лети и гони зима зла. О, свят земен, суета, сред теб горя в непрестанна борба. Небесно щастие ожидано, ела. Надеждо на спасение, не ме напущай ти сега, докато стигна в дома на Отца в Отечеството мое. Щастие мое, ела, Михаиле, на Теб принадлежа за всегда. Докосни ме с устни Си святи есенни роси, със сълзите Си брилянтни ме освежи. От хула и беззаконие ме спаси. Пленница злощастна съм завързана с вериги тежки на неправдата. И днес горя на огнена клада. Огънят коварен изгаря ми снага. Овежи ме, о, късна роса, от плена освободи ме за всегда. Повей, зефире нежен, листи ми сърдечни. Нека струни ми нежни засвирят пак песните победни. Зорице светла, зазори се, че гълъбица бяла над земя веч яви се! Разперила е две крила, лети над майката земя. Дъждец пороен, навали от небеса! Нек угаснат огнени пламъци, изгарящи моята снага!’ И Мария надава прощален вик в обятията на Михаил.

”О, Михаиле, прощавай, на век изгарям до човек. Прощавай, Надеждо свята, в плама на младостта нек в мен се явят плодовете на любовта Твоя. Прости навек. Изгарям днес в огъня коварен, накладен от човек. Не ще ли Те видя, Любими мой до век. Отровата жестоко пълзи по моята снага, о, моля, освободи ме за всегда. Где Си Михаиле, Женихе мой, росно утро, светла зора, звезда сияйна, надежда за моята душа. Прости копнежа нежен на сърдечна ми дълбина. Диря Те, ела, ела и ме освежи, изгаряща съм съдба. Пътувам през горнилото на изпитнята. Огнени пламъци, смъртна коса, разстилат се под моята снага. Прощавай, изгарям до човек, о, няма ли за мене лек?

Скръб голяма раздира Михаиловото сърце и поел я в ръце, провиква се през сълзи:

”О, Моя девствана съдба, ти си момина сълза. Не ще ли се докосвам веч до извора кристален на твоята снага. Не щи ли те притискам веч в прегръдката Си свята на ранена Ми гърда?’

Долавяйки нежния Му зов в смъртна агония Мария отговаря:

”Мрак нощен спуснал е тъма, пред очи ми облак черен лети. Не ме докосват сияйните лъчи на деня светъл. Смърт костелива простира към мен ръце!’

И вие се тя в стихията огнена на отровата зла.

”О, махни се нощ черна, угасни жар коварна, разстлала се над нея, далеч отлети, о, птицо нечиста. Проклета бъди, о, смърт коварна, далеч в безводните пустини иди и там навек изтлей ти! Аз, Михаил, Княз на мира, жених Марийн, не ще ти позволя. Ти нямаш дял със светлата зора. Като жива струя явява се тя, и нежно обвива планета Земя. О, тя е звезда сияйна и грей високо над земя. Не ще ти се отдаде да отнемеш победата на подвига Ми свят. Родена е тя в рубина Ми свят, пролят за целия земен свят. А в огънят, накладен от твоята ръка, ти сам, сам ще изгориш. Ела, о, утро светло в зора зазорена, с воалите ефирни на правдата Моя обгърни снагата на любимата Моя. Яви се, роса брилянтна, от Моето сърце! Нароси земята и освежи лехата! Яви се ти, ухание небесно, в победа свята на младостта!’

”О, ела, ела любими Мой и приеми молитвата моя, прости, аз сетно стена за всеки човек. Зефире нежен, разпери крила, ефирно докосни ми сърдечна дълбина. Аз отлитам във вечността. Ела, ухание свежо, теменужено, ела и обвий ме. Приемам закона свят на Бога мой до човек, Жасмина ухаещ на правда, сияен лъч в нощта, победена за всегда. Синай и Голгота са вечния рай, обещание свято на завети два, пръстен венчален в ответ от небеса, вас приемам за во век. О, Михаиле, отвори порти. Явете се вий, сетива и зърнете красотата на небесния свят. Вий вси багри на цветята с ухание свещено от Замята. Живи струи от реката на живота, потечете над Земята! О, трепети на сърдечни ми дълбини, мечти свещени на младостта ми, явете се в небесни висини!’

И Мария отпуска главица на Михаиловата десница. С болка в душата Михаил отронва думи и запитва:

”Кой, о, кой ще я със себе си сравни, трепетлика ли с листи си зелени, върба ли плачеща с клонки натъжени? Кой, кажете вие, творения земни? Кой ще се с нея сравни? О, тя е съдба лъчезарна, обгърната в правдата Моя, тя е пролетна зора, Земя, обвита в омара бяла на деня. Не ще я замените вий, пролетни цветя, ни вий, краски на плодове ароматни. В своята девствена красота Мария днес изгаря в огъня на изпитня. Но пак стои смела тя, като лъвица бори се с огъня за Лъва свой Любим. Вярност в любовта й съзирам. Знамето на вяра в святост и чистота смело вее го над земната злина. И хвали тя небесата, войн смел е в борбата. Нощ тъмна простира към нея крила, но тя непобедима лети с поглед устремен към небесата. Чуйте я вий, създания Мои, как хвали Синай и Голгота! Те са неин дял, за нея вечен рай. Сион е отворил широко врата, в Ерусалим нови горницата нейна свети. Топас и верил, сапфир и аметист, кой по отделно ще се с нея сравни? Тя в себе си дванайсет скъпоценни камъка съхрани! И сияе в блясъка на свещени съдби.

О, незабравко розова, небесен синчец, кладата горяща не ще е за теб конец!’

Горчива болка свива сърцето на Михаил и се обръща към небето:

“О, небе, небе, не отнемай Ми туй дете. То е Мое и Аз негов Съм, не разделяй ни в младостта, в жаркия плам на любовта. Ела, утро светло, с росните си капки, повей, зефире нежен, освежи я. Приготви я за вечния небесен пир. Не ще я дам! Не ще я дам! С цената на кръста Своя ще я откупя за всегда. Не ще я дам – тя навек е Моя.(Амин!)’

Но в миг чува се гласът на лекаря, който е станал ням свидетел на любовта и скръбта, сляли се в огъня на изпитнята за Михаил и Мария:

”О, ето, ухапана е тя от отровен паяк! Той е причинил това ужасно страдание. Искал е да й реши сетно съдбата!” И вика с по-висок глас: ”Ето, втори паяк. Пуснат е от нечия ръка в джоба на Михаил и сетно е поел път да довърши гибелния план и да унищожи и Михаил. Това са двойка отровни паяци, духове нечисти, но вече са открити и ще бъдат унищожени, а болката отстранена. Но кой, кой сега ще покаже искреност в любовта си и ще я спаси за вечността ?’

Мария е в безсъзнание. Лекарят я обръща и сочи лявата плеща мястото на ухапването. То е зачервено, огнено, подуто петно. Отровата не е попълзяла още по цялото тяло. И лекарят / военен легационен/ се провиква: ”Кой, кой ще изтегли с уста, таз отрова от Мариината снага? Кой ще рискува живота свой?“ И се навежда над Мария и със скалпел разрязва отеклото място и казва: ” Таз кръв отровна плъзва за беда, тя предизвиква огъня смъртоносен за Мария!“ Настъпва мигновена тишина.

”Аз и само Аз“ – надава вик Михаил и с жест на себежертва навежда се над своята любима, впива устни и изсмуква отровата и с погнуса я изплюва. Но не издържа на отвращението, което отровата в него предизвиква и повръща заразената кръв.

”Победа! Победа!“ Чиста кръв потича от раната и Мария, облекчена, отваря очи. А Михаил с радостно вълнение, с капки пот по Лице, обръща поглед към небето и в хвала към Всевишния Творец запява: ”О, махни се, смърт злокобна /към паяците два/, в дън бездна иди. Не връщай се вече ти в невястина снага. О, тя поставена е на везна. Бягай, нощ злокобна, надвиснала тъма! Бягай, о, зима зла, старост, не приближавай към младостта! Ела, утро свежо, светла зора на радостта! Яви се, лъч сияен, в жизнена съдба. Тя, любимата Моя, е веч с отворени очи. Утро е свежо, с багрени цветя. Лъчът светът приветствува земя! Тя е съживена, трепкат лъчите златни над нейната снага. Тя вече стъпва на нога!

Мария в тоз момент се леко надига и стъпва на нозете си. О, колко красота излъчва нейната осанка! Облечена в бяла роба, дълга до земя, с пола извезана от цветя. Негде високо в просторите небесни плува планета Земя като кораб бял с разперени платна. Тихи вълни го плискат от страна. Светла зора го обвива с воали бели на правда Христова от небеса.

А на Земята долу, в дома на младоженците, те двама, Михаил и Мария прегърнати, дочакват деня. Трепкат лъчите златни и галят им уморените очи.

Но, миг съдбоносен! Отново притъмнява! Облаци тъмни надвесват се над земя, носи се тъма и готви отново да се развихри буря- зла. Денят е преполовил своята земна съдба. Отново опасност грози щастието на Михаил и Мария. Криза съдбоносна се явява и нежното сърце на Мария отново се смущава. Нима затишието отлетя? Все още ли отровата има своето действие над слабия организъм на девойката? Всички, който присъствуват у дома им, са в тревога. Що е това? Коя левица е сторила това и е нанесла таз страшна беда и помрачила е любовта на тез две деца. Мария отново пада на леглото, обезсилена от страшна болка. В същия момент се чува звън отвън. Михаил бързо се затичва и отваря вратата. На прага Той среща Гавраил, който не може да скрие голямата Си тревога. Гавраил не подозира, че у дома се е случила голяма беда. Той не знае, че Мария е уязвена от същата ръка от която страда сега Гавраил, и виждайки Мария на легло, бледа и измъчена, обръща се към Михаил:

”О, Михаиле, Михаиле, изменница е тя! Намерих я в блудодеяние. Нарушила е светия закон на правда! Лао. Лао. Тя е таз изменница на великото небе. Михаиле, Михаиле, тя не заслужава любовта Твоя и Моя. Изменница е тя!’

Михаил с поглед, изпълнен с благодарност и любов към Гавраил, се обръща и с внимание изслушва разказа на Своя любим брат. Гавраил, със сълзи на очи, разказва за тежки обиди, нанесени Му от Лао. За неоправданите беззакония и хули Михаил Му отговаря: ”Привиква се с греха!“ Тогава Гавраил потвърждава.

”Туй дяло на хула в беззаконие е дяло на Лаодикия, тя хранеше в озлоблението си тез два паяка на отмъщение. Нейната левица коварна е сторила това дяло в беззаконие и хула против действията на небеса. Тез две неправди с име на паяци отровни в нейната левица плетат, паяжините на смъртта!

Едва сега Гавраил вижда Мария. И пред очите на всички съотечественици се явява най-жестоката борба между живота и смъртта. Мария се вие от болка, изпаднала в смъртна агония, след първата изпитня. Сърцето й нежно отказва да води коварната борба с неправдата и смъртта. И в невиждани страдания тя надава вик сетен и дири помощ от своя Любим:

”Михаиле, Михаиле, тръпки студени пълзят по моето тяло! Смъртта ме спохожда в измама зла! Като птица прокобна разперила е над мен крила! О, зима зла, лед сковава ми чресла, скреж покрива клоните Ми свежи на младостта. Пролет отлетява, няма ги веч цветята, ухаещи в моята леха. О, Михаиле, Михаиле, лъчо злат, грейни от небе и осияй моето сърце! Стопли ме и ледения слой стопи на това телце, че жертва съм невинна, смърт коварна ме обвива!

О, яви се пролет, ухаеща с аромата на цветята от земната леха. Ден светъл с лъч ярм земя озари. Нек блейне агънцето бяло, славея песен да запей, птичка крила да разпери в простора син и да хвали Твореца всесилен. Нек бръмне пчеличка над цветеца и потече нектар от моето сърце. О, Михаиле, Михаиле, лъч сияен, грейни над мен и клони ми сърдечни стопли!

В страдание и мъка Мария е положена на малко легло. Но и в смъртната агония нейната красота пленява, чиста като зората ранна с ухание на цветята в оросената леха. Лекарят държи ръката й и отбелязва пулса на сърцето. Мария безмълвна лежи, тялото й трепери в студените тръпки на смъртта, която напира и иска да скъса нишката на живота. Всички са отправили взор към Мария. За тез, които я любят, тя е рядък бисер и скъп накит. Пред таз съкрушителна гледка Гавраил не се сдържа и изплаква гласно:

”О, Михаиле, Мой верен Брат, и съотечественик, Ти извор Си на законна правда! Ний двама с Теб Сме сплотени чрез целта една, с любов взаимна напоени. Съдба справедлива отсъди и изменницата отхвърли! Тя закона свят наруши, на завета Твой с небе измени. В хула и неправда се яви. Тя не пощади векове, времена и дни и с беззаконието свое опетни святата чест отечествена, в борбата с врага на всяка правда в плен попадна. Днес, в дните съдбоносни, измени на плана небесен и наруши волята на Твореца за победи славни!’

И като се обръща към всички присъствуващи продължава:

”Скъпи Мои съотечественици, чуйте Мойте слова: измяна, измяна се яви на завета свят от нечиста смет! Тя с неверие охули завета на Отечеството Наше, ни дълг изпълни с безкористна любов. И пред олтара на Творческата чест отрече се чрез, хула и беззаконие днес – тя, Лао. О, небеса, отредете й справедлива съдба чрез Съд велик пред закона на всяка правда. А тоз бисер на вярност, сияещ пред небе в справедливост, о, небе небе, сияние могъщо, отреди Му съдба най-добра и справедлива! Аз Войн свещен от небе, моля!

Всички са с наведена глава. В дома властвува скръб неутешима. Раздират се сърцата от болка незрима. Те с трепет очакват да чуят сетна дума от лекаря. Цари мъртва тишина. Надвесен над Мария, лекарят отпуща й ръка, бавно се изправя и промълвя. ”Свърши се! Свърши се! Тя стопи очи. Не ще види зората на изгряващия ден във вечна съдба. Михаил нададе вик, вдигайки ръце към небето:

”О, съдбо Моя, не ще ли се над Мен смилиш? О, небе, кажи, че тя не е навек склопила очи!’

Пред отворения прозорец се чува птиченце да пее в химн победен над скръбта! Михаил отново промълвя:

”О, не е, не е мъртва, тя само за миг е изгубила съзнание! Но сърцето й е живо. / И се навежда над Мария/

Усещам ритъма му, о, сърцето й е живо. Лекарят не е разбрал, а Всевишният изпитва всички ни!’

Миг на голяма скръб в огнената проверка на любовта към Михаиловата невяста. Михаил е коленичил пред леглото, устремил е поглед към любимата Своя, завладян от красотата и мира, който почива над нея, в очакване на чудото. И пак извиква: ”Тя е жива, жива! Тя само почива в покой!”

Отвън се звъни. Това е Лао – горда, несмирена, без да подозира, че е издадена от Гавраил, влиза. След нея следва Иза. По лицето на Лао се чете любопитство. Явно е, че е очаквала да намери всички в страшния злокобен пир, който сама е устроила с единствена цел да си възвърне Михаил. Без смущение тя влиза в стаята, където е положена на легло Мария. Отново на лицето й се изписва чувство на злорадство. Но някой от присъствуващите извиква и всички насочват отново поглед към Мария. И чуват Гласът да казва:

”Не, не е мъртва. Погледнете тоз цвят ухаещ, той свидетел е, че тя не е в прегръдката на смъртта! Тя тихо е заспала в мира и тишината на любовта. Не е мъртво това дете. О, колко е красива, като разцъфнал цвят в пролетна леха, оросена от сълзите на Любимия Си! В тази изпитня, небето ни проверява, любим ли земята, оценихме ли тоз дар на светостта в правда на небеса! Че тя е жертва ухаеща, поставена на клада за вечността. О, Земя, Земя, с грях натоварена, ще ли приемеш в студената си прегръдка тоз чуден бисер на младостта, извор кристален на любов и справедливост, представил те теб, Земя. О, не е мъртва тя. Спи спокойно в прегръдката на любовта!’

Сега всички насочват погледи към Лао, която стои отстрана безучастна, горда и студена и я обвиняват за злото, което е сторила. Чуват се гласове:

”Що е това? Таз пролет ранна с лека от ухаещи цветя! Тоз чуден букет с аромат на рози и жасмин!? Не са ли всички тез цветя венци нетленни свили в небесно удостоение? О, птиченца сладкопойни не замлъквайте с песните си чудни! Пред хубостта й стоим и хвалим небесата за този дар чудесен. Повей, зефире нежен, и отнеси аромата от земята, мини над гори и поляни, над моря и океани, не спирай в своя летеж, иди и в морските дълбини! На всички разкажи, че единствен по рода си, бисер небесносин с отенък бял на правда си видял мъртъв да лежи. Повей, зефире, повей, уханието свято разнеси навред. О, лъчо сияен, огрей над нея, че повита е с милост в законна правда, връчена й е рубиновата струя. Късната роса я е оросила. Под милост Творцува е тя и удостоение велико чрез Съд приела е за всегда.

О, наре, разцъфти се в огнени цветове, на есен с рубинова струя налей се, че тя жътварка е сред земната нива, сърп златен държи в ръка си. В тихите вечери пътя Млечен прострял се е над нейното лице, о, тя е победа славна на любимия свой за всегда! ”

И пак се чуват гласове:” О, не е склопила тя навек очи. В туй тяло буен огън гори. Тя само спи!“

Заставайки прав до леглото на Мария, Михаил се обръща към Лао, която все още стои студена и безмълвна:

”О, невернице, изпълнена с хула и беззаконие, що ти стори туй дете, че ти в беззаконие хула роди и забравена в гордостта си мълвиш отстрани: богата съм и чист дух ме владей. Защо с презрение поглеждаш към плахата сърна на милостта и любовта Моя? Не разумя ли, че родена е тя в есен късна, окъпана в небесна светлина!? Въоръжена е съдебно с милост Творческа за всегда? Не позна ли си съдба Астинина? А нея ще краси корона Естирина за всегда. О, да, ти чиста си, от дух нечист обладана и богата си със сиромашия. Това ли сърце ти чисто роди, да я опетниш и с хула да я оплюеш ти? Или, решила си в беззаконие смърт да сееш пред небе? Духът, който те владее и тебе ще погуби. Ето, ела по-близо и се наслади на делата си зли. Кой дух те научи с таз отрова да си служиш ти?“

Лао, навела глава, не устоява в гордостта си и срам покрива лицето й. Чуват я да признава вината си:

“Да, аз, Лао, горда и богата в своята слепота, не познах таз светла пролет, ни в есента съзрях лехата оросена, с цветя ароматни посадена. Не докосна ме небесната святост, която аз сама ожидах, но с високомерие и злина сърцето си подхраних. И в злоба яростна таз хула в беззаконие подържах. И огъня на смъртта в съзнание подхранвах – паяците два отледах ги, за да отмъстя. Но разкрити са моите нечисти дела. Не успях дялото на зло докрай да довърша. А сега, пред вас признавам неправдата своя, чрез беззаконие и хула огъня разпалвах на кладата, на която тя (Мария) горя. Извърших грях спрямо главното командване и невястата.

Признавам нейното чистосърдечие, милостта и любовта, които като ореол красят нейната глава – светия е тя!

Признавам своята вина. Сляпа и горда, гола и нищожна явих се пред вас. Не! Не притежавам богатството на невястата. Тя е надарена с удостоение небесно в пълнота. Михаил заслужава да Му бъде тя жена невяста за всегда. А аз пожелах да я погубя и водих с нея борба, на която е способен само врагът. А тя е бисер неповторим, единствен по род и цвят. Какво ми стори тя? Сияние и чистота светиеви, обвити в дихание, облечена в правдата свята на Жениха свой сред Земя. Сърце й е свят олтар с небесен в правда дар. О, що ми стори, че прие таз отплата на огнена изпитня, в скръб и болка в борба със смъртта? Признавам – вярност и любов показа, макар и на клада да бе поставена тя. А огънят, що аз накладох, аз – Лао, изгори всички връзки на смъртта. Тя не ще умре, не, но огънят на изпитнята ще я пречисти, както злато в пещ се чисти и тя победителка ще се яви и с Михаил навек ще се съедини.

И като нова сияюща звезда Земя ще се яви, обвита във воалите бели на зората зазорена в правда законна, в дух и истина обновена.

Едва приключила с признанието си, Лао е остро изобличена от Гавраил, който с мъка изслушва нейното признание:

“О, ти изменнице жестока, престъпнице на свят закон. В беззаконие и хула се намери! Ти в гордост отрече най-великата Мощ на подвига велик цената, изкупваща вината – кръста Му свята! Нека днес небето ти реши съдбата и разкрие твоята злина. Това решение е право, принадлежащо само на Всевишния Законодател и Съдия!’

Лао не се възпротивява, тя сякаш искрено разбира какво дяло е извършила. И отново се чува гласът й тъжно да звучи:

”Да! Сама аз, Лао, прочитам своята съдба. Изхвърлена съм от удостоение поради хула и беззаконие. Съд велик нек ми реши съдбата пред Михаил и закона на правда. Не приех в слепотата своя да изпълня волята Му в пълнота, макар че бях очакваща да чуя поканата от небеса, ни времето на посещението си познах. Не вкусих от нектара на любовта Му. И сега напусната от вси, с чест отнета, както Асуир отхвърли Астин, не мога да бъда веч представителка на рода Му свят, поради измяна. Горко ми! Изоставена сама, като лист отвят от буря, ще бъда погълната в изгнанието свое. Не ще се върна вече там, в родината на моя Вожд, където свети законът на правда, който ме осъди. Разобличена в греха си, откри се голотата моя. Пропуснах дните за въоръжение, нито с любов обогатих духа си! Сега неразумна, бедна, гола, се намерих пред очите Му. И цяла Вселена, Всемир видяха моята духовна голота. Делата ми неправедни ме осъдиха и запечатана е веч моята присъда: – сред земята, без род и родина изгнаница да бъда. Погазих вярност към Отечеството свое, което представях на Земята. Презрение и горест ще ме следват. Защо, защо тъй горко ослепях, поробвах в неправда душата и на врага я подчинявах? Изменница съм аз на святия нов завет, презрях кръста пролята, закона наруших. А ето, тя е в почести, хваления, в любящата прегръдка на Лъча свят от небесата, трепти под Гласа съдебен над Земята. И Той я води в нетление, нетление, а аз отивам в изтление!“

Изпълнена с горест, Лао се обръща към Иза, с която е дошла в дома на Михаил и тихо продумва в плана:

”Ела, ний двете сме единни по дела и съдба еднаква ще ни свърже за всегда! Ела да си отидем. Ний дял нямаме със святостта на това дете, родено в кървавите росни капки на Михаиловата любов, увенчана с Рубина Му свят – цена, изкупваща я за вечния свят. О, тя заслужила е почит и удостоение, милост и утешение на Творческа съдба. Че вярна и смирена е тя на земя!’

Неочаквано за всички, Иза вдига глава, замахва с отрицание ръка към Лао:

”О, не, не ще те последвам аз сега. Че първо бях за невяста определена! Но в сянките тъмни на древността не познах милостта Творцува чрез Михаила, в чина Му на Месия. И заслепена от врага аз, Иза, поднесох Го като жертва от Земя. И святото небе видя и жертвата свята прие!

Но що с мене стана? Не ще те послушам сега, ти, която кръвта Му свята порица, и Мария, възлюбената Михаилова невяста, постави на огнена клада!

Не ще чуя гласа на неправдата твоя. Не ще посегна на втора измяна, не ще повторя грешката на древността. Иди си! Не ще те последвам, ни измяната ти на Отечестното наше приемам. Ти на закона измени, и любовта Михаилова презря. Тук, под таз стреха на правда, мир и любовта, пред таз девствена чистота, пред Жениха свят на справедливостта, пред вярността на Приятеля, ще остана аз сега. И вярна пред закона на правда ще стоя! Духът на милост и благодат в сърце си ще приютя! Днес пред вси, аз Иза, признавам греха си от древността, приемам таз новоерна същина, признавам Михаил – Месия мой и Му се покланям с благодарност за цената, с която и за мен плати пред Съда небесен!’

С голямо смирение Иза се навежда до земята и пред всички се покланя пред нозете на Михаил. И продължава:

”И пред вас заявявам, че Той е чистокръвен Божий Син, достоен за хвала и почит. Аз недостойна бях, в безпътица обречена на скитничество по света. Пред таз голяма скръб у дома, не ще напусна таз стреха, където цари любов и истина, ни невястата ще оставя, която развя знамето на правда небесна с емблема на две заветни времена и себе си – олтар свещен, съхрани!“

По лицето й светят искри на любов и преданост. Тя, превила отново нозе пред небето, се обръща с гореща молба към Трона на благодатта:

“О, небеса, небеса, моля, сила ми дайте, да устоя в проверка и изпитня! Към вас отправям хвала за великата милост и справедливост над вярността в постоянство на светостта чрез Княза Михаил – Господа Исуса Христа. Не ще никога последвам изменницата Лао, че тя завета свят престъпи, пролятата кръв потъпка, духът на светостта похули и в гордостта си закона свят погази! Аз, Иза, със смирение, тук пред достъпни Му нозе, ще се покланям, пред цялото небе ще го прославя. Жертвата Му свята ще почитам. Че чист е Той като зората светла, а тя – любимата на Михаила – най – нежен цвят, разцъфнал в пълна святост на небеса. Пред вас, свидетели, заявявам, че вярна им оставам. Че скитница безпътна отколе бях, а днес на Неговата воля се покорявам. (Амин изричат вси!)

Пред този смъртен одър, на който е поставен цвят ухаещ, овенчан с лъчите на деня най-светъл, с росите късни наросен – брилянт най-свиден, заявявам: смирението нейно (на Мария) ме научи да се смирявам и на себежертва, без роптание, се днес обричам.

(Мрачна сянка преминава над лицето на Иза и тя с висок глас извиква:)

О, не! Не! Бягай далеч от мен жестоко изкушение. Не ме докосвай, изкусителю лукав, не ще отново изменница да ме направиш, че ти бе тоз, що меч лукав вдигна против невястата. Познах те аз! А тя, Лао, кръста Му свята на завета нов презря.’

Всички присъствуващи са занемели пред тази искрена изповед на Иза. А Михаил, от очите на Когото се стичат сълзи, рязко се обръща към Лао, която все още се колебае до вратата дали да напусне дома и казва с отвращение:

”Аз, обвинен за дух нечист, нечистокръвен чужденец? Пред вас, свидетели Мои, посочвам й делата и вие отсъдете й съдбата. Тез дела, които таз жена показа, от чист дух ли бяха – вината, която на Моите плещи се стовари, тя, представителката на нашата страна, от чистокръвие ли стори злото на невястата Моя? Тя похули подвига заветен, който се яви чрез кръста Ми пролята, истината отхвърли. Презря рубиновите капки цената, с която платих за душата! Не се ли чрез заветно удостоение яви в изпълнение като награда, за утешение? Той, Духът на правда, свят и чист се яви над целокупното земно селение в утешение, като ранно оросение! Това дяло ли е нечисто – жертвата на Юдиния Вожд в борба жестока за истината свята сред арената бойна – Земя? А тя, Лао, що стори тук в таз страна? Като представителка на небеса, трябваше тя да представи Светлия лъч, който озарява, удостоява и утешава, докато се върна Аз в победа и отведа невястата Моя в небесната страна.

(И сочейки към Мария продължава:)

О, погледнете, погледнете! Росна пролет, сияеща зора, ухаещ крем сред китната леха, лъч светъл в утро, разперило омарени крила. Как жестоката ръка простря се и във веригите на хула и беззаконие я обвърза. Как огнена клада накладе й ръката и тоз нежен цвят над огъня положи! Защо Ти ледените нишки на смъртта простря, за да потопиш планета Земя в скръб, погубваща я за всегда?”

И, възвисяващ поглед към небето, Михаил промълвя:

“О, Аз ще я следвам на век. Чуйте, небеса и отворете Орионови врата, че Аз ще я следвам на век до човек! Че двама сме едно сърце туптящо, в ритмите на Дух Святи – единството велико на подвига .небесен, свят! Тяло й – свят и чист олтар, е храм свещен на Дух Святи. Тя е скрита в Моето сърце, Аз Съм неин, в нейното сърце живея чрез Дух Святи пред Отцувото Лице.

О, небе, моля се за нея! Повърни Ми я! Не я отнемай още в ранната зора на младостта и в изгрева й светъл на деня. Не й отнемай уханието свежо, докато не усетят диханието й сред Земя, преди крила да разпростре светлата зора и зорницата сияйна да блесне на чело й за всегда! Земя да опознае любовта й жарка, преляла от Моето сърце.

В тоз миг, велик и чуден, като знамение, неповторимо явление, трепват зениците на чистата и вярна Михаилова годеница. Тя отваря очи и поглед към Лао насочва. А Михаил, проследил погледа на любимата Своя, Глас повишава в хвала към светлото небе:

О, небе, небе, ти си справедлив Съдия! Жива е тя! О, живо е туй дете! Благодаря на теб, небе, на милост и щедрост в любов сте вие! Вас моля небеса, подарете Ми я за всегда!

Отново от устни й жарки да пия нектара на вярност и чистота!“ И ето, Мария прошепва с устни си тиха молба. Всички са изумени от чудното знамение. И в един глас на хвала запяват:

”О, хвала! Хвала! Пей небе, весели се Земя. Милост е върховна над невястата!

А Мария вече е дошла в пълно съзнание, обръща нежен поглед към Михаил и запява:

”О, Михаиле, радост и ожидание мое! Аз Твоя съм! Ела и ме обгърни с могъщата Си десница. И кажи ми, че отминала е веч опастността. Че зима зла отлетя от нашата стреха. И стопи се леденият скреж от заледената Земя. Възлюблени мой, кажи ми, не ще ли догори веч огънят зловещ на омраза и лъжа, не ще ли се стопи злото над уморената Земя? А ний двама, кат факла горяща в нощ тъмна със зарите светли на любовта ще озарим мрака на нощта! Не ще ли отмине веч скръб и тъга, не иде ли денят над Земя?’

О, колко топлина излъчва сърцето на Михаил. Озарен от великата небесна милост, Михаил в ответ запява:

”О, зеницо Моя, Моя светлина, даре свещен от небеса! Утро свежо в пролетта! Цвят откъснат в младостта! Теб обгръщам в този час с лъчите сияйни на любовта Моя! С топлото сияние на радостта ще стопля твоята изстинала снага! И с росите в утрото на деня ще освежа устните твои!“

И пред очите на Своите близки Михаил се навежда над Мария, нежно я прегръща и полага устни върху нейните устни. А Мария, озарена от любовта Му необятна, отново поглежда към Лао – изменница, но в погледа й се чете милост и любов и искрено прощение. И както е в прегръдката на Михаил, Мария промълвя:

”Прости, прости на всички искрени, чистосърдечни, невинно учавствали в съгрешението на Лао и на нея прости. Прощавам й и аз! О, моля, небеса и вий прошка дайте.

А към Лао Мария се обръща с думите:

”А ти, безсърдечна, иди си и не съгрешавай вече! Пази се от зло високомерие и моли се да изцелееш от твоята слепота! Не ще позволя да те съдят на Земя, но ще прося милост, да познаеш любовта и да съзнаеш си греха! Да дойдеш до истинната воля на небеса. Иди сред Земя и изкупи своята вина. А на Всемогъщия Законодател и Съдия отдай хвала за великата Му милост и любов към всички творения Негови чрез жертвата изкупителна на Михаила!’

Изобличена, поругана за злото си деяние, Лао побягва от дома. Тя е унижена пред очите на всички, но не от отмъщение, а от голяма любов и прощение. Вратата хлопва, затваря се след нея, От прозореца светъл лъч долетява, проврял се сред облистените клони. Затрептява лазурът в небеса! Радост огрява всичките лица. И чува се песен на хвала към Всемогъщия небесен Законодател и Съдия за великия дар – живота, слязъл на Земя. Зефирът нежен повява, далече скръбта отвява. Преминала е веч огнената изпитня, но сега предстои очистение – да се изхвърли коварната отрова от Марииното тяло. Тя, Мария, трябва да приеме нова струя на обновление в двойна сила, за продължение на живота й сред Земя. Иза се върти около Мария убояна, в дълбоко разкаяние за грешката своя в древността, Михаил със съжаление й подава ръка за утешение, че отказала „е тя на жалкото поведение на Лао, и дял няма вече с нея на Земя. Сред тях е Гавраил, тъй нежен и мил, неразлъчен с Михаиал, Мария и Иза. И остават в дома на Мария, докато Иза вземе решение да се върне в своята страна. Всички приятели и лекарят искрено се радват на знамението с Марииното изцеление и се обещават да останат във вярност на невястата! Неописуема е радостта на Михаил. Той е вдигнал Мария в Своите ръце и поднасяйки я пред небе, пеят двамина благодарствена хвала на Всевишния за великата победа над смъртта:

”О, небе, небе, на теб отдаваме хвала за безкрайната милост и любов над Земя. Ний двама единни сме за всегда. Съединени сме чрез небесно узаконение.

И руква нечиста кръв от раната на ухапването и се пречиства кръвта на Мария! Затрептяват листи в градината на любовта, запяват птички песни на хвала. Далеч отлетява беззаконие и хула! Лехата китна се разцъфтява в най-чудни цветове на небесната дъга. Но Мария е най-дивния цвят от Земя, с ухание свещено на хвала. Тя, плаха е като сърна сред росните поля. Но смела, като войнство, развяла знаме на два завета, могъщи двигатели два – закон и Дух на светостта. И сред уморената от непрестанна борба планета Земя, явява се тя, окичена с венец нетлен на победа. Лилии бели кичат й глава. Рози ухаещи държи в своята ръка. Теменуги и жасмини посипват одеждата й по снага. И представена е тя пред цялата Земя. Небе, Вселена, Всемир, наслаждават се от аромата, летящ от Земята.

4. КРАТКО ОБЯСНЕНИЕ ОТ ДУХ СВЯТИ ЗА ПРОТЕКЛИТЕ ДО ТУК СЪБИТИЯ В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ”СВАТБА“. (СВЕТЛИНА ВЪРХУ ДУХОВНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ТЕЗ ВЕЛИКИ ДУХОВНИ ИЗЯВЛЕНИЯ ЧРЕЗ МЪДРОСТ НЕБЕСНА)

Какво означаваше огнената борба между Лао – Лаодикия и дялото съдебно на живия и свят Бог в чина му на „остатък” – Мария?

”Рабиньо Моя, запомни. Голямата скръб и борба не са световни, а духовни явления. Те се явяват като резултат от борбата между Лаодикия и дялото съдебно сред планета Земя. И това става тогава, когато прозвучи ”Гласа” съдебен на Дух Святи сред Земя. Лаодикия ще познае, че сам Христа е поел дялото Свое в Своята ръка и тя ще воюва, за да го унищожи в своята гордост и слепота. Не ще иска да й се открие духовната голота и че тя е родила хула против Дух Святи и беззаконие. Тез две петна /като бръчка и петно/ ги уподобявам на два отровни смъртоносни паяка, които са тровили народа Мой. Лаодикия чрез двете си крила /петдесятно и адвентно/ е кърмила таз отрова зла в своята духовна дейност като хулила дейността на кръста, пролята на Голгота, която е очиствала храма сърдечен, за да се освети и влезе Дух Святи в новозаветно духовно обрезание. Чрез Адвентизма Лаодикия повтори грешката на Израил, който очакваше Месия, но не Го позна, отхвърли Го и разпна. Пролятата на Голгота кръв Христова се яви в най-велико съвместно дяло с Дух Святи. А Петдесятни обрязани в духовно Юдейство в новозаветно служение беззаконстваха сред Земя.

Тез две новозаветни свидетелства в последния седми църковен период представят Лаодикия с двете й крила. Тя, Лаодикия /Лао/ откърми хулата и беззаконието пред небеса и с жлъч напои Моето земно стежание. Не се покори на словото Ми сред Земя, но подобно на Астин, при поканата Моя да се представи пред небесния Съд велик; тя в своето високомерие не се подчини на заповедта и ослепяла не позна времето на посещението свое в явлението на „Гласа от небето“, който зовеше в покана да се явят десет девици в едно подготвително дяло, за да отлъча от тях пет разумни сетива. Лаодикия чу ”Гласа на Глашатая”, но Го презря и не Го прие. И побърза да си стегне тетивата и да воюва против “Гласа“ на небесата, / Откр. 18:1-4/, Който се яви да изведе от нея Моя верен остатък. Или Гласът изявяваше поканата чрез вестта:“Излезте из нея, люде Мои“.

Лаодикия е свидетел на Моята истина. Тя разбира, че е съгрешила пред Михаил – великия Княз на мира и вместо да се смири започва да воюва, да гони и ранява дялото на Гласа съдебен на Дух Святи. Но Гласът вече е прозвучал. Лаодикия е избълвана. Разпокъсаната вест е реално съединена и явена в едно олтарно служение – двата отдела са съединени в един и като свещено служение въведени в една скиния неръкотворна. Но сега Лаодикия желае да отмъщава! Тя е подгонила групата на пет разумни църковни сетива в чин ”дяло съдебно” /остатък – Мария/! А това е защото тя ще познае, че те са живите камъни на сграждащия се Илиев олтар на служение в прослава на Дух Святи, който ще снеме огъня от небето. Тогава именно Лаодикия се въоръжава в сила на злия дух и повежда борба с остатъка. Макар че ”Астин” е още жива, т.е. Лаодикия като формация ще съществува, то ясно се разбира, че нейното служение не е вече прието пред небето. А силата й е във въоръжението с двете отрови – хула против Святия Дух в дялото Му на обрезател и беззаконието. Тя ще води безпощадна борба, за да унищожи дялото с прояви на правда пред небето. Лаодикия разбира, че групата в чин ”Мария” очаква най-висшите благословения; да приеме осиновление, овенчание и узаконение в пълнота от Жениха свой – Михаил, а Мария – невяста Негова. Борбата ще продължи до пълно рухване на Лаодикия. Но тази борба не е още Армагедонска – тя е голямата скръб, през която минава църквата със съдебно решена съдба в чин ”Мария” по времето, когато ще прозвучи Гласът в духовния изход за извеждане на народа Божий от избълваните общества.

Но когато църквата навлезе в борбата, въоръжена със съдебните решения – огъня от небето и яви, че знамето на оправдание е в нейната ръка, борбата ще навлезе в своята кулминация. Тогава Лао ще се увери, че се е намесил Съдът небесен и е поел ръководството на дялото чрез Гласа съдебен, но тя не ще знае как ще протече развоят му и ще воюва за победа. Към Лаодикия ще се присъединят всички евангелски общества и фалшивата реформация, изхождаща от крилото на Адвентните и ще поведат борба, за да изпълнят словото: да прелеят чашата и оформят ”Духовния Вавилон“. Те ще воюват упорито против ”Гласа” и ще веят избълваното вече знаме на Сатана, но победено от Съда велик. Те ще водят открита борба с бойното знаме – светлината на Съда небесен, връчено в десницата на войнството лично на Христа, което вече е формирано чрез Съда велик. Дялото Мое е в чин ”олтар примирител на Ездра“ и след пленничество Лаодикийско се явява освободено. На тоз олтар се възлага едно изведено служение, което е било пленено и сред две пещери – две деноминации разделено. Тоз олтар се явява в реален чин ”всемирен църковен олтар“ със свещено служение пред небето представил войнствените Христови съдби, на които се възлагат всички съдебно решени съдби – актове на оправдание и осъждение.

/Тази е именно борбата, изразена чрез отровата на двата паяка, явила голямата скръб над Мария – църквата, чрез дялото на Лао!/

5. МАРИЯ И МИХАИЛ В ЖЕНЕВА

След огнената борба и победата над Лао, Мария и Михаил заминават в Женева, където Михаил трябва да поеме поста управител на легацията, която заема първо място по власт и слава сред целия свят. Мария е под покровителството и любовта на Михаил. Тя е за Любимия си „цветна леха” в пролетта, „изумрудено море“ от житни класове. А Той – о, Той за Мария е светла утринна зора, лъч сияен на деня, животворящ Извор, живот и дихание сред Земя.

Домът, в който те живеят, е като гнездо на птички две, скрит в китна гора, свято огнище, олтар на милостта и любовта. Пред него вирее розов храст, окичен с ароматни цветове. Над него /храста/ разстлал е клони кичест бор, всред който се чува в ранните сутрини славей сладкопоен да пее. Недалеч от красивия дом, от малък хълм извор кристален клокочи и с чистите си струи, потекли в поточе, пои дървета, храсти цъфтящи и цветя, разцъфнали в багри най-изящни. След тежките дни на мъка и борба, прекарани в родината на Мария и спасяването по чудо и знамение на живота на невястата, тук те намират топъл и благодатен покой. Само понякога те си спомнят за тия дни, но при настоящето щастие, споменът за тях бързо прибледнява и потъва в забрава.

За да са свободни у дома, да се насладят на голямата любов и радост, Михаил и Мария са наели една възрастна порядъчна жена, на която са възложили домакинството и целия си дом. А любовта им е като птиче крилато, което долита сред тях, когато се прибират у дома. Щастие незримо за чуждите очи свети над тях като небе безоблачно. Те се разделят само тогава, когато Михаил работи в легацията. А това са мигове, изпълнени с трепетно очакване. Мария тихо си тананика малка духовна песничка и пресмята минутите до завръщането на Михаил. Всичките им преживявания са доказателство, че те не могат да живеят вече един без друг. Вярност и искрена любов ги свързват. Тез рядко срещащи се бисери са се родили именно в най-тежките мигове от техния задружен живот още там, в София, в тихия дом на Мария. Мария често изпада в тъжно настроение, спомняйки си за голямата скръб, която Лао е причинила на Михаил. Нейното безкористно сърце не помни коварното дяло на таз жена, с което Лао е целяла да погуби малката невинна девойка, но за Михаил Мария е страдала, защото вече много добре познава любовта Му към всеки човек и Той не заслужава коварството, с което Лао Му бе отвърнала за добрите Му чувства към нея. Дните бързо летят. Скрити от погледите на любопитните люде, те прекарват, несмущавани от никого, цели два месеца. Мария понякога си спомня за своята родина, за щастливите мигове прекарани там с Михаил. Пред нея често изпъква момента на тяхното отпътуване от София. Михаил я е взел в собствената си кола, .която сам Той е шофирал. Как тържествено е било всичко това. Изпратени били до границата от всички приближени на Михаил. Споменът за тези мигове стопля малкото нежно сърце на Мария. Руменина покрива бузите й като си спомня как нежно Гавраил я целуна при раздялата. Тя дава голяма цена на вярното приятелство, което свързва Михаил с Гавраил. Пътят им е преминал през чудно красиви страни, през земи, богати с портокалови насаждения, маслинени градини. Скъпи спомени изплуват в нейното съзнание, как са преминали през Цариград – Константинопол.

Пропътували през Халдея, Йордания, Палестина и тя си спомня за чудните разкази, които Михаил й е разказвал за тези чудни страни. Михаил я е превеждал като малко дете, стъпка по стъпка из земята на своите деди, а тя забравяла е тъга и скръб и споменът за изпитанията далеч отлитал. Понякога, спомняйки си за Гавраил, тя тъгува за този верен приятел и брат, който сега им липсва и на двамата. Гавраил е останал да управлява легацията в София. Той приема недвижимия имот – къщата на Мария, като принадлежащ на легацията, във владение на Неговото Отечество. А от страна на небесната власт Той се задължава да обзаведе с всичко необходимо този дом и да бъде готов, когато се приберат Михаил и Мария завинаги в Отечеството на Михаил. Между Михаил и Гавраил съществува дълбока и трайна връзка още далеч, в Тяхното Отечество и те най-искрено се обичат. Тази Обич между двамата се отразява на отношението и чувствата на Гавраил към Мария. Той нежно, по братски, обиква тази чудна девойка, която сега вече е станала и поданица на Отечеството Му. Мария си спомня думите на Гавраил в деня на раздялата им на българска граница: ”Не ще те никога забравя, ти си Мое малко сестриче и Аз ти се обещавам да ти бъда Брат до века.“ Едва сега Мария разбира, че целувката, която Гавраил положи на страната й, е с разрешение от Михаил и при това тя тихо се усмихва. Мария си спомня и за Иза след срещата им в София. Тя се е прибрала в своята родина. Но Мария често се пита: „Къде изчезна Лао, след разобличението й в България? Никой не произнася вече името й и не знае къде е отишла и се е скрила тя!“

Времето без жал отмерва своя бърз летеж. Редят се дни и нощи на безгранично щастие между двамата младоженци! Скоро обаче в поведението на Мария настъпва промяна. Тя тайно усеща, че е вече оплодена. Колкото и радост да й носи тази промяна, да изпълва мислите й с пречудни видения за бъдещата й рожба, в сърцето й крадешком се промъква никакъв неусещан до сега от нея страх за предстоящото събитие. Кат зловещ облак страхът засенчва голямата й любов към любимия й. Мария е чула от някого, че Михаил не понася оплождане на жена. Кой й е казал това, тя не си спомня, но умело крие радостта си за очакваната рожба. Понякога тя тайно наблюдава Михаил и се мъчи да отгатне как ще реагира Той, като Му извести за това чисто нейно зачатие.

В един свободен за Михаил ден, Мария и Михаил са излязли да се разходят по градските булеварди. Под увисналите над тях разцъфтяли акации, те сякаш плуват като ефирни същества, обгърнали се един друг. Над тях се носят дъх на цветовете бели и ги обвива в най-чудно щастие.

Но кой и как завидя на таз чудно любяща се двойка? В миг черен съдбоносен облак се разстила над тях. Скрива се някъде лъчът светъл на милостта и засенчва се небето безоблачно за тез две сърца. Буря зла над двама приближава и сякаш иска да докаже, че Земя не е място за вечно щастие. По нежното лице на Мария забраздяват сълзи на скръб, ураган от злини заплашва да ги покоси, ако Михаил сам не долови отново коварните хитрини на измамницата Лао. Как и кога се е скрила тя в този град, никой не узнава. Но явно е, че тя продължава да преследва Михаил и да Му отмъщава за Мария. Мария усеща как скръб притиска сърцето й, но тя се мъчи да скрие от Любимия си и нежно се притиска до Него, сякаш дири заслон пред приближаващата буря. Тя затваря очи и не иска да гледа към черната тъма, която бавно, но със сигурни стъпки, приижда към тях, за да прибули с чер воал тяхното щастие.

Мария с дни вече наблюдава как любимият й се измъчва от несподелена болка и душевна борба е завладяла сърцето Му. Тя усеща, че Михаил вече съзнателно я отбягва и чувствайки, че е пренебрегната, тайно скърби. В себе си Мария е убедена, че Михаил е разбрал за плода, който тя носи в утробата си и за това мълчи. Колко много страда бедната жена, нежна като малка фидана, оплодена в ранна пролет и сега повята от буря зла, сякаш към нея се протяга невидима черна ръка, която иска да я погуби, преди да яви плода, узрял над Земя. Побягва радост и щастие, тъмен облак помрачава светлия ден на техния млад живот. Летят като грабливи птици часове на душевна мъка. Мария тихо страда, но дълбоко в душата си разпалва една жива искра на надежда – плода – тази дълбока, незаличима следа от искрената им любов. Нежен и внимателен досега, Михаил става груб към Мария и вече явно показва, че нещо Го дели от нея. Тези страшни преживявания и у двамата траят вече три дни и три нощи. Мълчанието, което се е настанило като тежък товар между тях, причинява още по-дълбока болка на Мария.

6. МАРИЯ НАПУЩА ДОМА

Утрото на четвъртия ден разтваря като птица крила над земята. Бурята, която бушува мълком между двамата, в това светло утро се разразява като чер саван и се спуска над уморените от безсъние очи на Мария. Какво става по-нататък Мария не знае. Но над правдата винаги едно велико Око бди. Вратата, която за щастие не е заключена, тихо се открехва и добрата стара домоуправителка показва глава. Но едва се сдържа да не извика – тя вижда Мария, почти в безсъзнание да лежи пред леглото в спалнята. Тази чудесна, скромна и много благородна жена не загубва самообладание, без да чака и без да предупреди Михаил, тя влиза в стаята и като се вглежда в лежащата Мария, нейното женско предчувствие й подсказва коя е причината за Марииното състояние. Без да осведоми Михаил, досещайки се, че Той все още не знае за бременността на Своята жена, домоуправителката побързва да потърси услугата на един прочут добър професор. Не минава повече от петнадесет минути и лекарят се отзовава на повикването. Той внимателно поглежда Мария, която вече лежи на леглото си, положена от старата жена. Хваща ръката на все още колабиралата Мария, но в тоз миг тя отваря очи и тихо пита:”Какво се е случило с мен!“ Мъжът – лекар, полага топла бащинска десница на рамото й, усмихва се благосклонно и я утешава:”Не се безпокой, мило дете. Ти майка ще си на рожби две. Два плода трептят в твоята утроба. Как смутено бие твоето сърце!” И като се обръща към старата добра жена, на езика на тоз народ запитва: „Кoe е това рядко цвете, донесено в таз страна? Коя е тя, че тъй силно се различава от всички местни правила? Коя е тя, че прави изключение от всичките жени на Земя? Тя е в дивно положение, в свято оплождение. Чудно! Тя тъй отсега ще расте – тез два плода в утробата й ще я владеят на Земя. Щастлив е съпругът й, баща, тя е рядко цвете на милостта! Коя е тя – моля, отговори ми?“ А домоуправителката, като не иска да чуе Мария, отговаря едва чуто: ”Чужденци – Мария и Михаил, удостоени с рядка милост и любов са наградени!’

”Пази я! Пази! / Изрича професорът почти заповеднически./ Тя все тъй ще е, но няма опасност за живота й. Нека бъде под наблюдение, поради двойното оплождение! Сбогом! Сбогом!” И човекът поема път към изхода, готов да си отиде. Мигове след това Мария вече се е вдигнала на нозе. Тя е дочула разговора и сияние залива нежното й лице. Забравила скръбта, тя излиза в градината и като малка сърна играе и тича из росната трева.

А домоуправителката не подозира влошените отношения между Мария и Михаил. Тя искрено се радва на вестта за двата плода в Мариината утроба и си планира как ще предаде вестта на Михаил и колко радост ще има у дома. Старицата знае, че Мария е възлюблена жена, а оплождението й е необикновено, и се радва искрено на това явление.

Часовникът отмерва дванадесет през деня. Обяд е. Мария, въодушевена от преживяването около бременността си, е забравила напълно скръбта, която тегне между двамата. От щастие и радост тя плаче. Не е ли тя благословена жена – о, тя носи в утробата своя плода на сила Му Мощ на младостта. Това не е ли ореол на любовта им! Тъй унесена в мечтание за бъдещи радостни изпълнения, Мария не чува, когато вратата се хлопва. Михаил се прибира на обяд у дома. За миг радостта се помрачава на Марииното лице. Тя вижда Михаил по-мрачен да идва към нея. И мигновено мисъл преминава, да го утеши, с обичта си да го окръжи. И кротко продумва: „Кажи ми, Гълъбе мой, кой те тъй жестоко смути? Кой в леха ти сърдечна любовта потъмни и святата радост изкорени? Скръб и тъга – бодили трънливи да посади? Кой усмивка Ти лъчезарна от Лице Ти пропъди? О, мой Гълъбе бели. В пролет лъч сияен с чер облак замени и небето безоблачно със саван черен покри! Защо от милувка Си нежна лишаваш сърце ми! Прегръдка Ти жарка не стопля веч снага ми. Кажи, о Любими, да зная от где долетя таз скръб непозната? О, щастие мое, Ореле мой волни, ела в прегръдка ми смела и нека разцъфне любовта ми прежна. О, не премълчавай мъката Своя! Нима не усещаш калина как вехне, не се ли досещаш, две незабравки розови и сини чакат ръце да протегнеш и венец нетлен да свиеш?“ Как да издържи Михаил на толкова Обич – Той обича Мария както никой друг не е обичал. И при тези нейни думи сърцето Му по – болезнено се свива, по-страшно застрада душа Му. Той вижда ясно, Мария е невинна и искрено Го обича. И задавен от мъка изрича: ” Измамих ли се в теб, Мария, кажи, не лъжеш ли Ме?’

И уплашен Сам от думите си на недоверие, обръща се рязко и напуска дома. Михаил не подозира какво стори на майчиното сърце. Нима не вижда чистотата на нейните очи? Защо се усъмни в любовта й? И в голямата Си скръб и болка, Мария, останала сама, решава да освободи Михаил от присъствието си. С трепереща ръка тя поема писалка и лист и задавена от сълзи и сърдечна болка написва:

”Прости ми, Любими. Не ще ме срещнеш веч, ни ще те смути дума, изречена от искрени ми устни. Не ще застана веч пред святото Ти Лице. О, аз отлитам днес от тихото гнездо, където с любов ме приютяваше, когато като птица в пролет се завръщаше. А в есен, в чуждата земя, оставам те аз – не ще се върна у дома, пред буйния плам на камината Твоя. Да гледам как скръб раздира Твоята праведна душа не ще веч издържа. Не искам рана да нанасям на ранена Ти веч гърда. Соколе мой, що виеш гнездо Си на твърда канара – как Ти, Татко, в скърбите Твои, нанесе скръб горчива на майката на рожбите Твои? Но само една надежда над земя ме държи, под лазурите небесни в земята на живите – живота, с който Ти ме оплоди. О, той тупти в съце ми и ме задържа жива. Сбогом не ме търси! Мария.“

Тя оставя бавно перото на леглото и падна на колене в тиха молитва да изкаже болката си: ”О, Всевишни Боже, Татко мой, закриляй сирака Твой, докато под чужда стряха скита и участ зла вилней. Докато тоз облак черен градушката си излей. О, моля, Боже, с лъча сияен на милост, пак грейни над тоз дом, таз стреха, нек щастие отново на моя Мил съдбите озари. И мен, сирота, окриляй в бедите. Кат цвят отронен от буря зла, ще бродя из чужда земя, под покрив чужд, от моя Мил прокудена. Не ще забравя милостта на моя Всевишен Баща, Който допусна оплождение на бедното ми сърчице. И днес то още тупти и ще устои, докато плодът се развие и яви. Моля, Отче, опази ме Ти. Моля небе, прости, че напущам свято гнездице и окриляй ме в самотата ми!’

С голямо душевно вълнение и с треперяща ръка тя отваря вратата на дома и поема път на бездомие. Дълбоката скръб е сковала цялото й същество, несигурна в бъдещето свое, Мария прекрачва прага, обръща се за сетен път да погледне тоз дом, където е градила своето щастие и бавно тръгва из улиците на градските покрайнини. Къде ще я отведе неизвестността, о, тя се бои да мисли за това! Така, улисана в тъжни мисли, Мария незабелязано стига до някакви бедни, сковани от дъски малки къщички. Как не е забелязала преди, че толкова бедност и нищета съществуват в този град. Принудена е да почука на една врата. Отварят й и я приютяват. Мария не се убоява от бедната обстановка, ни от това, че тук хората с тежък труд се борят за парче хляб. Тя е готова на всякаква жертва, само да опази живота, който трепти в нейната утроба. О, какво не би работила, само да се опази жива за мига, когато ще се явят рожбите на Михаил. И наистина тук приютена, тя приема да изкарва своята прехрана с ръчен труд, да плете с двете си малки и нежни ръце и тъй да преживява, борейки се за хляба свой. Така Мария неволно се слива с ония бедни хора, които са безкористно честни, трудолюбиви. а в сърцето си носят човечност към всеки, който е изпаднал в беда. Тя с тез добри люде се сродява, наравно с тях се приравнява и с плетива в ръка изкарва прехраната своя. Мария с чувство на голяма отговорност се отнася към своята бременност, пази високата си нравственост и остава вярна на Михаил, за Когото съхранява скъп спомен в сърцето си и чака търпеливо да се яви съдбата на оплоденото й сърце – тогаз, когато ще блесне лъчът светъл на радостта при явлението на рожбите й две. Дни и нощи Мария плете и когато, много уморена, полага глава на бедното легло, тя с цялото си същество се връща духом при своя Любим, за Когото тихо страда. Дълбоко в душата си Мария усеща как като малко птиче пърха надеждата, че когато се явят рожбите на Михаил, тя ще има чрез тях светли бъднини.

7. ИЗДИРВАНЕТО НА МАРИЯ И ЗАВРЪЩАНЕТО Й У ДОМА

Но нека се върнем в топлия и уютен дом, след деня, когато Мария оскърбена го напусна. След като неочаквано напуска дома Си, Михаил цял ден се лута из града, със сърце препълнено с болка, съмнение и угризение. Той е уверен във вярността и любовта на Своята жена, но откъде дойде туй тежко изпитание. Коя ръка е дръзнала да оклевети любимата на Михаил и тъй жестоко да наруши мира и покоя в тоз светъл дом. Тежки мисли, като буреносни облаци, се блъскат в главата Му, натежала от страшната душевна борба. И мисъл светла Го обладава. Да се върне у дома и да разкаже на Мария за клеветническите редове, които е получил от неизвестно лице, които редове са им причинили толкова болка и страдание. Кой посмял е да обвини Мария в непочтеност и да очерни миналите й дни? Не забелязва как стига до пътната врата. В градината цари мъртва тишина. Побързва да влезе у дома. Защо не се чува гласа на любимата жена? Само тракането на часовниковата стрелка нарушава и тук тишината. Какво е станало? Къде е Мария? Обикаля Михаил от стая в стая, но няма е вече пролетта красива, не свети лъчът на любовта. Къде ли се е скрила Мария? И един вътрешен Глас звучи в Неговата душа: „Що стори Ти и прокуди славея, който влюбено в зора извива песен на Любимия свой. Защо прогони лъча сияен на съдбата, къде сега подслонила е тя глава си? Мария, Мария!“ – никой не отговаря на зова Му сърдечен. И в миг пред Него блесва листът, на който Мария е писала своето последно ”Сбогом”! О, нима ще я загуби за всегда. Изчезна ли завинаги радостта единствена, която му носи любимата жена? Михаил жестоко се бори със Себе Си. И сега точно пресмята как е получил известие с думи зли незнайно от кого и откъде, които оклеветяват любимата Му жена, обвинения горчиви сипят за миналите Мариини дни. Ще отстъпи ли Михаил пред клеветата? Но ето, в този миг вратата тихо се отваря и вярната им прислужница, с усмивка лъчезарна на лице, влиза. Виждайки Михаил обезпокоен и смутен, тя решава, че това е от сутрешната случка с Мария и проговаря: „Не скърбете, Михаиле. Лекарят съобщи, че Мария тъй ще продължи. Но опасност за живота й няма, слабостта се е явила поради оплождението й с две деца. Трудно ще износи бременността. Но Ти не тъжи, аз до нея ще бъда и лекарят ще бди. И тъй за Мария по-леко ще бъде. Но лъч на радост в дома ви ще се яви. Струя сияйна от бисерни очи – две ще са, помни. Тъй лекарят каза! А аз, немощна жена, обещавам с вярност да ви служа и рожбите ви две ще поема с моите ръце, че неплодна бях, не дарена с радост на Земя. О, Михаиле, сине мой добри, недей скърби. Где е тя, сияещият цвят от полската леха, Мария где е? Да закичи си коса с цветята алени, разцъфнали в сутринта под капките на бисерна роса!“

Бедната жена съвсем и не подозира какво се е случило у дома, че оскърбена от студеното държание и явно недоверие от страна на Михаил, Мария е напуснала дома. Нестихваща болка обвързва жестоко сърцето на Михаил и без да отговори на Своята домоуправителка, поема телефонната слушалка, набира номера на професора – лекар и моли за лична среща. От него Михаил узнава за състоянието на бременност у Мария и личното впечатление на лекаря за характера и личността на Мария Му причинява още по-голямо страдание. Той се осъжда за Своето лошо отношение към Мария, а тя как нежно Го люби и дири Неговата подкрепа в трудните й дни. Останал сам в стаята, Михаил потъва в тъжни мисли. Тъгата по Мария залива Неговата душа и чува се песента Му, подета от вятъра, да поема път и да дири Своята загубена любима жена.

”О, зефире свеж, кажи, къде отлетя зората светла, омарата крилата от цветната леха? Защо я няма розата ухайна, къде гнезди сега славеят сладкопоен, напуснал Моята стреха? Кажи, зефире лек, кой уста на славея затвори, та песента му веч не чувам у дома? Защо ухание на роза не докосва веч Моята душа? Кажи, сияен лъч в зора, кой листи свежи в пролетта обрули и пролет красна, ухаеща с цветя, далече отлетя? Кажи, къде отиде любимата Моя зора? Защо над Мен нощ черна разпростря крила, ден светъл скри се под облак буреносен? Защо в градината Моя цветята багрите си свиха и веч не се носи ароматът към Моята страна? Защо в нощ тъмна бухалът прокобя и лъжа разнася? О, зефире нежен, ощ дълго ли нощта злокобно ще цари, тъма неверна над Мене ще кръжи? Кажи, не ще ли утро светло да се зазори в одежда от омарени воали, лъч златен душа Ми да повий? Не ще ли радостта, кат птича песен, над Мен отново да закръжи? Кажи, че ревнование коварно кат шеол облада Ми дълбини, за лъха на пролет разцъфтяла в краски най-чудни на дъга, за лъчезарната усмивка свята на любимата Моя? Как в скръбта Си не усетих тоз нежен цвят ухаещ в ранна пролет, оплоден от Мен?“

А нейде отдалеч дочува се тих шепот. Пее зефирът нежен в ответ: ”Не скърби! Не скърби! Ето погледни, нощ тъмна веч отлита в злочести съдби! Ден светъл скоро ще се зазори. Пролет разцъфтяла уханието си свежо ще яви. И с полъх нежен радостта ще долети. Брилянтни капки на росата в утринни зари оплождението в дълбината над Земята ще яви. Небесни ангели ще литнат към Земя, а тя, сияйна, подмладена, в нова премяна стъкмена, бърза към съдби. Щастие незримо стрехите Твои отново ще посети. А Ти, защо същината от нея скри?’

Тиха надежда в сърцето на Михаил се явява. Минават дни и нощи в очакване, дано Мария се яви. Не смее глас в дома Си да повиши. Къде ли тя сега в страдание очаква надеждата своя? Михаил я дири навсякъде, но без следа от нея да открие. И тъй, в очакване, решава на Своя Брат, любим приятел, Михаил да се обади. На Гавраила ще открие Своята тъга, подробно ще Му обясни дълбоката причина – писмото без подател, клеветата, която тъй зле разклати щастието Му. И в миг проблясва мисъл в Него – о, да, това лукаво дяло на мерзостна лъжа е плод на измамницата Лао. Тя, която е пощадена и на свобода оставена, да, тя и само тя е родила пак таз злостна клевета. Как така на злата мисъл се е предал, как повярвал е на лъжата? Мария в скръбта Си е наранил, а тя, тъй блага и добра, напуснала е без роптание стрехата? И сега, ожидаща покров и милост, где ли скита, далеч от любовта, която Той не е познал! Михаил силно страда при тия размишления, но няма вече сили Сам да тича по улици, в домове чужди да наднича. Дано по-скоро Гавраил на помощ да се притича. И его, Гавраил, получил известието за скръбта на Михаил и изчезването на Мария, набързо се приготвя да отпътува за Женева. Той искрено обича Мария, а на Михаил е верен Брат и предан приятел Скръбта като птица нечиста притиска Му душата, но не ще остане далеч, безучастен към случилото се нещастие. Още на следващия ден, след получаване на вестта, Гавраил вече пътува към Швейцария. Срещата между Михаил и Гавраил е трогателна. Прегърнати, те влизат в дома на Михаил. Сълзи напират в очите им. Как ще заговорят за случилото се?

Михаил, притиснат от тежката умора, от нощите безсънни, скрива глава между двете Си ръце и тихо, така както бе дошла скръбта, разказва за Своята беда. Нима не ще я веч намерят? О, не! Навсякъде ще дирят, но пак ще я открият. Нижат се дни на изпитня, дни на скръб и тъга и за двамата. Дирят, изследват, безрезултатно. От Мария не откриват и следа. А в същото време Мария, скрита в работническата среда, продължава да работи ръчни плетива и трудно живее – само за своята ежедневна прехрана. Тя не може да си позволи съществувание по-различно от това на тази среда. Единственото й желание е да оцелее и стигне до щастливия край на своето освобождение от бременността. Тя ожида мига, когато ще се яви плодът от голямата й любов с Михаил. А Михаил и Гавраил са в непрекъснато движение и издирване, дано да стигнат до откритие на някаква следа от Мария. Дните бързо летят, а резултат от издирването все още няма. Приближава денят, в който Гавраил трябва отново да отлети за България и да продължи Своето служебно дяло. Уморен от безрезултатното издирване, дълбоко съкрушен, Гавраил е излязъл да се поразходи в близкия градски парк. Дълго е бродил из алеите, а мисълта Му е ангажирана единствено с това: ”Къде се крие Мария?” Гавраил е уверен, че тя е жива и очаква да я открият. Но как ще стане това, като вече толкова дни от нея няма никаква следа. Улисан в размишления, Гавраил е поседнал на една градинска пейка. Той гледа безучастен минаващите покрай Него мъже, жени. Те се завръщат по домовете си след тежкия труд и оживено разговарят помежду си. Гавраил смътно долавя техните думи. Сгушил се във вдигнатата яка на връхната си дреха, нахлупил барета ниско над очите Си, Той с безразличие се взира в минувачите. Дълбоко в душата Си Гавраил таи някаква едва доловима от съзнанието Му надежда: ”Не е ли Мария сред тез минаващи покрай Него люде?“

И ето! Миг на вълнение! Срещу Него, придружена от група жени, идва познато Нему лице. Сърцето на Гавраил забива силно. Той повдига глава и впива поглед към идващата, приближила вече към Него жена! Облечена бедно в лека памучна рокля, Той познава Мария. За миг се поколебава. Колко се е променила тя! От фигурата й лъха същата позната походка, но сега тя стъпва по-тежко, внимателно. О, тя е майка оплодена. Гавраил я наблюдава настойчиво и дочува думите й. Мария с дръзновение уговаря да получи нова работа. В ръцете си държи малка торбичка, от която се показва ръчно плетиво. Гавраил не се лъже. Това е тя – Мария. Той отново скрива глава в ръцете си, докато групата жени отмине, но веднага след тях става и внимателно проследява къде ще отиде Мария. И Гавраил веднага се обажда на Михаил по телефона: ”Михаиле, Брате Мой, открих Мария!“

Тиха вечер е. Мария е вече в своята барака. През отворено малко прозорче се вижда как е застанала над малко огнище /печка/ и приготвя своето вечерно меню. Тя за първи път е забравила да притвори дървените щори, за да избегне любопитните погледи на минувачите. Близо до отвореното прозорче, скрит зад един зелен храст, Михаил тайно я наблюдава. С любопитство и голяма радост Той я вижда цяла, наедряла, но все така нежна и красива. Той изчаква да приготви вечерята си и когато е готова, навън се дочува тихия шепот на Мария, която принася пред небето своето вечерно прошение. Михаил чувства как болезнено се свива сърцето Му. О, колко красота има в тази чудна жена – независимо от нищетата, в която тя живее. Той я чува как излива голямата си скръб пред своя небесен Баща. Михаил приближава до прозореца и чува тихи стенания, сълзи вижда на очите й. Мария сърдечно благодари на своя Бог за това, че я е опазил досега и се надява да я пази, докато се родят децата. Тя не подозира, че две любими очи тайно я наблюдават и едно любящо я сърце, за нея трепти в очакване да й се изяви.

Когато приключва молитвата си, Мария става, взема малкото дървено столче, сяда и бавно захапва коравия залък хляб. Но и сега от очите й се стичат потоци сълзи. О, колко страда тя по своя Любим. Измъчва я неизвестността за Него. Защо е тази вечер толкова неспокойна и тъжна. Очаква ли Мария да види скоро своя Любим или от своята зла участ недоволна плаче. Михаил едва се задържа да не извика. Той дочаква тя да приключи своята вечеря и когато оставя сухия залък, взема плетиво в ръка, а сълзите продължават да се стичат по нейните красиви бузи. Наблизо, при пътеката, Гавраил със свито сърце очаква развръзката. Той е седнал на кормилото в Михаиловата кола и се взира към светлия прозорец. Върховният миг е настанал. Михаил, Който до този момент се е въздържал, наблюдавайки тайно Своята любима жена, извиква тихо: “Мария, Мария, любима, не бой се, отвори Ми вратата твоя!“ А тя дочула Гласа, става смутена, завъртва се в малката стая, но решава се и вратата отваря. (Тя е все така бедно облечена – а е есен – нали не е нищо взела от дома).

Застанала в почуда на прага, тя вижда Михаил, понечва да се върне и да затвори, но Той побързва, прескача прага и влиза в бедната й стая. Колко променена е сега Мария! Наедряла в бременността си, малко се обезформила, но лицето й е запазило нежността си. Скрита радост, като птиче непознато с дни нелетяло, бликва в Михаиловото сърце. Как ще постъпи сега оскърбената от Него жена? Тя, трепереща цялата, строга, дръпва се настрана и не смее дори очи да вдигне към Него. Михаил я поканва да я отведе у дома, но тя не иска да склони, като се бои, че Той не ще я одобри в това трудно телесно положение. Тогава Михаил й обяснява, че вън в близката алея с кола чака Гавраил. Чула името на своя любим Брат, Мария тръгва с Михаил, но условила се е да се върне пак тук след срещата с Гавраил. Михаил с треперещ глас, виждайки строгостта й, казва: ”Мария, ти имаш все още дял в Моя дом! А Аз, любима, в твоята утроба! ‘

Приближавайки към Гавраил (последния е вече излязъл вън от колата) тя подава малката си почти детска ръка на своя любим брат и приятел, а Той нежно я притиска до Себе Си и я целува по челцето. До този момент Мария се държи без да показва, че много страда. Но сега тя заплаква. Гавраил я поканва да влезат в колата, при което Мария Го последва, сядайки до Него, полага глава на рамото Му и с хълцане заплаква. Михаил сяда и поема кормилото в ръка. Бързо стигат у дома. Два месеца се изминали откакто Мария е напуснала тоз дом на милост, мир и щастие. Два месеца Мария не е зървала своя Любим. Колко щастлива е сега тя, чувствайки Неговата близост. Мария все тъй нежно люби своя Съпруг и Му е вярна и предана както преди. Тя е напуснала дома на Михаил само защото се е страхувала, че Михаил не ще лесно приеме нейното оплождение и че ще Го оскърби.

Но ето ги сега отново са щастливи. Старата, но искрена жена – домоуправителка, е болезнено изстрадала отсъствието на малката стопанка. Тя е обикнала Мария с голяма и чиста обич, както майка обича своята дъщеря и горчиво е плакала, че Мария я няма у дома. Когато вратата се отваря и тя вижда двамата съпрузи, хванали се за ръка, старицата пролива сълзи от радост. Мария се откъсва от ръката на Михаил и се хвърля в обятията на своята вярна прислужница. Двете плачат от радост и щастие. Михаил, застанал от страна, наблюдава таз трогателна среща. Той страда, но тиха радост тайно се промъква в душата Му, както лъч сияен пробил облак градоносен и озарява сърцето Му. О, колко благодарен е, че пак намерил е Своето съкровище!

В дома на Михаил трапезата е сложена и ги чака. Старата жена е вършила това, откакто Мария отсъства с тихата надежда, че нейната любима господарка все някоя вечер ще се върне у дома. Мария, седнала в един ъгъл на трапезарията, тихо плаче. Сърцето й бие до пръсване. Как ще постъпи тя сега? Таз буря зла, която е обрулила крехките листи на любов, мечти и надежда дали отминала е или се готви с по-голяма жестокост да връхлети върху нея. Мария все още не се уверява, че Михаил не е забравил любовта й и с друга не я е заменил. Но в сърце си тайно пази надеждата за бъдещите обещания. Тя ще яви плода на любовта Михаилова и ще се утеши, ще замени скръбта с радостта, която ще й донесат двете деца. Поканена отново да седне на масата Мария приближава, плаха и смутена, сяда на стола, който за нея е отреден и безмълвна бавно преглъща залъка с топлата храна, която тъй много й е липсвала досега. Вечерята приключва в натегната атмосфера. Гавраил, Който съзнателно ги е оставил сами и се е отдалечил в една от съседните стаи, идва и сяда между тях. Едва сега Михаил се окуражава и решава да даде обяснение за Своето отношение към Мария в последните дни преди раздялата им. Мария е седнала на своята любима кушетка и тихо рони сълзи, Гавраил също се е просълзил. А Михаил, който сега повече страда, също плачейки, обяснява на Мария за голямата Си грешка, която се отрази толкова болезнено и на двама им. Той едва сега казва за полученото писмо и твърдо вярва, че то е плод от злобата и ненавистта на Лао. Ясно Му е, че тя все още Го преследва, но как е стигнала до Женева и къде се е скрила, Михаил не знае. Сега Той става на нозе, приближава до Своята любима жена и с най-нежни думи я замолва за прошка. Виждайки, че Мария се е затворила в себе си и не отговаря на Неговата молба, Михаил с болка, тихо и нежно запява: “О, радост Моя, долетяла отново, не си отивай от Мен, не ще понеса. Не си отивай, пролет красна, с разцъфнали цветя, не отлитай тъй бърже от Мен лъх свещен, сияйна Моя зора, утро свежо в зазоряваща се съдба. Не Ме отхвърляй, не Ме обвързвай наново с кордона мрачен на тъга. Не ме оставяй в безнадеждност за всегда. О, прости Ми, прости. И подай Ми отново ръка, навек единни да пропъдим скръбта. О, нек отново чуй се гласа на гугутката Моя. Не Ме напущай, лъч сияен на светли съдби. В сърце й свято оплождение тупти. О, небе, небе, върни ти щастието Мое. Мария, дете Мое, не си отивай, не ще издържа в прегръдката жестока на скръбта. Ти, Мое тихо упование, небесно Мое послание.“ Мария, която е навела глава и плаче тихо и безутешно при тези нежни думи на любимия свой, става на нозе, но пак строга, обещава, че ще остане у дома, докато плода от утробата й се яви и тя го откърми. А Михаил настоява тя да Му прости и да продължи в семейния олтар кат Негов другар.

”О, Възлюблена Моя Мария, дни и нощи летяха в самота, откак ти напусна дома наш на любовта. Зла тъма засени слънце ясно, зима развихри своите крила и скова пролетни цветя, душа Ми скръб жестока завладя, щастие, радост отлетяха, но никога не те забравих, нито в мисъл с друга те заменях. Ден и нощ в молитва пред небе все твоя лик стоеше пред Моите очи. Ако ли в дрямка пък унесен бях, в съня Ми ясен пак с Мене беше ти. Ако ли в зората ранна, зазорена, в ден слънчев посетена, душа Ми в упование и надежда обновена, теб диреше и чакаше да се завърнеш. Не си отивай нивга вече, любима Моя, ти тиха скрита радост за Мен беше и чаках с трепет лице ти слънчево да зърна. Не си отивай, сълзице росна, не Ме оставяй! Не ще оставя вече на Земя да ни смути измамата коварна, лъжата на нечестивата Лао. Любов и радост наша не ще оставя да линее, кат цвят без Слънце да жълтее. Не ще оставя без роса, без тих дъждец над жадната земя, да тлее и увяхва твоята душа!

О, колко много желаеше Михаил никога вече Мария да не напусне дома Му. Като албатрос прострял би крила, а тя, любимата невяста Негова, жена и майка бъдеща на Неговите деца, да се приюти под светлия покров, да чува сявга Неговия нежен зов! Тогаз Мария поуспокоена, уста отваря и с лек поклон Михаилу проговаря: ”Наистина ли Ти, Любими мой, оплождение не понасяш, кажи? ”

При тия думи Михаил се обръща изненадан към Мария – и сякаш едва сега Той ясно разбира нейната тъга и причината за бягството й от дома. Как иска Той нежно да я прегърне. Тя, майката на Неговите деца, да опази рожбата своя, напуснала бе топлото огнище, решена на всякаква изпитня. Тогаз Михаил нежно я погалва по глава и пак с песен й отвръща: ”О, да! Любима Моя, истина е, не търпя всяко оплождение на мерзост вражия. Но за святото благословение на Едемското съединение в олтаря на семейната чест – брачното оплождение кат плод на свещенозаветно съединение, о, Марийо Моя, единствена избрана Моя съдба, скъп дар дарява Ме утробата твоя. Блажена си ти, що носиш плод на вярност свята-печат на правда в небесна чистота!“ И Михаил се навежда над Мария, хваща малката й ръка и -нежно я целува. А тя, като плаха сърна, подгонена от ловеца страха, убояна, че не ще приеме Михаил рожбите на любовта Своя, освободена, в миг забравя всичката тъга, обляга се на Михаил и с Обич по-голяма поднася Му целувка от устните свои в знак на мир за бъднини. О, чудо и знамение! Докоснал святата уста, обгърнал с ръце тялото й живо, Михаил я грабва и с жест велик на вярност в свята благодарност запява: ”Небе; небе, на теб дължа таз радост неизмерна! На Теб благодаря, че връщаш Ми отново любовта. Славеят отново пак запял ще е в леса. И извора кристален ще блика в разцъфнала леха!” И като я оставя отново, поема й дясната ръка, и двамата коленичат пред небето, в тиха молитва изливат благодарствена хвала, че отново, след голяма изпитня, небето милостиво ги е събрало. И чува се гласът на двамина, сляти кат ухание незримо, да лети към небесните висини:

”О, хвала! И вечна благодарност да бъде на небесния Баща за таз любов и милост, отговорил на слабия зов, който отправяме към небе в молитва искрена. И ето, днес ответа дойде. Яви се радост чиста, свята пред небе. О, небе! Теб хваля аз, Мария малка Твоя, за дар скъп в утробата моя, олтар ми е в гърда и буен плам на озарение обгаря ме чрез плода! Отче Святи, благодаря Ти за милостта в ново съединение в правда и любов на изявления. Вам, Троице пресвята, навек благодаря. Амин!’

И тихият ветрец отвън поема тъй нежния гласец на Мария и полетява в ефира да стигне Орионова врата, и там пред Трона на благодатта да се поклони за мнозина.

А Мария нежно се отпуска в ръката на Михаил и тъй остават до сутринта.

НА УТРОТО! Часът е точно 9

Пред сутрешната трапеза са седнали Гавраил, Михаил и Мария. Лъчезарната усмивка, която краси лицето на двамата съпрузи, свидетелства, че бурята е отминала. Сияйният лъч на любовта отново е стоплил изстрадалите им сърца. Преди да пристъпят към сутрешната закуска те са превили нозе в благодарствена молитва. Тиха радост озарява лицата на тримата верни приятели. Те са благодарни и щастливи, че Бог е показал милост и отново ги е събрал и си обещават, че когато наближи времето Мария да се освободи, те отново ще се съберат. С вярност в постоянство на любовта си един към друг, Михаил и Гавраил остават и занапред като братя рождени, а между тях е Мария.

Гавраил, спокоен за двамата си приятели, отлетява за отечеството на Мария – България. А Михаил и Мария, обвити в любов и милост, остава в мир у дома си в очакване деня на раждането на Мариините деца. Изминават дни и нощи на мирни, тихи беседи между двамата щастливи съпрузи. Мария приготвя необходимото за предстоящото събитие. Често се чува тиха мелодия с крилата на славея да лети към Престола на благодатта.

8. МАРИЯ В РОДИЛНИЯ ДОМ

Дългоочакваният ден идва. Мария е отведена от Михаил в родилния дом. Гавраил отново е пристигнал в Женева, в очакване на рожбите на Михаил и Мария. Той е неотлъчно с Михаил. Но съдбата е решила отново да се пошегува с Михаил. Лао, която е изчезнала неизвестно къде, се намира в същия град. Тя успява да се настани като милосърдна сестра в същата болница, в която Мария трябва да роди. Никой не знае, че под бялата одежда на милосърдната сестра се крие оная страшна отровителка, която сега се е свързала с един от лекарите и му се е отдала. Оттук Лао има възможност да следи Михаил по-зорко. И когато Мария постъпва в болницата, Лао не остава чужда на предстоящото събитие. Тя е осведомена от нейния приятел – лекар, че се очакват близнаци и решава да заличи всяка следа на любовта свята между Михаил и Мария. Лао намира подкрепа в замисления си план коварен в своя любовник лекар и сега лесно иска да осъществи намерението си да отмъсти на Михаил. Отровната й стрела е готова отново да се забие като жило на ехидна в Михаиловото сърце. Но небето не е безразлично към предстоящото раждане на Мария. Мария и Михаил уповават тихо на милостта Божия и Бог зорко бди над рожбите на благословението. Тук, в болницата, работи и първият професор, който е установил двойното зачатие у Мария. Той бди строго ден и нощ над Мариината глава, но особено е бдителен, когато Михаил и Мария отново се съберат в милост и мир да живеят. Вторият управител на болничния дом е приятелят на Лао, който е подготвен от нея да извърши мерзостното й дяло. Очаква се всеки момент Мария да роди. Михаил и Гавраил чакат в коридора пред родилната зала, неподозирайки престъпната ръка на Лао. Минавайки покрай тях, лекарят – приятел на Лао се обръща към Михаил и казва: ”Не чакай – върви си! Но кажи ми, какво предпочиташ – майката или плода – кой да бъде жертвата в този тежък акт на раждане?“. Изненадан от думите му, недопущайки, че това е една коварна игра, Михаил остава за миг вкаменен, като елен прободен в овенчаващия си ден. Но това бе само мигновено състояние. В Михаил проблясва светла искра упование в първия професор и се утешава. Той не отговаря на въпроса, а в сърцето си намира сили и се на Бога Свой доверява. Не е ли тоз човек един ловец коварен, който тежко наранява жертвата своя, след което продължава пътя си безучастен? Но минута след неговото отдалечаване, както бърза змия към гнездото на ехидна, Михаил чува нежния глас на Своята любима в родилната й болка, даряваща живот на своите рожби. Той не пропуска ни мигновение, в което може да чуе или разбере знак за родилното явление на любимата Своя. Михаил е с пълно доверие в професора и хванал ръката на Гавраил, Му доверява ужасното усещане, което Му е причинил втория управител на клиниката – че е горд и мрачен и че в лицето му се чете недоброжелателство. Но вместо отговор Гавраил, в ответ, Му стиска по-силно ръката и с молитва поглежда към небето. И Бог чува молбата. Сила на родилен тласък над Мария се явява и в ръцете на професора, който бди над родилния процес отроче се явява. Но, о чудо! Що е това. Тоз първи плод момче, държи за ръка, кат видим храбрец, сестриче! Втори напън се явява и о, чудо, наистина ето го сестриче! Но и сега братчето държи здраво сестричето за ръчица и тъй единни явяват се двамина за знамение и чудо на мнозина. Но още в кървите на майка си младенецът както държи ръчичката на своето сестриче, със затворени очи, овалян в кървите майчини, протяга втората ръчица прегръща с двете своето сестриче и в целувка една се сливат те пред учудените погледи на всички лекари и сестри. Смаяни от невидяното досега всички викат: ”Знамение, знамение, знамение!”. ”О, да, знамение и чудо е това явление“ – извиква изумен и професорът и заповядва да изтеглят настрана майката и да се погрижат за нея. Тогаз въвеждат Михаил. И бащата щастлив, сломен от напрежение, със страх прекрачва прага. Очаквал е бедата, но ето, Той, подкрепен от Гавраил, вижда още в кърви оваляни рожбите Свои – първо брат и второ сестриче в една прегръдка сляти съединени в свято целувание. Изпълнен с нежно бащино усещане, Михаил се провиква: ”Теменуга и Жасмин – Сина Мой, родени от Мария! О, утробата й носи съединение на рожби святи на силната мишца Моя – радост в младостта.“ И Михаил отваря уста в благословение: “О, роди се любовта чрез прегръдка на милостта, съединени чрез свято целувание! Благословени бъдете навек и съединени, рожби Мои, на радост и мир сред земната шир в светли бъднини. Амин. И след жилото отровно на лъжата, яви се лъч на правда в дълбината и изтръгна благословение сред Земята!”

Всички виждат как Жасмин, още непаднал от майчината утроба, явява се като командир – не пуска той ръката на своята сестра. Не могат поотделно да ги окъпят и очистят от кръвта на майчината утроба. Така Жасмин се налага да бъдат единни окъпани и в отделна стая съхранени – далеч от всички новородени. А те, единни са повити – Жасмин не изпуска Теменугина ръка. И ето миг – Михаил подава децата на Гавраил и чрез Него ги поема Мария. А тя, протегнала ръка към рожбите свои, глас на милост и любов повишава.

”О, Михаиле, мой любими Съпруже, Лъч светъл в зора на младост в пролетта, сред градината моя люляк разцъфтял, в есен с корона увенчана в съдба, подай ми тез бисери два от Твоята сърцевина – те сила са Мощ Твоя като на Могъщ Вожд!’

О, как се топи сърцето на Михаил от милост и любов в тоз тържествен пир на верността им. Той нежно обгръща Мария с взора Свой и тихо и прошепва: ” Росна китчице Моя, цвете в росната леха, ти бисер в утринна роса над цветови челца, венец нетлен в овенчаваща хвала на жениха твой, в оплождение яви се на майчина гърда – словесна кърма!“

А Мария, възхитена, макар че все още е неукрепена след акта на раждане, прогегнала две ръце към рожбите свои нежно запява:

“Елате вие, две капки на небесна милост, ухание свято пред небеса. Елате, две рожби – мои брилянти, на корона ми нетленна вий сте велика съдба! Елате под дъгата заветна на вашия Баща – печат насъщи на могъща Му съдба. О, свещена Теменуго, най-чудна краска в пролета, дъга седмоцветна над Земя! Теб следва Жасмин, ярък цвят в есента, нар рубинова струя налял е. Вий сила сте – Мощ на младостта – печат свещен на любовта на вашия Баща. Елате две рожби мои, мъдрост небесна в оплождение, люляни в люлката сърдечна на небесната везна в пророческа съдба. Елате, съдби свещени – олтар светиев над Земя! Че вие сте наградата моя прекрасна от небе – знаме Бащино на удостоение. О, Гавраиле, душе Свят, на милост Ти си брат. В завети два целувание свято, обгърни Ти мен за всегда, чрез тез две туптящи сърчица! Теменуга – свещенозаветна съдба – съда на правда явила. Жасмин – Той е приносът един – жертва свята на Баща любим – цена за вечна бъднина. О, вам благодаря за милостта и любовта, че удостоена съм с плода на майчина гърда, овенчаваща корона на вечността! Пролет животворна, яви се в оплождение! В утро светло бисерно огърлие краси флорина съдба сред лехата с цъфнали цветя. Теменуга – Бащина съдба – моя любима дъщеря, а в есен късна плод узрял, сред лозе нарът в ризница една рубиновата струя е събрал. Той е Жасмин – на Бащино сърце син любим. Две китки росни на милост в пролетта в лято зноен лъч ги е грял, в есен плодът сок налял, с печат на оплождение в свято сътворение. О, вас приемам аз, недостойна, в удостоение на майка, но сестра любима ще ви бъда за мнозина. В гърди ми извора жив клокочи на кърма, елате вие двама на моята гърда. Че велика милост на съдба ни чака в небеса – увенчание за бъднина. О, Михаиле, Женихе мой, сърце ми оплоди чрез рожбите Твои, ответ очакван от цялия земен свят. Покланям се пред Върховния Благодатен Трон на милост и любов чрез Сина Твой, о, Боже мой, печат съдебен на младостта ми чрез два завета – две рожби святи на любовта ни. Небе, небе, благодаря за таз върховна милост над Земя! Обещавам се във вярност да откърмя тез деца, като майка благословена от небеса. О, небе, призови творението Твое от Земя, и в прозрение помажи го Ти, да съзнае върховното благословение на Синай – верен Божий ратай, сред огнени мълнии съдбоносни на буен плам Съда се изяви и великият Бог нам, простосмъртни осени. Хвала! Хвала! Хвала вам, небеса за ”росната китка” на моята гърда! Вам приемам, рожби Михаилови, вие сте словесна кърма за вечност – човешка съдба. Амин!

Михаил държи в ръце двете малки рожби, плод на сила и мощ Негови, подава ги на Гавраил, а Той, обкръжен от ореол на сияния две, протяга две ръце и Мария ги поема – две рожби на небе, с майка кърмяща на Земя, украса светиева на глава!

В момента, когато Михаил подава двете деца чрез Гавраил на Мария, сърце Му бащино ликува и устните Му шепнат:

„О, невясто Моя, Моя съдба, ще те озари лъча светъл на нова съдба. Ще се увенчаеш ти в хвала под ново небе на нова Земя чрез тез две милости от небесния ни Баща. Поеми ги ти сега, тез капки две с росата късна оросени, сред твоите гърди като бисери явени. Чрез момини сълзи в зората ранна оплодена си ти, любима, кат майка на обещания наградена. Ще се явиш ти окичена с дарования, на два завета знание – родени рожби по чудо и знамение. Невясто Моя, зеницо на Бога Моего, теб днес небе удостои с два бисера росни съдби. Дъга заветна ти окръжи на милост и любов велик свещен зов, с корона на увенчание на Вожд. Вземи тез рожби две, плод на Моето сърце. Ти бездетна бе, но днес по милост небе те оплоди чрез обещания вси към твоите прадеди. Те китка са росна, бликащи струи извори живи на словесни кърми. Олтар Сионов на бъднини. Бъди им ти завет, на милост и любов ответ. Невясто Моя на вечността, нек печатът на Мощта чрез завета на Сина ти сияе на челце чрез тез две оплождения. Бъди ти майка нежна на вси народи и племена чрез децата на милостта Моя!’

И обръща се към Гавраила: „Гавраиле, Душе Свят, Ти Мой приятел брат. Вземи тез две новородени съдби чрез чудо и знамение и подай ги на тоз Мой верен ратай сред народи и племена във всемирна служба сред Земя. Нек се явят в обещания вси и бъдат ответ на небе – бисерни роси, струи кристални от Моим гърди!’

И щастлива Мария се покланя: ”Благодаря, благодаря Богу Твоего, любими мой, и навек ще Те следвам до човек. И вярна ще остана на Теб чрез огнен завет. Аз, прашец нищожен, по милост оплоден, приемам в ответ на огнения завет зова свещен на могъщата любов Отцува. И ето ми две гърди. Нек кърма в тях се яви и пламът сърдечен засияй, струя огнена – бисерни роси, нек децата Твои откърми!”

И Мария, поела вече в ръце рожбите свои, глас наново повишава: ”Елате, рожби мои, елате и кърма поемете. Днес Сара в залез кърми. Поклон! Поклон в хвала пред небе и Земя. В завет огнен се обричам аз сега пред Михаил и Гавраил, че ще опазя тоз свят завет и явилия се ответ чрез рожбите святи за вовек. Поклон! Поклон пред белия благодатен Трон на Отца Сина и Дух Святи! Амин!“

Мария държи в своите ръце двете рожби – Жасмин и Теменуга – Правда и истина милост и любов от небе. Михаил, застанал отстрана, поема я с десницата Своя. От гърди й потекоха две струи на словесни кърми. И щастлива майка, оплодена, с две рожби надарена, ще кърми тя народи и племена по милост и любов Божия. Амин!

Мария е сама с рожбите свои. Тя зорко бди, сънят побягнал е от нейните очи. И дълбоко майчино предчувствие я предупреждава, че децата две опасност ги застрашава. Чер облак над нея се надвесва. В присъствието на втория лекар тя познава отгде идва опасността. Изпуснал удобния случай при раждането да напакости, сега той ненужно се суети покрай майката и децата и дири сякаш причина, с която да принуди Мария да остави децата. Той знае, че ако едно от децата похаби, то другото от скръб ще загине. Но в миг дрямка над Мария долетява и нежен глас тя чува над нея да шепти: “Мария, децата пази! Не заспивай, будна бъди!” За тоз глас на Михаила тя долага и става ясно и на двамата. Децата са застрашени, но отгде идва опасността?!

Под надзора на лекаря, сестрата в стаята влиза. И тя тъй хитро и лукаво гледа децата. А в Мариината душа тих глас отново зашептява: ”Незабавно у дома се прибери. Лао е таз сестра и в единство с лекаря целят децата да отровят!“ И тя, уплашена, надава вик за помощ. Михаил, който все още чака отвън, влиза, също и професорът се втурва в стаята на Мария и питат почти в един глас: ”Какво стана? Защо бе тоз тревожен зов?”. Мария с дръзновение им обяснява, че Глас небесен я е предупредил: „Децата са в опасност! Побързай, у дома се прибери!“ За Михаил е ясно, че Бог Могъщ над децата бди и ангел от небе е предупредил Мария! Своите предишни съмнения Михаил споделя с професора. И още докато всички спят Михаил извежда майката и децата и ги отвежда в бащината им стреха.

9. В СЕМЕЙНИЯ ОЛТАР

И ето ги, вече са у дома. Целият дом сияе в чистота. Ясно слънце огряло е стаята където е Мария с двете деца. Около нея се въртят Михаил и Гавраил и са в помощ всеки момент на щастливата майка. А тя кърми рожбите свои. Михаил е нежен съпруг и баща. Той подкрепя Жасмин на майчина гърда, който все още държи на Теменуга ръката.

Михаил решава тайно с Лао да се справи. Да я отпрати далеч от този град и никога с Мария да няма тя контакт.

След като Мария накърмя децата, тя ги поверява на вярната домоуправителка. Отново в мир и тишина песен молитвена се запява в благодарствена хвала, че Бог е опазил децата. Михаил обещава пред Мария и Гавраил на добрата стара жена, че никога тя не ще е веч сама. Че отсега тя майка на Мария ще се счита и всеки длъжен е да я искрено обича. Рано сутринта всички са се събрали в стаята на Мария. Тук е и добрият професор, когото Михаил е наградил с похвала и безчет блага – сребро и злато. А Гавраил ликува в неземна радост озарен в тоз небесен пир. Щастливи са, че родили са се близнаците сред Земята – Жасмин и Теменуга, които неразделни остават – Синай и Голгота – живота и имота на небето. А Гавраил и Михаил си дават свещен обет да чакат волята и заповедта на Главнокомандващия Он, да Ги обедини в едно ръководно управление, в една единна легация, за да може Гавраил да бди над Мария и децата, като пазител техен на Земята. И с надежда отправят молба до главното командване и заповедта не закъснява. Гавраил остава завинаги и навсякъде с Михаил, в едно единство на служение, в борба за отечествена чест сред легацията долу на Земята.

Но миг върховен се явява. Отечеството навлиза във военно положение. Михаил и Гавраил трябва да се явят в легацията във военни униформи. А над легационната стреха трябва да се развее бойното знаме на родината. Жасмин и Теменуга растат под могъщата ръка на един Главнокомандващ, чрез Гавраил. Михаил и Мария все по-силно се сплотяват и са неразделни. Дома свой и децата те са поверили на вярната Женевка, а тя често превива с тях нозе и се молят пред небе за успех на своя Баща. Жасмин и Теменуга растат и са единни във всичко. Жасмин е мъдър син и често пита, чрез Гавраил, Баща си за всичко, което го заобикаля. А Мария той има като приятел и сестра. Децата растат, заобиколени от любов и истина. Един ден са се събрали всички у дома. Превили са. нозе пред домашния олтар. Първи се снишават Жасмин и Теменуга, след тях идват Мария, Михаил и Гавраил. Всички единни шепнат тиха молитва пред небе за победа и съединение за в бъдещо изявление. Пръв подига глас Жасмин, ако и малък да е с мъдрост запитва своя Баща: „О, Татко мой, виж Теменугини две очи, пълноводни облаци! Буря ще се яви, но Синай със светкавици мрака ще срази. Тогаз по нейните страни ще потекат потоци от сълзи. Но, мили Татко, кажи, не са ли те капките дъждовни след Кармил, росите есенни чрез небесните милости? ‘

„О, малкий Ми Жасмине, Теменугини очи са две пълноводни езера сред планинските недра. Те два облака пълноводни са, плуващи в небесна широта, сред мълнии Синайски, заплашват да се излеят над Земя. Мълнии съдбоносни, Теменугини очи, светкавици победоносни мрака раздерете, победата явете късни роси, на Кармила съдби, в утринна зора брилянт сияен над Земя. Теменуго, ухание свещено в пролетта, о, ти си Виолет – навеки свят завет. И с Жасмина за ръка вие сте два завета за всегда и водите нетлението във вечността.“

„Татко мой, Татко мой, Теменугини сълзи не са ли на кокичето бяло съдби? В зима зла, в скованата от лед земя, не се ли крие то, кокиченцето бяло, на пролет ранна слънцето видяло? Кажи ми, моля, защо изоставено е то?“

”О, Жасмине, разумнико Мой, предвестник на пролетта е то, сила Мощ на младостта, в правда свята на небеса. Това е майката твоя, облечена в правдата Моя. Сред бури и урагани, мятали ледени боздугани, о, иде тя, най-красна от вси цветя в девствена съдба, ореол на вяра краси й глава. Но след него иде минзухарче, запалено като фарче, то на кокичето е вярно братче. А сега, Сине Мой на мъдростта, моли се и сестрицата своя с любов утеши я. Че кокиченцето бяло е в правда разцъфтяло, с вяра и любов вървяло, то Мариино е сърчице. А минзухарът, о Жасмине, това е Михаилова съдба, а вие, две деца, оплождение велико сте над Земя, за целокупност земна – изкупление.

”Татко мой, кажи, защо Теменуга безмълвна на колене лей сълзи?

В есен късна мълния свети ли? А потоците от нейните очи, не са ли те Йорданските води? ‘

”Жасмине, Жасмине, блясъкът на съдбоносни светлини Земя предупреждават, да наведат стъбълца разцъфналите цветя, да се излее роса над уморената Земя!’

“О, Татко Мой, кажи, къде Теменуга вирей и цъфти, къде уханието й лети, щом са я изхвърлили от полските лехи?’

”Жасмине, Сине Мой, не се чуди. Тя, Лила – Виолет, на ранина ухае сред горските шубраци, сред полските треви. Сине Мой, на сила Ми мощ сияйна светлина, брат на Теменуга си ти, вий сте две оплождения чрез тежко окърбление сред таз Земя. Но в сърцата на искрените пътници за нови Ханаан вий двама ще растете!’

”О, Сине Мой, сега сме четирима. Но на Петия ний чуваме Гласа. А тоз Глас, о Сине, е зова на Отца ни, милост и любов на Гавраила. Той лее чрез очите на Теменуга свещени сълзи. Те са есенни роси, словесните кърми, за всички очакващи, ожидащи, неувяхващи съдби. Кокиченцето бяло и свещения минзухар, о , те на Теменуга са небесен дар. А ти, о, Жасмине, се яви под цветовете на дъгата вси. Но запомни, сълзите, що Теменужини очи проляха, това са нейните тъги, че изхвърлена бе тя от лехата! Но, днес ти сам видя как Теменуга лее сълзи, но те са роси за опрощение, съживление, с дар на възкресение за нова Земя под ново небе за всегда – неувяхваща цветна леха!’

”Благодаря, о, Татко мой. Аз, Сина Твой Жасмин, покланям се за мнозина чрез сълзите на моята сестра – Ний двама ще носим благословение над морната Земя!

Но Ти, о, Татко мой, отново погледни тез девствени очи, пълноводни облаци как леят сълзи, не са ли те капки росичка над земните лехи? О Теменуго, сестриче мое, разумно бъди, не смущавай се ти. Облаци пълноводни ронят бисерни роси, а мъглата бездомна – тъмата, вятър я отвява в бездната. Облаци безводни, скитащи тъми, не ще се от вас Теменуга убои! Аз, брата неин, ще я водя безпогрешно в пътя свят на свят завет. Аз съм нейния ответ! Ние двама единни сме, две деца, рожби на Михаил и Мария!“

И този диалог между Жасмин и Михаил се повтаря и потретя. Те петима в единство винаги стоят пред небеса в благодарствена хвала. Само Теменуга на молитва винаги плаче безмълвна пред Бога свят. А Жасмин е един мъдрец, пророк велик в прозрение на мъдрост и разум, прострял ръка към Теменуга, водител властен в пътя свят!

ЧАСТ V. КРАЯТ

1. НА ПЪТ ЗА СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ ПАЛЕСТИНА! УРАГАНЪТ В МОРЕТО.

Преди да отпътува за Отечеството на Михаил, семейството, в единство с Гавраил, е запланувало обиколка, в която Михаил иска да представи Мария сред целия земен свят.

Михаил и Гавраил са неразделни и единни в служебните си задължения и в дома на Михаил. На Гавраил и старата женевка са поверени двете деца.

Това пътуване има строго определен маршрут. Като начало те трябва да преминат през Европейския континент, след което трябва да заминат за свещената земя на Израилевия народ и да преминат през всички страни около нея. Желанието на Михаил е да се сбогува с този земен край! Той много пъти след раздялата Му с Иза е посещавал земята на Израиля, но Сам, а сега Го придружава целият Му дом, създаден в Европейския континент. Предстои им дълго и трудно пътуване и то трябва да се проведе по строг план, в ред и дисциплина.

След като пропътуват из западноевропейския континент, те се насочват към Ориента – Азиатския континент. Пътуват с голяма кола, но използват и други транспортни средства по суша, по реки и морета!

Виждат ги винаги заедно, особено Михаил и Гавраил. Чрез Гавраил старата прислужница от Женева е приела поданство на Михаиловата родина, с узаконен и подпечатан документ. Мария с женевката и двете деца са почти винаги заедно. Цели 23 месеца те обикалят Европа.

Предстои отпътуване за Израилевата земя. За тази цел те се снабдяват с билети за пътуване с един презокеански параход, който има планиран пътен курс към Израил! Цялото семейство се настанява в две удобни каюти. В едната, по-обширна, се настаняват Гавраил с женевката и двете деца. Той се грижи за децата, а старата жена има задача да ги снабдява с храна.

Мария и Михаил заемат отделна каюта в парахода и имат много свободно време да общуват. Ето ги, вече са на път в океана. Луната чертае сребриста пътека над тихите води. Необикновено спокойствие цари сред всички пътуващи. След вечерята се устройват чудни концерти. Навсякъде, из каюти и палуби, се носи нежна музика, която действа като сладък балсам над душите на пасажерите. Често в тихите лунни вечери, Мария и Михаил стоят прегърнати на палубата, любуват се на чудните Божии дела сред Неговото творение. А друга вечер пък, Мария пее свещени песни, а Михаил, седнал пред параходния орган, свири в акомп на нейните духовни песни. Минават няколко дни и нощи, тихи и спокойни. Тихи вълни се плискат по гиганта параход; а той леко се полюшва. Приближават суша. Вижда се бреговата линия. Всички пътници са излезли на палубата и се взират в далечината, като се обзалагат помежду си, гадаейки кой бряг стои пред парахода. Всички са се приготвили за слизането на непознатия бряг, да се разходят и отпочинат от морския път.

Приближавайки към сушата параходът се разтърсва, завява силен вятър. В този миг по високоговорителите се разнася заповедта на капитана: ”Никой да не слиза, защото след минути ще се разрази страшна ураганна стихия, която застрашава дори и този голям гигант – презокеански параход!

Настава смут сред пътуващите, всички бързат да се приберат в каютите си. А Гласът по високоговорителя продължава в предупреждение: ”Развихря се ураган с голяма скорост и като необуздана стихия лети към този бряг!” Всеки от екипажа заема своето място и се предприема действие за бързо закотвяне. Към дъното на морската бездна полетяват пет котви. Стихията се блъска в закотвения параход и сякаш иска да го изтръгне, да го понесе и си поиграе с него. Всички са ужасени от страшния рев на вълните, които се вдигат високо и заливат палубата. Още мигове и параходът ще полети към зейналата бездна. В този миг пак се чува Гласът да предупреждава: ”Поканват се всички вярващи, независимо от националност и вероизповедание, с вяра в живия Бог, да се явят на Богослужение в залата на параходната църква!”. Там Михаил и Мария често са стояли сами, пяли са и свирили в хваление на Всевишния Творец! А ураганът сякаш е великан, вдигнал тежкия боздуган нанася удар след удар върху морския гигант. Скоро в църковната зала се събират всички пътуващи. А там вече стоят капитанът, Михаил и Гавраил, Мария с женевката и двете деца – Жасмин и Теменуга.

Капитанът, строен и красив, с леко прошарени коси мъж, е прегърнал Библията в ръка. Когато се събират всички, той поканва Михаил да седне пред органа. Михаил с жест на голямо удоволствие и покорство, заема мястото пред музикалния инструмент. Нежните Му пръсти заиграват над клавишите и в църковната зала се разлива нежна успокоителна музика, позната на всички. Дух на смирение и Богопочитание е обладал присъстващите и те тихо запяват и хвалят Всевишния Бог. А отвън ураганът вие като звяр, отворил хищни уста да погълне всичко, до което би се докоснал. Вълните, освирепели, се блъскат в кораба, но грозният им рев не смущава вече събраните в единство на хваление и молитва пасажери.

Всички, учудени от тихото упование в Михаил и Мария, са се предали в тяхна власт и придружават Мария в песента, която пее. Тя се е изправила до Михаил с очи отправени към небето, до нея са коленичили цвете деца – Жасмин и Теменуга, без да се притесняват от присъствието на многото хора. След като изпяват първата песен, на която всички пригласят, Михаил прекъсва за малко, после удря силно по клавишите и дава тон на нова, нечувана досега от никого песен! Мария, застанала права до Него, глас повишава и запява така, както никога досега. О, тя пее песен нова, придружена от двете си деца, а Михаил, Боговдъхновен, в акомп й приглася. Мигът е върховен. Навън, притъмнял океанът реве като невиждано досега страшилище. Но песента, която Мария пее, пада като нежна роса в суша зла над убояната от стихията човешка душа. Най-отзад, зад всички стоят капитанът и Гавраил и тихо пеят, придружавайки Мария. Това пеене не е обикновено. Всички чувстват, че става нещо ново в душите им, страхът ги напуща и те се отпускат в Могъщата десница на Всевишния с жива вяра за спасение. Семейството на Михаил се откроява между всички с усърдната си молитва и учудва присъстващите. Стихията напира със страшна сила и като малка сламка люлее презокеанския гигант. А песента отвътре се носи и открива тих лиман на успокоение пред огнения ураган. Песента е хвалебен химн към небесния престол, отправена в прошение и молба за вечно избавление. О, тази песен нечувана едва ли някой някога така ще я запее, както я пеят те сега, внасяща надежда всемирна за вечно избавление на целия земен свят, за бъднина.

Докато навън бурята вилнее богослужението не приключва. Когато Мария се уморява, тогава децата запяват с глас на пълна зрялост, а след тях се чува Гласът на Михаил и Гавраил да славят Твореца Велик на небеса. Душите на убояните пътници са отворили широко врата за милостта и любовта Творцуви. Онемели от ужаса, който бурята внася в тях, те учудени слушат песента, принасяна в хвала на Всемогъщия Бог. Всички пътници са в благоговение пред небето, обладани от хвалебствието на петимата. И тази песен е изпълнена със сила и власт, чрез прекрасния глас на двете невръстни деца и утешава човешката душа, уплашена от бурята зла.

Чува се как песента тихо заглъхва, като птица крилата полита и заглушава зловещия вой на вълните. Когато напълно утихва, в църковната зала се чува гласът на капитана, който е поел Библията в ръка и чете от ”Псалми”. След като приключва със словото, той повишава глас и кани присъстващите към молитва, а сам той коленичи, вдига две ръце към небето и замолва Всевишния да спаси всички от бедствието, което ги заплашва. Останалите превиват нозе, последвайки неговия пример, в благодарение и хваление. Чува се тихо хлипане. Някои плачат и през сълзи принасят молитвите си пред святото небе!

Неочаквано над молитвения шепот повишава глас Жасмин. В залата утихва, всички се вслушват в горещия Му зов за утешение и обещание за спасение и избавление от бурния ураган:

”О, Всемогъщий Боже на милост и любов, Творче на Вселена, Всемир, Отче на живите. Ти, Който сътвори света, моля в този миг на скръб в борба с врага, усмири бурята зла, както в древността чрез Сина Твой, Спасителя, Отче мой. В тоз миг съдбоносен, ела, със сила и власт и чрез Дух Святи утеши нас! Нека Твоят небесен мир се разлее като небесен покров над нас и ни утеши. О, Татко мой, Татко мой, заради Сина Твой, милост покажи над нас и от таз напаст зла ни защити и спаси!

Жасмин прекъсва молбата Си, изправя се на нозе, излиза напред и пред изтръпналата от ужаса на ураганната стихия молитвена група, повишава глас в строгост. О, тоз малък син на Михаил и Мария е станал в тоз миг велик проповедник в пророческа съдба, пророк на Бога живаго и предупреждава:

”Скъпи спътници, сестри и братя в Господа Бога, потърсете спасение чрез покаяние и вяра в обещанията святи на Всемогъщия Вседържител и Изкупител на Всемира. Отдайте Нему хвала в таз тежка минута на скръб и изпитня. Той е тоз велик зов на голяма милост и любов, в утешение на вашите души, защото днес Съд велик е над Земя. И ако сега се убояхте от таз буря зла, как ще е в огъня на осъждение над Земя? Покайте се и се пригответе за Съда велик, Който се явява над земния лик и урежда съдби на едни за вечен мир, оправдани чрез вяра в Господа Исуса Христа, изкупени за вечния пир в небесната страна, а други, осъдени за деня на огъня на осъждение, явил се в изпълнение над Земя!

О, Той ще се яви в облаците тъй ненадейно, както ненадейно днес връхлетя над нас таз буря зла. С покаяние и вяра в сърца отдайте Нему хвала, за да се приютите под могъщите Му духовни крила като свещен покров за вечността!

Тогава Жасмин сам запява песен за милостта Творцува. Едва сега Михаил разбира, че все още малкият Му Син Жасмин, едва на пет години, е употребен, посетен от Дух Святи със слово свято в предупреждение, с Глас върховен на небесната съдебна власт в покана към смирение и покаяние за спасение! / Откр.14:6/

А песента му се понася в тихо упование на небесното обещание за избавление.

”О, Сионе, развей сияйно светло знаме чрез вестта велика на оправдание чрез вяра в кръвта на Господа Исуса Христа. Мало стадо, напред върви, не бой се ти! Сред тъмний свят Сион в буен плам със зарите си Земя осия и път на спасение за вечността над нея начерта. Виж, повярвай и се спаси, двуострий Меч на Вожда Твой, Израилю духовни, свети веч. Ще разкъса връзките на греха и смъртта и ще отведе нас оттатък звездното небе в мир и тишина. С любов изпълнена е оназ страна, где няма скръб, сълзи, ни чуй се рев на буря зла. Там слънцето на правда навек ще сияй и нетленний цвят ще ухай!“

Така унесен в тихо упование, гласът на Жасмин утихва. А високо се възвисява Гласът чрез високоговорителя и съобщава, че бурята зла е намалила силата своя, извън всяка опасност е човешката душа. Остава само да се преодолеят вълните на страха, изживели опасността, осведомени за милостта на небеса. Но Жасмин, като Син Божий един, изпълнен със силата и властта на Гласа на Дух Святи, се обръща авторитетно към капитана на кораба: ”О, капитане на кораба слаб, не разумя ли, че слаба е бурята зла, трепери тя в страх пред огнения плам на спасителния план. Ти, който водиш в пътя през океана бурен на живота, чуй сета, към теб отправя огнени слова небе, изрича съдба над планета Земя. Три дни не откотвяй този кораб, помни! Вълна злокобна – океанова вода ще закипи, ще изригне лава – зной от морска сърцевина и като котел ще заври. А вий, към които апел отправям сега, ако не разберете и котви вдигнете в непокорство на небеса, докато вулканът не утихне в морска дълбина, не ще никой постигне целта, поставена като съдба на Отечествена везна. И от непослушание на Гласа, ще полети към огнената бездна!’

И пак песен хвалебна се запява и всички с благодарни сърца пеят в чест на небесната милост и любовта, за тез два свидетеля живи – деца на Михаил и Мария, явили се в утешение в тоз миг на огнена изпитня.

Утихнал е ураганът сред разбунтувалия се океан, и чува се молба в приключване на благодарността за великото избавление от огнената изпитня. И шепнат вси ”Отче наш“ и тихо излизат със смирени сърца, прибиращи се по каютите си. На заранта Михаил, озарен в пълнота от небе, побързва да предупреди капитана, че думите, изречени чрез туй дете, са изявление на Дух Святи, употребил Жасмина като Свой духовен свидетел.

Наистина, сеизмографите в парахода отбелязват предстоящи трусове. Но къде ще е епицентърът не доказват. Капитанът се подчинява на силата небесна, която го е предупредила чрез детските устни. И решава да се обади по ”телекс” до своята агентура, че по причина на непредвидени обстоятелства променя курса на кораба и ще пътува със закъснение от три дни!

Наистина, капитанът, убоян, не смее да поеме път към вътрешността на океана. Сред пътуващите отново смут се явява и всеки се старае да долови, да чуе и види изпълнението на пророческото изявление, явило се сред молитвеното събрание. Те ясно разбират, че се отнася за техните съдби. Тъй закотвен, корабът стои три дни. А при залеза на третия ден по радиовълни съобщават: ”Всички параходи, намиращи се в пристанища и сред океана, да се отдалечат, че от сърцето на водите с определена ширина изригва в мощ и сила вулкан и сеизмични вълни застрашават вси пътуващи. Огнена лава се издига към небето, водите врят от огъня. Горко на плавателните съдове, които не се подчинят и спрат пътуването си – ще погинат вси сред огнените вълни!’

А в кораба, спасен от бурята зла, явява се в победа велика хвала. И единогласно пеят и славят своя Спас, чрез милостивия Божи Глас, предупредил ги чрез двамата свидетели в тоз час.

Ликуват всички в парахода. Народът хвали Бога за милостта Му чрез предупреждение на Духа Свят, Употребил верния свидетел Жасмин – рожба на дела чрез Михаил.

Еква песен на победа! Хваление отлита към престола на благодатта, в благодарност за дара на Духа Света в това дете и спасението, което чрез него дойде. В хваление пред небе продължават до уречения час, докато поемат наново път по водата. И този очакван ден настъпва. Пет котви се вдигат от водата, шумно навиват се макарите с дебели синджири и рано в зори корабът път поема сред бурните води и цепи океанни дълбини. Над него в победа чайки бели летят. Лъч светъл от небе се спуска над водата и тегли кораба чрез сноп светлина. Голямото изпитание е сплотило всички пътници, които хвалят небесата, че безопасно преминават край нестихналите още вълни на изригващи океански дълбини. Утихва буря зла, а корабът на благословение поема пътя, покорен, носещ на борда свой скъпи дарове – на Бога верни синове. Плуват сред морските ширини дни и нощи. И виждат се бреговете – цел на Михаил. Запява се песен в хвала, а те, пътуващите вси, навлизат в определената им съдба. Навлезли са в свободни води, зона на пълна свобода. И най-накрая пристигнали са на целта. Спущат се котви, опъват се въжа. Екипажът пее песен на хвала, че стигнали са вече брега и се съединяват с кея.

О, ето брегът пее песен на хвала. Отминала е опасната игра, която в океана се разигра. И плискат се талази тихи в брега. Лъч слънчев посреща пътници отдалеч. Приветства ги светлият ден като в празник необикновен. Сред множеството слизащи Михаил, във военна униформа, се промъква. До Него върви Гавраил, също във военна униформа. Те първи стъпват на брега. След тях с трудност се движат Мария с двете деца, като ги е хванала за ръка. А след нея идва женевката. Кеят е охранен от войска, а между цивилни посрещачи и военни е поставена строга граница. Сред голяма група военни на брега стои Главнокомандващият Он. А недалеч от тях, сред цивилна група, стои Иза, до която, леко превита, се вижда майката на Михаил. Явно е, че Он очаква да посрещне Своите любими деца. Когато са вече стъпили на брега, Он се забързва и с бащинска любов прегръща двете деца. След това се обръща към идващите Михаил и Мария, придружени от Гавраил. Строено войнство оказва военни почести на двамата военни мъже – Михаил и Гавраил. След приключване на церемонията Он отново се обръща към децата, които идват в таз страна като победители и нежно ги целува. Скоро пристигат военни коли и ги отвеждат на местоназначението за пребиваването им. Дома, който им е предаден е изящно подреден. От него лъха любов и топлота.

Наскоро след пристигането им, телефонът позвънява. Обаждат се Иза и близките на Михаил. В уреждането на дома е участвала Иза. Тя е положила големи грижи, за да се почувстват добре, като в родна земя. Освен това Иза е дала голяма гласност на пристигането на Михаил и придружаващите Го. Цялата ежедневна и седмична преса разказва най-съкровени тайни за Михаил и Мария – не се премълчава, че Мария е третата жена, поканена за узаконение чрез Съд с Михаил. Но не остава в тайна и това, че Иза е първата поканена жена за узаконение. Известно е и това, че Михаил пристига с Гавраил и Своето семейство тук, за да разреши някои доста усложнени проблеми, поставени за разглеждане пред върховния Съд. Съдебният процес трябва да се състои в тази страна, преди Михаил да поеме път към дворите на Отца за почивка. Сред тази земя победата Михаилова все още не е пълна. Мария, Михаил и Гавраил предстоят пред един голям духовен двубой сред тоз народ и тоз континент.

2. ПРОЦЕСЪТ И НЕГОВИЯ ПОБЕДЕН КРАЙ!

Пристигането на Михаил в тази страна предизвиква сензационна реакция сред народа. Всички вестници и списания изявяват подробно Неговото пристигане. Потвърждават големите Михаилови победи над петте континента. Пресата гърми със съобщения за Неговия брак с Мария, за тяхното щастие в едно духовно единство на любов и вярност. Не е отминат, както брака на Михаил, така и раздялата Му с Иза. Описва се с най-големи подробности укорът и петното, които Иза е нанесла на Михаил тогава, когато Той е бил изпратен да изпълни върховната Си мисия в защита на Своята родина, в изпълнение на Своята задача в дълг свещен, да приготви Иза за предстоящото увенчание. Пресата не премълчава нанесените Му от народа хули и клевети и петната от Иза – първата поканена за Нетова жена. Тогава тя е погледнала с неверие на Него и Го е обидила, като е заявила пред всичкия си народ, че е нечистокръвен Юдеин. Всички събития в живота на този велик военен Мъж са открити, а това предизвиква Иза да поднови по бърза процедура един съдебен акт на миналото, който едва ли има изгледи да стигне до победа.

Големите заслуги на Михаил, победите и успехите, които Той е принесъл в полза на Своя народ, поробен от тежката верига на греха чрез клетвата, Го издигат на голяма висота. Той е възстановил връзката с Върховния Генерален Вожд и тази Му заслуга прави щото да бъде високо уважаван и почитан гост. Нестихнали още всички изявления във връзка с пристигането на младото семейство, днес пресата наново тръби и разгласява решението на Иза, която подновява процес чрез граждански иск, възложен на цивилния народен съд.

”Сензация! Сензация!“ – викат вестникарите от ранна сутрин до късна вечер. ”Иза изявява претенции за право над Михаил. А с това се оспорва брака на Михаил с Мария. Поставя се под съмнение и осиновлението на Мария от Вседържителя Он чрез Михаила.

Като трескав вой се надига гласът на Иза в Азиатския континент, а и пред целия земен свят. Пресата предупреждава за подновяване на стария процес пред Военния Съд. Зов се носи, като гърмове и мълния, пред целия земен свят, останал в учудване след всички изявления, които идват чрез радио, телевизия. Явяват се по страниците на печата най-подробни описания на развоя на подновения от Иза процес и отношението на Съда. Народите от целия земен свят със затаен дъх следят този единствен по рода си процес и с трепет очакват крайното решение на Съда. Дошъл е денят на Съда за решение на съдби човешки. Очаква се възстановяване на правда или неправда. Мигът е върховен. В критичния час народът очаква пред радиоприемниците да чуе решението на Съда. Чрез радио и телевизия се предупреждава и уведомява целия земен свят, а и чрез печата се получават непрекъснати известия. Над цялата Земя се носи вестта за Съда на правда. Решава се съдбата на Могъщия Войн. Изпитва се правдивостта на върховната законодателна дума чрез върховния печат на осиновление от Вожда Върховен, Главнокомандващ военния флот, сухоземните и въздушни войнства, засягащи ”Марината”. Установява се истината по осиновлението на Михаиловата жена – Мария, изпълнено от Великия Он!

Всички се питат: ”Беше ли думата на Върховния Вожд дума на правда с печат законен чрез Съда за съдба и печат на чест?” Днес Съд на правда се явява и процесът сам Съда ще проверява, в чест и вярност, в правда сред Земята спрямо небето и ще установява делата на Главното Командване, воювало над петте земни континента. Изисква се чрез Съд на правда, да се възстанови вярност и чест! Необикновеният шум, вдигнат от пресата и другите съобщителни средства, предизвиква сензация по процеса и заставя целият свят да вземе становище. Получават се мнения и похвали за заслугите на Михаил към род и родина. Потвърждава се успешното изпълнение на възложената Му задача и оказаното доверие към Него от страна на небесното Му Отечество. Въпреки вдигнатия шум около процеса, никой не разбира каква е целта на Съда и какъв е подтикът у Иза да търси права над Михаила. Всеки живо следи развоя на процеса в Съда на правда. Открито се осъжда голямата дързост, която Иза показва, не разбрала, не оценила и с високомерие порицала и похулила най-верния Син на звездното небе, защитил с живота Си честта на Отечеството Свое!

Всички питат сега каква смелост има Иза, за да оспорва победата Михаилова и върховната дума на Он, с върховен печат подпечатана пред целия земен свят. Он – Главнокомандващият е узаконил осиновлението Мариино чрез любовта и застъпничеството на Своя Единороден Син Михаил. Това осиновление засяга двете велики свидетелствени съдби на тяхното единство, плода на любовта им чрез двете им рожби – Жасмин и Теменуга! И цял свят се пита: ”Щеше ли Он да устои на думите си в обещание и щеше ли сега пред Съда да положи печата на вярност за бъдещия живот? Дали ще се потвърди върховната Михаилова победа в Съда пред иска на въстаналата Иза?”

Освен това, изпитва се поведението на Съда – дали е Съд на правда и потвърждава ли се думата, дадена на Мария в обещание за осиновление при победата й световна в Париж, която тя е спечелила само в името на Михаил? А всички знаят, че обещанията, дадени от Всемогъщия Он, са огнени обещания в изпълнения заветни. И прави се преценка сега, дали ще издържат върховната изпитня чрез порицанието на Иза!

Наистина, това е миг на върховно изпитание. Поставена е на проверка думата на Он в обещание пред Съда велик за изпълнение на осиновление, след свършен факт от Върховния Вожд Михаил, по отношение на законния Му брак. Дали Михаил е верен Син на Своята родина, признава ли Своята победа и дали е тя победа Негова лична, вярна и законна? Дали щеше да издържи порицанието пред Съда? Дали Съдът ще я признае чрез правда и ще се увенчае със съдебно признание? Дали Съдът е съд на върховна справедливост в правда в тази страна? Как Михаил ще погледне на петното, нанесено Му в миналото от Иза чрез държавен съд? На петия ден от пристигането на Михаил и Мария в таз страна, петият ден на мир, любов и щастие в единство с Всемогъщия Он, Гавраил и Иза, на този ден мирът и спокойствието в дома са нарушени. На Михаил са връчили призовка от гражданския Съд по бърза процедура. Поканва се да се яви и да представи възражения по исканията на Иза първата, поканена да бъде Негова жена. Иза изявява иск за права над Михаил като неин първи съпруг. Смущава се сърцето Михаилово, но решава да възложи дялото си в защита на Върховния военен съд, защото Той сам е във военен чин от военния Генерален Щаб. Съдът трябва да защити Михаил пред гражданския съд – Михаил е сключил брака Си с Мария според законите на Своето Отечество, след раздялата с първата си жена в покана – Иза А освен това Михаил представя пред Съда и двете Си деца от Мария, които са жив плод от сърцето Му. За Него бракът с Мария е свещен завет в чест на Своята небесна родина!

Гражданският съд е ускорил процеса по заведеното от Иза дело и очаква възражение по иска. Михаил познава добре справедливите закони на тази страна и чака победа в процеса. Но скърби за Мария, която ще изживее с голяма болка това съдебно явление. Мария си спомня как с голяма любов е приела Иза в дома си, след узаконението им с Михаил. Тя е погледнала тогаз на Иза с любов и доверие, а сега ето как й се отплаща! Михаил не е изявил на Мария същината на процеса, явява се във военния Съд и възлага защитата си нему, като предава писмено Своите възражения. Ден седми – събота в таз страна, като ден на правда е обявен. Военният Съд в пълен състав заседава, единен с гражданския. Даден е ход на делото. Пресата е в пълно осведомение и дава информация за развоя на тоз необикновен процес Делото се разглежда пред открити врати. То е единствено по рода си до това време. След осъждането на Иза, сега тя иска ревизия на делото по раздялата от древността. Няма време за отлагане. Съдебната зала е препълнена със свидетели и слушатели. Навсякъде из нея са инсталирани високоговорители. Съдебният процес се предава по улици и площади. В информацията са включени радио и телевизия. Народът се трупа около високоговорителите и слуша с внимание предаванията. Този народ, който някога бил горд и самонадеян, сега е загубил представа за своя личен престиж като помазаник Божий и активно се включва в разисквания. Не съществува различие между националностите, които населяват тази страна. Всички говорят единствено върху развоя на процеса съдебен.

Делото е сензация за целия земен свят. Всички се питат, как. ще протече и как ще приключи!

Всеки желае да види, чуе и се увери в истината. Води се открита борба за един мъж, който първо е бил поруган и отхвърлен, а сега – желан; по каприза на една жена. Особен интерес проявяват жените – едни застават на страна на Иза, а други, възлюбили Михаил и Мария, ревностно го защитават. Майките, които по някаква случайност се намират на улиците или присъстват в съдебната зала, имали такива бракове порицават Иза, заради децата. Иза се е подиграла и отрекла от Михаил в миг, когато Му е предстояло изпълнение на Отечествения дълг в защита на честта Творцува. А Му е била възложена задача на свещено служение, да я изпълни и изяви и съедини петте континента в едно духовно единство. В оня свещен ден, удостоен с възложената Му мисия, пак тази същата жена, разклатила и поставила в несигурност целия земен свят, днес Го порицава. И това деяние тя извършва без срам и угризение на съвестта си, в този върховен миг, когато Му предстои да сключи свят завет на вярност и преданост към Своята родина!

Някога, в древността, пак чрез тоз граждански съд Иза е поругала Михаил и Го е обявила за нечистокръвен син на Своя народ. Тогава тя твърдяла, че Той е недостоен поданик на нейната страна и Му е нанесла пет смъртоносни рани на тялото. И пред лицето на целия небесен и земен свят се е гаврила с Неговата чест, като Го е с трънен венец увенчала. Тя е тази, която с копие в ръка Му е пронизала ребрата, ръцете и нозете. И потекли реки от невинна кръв и обагрили земя. И от злоба и ненавист с оцет и жлъч Го е напоила. Но тя не е съзряла изгрева на новата светла струя в завет нов с цялата Земя. Михаил го е потвърдил и запечатал с кръвта Своя!

Тя е неумолима и с жестокосърдието свое Го е обвинила в нечистокръвие, като Го е нарекла ”дух нечист“.

Заветът на вярност, който Михаил в тоз миг на страдание със Земя сключва, тя не е познала. Тя не е доловила в своята злина как в страдалческите минути, Той дава свят обет, в миг на завета нов, да предупреди целия свят и възстанови връзката с Главното командване. И да устройва пътя свещен, начертан от спасителния план. Да приготвя пътуващите за Ханаан човешки души. И сега ето, пак тя – Иза, чрез тоз граждански съд, отново Го порицава, когато военния Съд небесен Го удостоява с почести и слава.

И днес, след победи славни, увенчан пред Върховния Вожд, Той се явява да даде отчет на вярност и победа пред народ и родина. А ето, че Иза се явява и предявява права над Михаил – верен син на Своята родина.

Но днес тя е пленена от победните венци, които красят главата на Михаил, спечелени в честния двубой с врага.

И украсил се е Той с два живи букета ухаещи цветя в нетленна съдба – Жасмин и Теменуга. Мнозина мислят, че тя и днес пак Го окичва с венец от тръни чрез нейната непризнателност към заслугите Му като победи славни, които Иза не признава, затуй предявява права над Него. А Михаил все още носи трънения венец на миналото, като открива нейното неверие, макар че заслужава почест и слава!

Призован пред Съда, Михаил се явява с трънения венец и с грубия дървен кръст, за да защити Своята победа. Всички в залата със затаен дъх следят развоя на процеса. Свидетел на Иза е нейната майка, която със сълзи на очи очаква развръзката от тежкия съдебен акт. В залата присъства и Он, придружен от Гавраил и Мария – свидетел на победата Михаилова, увенчана с двата живи букета от цветя – в лицето на цвете им деца – Жасмин и Теменуга. Мария се явява в Съда като светла зора пред любопитните погледи на тълпата, която се взира да види кървавите капки, украсили челото на любимия й като цена, дадена за нейното изкупление, освобождение и признаване за вечния живот. И пламват огнени сърца, държащи победата като знаме на правда чрез жертвата Михаилова. Днес всички искрени сърца от народа на Иза и тез от целия земен свят презират тази жена – Иза. И това чувство на презрение е предизвикано от изявлението, което Иза прави пред Съда. О, тоз миг е неповторим в историята на човешкия род! Веднъж порицан, отхвърлен, с гвоздеи прикован на дървения кръст за свидетелство на духовната слепота, днес, след победата Му велика, Той е признат за достоен и желан. Дали за игра или гавра зла е стигнала Иза до тоз процес или за съдба над този народ, над този живот, след победа и чест, Михаил се явява днес пред земния Съд в чин на ”обвиняем”! А Иза, някога обичана, желана, умолявана, но неумолима, днес чрез същия Съд предявява иск към Михаил и Го желае. “ Защо? Защо?” Питат се земните жители след обявяване на процеса. Съдът велик е оповестен над цялата Земя и всички народи и племена следят с интерес развоя, дали Съдът ще се изяви и правда ще потвърди или един женски каприз ще се в неправда задоволи? Цял свят е осведомен за таз Изина прищявка! Но може би така трябва да бъде за съдба, за да се яви Съд на правда на Земя.

И ето, всички съдии и съдебни заседатели са на нозе. Прочитат се исканията на Иза чрез гражданския Съд – а тя иска да й се възвърнат първите права на Михаилова жена, поканена за узаконение. Да! Иза държи да й се възстановят законните права над Михаил като неин съпруг, а тя – Негова жена. По този начин тя пред целия свят отрича законните завоевания на Михаил на петте земни континента и осуетява победите Му чрез Мария – чрез Жасмин и Теменуга и в бъдещите Му воювания. Днес, чрез съдебно решение, Иза иска да се отрече най-съкровеното в Михаиловото сърце – Неговата любима, която Михаил е изкупил с кървава пот на чело и петте Си рани на снага!

Но какво е това дело днес, че всички немеят пред тоз процес земен? Защо? Всичкият земен свят зорко следи за скончаещите съдебни решения. Дали истина и правда ще се яви? Цялата Земя се осведомява за това, как протича съдебният процес и дълбоко в сърцата се осъждат предварително делата на жестоката жена, която е събрала тази човешка тълпа, за да я подкрепи в Нейния иск към Михаил. А Мария, заела място сред присъстващите свидетели, очаква отново лъч сияен на правда да озари нейния Любим. До нея седят двете й деца като два живи ухаещи букета от цветя, оросени с капки росни на ранина – два завета на вечна бъднина. Децата всичко разбират, хванали се за ръце, свързани в едно голямо духовно сърце с Михаил, те с трепет очакват великата милост да се яви от небе чрез Съда на правда, явен над Земята. Из залата непрекъснато се движат журналисти, дошли от цял свят. Иска на Иза се прочита пред всички. Тя изявява истината за времето, когато Михаил я е молил да Го последва във върховната Му мисия над Земя, а тя, неразумна, Го е похулила, порицала и тежко Го е ранила. Така тя с раздяла се е снабдила. А днес Михаил се явява, след скръб и борби, в славни победи като заслужил пред Своя Върховен Вожд, верен Син на Своята родина, с любов отдал Себе си за изпълнение на Своя дълг свещен към народа Си, а Иза пак се явява и оспорва Неговата победа. Тя – Иза, открито отрича Михаиловата победа чрез Неговата останала вярна Нему жена и отхвърля плода на любовта им чрез росните кървави капки, които са се стичали от петте рани, нанесени от Иза!

И чува се гласът на прокурора, който се обръща към Михаил като Го запитва, да отговори лично пред Съда и всичкия свидетелствен Лик: „Михаиле, признавате ли за ваша първа жена в покана за узаконение ”Иза”? И приемате ли иска й да се възвърнат правата според законите на таз страна и да я узаконите за ваша жена?“

О, гръм и мълния! Миг съдбоносен! Затрептява небе, залюлява се Земя! Тишина завладява съдебната зала. Застанал на подсъдимия стол, пред микрофон за световно предаване по радиовълни, Михаил, с ореол от светла сияйна дъга, отваря уста пред Съда: ”Уважаеми Съдии, съдебни заседатели, прокурори на Военния и граждански съд в тази страна, над тази земя, като Съд на правда и истина, Аз, Михаил, Княз на мир, Син на Всемогъщия Вожд Он, признавам Иза за поданица на Моята небесна страна с всички придобити чрез Мен права и поканата да я узаконя. Но пред Вселена, Всемир, пред цялата Земя, тя отдавна е престанала да бъде Моя жена, пред света и Закона. Тя сама Ме отхвърли, не Ме прие и Ме жестоко наскърби, като отрече с Мен да се съедини и узакони. А днес, пред Вас вси, пред народа на тази страна, пред Моето Лице, тя е само една почетна гражданка на Моята небесна страна. И заявявам пред вси, че тя никога не ще постигне целта си, да приеме от Мен признание за узаконение кат Моя законна жена!

Аз, Михаил, с велик чин от Военния щаб, я отхвърлям със законна правда и никога не ще позволя да носи тя Моето име!’ Тук Михаил се прекъсва от думите на прокурора:

”Михаиле, признаваш ли Мария Ил – Он за Твоя законна жена и вярна поданица на Твоето Отечество?“

”О, да! Мария Ил е Моя вярно останала жена. Тя е законна поданица на Моята страна чрез осиновяването й от Великия Вседържител Он! И чакам узаконение чрез Съд на правда! Никога не ще се отрека от верността и признанието си, че тя е Моя жена. И днес пред всички вас признавам Мария Ил – Он, за Моя останала вярна законна жена по обещание на Отца Моего. Тя е вярна законна поданица на Моето небесно Отечество!’

Всички присъстващи са занемели пред искреното признание на Михаил. Погледите са насочени към Иза, но за голямо учудване виждат как тя плаче от радост!

А прокурорът продължава разпита с Михаил: ”Признаваш ли Жасмин за Твой законен Син и верен поданик на Твоето Отечество?“

Михаил с дръзновение отговаря: ”О, уважаеми Съде велик, днес пред всички очи признавам Жасмин! Той е Мой свещен дълг чрез ребрата Ми прободени, огнената Рубинова струя от Моето сърце кървящо и багрите алени, оросили земните плещи! Тогаз Синът Мой Жасмин се роди!’

Прокурорът продължава с въпросите си: ”Михаиле, признаваш ли Теменуга за свещен цвят, ухание свято на този свят, поданица на Твоето Отечество? ‘

Михаил: ”О, да! Тя е велико свидетелство в свещена съдба – поданица на Моята страна.“

Прокурорът продължава: ”Михаиле, как ще докажеш, че признаваш Мария за Твоя жена, а Жасмин и Теменуга за Твои деца?’

По време на този разпит, по нареждане на Съда, Мария с двете деца са изведени извън залата Михаил, при последния въпрос на прокурора, пожелава да въведат Мария с двете Му деца, пред които иска да произнесе Своята защита. Мария не е осведомена за всичко. Тя знае езика на тази страна и сама разбира какво става в Съда. Вратите на съдебната зала се отварят и всички станали на нозе, са отправили любопитни погледи към влизащите – Мария и децата.

Мария, плаха и нежна, пристъпва бавно като сърна – тя е сияйна като зората светла. Облечена е в бяла одежда, украсена с пролетни цветя. На гърдите й стоят две букетчета от росни цветя на Теменуга и Жасмин. За ръка води цвете си деца. Мария застава настрана, пред очите на любопитната тълпа, а Михаил стоящ на мястото на подсъдимия се навежда в лек поклон към Своята любима. Настъпва необикновено смайване сред присъствуващите. Мария е самата пролет в лъчезарно сияние. От нея се излъчва сноп светлина, а Теменуга и Жасмин, като свежи цветя на пролетта, ухаят до майката своя. Михаил, след като изчаква за миг да спре учуденото шушукане и удивление, отваря уста и с висок Глас заговорва: ”Уважаеми Съде велик, съдебни заседатели в правда върховна на съдии, днес Аз, в чин ”Вожд”, командващ личния си отряд в свещени съдби на боен ескадрил ”морска флотилия”, издигам Глас, пред всички вас, като възлагам дялото в защита на вас, за да отсъдите за съдба Моята вина. Ето, вдигам ранени Си ръце за свидетелство пред върховния Съд велик. Нека тез пет рани на Моето тяло бъдат показание за порицанието от миналото и нанесеното Ми петно от тази жена – Иза, която имаше сила и Ме обвини в нечистокръвие и с копие прободе Моите гърди. Сега, с раните нанесени Ми в нейното отрицание, Аз свидетелствувам пред вас вси. И моля, приемете това свидетелство на отрицание за вярно и правдиво. А Моята победа чрез кървавите Ми роси – рубините на Моите сърцевини, нека бъдат в защита за съдби!“

Михаил вдига високо прободените си ръце пред Съда и съдебните заседатели!

От ръцете Му прободени, още ръмят кървави роси и поят земните лехи. Теменуги и жасмини цъфтят над земните плещи. Свидетелството на порицание е открито явено, като славна победа на верността и себежертвата на Михаил!

Всички смълчани, гледат удивени това невиждано явление. А Михаил продължава с по-голямо дръзновение: ”Днес Аз признавам Мария за Моя жена, вярна и покорна на небеса, чрез нея Аз добих таз върховна победа, като два бисера изравних, чрез първите явени плодове, като начатки от човешки родове. И никога не ще се отрека от нея! Кръвта Си пролях за нея и днес, като вярност в правда, Аз я явявам пред Съда за съдба!“

И след тези слова на Михаил, присъствуващите в Съда извикват в един глас: ”О, хвала, хвала, хвала за верността Твоя в правда!“ Децата и Мария, объркани и смутени, слушат и разбират, че Нещо необикновено става в съдебната зала. Михаил вдига високо прободените Си ръце пред Съда в свидетелство за верността и сочи на победата Своя чрез Мария, с Жасмин и Теменуга, като две  нежни ухаещи цветя.

А днес сетно се решава съдбата в мир и любов за вечността! И петте ръмящи рани на рубинови струи се явяват като огнени бразди – верни свидетели в защита на правдата, в победи на завоевания пред Отечествените Михаилови съдби. Мария е оценила достойнството и заслугите на Михаил. Дни и нощи е плакала над прободените Му удове. Тя е уверена и признава Неговия чистокръвен произход и в сърцето си Го е възцарила и възвисила като Цар и Господар неин за всегда. И с вяра и доверие Му се доверява, в прегръдката Своя да я приютява. С нея Михаил да се утешава и да я оплодява. А днес, в тоз миг на съдба, оплождението е явено пред целокупното земно Лице чрез тез две нежни ухаещи цветя – Жасмин и Теменуга. Пред целокупния Съд велик на правда законна, Михаил отхвърля иска на Иза. Тогаз се явява, в защита на славната Михаилова победа, Великият Главнокомандващ Он. Нему е дадена думата от Съда велик, за да признае и потвърди чрез Съда победите на Михаил над всички племена и народи от езици и колена, събрани от векове и времена, съединени в едно велико единство чрез “останалата” вярна Михаилова жена! И като възвисява Глас на всемогъща небесна власт, Он заявява пред Съда:

”Аз, Всемирен Главнокомандващ Върховния Генерален Щаб на военните сили сред Всемира и над таз планета Земя, пред върховния военен Съд в правда и ред законни, явен над петте континента земни, заявявам съдба: Аз, Всемирний Он, признавам Мария Ил – Он, за Моя осиновена дъщеря, чрез Сина Мой – Михаил, Княз на мир, като Негова вярна победа – жена, поданица на Неговото и Мое Отечество в правда и съд. Признавам пред военните и граждански сили на Съда велик и заявявам, че никога не ще се от нея отрека или с друга да я заменя като осиновена и законна наследница Моя и Михаилова жена!“

След това върховно признание на великия Он, прокурорът запитва:”Признавате ли тез две деца във времената и законни ли са те, и имат ли сила и власт като Авторитет и Глас?“

”О, да! Аз, Всесилен Он, Главнокомандващ върховен Вожд, признавам пред небе и Земя за вярна Теменуга, родена всред огнените пламъци на люлеещата се планина Синай, и Жасмин, чрез Михаил, на Голгота ръмящия Му Рубин – кървавите росни капки на изкупващите се -земни съдби. Признавам ги за верни, достойни, авторитетни, законни, заветни дъги на милост и любовта. Те са две съдби – две заветни времена във вековете над Земя. Те са две капки от Михаиловата дълбина! Жасмин е жестът на Моя Единороден Син. А Теменуга-Виолет е свещеният завет за целия земен свят. Те са две велики съдби, брат и сестриче – украшение на Марииното сърце, в свидетелство на доверие, като чистокръвни поданици, верни съдби в Съда на правда над цялата Земя!“

Прокурорът запитва: ” Признавате ли брака за валиден?“

”О, да! Пред всичките закони той издържа и пред Моите очи валиден е! Валиден! Валиден! Валиден е за вовек в съдби за бъдещия свят!’

Прокурорът: ”С какво ще потвърдите това пред Съда?” А Главнокомандващият Он издига Глас, за да се чуе от вси:” Като с герба Си – печат Мой Личен, я запечатам пред Съда, като авторитет на Главнокомандващ и Върховен Вожд над всички военни сили!“

И за потвърждение пред Съда и целия земен и небесен свят, Он изважда златния печат на Своето достойнство и го полага на Марииното чело. Пред погледите на всички, в страх, почуда и смайване изпаднали, чули Гласа на Върховния Вожд в признание, узаконение и запечатване в защита на думата Своя и на Михаил – Негов Единороден Възлюбен Син, Он запечатва с печата върховен Своята узаконена, осиновена дъщеря Мария – Михаилова жена. Нежно трепва Марииното сърце в любов и признателност към Своя небесен Отец, чрез Михаил. Тя свежда смирено очи към плодовете на любовта им свята и нежно ги погалва. И ето, за изненада на всички, пред Съда изправен, вдигнал дясна си ръчица, Жасмин, със сияйно личице, пожелава дума да Му се даде. Пред учудените погледи, след разрешение, отварят се детските святи устица и Жасмин заговорва: ”Аз, Жасмин, жеста – рубина и любовта на Михаил, свидетелствам пред мнозина, че Мария искрено люби Михаил и Михаил отговаря с любов съща на Мария. И те двамина имат само едно легло. А Аз, Жасмин, чистокръвен поданик на Михаиловото Отечество, с всички Михаилови права, се отричам от всеки, който Ме отрече и от таз жена (и сочи към Иза), а който Ме приеме, приемам го с любов и Аз. И заявявам, че ние с Теменуга сме брат и сестра, две рожби, родени от една утроба и един Баща в небесна правда и светлина. И за во век сме над цялата Земя една могъщ съдба, свещен живот и везна! Водим се за ръка и никога човек не ще ни разлъчи на Земя. А ний двама не ще се отречем никога от Михаил и Мария. Те наши са, а ний им принадлежим за всегда в една велика съдба и свидетелствам в тоя час: Михаил е чистокръвен поданик на небесното Отечество, гдето Съд и правда царуват и нигде скръб и тъга не се виждат. Там птиците небесни в хвала пеят непрестанно. Цветята нежно ухание раздават. Там тече водата на живота вечен и славна песен се пее под дървото на живота и плодът му вечен зрее!

Аз, Жасмин, жертвата свещена на един Божий Син, свидетелствам съдба пред вас, пред небе, Земя и свидетелството Ми е вярно, вярно, вярно за вечна съдба!“

Кой може да устои на този детски глас, разнесъл се над целия земен свят? Всичко тръпне в почуда и желание непрестанно да чува тоз чуден детски глас. След, като Жасмин прекъсва своето свидетелство, прокурорът призовава Гавраил да свидетелства пред Съда:

”Гавраиле, Ти, Който носиш благи вести над грешната Земя, признаваш ли брака на Михаил и Мария за валиден пред целия земен свят?“ И Гавраил ответно отговаря: „Аз, Гавраил, пълководец на въздушния ескадрил от военните сили на Михаил, Сам отведох невястата на Михаил пред олтаря свещен за свято съединение там, чрез земно узаконение пред всички служебни чинове във вярна служба пред Върховния Вожд. Признавам брака на Михаил и Мария за действителен – законен и Мария за вярна поданица, заедно с Жасмин и Теменуга, на небесното Отечество.“

Прокурорът пита: ”Питам Теб, Гавраиле, признаваш ли тез две, Жасмин и Теменуга, кат ухаещ парфюм, за верни плодове, начатки първи на Михаиловите удове? И потвърждаваш ли ги за верни и истинни?”

“О, да – възкликва Гавраил – За радост на Моите очи, днес свидетелствам Аз пред Съда върховен и вси земни очи, че тя, Мария, чрез дара на знамение и чудо, ги доби от Михаила. Те са тъй верни, брат и сестра, на Михаила син и дъщеря. И са верни поданици на небесното Отечество!

Тогаз Иза е призована да даде свидетелствени показания, като отговаря на зададените й въпроси: “Иза, признаваш ли Михаил за чистокръвен Божи Син, верен поданик на небесното Отечество?“

Иза, навела глава, със смирение отговаря: ”Аз, Иза, признавам Михаил за чистокръвен Божи Син, поданик верен на небесното Отечество и земната Си родина.“ Прокурорът: ”Признаваш ли Мария Ил за Негова законна жена с двете им деца?“

Иза: ”О, да! Да! Аз, Иза, признавам, че те двама се съединиха в едно утро в пролетна зора, когато цветята ухаеха, оросени с брилянтна роса. И зорницата звезда сияеше над тяхната глава. Тя, Мария беше роза напъпила сред лека и простираше клони на любовта под Михаиловия зов. Тогаз Той, кат слънчев лъч сияен, на мечти й златни във вечна правда, я целуна и разтвори чашка си ухайна. Светла струя, светлина, я опаса кат сноп жетвен на начатка първа и тя наистина стана Михаилова жена. И чрез дара на знамения и чудеса, тя доби тез два плода в заветна съдба. И верни са те кат святи небесни дарования. Но аз, Иза, настоявам да ми се върнат моите първи права, разчитам на вярна съдба в Съда на правда.“

Тогава прокурорът призовава Михаиловата майка, представила народа на Израиля и Михаиловата родина. И запитана е тя: ”Признавате ли таз жена, Мария, за законна съпруга на Михаила и тез две деца?“

А тя, вече престаряла, тихо, но твърдо отговаря: ”Аз, майка на Михаила, род и родина Негови, признавам Иза за Негова жена и я желая пак, а таз езичничка не я познавам, тя е за мен чужденка. Не я признавам, нито тез две деца приемам за първи Михаилови плодове от Неговите удове!“

Настава пълна тишина! Всички, изтръпнали, гледат към Михаил и чакат реакцията от Негова страна. А Той, учуден за коравосърдечието и неверието на майчиното сърце, недоумява за нея, как, и сега ли не позна, че Той на Мария принадлежи и никога към неверницата Иза не ще се върне? Съдът в тоз миг се събира на съвет, а народът, вкаменен, чака с трепет сетното решение на Съда велик! В тоз тревожен миг звънецът зазвънява. Явяват се двата състава на Съда и процесът продължава. Страх и трепет обзема всички, които присъстват. Михаил с огнени лъчи следи Мария, как тревогата ще й се отрази. А тя, смирена, навела очи, рони горчиви сълзи / както в древността вярната Мария Магдалена със сълзи нозете Му е умила/. Днес пак Мария, любяща, пролива сълзи и споделя с Михаил всички скърби за победа над племената, потънали в грях и лъжа, чакащи развръзката на съдбата чрез Съда!

О, тя ден и нощ в молитва излива сърце си пред небето и моли се за верния свой единствен, чист и свят на Земя, достоен Син на родината Своя. Скоро Съдът излиза с присъда в приключваща съдба. И в единодушно решение на двата състава се обявява сред съдебната зала на всеослушание пред всички очи.

”Днес, военният върховен и граждански Съд в пълен състав, по бърза процедура, разгледа гражданския иск на Иза Стар и намери за неоснователни нейните искания за възстановяване правата й над Михаил от древност до сега – порицан, бивш неин Вожд, на духовния Израилев ескадрил! Съдът прие свидетелственото признание на Вожда Върховен на Главното Командване и това на Гавраил и под признанието на Иза, взе решение в единогласие като осъди Иза Стар и я лишава от всякакви права и власт над Михаил. А Съдът велик потвърждава и признава брака на Мария Ил с Михаил – тя, Негова сетна останала вярна жена и осиновена чрез закон на правда, чрез Михаил, от Главнокомандващия Всемогъщ Он Негова дъщеря. И днес, в Съда на правда във военни и цивилни граждански сили се реши и оправдание връчи на Мария и като победителка с ново име я награждава “Победа“ Мария – Михаилова жена – сила войнствена в свещената борба срещу неправдата и греха. И чрез нея Михаил воюва и победи врага. Съдът велик я признава за достойна поданица на Михаиловото Отечество и признава двата могъщи снопа кат ухаещи букети на две велики заветни съдби за законни наследници на Михаил, чрез осиновлението на Мария от Всемогъщия Он. Те са чистокръвни поданици на небесното Отечество. Съдът признава за действително тяхното поданство и права, като уважава герба – печат на Марииното чело, като велика съдба – герб на Върховния Всемогъщ Вожд на небе и над Земя в Съд на правда. И отваря се врата на небесен пропуск за вечността. Амин! А свидетелството на Михаиловата майка напълно се отхвърля!’

След приключване на изявленията на Съда, Михаил, обръщайки се към Мария я запитва:

“Моя възлюблена Мария, кажи как се чувстваше ти в раздялата ни тъжна?’

Мария, тиха, свела очи, в отговор пред Михаил думи на любов мълви:

”О, мой Възлюблени, Лъчо златен, когато в зората раздираше мрака над Земята и огряваше лехата, а тя сияеше в мира на росата, Ти блясваше чрез мощни си дела в моята очакваща душа. И аз Те чувствах като милувка от висината, сгряваща ми дълбината. О, скъпи Михаиле, Ти си Лъчът на светлината, брилянта росен в дълбината, оросен рано над лехата в сърцевината на цветята. И в пира им на младостта Ти си им лъх на свежестта. А в зима зла на скръб, злочеста тъга, когато се раждали ледени блокове сред моря, о, Твоят лъх е жизнен ярък Лъч на мощта, който стопява леда в нощта. А когато пламне огнена пещ на изпитня, Ти си ми скъп прохладен зефир, роса на освежение, струя сред огнените пламъци над клада. А щом чуя Гласа и да запее в ранина, аз минавам тогаз през огнената пещ, сред пламнали клади с буйни пламъци. Ти си росните капки в зори, сияние могъщо, що обгаря ми дълбини!”

Михаил нежно обвива Мария в прегръдката Своя и пак запява:

”О, Моя розо бяла, в ухаеща хвала пред светли небеса, ти, капко чиста на росата в короната на цветята, за теб сияе Лъча от небесата. За теб раздира мрака светлата зора и препасва кат пояс Земята. О, чаках те, любима, да се явиш като пролет красна над Земята, с ухаещ дъх в устата и да чуят ти молбата в небесата, в изповед твоя от дълбината. О, любима Моя на съдбата, теб любя с искреност и вярност. А сега ти, свежо цвете от лехата, си в прегръдката Моя на съдбата.

Разтопени са веч ледените блокове сред морята. Изчезна тъгата, обгаряща Ми дълбината, както сланата, когато чаках да се разцъфти лехата и да яви уханието на цветята. Но днес си в прегръдката Моя на съдба, ти Мой цвят ухаещ с изпълнена дълбина от сълзите на Моята тъга.

”Любими Михаиле, зефире ефирен в нощ тъмна над Земята, целувка Ти огнена гори ми дълбината и огъня на любовта моя разголва ми в гърдата!”

”О, цвят ухаещ в низината, с теб окичвам днес прегръдката Си свята – огнена струя и пламъкът жарът в Моята дълбина облизва Ме в сияние свято на любовта. Ти си навек Моя съдбина. Не ще те никога с друга заменя. Росно цвете, ухаеща леха на мирис най-изряден в пролетта, когато се събужда всяка дълбина от прегръдката на зима зла.“

”О, ярък ми лъч на нишка златна – съдбина, любя Те свещено на таз Земя, аз клетва давам пред великия Съд избран – върховна правда на могъща съдба, че няма нивга да Ти изменя, ни да призная друг по-достоен от Теб за живота ми, даром даден на Земя. Ти си Лъчът светъл на моята съдба, Ти си любовта ми огнена в гърда, Ти си правда и вечност. Ти си Князът на мира! Пред Всевишето Ти Лице, пред Съда велик в правда и целия Всемир, чрез изповед признавам тез съдби Твои и прося милост и съдба, че не познавам друг по-чист и лъчезарен поглед в очи, и друг не намерих с огнена дълбина и искрени струи – пламтящи съдби от Твоите прегръдки истинни!

О, о, днес каня пролет ранна с всички украшения, на небесни милости творения, да разкажат за Твоите дела и за погледа ти лъчезарен от небеса. Ти, Лъчо сияен на съдбата, Ти си слънце светло на правдата небесна над Земята! Всички творения на Твореца Могъщ Теб чакат, Лъч животворящ и роса благодатна, да обагрят цветец, да свият полския венец, да окичат глави на всички младенци. Да забръмчат пчелички, пеперуди да хвърчат, да явят опрашения в оплождение – живи съдби на животворящия Ти лъч.’

”О, възлюблена Моя, в прегръдката Ми жарка Аз усещам ритмите горещи на малкото ти сърчице. Как потоци бликат в животворящи струи в дълбини ти. И в молитва ръце вдигам пред Върховното законодателно Лице на Съда велик: О, Съде велик на съдба. Тя Моя е възлюблена за бъднина. Моя огнена съдба. Моля, приеми й изповедта, оправдай я и награди! Че в гърди й трепти оплождението на съдби от животворящи жизнени струи – Духа Святи на небесна правда – росеца Мой на ранина. Капка росна в есента!’

Мария отговаря: ”О, съдбо моя, светлина сияйна, Ти си в утробата моя животворяща струя, пламъци буйни на любовта ми. Ти освежаваш ме за всегда. Росна е моята съдба, капка на милост и любовта, синчец лазурен сред поля. Ти си ми свидетел на съдба. Кажи, не е ли лъча на правда стоплил моята дълбина? (Обръща се към Гавраил и пита) Кажи, Свидетелю силни Ти, че Той е най-свежият зефир сред зноя на земния пир?

Михаил: ”О, да, малка Моя розова незабравко, ти си Моя съдба. Днес пред Съда на правда Аз те поемам за вечността, чрез одеждата на мощта. И като струя на роса през есента ще те орося, а ти ще се явиш, с оплождението си от дълбина, в освежение за съдба. И ще се въоръжиш с милостта като войнствена сила на честта. Ще се явиш пред Вселената да потвърдиш, че ний двама единни в любовта ще победим врага. Амин!“

„О, нежен ми зефире, освежи изгаряща ми дълбина, от любов и вярност запалена е тя, о нека Твоите везни бъдат навек мои съдби!’

”О, Съде велик, ето я! Тя е в прегръдката Моя, оплодена за съдба. И огнена струя на вярност изгаря Ми дълбина, когато пролях й девствените струи. И тя клетва Ми даде на вярност, че друг не ще познае, освен Мен, но не и човек.

Днес Аз я поемам в ръка войнствена сила на съдба и Съм в нейната гърда като майчина кърма. А в ръката й Съм знаме златотъкано на правда. И ще литнем над цялата Земя в единство на Мощта на Твореца на Всемира, Който Ми я даром дари за съдба.

О, Съде велик на правда, моля Те, пред вси свидетели и наблюдатели, кажи, признаваш ли я Ти като струя Борческа на Вожд, в ръка с двуостър нож? Смела като лъвица, на Лъв в десница, с оплодена дълбина, водена в борбата за съдба над всяка неправда, като вярна струя на правда и святост? Кажи! Ето пред Мен тя стои! Всред нейните гърди в ден на велика милост велика съдба, Аз, Лъвът от Юдино коляно, лежа и ръмжа. И никому не ще я дам да я оскверни, ни щене нейно да унищожи. И като смела съдба, надарена с дарове по обещание в правда, тя е Моя, в прегръдката Ми мощна в съединение чрез Дух Святи в оплождение на Истинността, на чистотата и верността!’

О, пеят небесни множества в ден на велика съдба! Той е долу на Земя, а тя в прегръдката Негова на Мощта и светлината, като Вожд Бранител на всяка правда ощ. О, о, о, пее небесно множество, свирят фанфари в тържество! Съдът велик в пълен върховен Лик е на нозе. А Той, долу на Земя, чрез Дух Святи, издава Глас на съдба. Люлеят се небеса. / А Земя нехае!/ И всичко благоговей, което в Дух вирей. И държи я Той в прегръдката огнена Своя на съдби, и чака ответът да се яви на правда чрез Съда велик. И в тоз тържествен миг чува се Всемогъщия Глас на Законодателя и Съдия велик!

”О, пламнали съдби! Благословен навек бъди, Сине Мой, любовта, верността, правдата и искреността на вси съдби! И вярно на клетвата Си стой Ти! Амин. 7 пъти по 7 благословен бъди, о, Всемогъщи Творецо, в мощ на правда! И в тоз тържествен миг, пред Съда велик в правда, приемам Ти копнежа на верността и нейната искрена изповед във вярност!

Бъди благословена ти, девойко на верността, в правдата на милостта в съединение – мощта на вечността. Бъди благословена ти, девойко на всички съдби, ти си верността на Мощта в Духа на светостта. И в единство, на любовта бъдете вий двама войнствена съдба. О, благословени навек бъдете 7 пъти по 7 вие вси до човек, които се намирате в редовете на Божието войнство! Амин! Днес Аз, Върховен Законодател и Съдия, в Съда велик на правда чрез закон, пред Върховния Трон, ви приех изповедание и клетвата дадена за вярност и ви благослових в съединение! Амин!’ Пее небе в този миг и чува се Глас на Съда:

”Поклон! Поклон! Поклон пред Върховния Законодателен Трон на всяка правда, който отсъди дялото си в правда на вярност на съдби. И днес ние, Съдът велик, единен със свидетелствен Лик, се покланяме в потвърждение и разрешение: О, влез, влез небесна Мощ на сила в Дух Святи в нейните гърди и двамина, съединени в Дух на истина, като войнство Божие, в единство на правда ги поведи. Амин! От целокупния Съд велик чрез четир живи същества, покланяме се в разрешение на потвърждение, чрез 24 старци в поклон! Амин. От целокупния Съд велик в правда чрез всички състави! И надаваме радостен вик в хвала! Днес, в приключваща се съдба на таз, паднала в грях, планета Земя се яви покаяние. Амин!’

Пее небе! Трепери Земя! В тоз миг на радостна съдба, чрез Съда велик в правда, се извършва велик акт на съединение за във вечността в приключващия се план на спасение. Амин!

Пее Земя в тоя час, чрез тръбата чува се Глас: “Ето я сила мощ на ярък лъч, тя ми е Вожд. Благодаря! Благодаря! Покланям се аз, Земя в благодарствена хвала. Поклон! Поклон! Поклон! Хвала! Хвала!

Михаил и възлюблената Му са в прегръдка на любовта и устни им святи в чистота се съединяват за вечността. Михаил се обръща към Мария:

”О, ела, ела, ухаеща Моя леха, и ароматът твой на искреността нек ухае през вечността. Амин!’

”О, поклон! Поклон!”- чува се глас от небесния свят! В тоя час Михаил е пред Трона велик на Законодателя в Съдебен Лик. А Гавраил, сила ярка на Дух Святи, е долу на Земя. И в този миг на единство, чрез благословението, Той е в изпълнение на волята свята на Троицата.

И те двама сега са в една прегръдка – целувка на истинността и силата на мощта, и ще пламнат в сила борческа в нощта. Амин! И чува се Гласа на Михаил, обгърнал Мария в свято целувание с голяма нежност:

“О, малка Моя, не ще Ме веч никой разлъчи от теб. Ти си Ми войнство свещено на бъднината! Аз, струята ярка Мощ на Вожд. А ти сега ще пламнеш в сила ярка на борческа Мощ в тъмната нощ и ще покажеш яркостта, че се бориш за верността на правдата и ще победиш, победиш. Ти войнство Мое си в Мощ. Ето ти днес двуостър нож – на правда Мощ! В ръка ти е знаме златоткано и ще воюваш в тъмна нощ и ще победиш. Амин!’

”Амин! 7 пъти по 7! Чува се Глас на съдебно разрешителна власт: ”Амин! 7 пъти по 7 от Съда велик, в пълен състав казва “Амин”! 7 пъти по 7 Амин! Амин! 7 пъти по 7 благословена бъди ти, Сило, ярка Мощ на небесний Вожд, и воювай за небесни съдби и победителка бъди над вси. Амин! 7 пъти по 7 Амин! Амин!’

В тоз час люлее се небе и чува се на фанфари тържествения зов. А Михаил, в ярка Мощ на Израил, Той е веч пълен с мир. Днес е Неговият пир! Амин! Амин! Амин!

”О, поклон! Поклон! Поклон пред Всемогъщия Божий Трон на всяка правда! Той е верен на съдби и в ден на милостите вси Свои, ярка е мощ над вси, идо Му се покоряват. Амин!

О, пей, пей зефире ти, ефирен на вечни съдби с верността твоя мощта на младостта. Ти днес Си младоженик ощ, а тя е в обятията на Мощ. И единни във вярност с клетва пред небеса, вий сте две струи на бъднина. Тя е стена, стена на охрана за бъднина! А Ти – ярък лъч на правда – Цар и Господар в царството на вечността, над всички, в Божия мир, на бъднината олтар на вси всемирни планети, издигнат наново в съдбина чрез милост и любов Творцува за в бъднина.

Днес Всемогъщият Вседържител чрез олтаря на свято служение в правда свещена ще премине чрез Духа на святост и ще осени за вечни бъднини верните избрани вси. И ще бъдат те свещеници и князе в новата Земя под ново небе. Амин! Амин! Амин!

Пей Лъвът от Юдино коляно в мощ, че днес Съдът велик призна Му сила Мощ и разреши Му да се съедини с любимата Своя на съдби. И тя е в прегръдката Негова, чрез Гавраила – сила Борческа на съдба.

О, пей зефирът на ранина: днес мина Съд на разрешение във въоръжение за бъднина и Творческа Мощ на Израилевия Вожд! Тя е на Земята в сила ощ!“

”О, любима Моя, любима Моя, кажи, що чуха днес твоите уши думи забранени за смъртни души! Но чрез Съд на правда, в дух на истина, възкресени в дълбина, те явяват днес съдбини като късна роса, росец, Божий дъждец на младини, що оросява вечните лехи – цветята на вечността. Иди! Теб моля Аз, не скривай веч твоя глас. Амин! Иди и покажи се! Запей песен на съдбини и като есенни роси ороси дълбини на онова, на което Бог велик определи съдби чрез Съд велик на правда! Амин! Пей, пей, розова незабравко! Днес теб Всевишния Бог удостои, като плам на мощ ороси, с късната струя от небето те ороси. Росец, росец, тих дъждец, започвай да се изливаш из ведро и напой вси очакващи съдби – верните Божи овци! Амин!

О, славейо, пей, пей, пей песен на могъщи съдби! Вишна е оплодена, със сок обременена. Днес ще ми е тя, чрез песен, ведрина, сок на руменина, оправдана и очистена. Амин! Ранно утро, ран зефир, теб те чака вечен пир. И сред небесни множества ти ще се явиш в пиршество със сватбено трусо. И кортежът твой ще е Израиля духовен Мой. А ти ще воюваш да го изведеш към небеса. Ти, възлюблена Моя, войнство на съдба, олтар на свещено служение, а в бъднина – Ерусалимска сградена стена. Амин! Амин! Радост Моя, ти днес навлизаш в сила на ярка мощ чрез Дух Святи – Гавраил те поема ощ. Амин!“

И в тоз миг в залата се понася тържествен вик: ”Победа! Победа! Победа! Яви се радост нестихваща в хвала на върховната съдебна власт във велика правда!“ И всички хвалят и в одобрение викове надават. И величаят Съда на правда. Нов поток на радостни хвали завладява вси и песен нова се запява под Съдебните стрехи. И хвалят новата чиста струя на жертвоготовност и борба по примера на Михаил и Съда. Пеят ”Слава во вишних” на Бога Всемогъщ, за милостта Му в правда и Съд над Земя. Амин! Пеят племената по цялата Земя и единни времената славят Съда на правда, Който днес се яви и отсъди праведни съдби и чрез победата на искрена себежертва и любов Земя освободи. Всички съобщителни средства са включени в употребление за известяване на това велико явление. ”Михаил победи!“ Цялата планета Земя узнава, че Той, чрез себежертвата Своя на кръста пролята, воюва и победи неправдата. А днес, пред целия земен и небесен свят, се явяват първите плодове от Михаиловите трудове като първи начатки, явени пред нозете на Върховния Вожд за целия свят. Но сега, след оповестяването на съдебните решения, въдворява се отново тишина и Съда се обръща към Иза Стар!

”Иза Стар, доволна ли сте от присъдата? Лишена сте от право на обжалване. Справедливо ли е отсъдил Съдът според вашите дела? Правда ли отсъди Съда?“

Настъпва миг върховен над цялата Земя. Всички земни жители очакват да чуят думата на жената, предизвикала тоз върховен съд. По лицата се чете тревога в очакване – какво ли ще отговори тя, ще потвърди ли или ще отрече справедливостта на Съда в решение на нейната съдба! И когато се чува думата на Съда, обръщайки се към Иза Стар, трепетно очакване изпълва всички сърца. Иза, лее сълзи в знак на одобрение, в благодарност пред Съда. Лицето й сияе в одобрителна усмивка. О, какво ли е това? Небе и Земя се целуват и сетно се смирява човешкото сърце, носено като кораб от ветрове в безпътица сред море и поема път към духовни върхове в правда. Иза моли да заеме подсъдимия стол. Всички присъстващи се споглеждат, а Съдът дава съгласието си. Иза застава пред Съда и проговаря: ”Уважаеми съдебни заседатели от двата съдебни състава, обръщам се към вас с благодарност, верни синове и дъщери на таз изстрадала страна и към целия земен свят, там, където Съдът е небесна везна на правда! О, правда и само правда! Отдавам почит и хвала на Великия Бог, чрез Съда велик на правда. Във всички съдебни изпълнения Той отсъди правда чрез закона и даде заслужени награди. Аз, Иза Стар, първа поканена жена в узаконение с Михаил, мой сънародник, днес не мога да замълча и да погреба миналото, след изявяване на таз могъща правда, показана от Великия Съд сред нас. Аз никога не съм желала да разтрогна брака на Михаил и Мария. И сега, пред вас заявявам, че този е единствен брак, изграден на твърда основа на вярност в постоянство на светостта, в любов и чистота. В този брак вирее взаимно уважение и преданост. И сега аз разбирам какво е святост в правда сред семейния олтар на себежертва. Днес вековете, погълнали времена и дни, не премълчават позора на клетвата висяща над главите на моя и Михаиловия род. Преди много времена, скрити във векове, погълнали безброй родове и племена, в таз страна, където вирее честност и правда чрез Синедриона, над който сияе Ориона, възложена бе мисия върховна в удостоение на Михаил, обещан Мой жених в древността, да се яви над пет континента земни и възстанови Отечество. Тази беда бе постигнала човечеството, поради непокорство, светотатство и неверие, пред Върховният Вожд на всяка правда и закон. В ония съдбоносни дни, когато Върховния военен щаб бе възложил таз велика, но много трудна за изпълнение мисия на Михаил, да създаде духовна връзка с погиващия земен свят и да възстанови плана на спасение за изпълнение сред земното селение, цяла Вселена, Всемир, единни с човека, ожидаха своето изкупление. В тоз върховен момент на себежертва, изпълнен с любов пред олтаря на дълг Отечествен, се яви Михаил, а аз, Иза, отхвърлих и поругах тоз велик върховен небесен Войн, воюващ в правда и пред Синедриона и Пилата Го изправих, като Го жестоко унизих и пред цял свят отхвърлих Неговия верен произход като че не Го признавам за небесен пратеник Месия, не Го приех за чистокръвен Син на Всемогъщия Бог. Отрекох пред целия мой народ Неговата върховна мисия, оказаната Му чест и гласуваното Му доверие от Вседържителя на целия небесен и земен свят. И тогава, когато Той сключваше свещен завет на вярност в себежертва, в изпълнение на дълга Отечествен, аз сама – Иза Стар, Му нанесох пет смъртоносни рани, като Го похулих и на гавра Го подложих. А Неговата свята жертва нарекох ”нечистокръвна”. Тогава всички народи и племена, които не принадлежат на моя народ, аз назовавах като нечисти племена. Горда и себелюбива, не признах святата и чиста любов като себежертвен зов в свещен завет с целия земен свят. Обезумяла от коравосърдечие и злоба, аз сама с копие в ръка в сърцето Го раних, а на святата Му глава венец от тръни за гавра поставих. Тогава ръмяха кървави рубини от Неговите рани. А Михаил, безмълвен, понесе тез мои обиди, А аз, в гняв и ярост зла, че се увенчава правдата и светостта, пожелах греха и мерзостта да увековеча. Затова и на кръст Го разпнах, с оцет и жлъч Го напоих. И като поех в ръцете си разводното писмо, клетва коварна на плещите на моя народ натоварих.

Но днес, когато времената стари отлетяха, в дните скончаещи, след победи на вярност и себежертва, преданост и достойнство, аз, Иза, не мога да замълча пред Съда и цялата Земя да не призная голямата и непростима моя грешка в древността. И заявявам, че Михаил единствен е достоен и верен Син Божий от небесен произход. О, Той открито засвидетелства любов и себежертва към падналия в поквара и грях свят. Признавам Неговата върховна мисия за вярно изпълнена, за която Той кръвта Си проля като цена на изкуп и ороси Земя, за да я очисти, освети и спаси целокупното нейно селение. Със Своята кръвна жертва Михаил връзката духовна със Своята родина – небето обнови. И като жертвен Пасхален Агнец прие чина на Ходатай пред Отца Свой, и помиряваше с Върховния Вожд и Главнокомандващ над Земя и небе човешкия род. А днес чрез Съд велик в двоен състав на праведна съдба аз, Иза – Негова – Михаилова първа жена в покана и сестра, не премълчавам греха и пред целия свят се покайвам и моля да бъда освободена от клетвата и очистена от неправдата. Моля Съдът велик да очисти петното, сложено от мен в древността на мен и родовете мои и да приема милост за вечността.“

Гръм и мълния разтърсва Земя. Настава тишина над цялата Земя след изповедта на таз горда и себелюбива жена. Пред Съда тя направи признание за греха свой и възкреси всичките мъки и страдания, които е причинила на своя ”Месия”. И сега, застанала в смирение, тя чака от Съда праведно решение. А Мария, която чува всичките Изини признания, от любов и състрадание, благовее пред Иза. Мария разбира, че днес чрез покаяние се снема петното от Михаил и всичкото поругание от страна на Иза се оттегля като невярно показание. И всичко това се върши с Могъщата Сила и Власт на Небесния Съд велик в правда на закона непроменим. Съвзела се от тежкото изпитание на задълбоченото и вярно признание, Иза отново отваря уста и продължава пред Съда:

”Днес пред вас, Съда, аз признавам Михаил и от петното, нанесено от мен, Го освобождавам, като заявявам, че неправда извърших в древността. Той е чист и свят, достоен потомък на Своя народ и на Своята родина, сред които се яви по обещание. И с дръзновение потвърждавам, че Той е Победител и Владетел над цялата Земя, бъдещ Цар и Господар над нова Земя, под ново небе. Признавам Михаиловата победа, завладяна чрез милост и любов, приела себежертвата Му, в правда изявена, като жертва, изкупваща за бъдещия свят. Признавам оплождението на Неговата сърцевина чрез кръста пролята – жертва благоуханна пред небесата. Признавам букетите два с ухаещи цветя – Жасмин и Теменуга – две свещени ухания в изпълнение на свято служение. Те са дар от един велик, справедлив и предан Син в послушание пред Съда и закона на правда. Признавам пред небе и Земя тез два букета – Жасмин и Теменуга, като две деца – два завета в единство пред военния и граждански Съд велик. Те са два завета – стар и нов, чрез тоз верен Син на Своето Отечество и спечелената победа, вярна начатка, чрез последната останала Му вярна жена.

Признавам справедливата присъда на тоз Съд велик в правда. И днес пред целия земен свят се покланям пред Вас – Съд на правда и падам в нозете на достойния за чест и слава Син Божий. Чрез себежертвата Своя Той спечели върховна победа. И кръвта, която аз пролях, стана цена за изкупление от хула и неверие.

Моля, Съдът велик да отсъди справедливо моите дела и да отнеме правото ми като недостоен носител на правдата небесна. Моля за праведна мярка в съдба!“

И като се покланя пред Съда, Иза се свлича, унизена сама, пред нозете на Михаил. Със своето смирение и покаяние в признаване на Михаил, Иза предизвиква умиление в залата и в съдебните изпълнители от двата съдебни състава. А Всемогъщият Он, Михаил и Гавраил, гледат на Иза като на Своя сестра, пътуваща за небесната страна. В настъпилата тишина се чува гласа на прокурора: ”О, ти, дъще на неверие, на родината твоя, непознала времето на своето освежение, невкусила от благодатната роса. Ти беше изгнаница и седем времена броди сред земните народи и племена, които ти не призна за твой род и хулеше ги кат нечисти, и теб нарекоха ”невярна жена”. И делата си лични носеше на плещите си като клетва тежка над родовете твои. Днес оправдана си чрез покаяние и признание и ти се възстановяват правата на поданица на небесната страна, но запомни, че само чрез вяра в кръста Му свята от теб и за теб пролята.

След прокурорското изявление като съдебно решение, сред залата се чува Гласа на Всемогъщия Он. ”Дъще невярна, изгнанице, днес се слага край на твоя скитнически живот и чрез покаяние и признание възстановяват се правата ти като поданица на Михаиловата страна чрез победата Му велика на Земя!’

Михаил, просълзен, навежда се и повдига Иза, която все още седи пред нозете Му, коленичила. И като Своя родна сестра топло я прегръща и пред победата Своя – Мария, я довежда, като вярна нейна сестра за вечността!

А Великият Он, пред учудените погледи на вси, изважда печата Свой и я запечатва като пътница за небесната страна. Майката на Михаил последва примера на Иза. Съдът велик приключва с решение в правда. Станали на нозе, всички присъстващи плачат и хвалят Съда за отсъдената праведна съдба. А земният свят, който своевременно се осведомява чрез Глас по радио и телевизия, чува и вижда сцените на Съда.

Над Земя полетява вест на правда чрез Съда велик. И чрез покаяние и признание, с вяра, Земя приема кръвта на Господа Исуса – Михаил Вожд на духовния Израил и навлиза в съдби на опрощение и оправдание.

Пеят небе, Земя и целият земен свят ликува за изхода велик. И шепот се носи сред вси живи създания: ”покаяние и смирение чрез кръвта на Михаила.

Михаил, обгърнал Мария през рамене, обяснява на любимата Своя великия изход от скръбта и позора и поверява й Иза. Мария със сълзи я приема и пред всички я прегръща.

Стопява се клетвата пред огъня на любовта небесна и освобождава се Иза от тежкия хомот, носила го векове в изгнание. Рухва преградата между двете жени и сливат се в една красна девица по дух и съдба в правда Михаилова от народи и племена, пътница за небесната страна!

Амин!

Радостта от победата в Съда велик на правда се явява като награда на Михаил и Мария. Те са в неразривна връзка, сплотени в единство на вярност в любовта им. Мария приема Михаил, възцарен в сърцето й, като велик Вожда Цар и Господар. Тя е непрестанно в присъствието на Он. След решенията на Съда, Иза последва Михаил, а пред щастието Му с Мария тя благоговее. Он е в окръжение на Своите верни Михаил, Мария и Гавраил, а сред тях са Теменуга и Жасмин – една петорка в пълнота на щастие пред Великия Отец на милост и любов. Но Он решава да отпътува за Своята небесна страна. Това решение смущава щастливото семейство. Он е решил и определил деня на отпътуването Си за личните Си владения в Тронно управление, сградено на основата на правда. Там Он обитава, окръжен с дъга на милост и любов. На Михаил също предстои пътуване с награда, а на Гавраил, Мария и децата предстои обиколка над Азиатския континент (близкия Изток). Михаил трябва да се яви в Своята страна и да поеме върховното командване на военните сили. Но сега пред тях е голямата скръб в борбата и раздялата на Михаил и Мария. Мария е призната от Върховния Съд на правда и като печат носи герба на Главнокомандващия Он, стоящ над всички военни сили, а тя – Негова осиновена и узаконена дъщеря чрез Михаил.

А в Съда велик Мария се утвърждава като световен Авторитет, призната от всички земни и небесни сили, че е Михаилова жена. Тя носи на челото си златния печат – герба на Он, на Неговия Владетелски Авторитет над Земя. На чело й грее златната звезда и озарява пътя й към велики победи. Печатът на Он й отваря врата за личните имения на Великия Владетел – Всемогъщия Он. В Съда велик тя приема награда на правда връчено й е бойното бяло знаме на войнствена сила, воюваща на Земята, сред човешките племена, където все още цари голяма неправда. Мария трябва да устоява в огнената борба. Знамето е връчена победа, съдебна награда чрез вяра в оправдание чрез кръвта на Господа. Мария се явява, след Съда, смела като войнство със знаме бойно в ръка – сила Борческа над цялата земна кора. Тя е красна кат зората след нощния мрак, сияйна като луната, смела като войска със знамена, без бръчка и петно, освободена от Съда на правда, чрез покаяние на Иза и признаване на Михаил. Тя е потвърдила, че Той е верен и чистокръвен Син, достоен поданик на небето, Патриот, ръководещ военните сили чрез силата и властта на Он.

На Мария й предстои сама да се яви над петте континента, да развее бойното знаме и потвърди Гласа на Он в обещание и победа чрез Съда велик, че тя, Мария е призната, приета и узаконена с печата златен на Он, запечатана с всички права на войнствена сила, готова за борба – Михаилова победа. А сега предстои раздялата с Он – Великия Вожд над вси. И от тоз момент ще се свързват само чрез съобщителните средства.

А предстои раздяла на Мария с Михаил. Той трябва да отиде в Своята родина и приеме сила и власт от Он, да се яви като Цар и Господар над всички и извън петте континента да се срещне със Своята победа /Мария/- Негова лична войнствена сила. И едва тогаз ще я отведе във владенията на Отца Си. Там те ще бъдат двама увенчани, след победата на Земята. След това Михаил наново ще я отведе в чертога свой – Михаилова съдба над цялата новоизкупена Земя.

Мария знае, че едва сега навлиза в борба и огнена изпитня. И навсякъде й отварят врата, щом видят печата на челото й, герба на Главнокомандващия Он, а тоз печат свети, озарява й пътя на победата и я въвежда в личните владения на Он. А печатът на Он е дар по милост на Великия владетел, награда за голямото й смирение пред Неговите нозе. Он е запечатал Мария като пътница за вечните лични Негови владения. И сега, след Съда, те са наедно събрани всички, за да поемат всеки своя път на бъдещи съдбини. Мария не се явява сред света като обикновена жена на Михаил, но като борческа сила на победа чрез Михаила, печата на признание я поставя на голяма висота. Он се сбогува с любимите Си и отлетява към Личните Си владения, далеч от петте земни континента, доволен от Мария, Михаил и Гавраил.

След великия Съд на правда на Мария с Гавраил и останалите верни предстои да поемат път над Американския континент и да обикалят всред всички племена – черни, бели, червенокожи. Навсякъде Мария трябва смело да вее знамето на всяка правда – оправдание чрез вяра в кръвта на Господа Исуса Христа /вестта чрез църквата ”Мария“/.

Мария смело развява знамето бойно, като войска води борба с греха и събира имуществото на Он. Тя показва смелост като лъвица, защитена от смели войни и побеждава всички суетни измислици на богове, които не виждат, не чуват, изпълнения на традиции вековни сред човешките родове, обвързали ги като вериги тежки на грехове, които влачат душите във вековете към ровове. Мария е победителка и чрез нея се явява светлият път на зората нова в оправдание и въвежда в изкупление чрез върховната мисия, натоварена й свише от небесния Главнокомандващ Небе, Земя – Вседържителят Велик – Он.

З. В КОЛОРАДО БОРБАТА С ЛОРДА – САТАНА. ПОБЕДАТА МАРИИНА!

След обиколката на Азиатския континент щастливото семейство отива в страната на “Колорадо“. Жасмин и Теменуга са на седем години – това показва, че цели две години те пътуват из различни страни. Мария се отнася с благоговение към Михаил, Който има висша длъжност в министерството на външните работи. Гавраил е в непрекъснат контакт с Него и се ползва с голямо доверие пред Своето правителство. Михаил въвежда Мария в Своите среди и всички я приемат с възхищение. Красотата и нежността на младата жена смущава всички, които се срещат с тях. Михаил се ползва с голяма почит в обществото на тази страна, но за Мария настъпва тревожно време. На прием в Министерството хубостта на Мария е забелязана от първия Лорд от Камарата на Общините! А Лордът е самомнителен и горд, себелюбив, с претенции на велик завоевател Виждайки Мария, той решава, че трябва да я притежава и полага усилия да постигне целта си. Мария, дълбоко в сърцето си, усеща коварните му намерения и се отнася към Лорда с голяма сериозност. Това още повече затвърдява в него желанието към нея и решава да отмъсти за Мариината сериозност, като я опетни и унижи. А тя, сияйна като лъч небесен, като най-рядко цвете, без страх и корист вее знамето на съпружеска чистота и вярност. Сърцето й тупти в нежна Обич към Михаил. Лордът пожелава Мария, но разбира, че ще бъде много трудно да я завладее, че Мария не ще се лесно поддаде на неговата лъст и измама, а любовта й към Михаил я държи далеч от всички мъже, които биха я пожелали. Мария е готова по-скоро да умре, отколкото да изневери на Михаил. Приложил всички средства и опити да се приближи до младата красива жена, Лордът се уверява, че борбата с Мария ще бъде неравна. Тогава той прибягва до хитро скроена клопка. Заслугите на Михаил пред правителството на таз страна са големи и се ползва с уважение сред дипломатите и Лордът ги използва за своята цел, прави предложение да се даде на Михаил титлата ”лорд” или да се изпрати като губернатор сам в далечна земя. Целта му е да въведе официално Михаил в своите среди и по този начин да има чести контакти с Мария. След отдалечаване на Михаил, Лордът си представя Мария, сама безпомощна, лесна плячка в неговата зла ръка. Планът му е пъклено коварен. Лордът предизвиква гласуване и чрез висшегласие Михаил е избран за лорд. Сред висшите обществени среди се създава смут и безпокойство. Всички разбират хитро скроената измамна игра, а не остава незабелязана Мария с нравствената си чистота. Тя строго пази семейната чест на Михаил. Целта на лорда е ясна за всички и те с интерес следят развоя на играта. Лордът е твърде известен сред тези среди със своето изключително своеволие и нечестие. Така в чест на Михаил и избора Му за лорд в “клуба на лордовете” се устройва голям прием. Михаил получава покана и в Себе Си усеща лукавите намерения на Лорда. Това Свое предположение споделя с Гавраил, а към Мария отправя предупреждение да бъде внимателна – предстои й борба в защита на семейната им чест.

Колко красива е Мария тази вечер! Нейната изящна хубост привлича всички погледи. А сърцето на Михаил се натъжава. Той горещо обича Своята любима жена – нали тя е единствената Му цел в живота. Между тях царува хармония и те не могат да живеят един без друг. Михаил е бор сребрист, а тя до Него е кичеста ела сред планета Земя. Държейки поканата в ръка, Михаил отива до Мария, нежно я обгръща с цвете Си ръце и много внимателно я предупреждава за предстоящата опасност в коварната игра на Лорда:

”О, Мария, свежо утро, сияние, обвързало зората ранна, в пролет росна си леха с багрени цветя. Елице кичеста сред гора. Дъхът ти ухае в зора, върхът ти прекрасен зъл сокол съзра. Устремил е поглед към стройна ти снага, разперил е крила към кичести ти клони, в нечестие гнездо си нечисто да свие!”

Мария трепва в обаяние на любовта Му нежна и тихо запява: ”Стройни ми боре със сребристи листа, в одежда изумрудена на младост, елха Ти е вярна. За Тебе, любими, сърце й знаме на вярност не свива Под лъчите светли на деня – сияйна Ти светлина, аз знаме на чест ще скрия, а в нощ тъмна росните капки под лунния сърп ще сияят и погледът хищен на птица граблива с мъдрост небесна ще отбия!“

Но Михаил е буден и мъдър. Той добре познава блясъка на Мария и силата й да завладява, да стои над всички жени, затова решава Сам, пред вси, невястата Своя да изяви, че тя, бисер е най-рядък, над всички блести. Затова Той поканва Мария одеждата своя да стъкми от най-рядък бял висон, дар й от Михаил, тогава когато Мария Му бе родила двете деца. И под строгата диктовка на Михаил, с помощта на Гавраил, Мария приготвя одеждата за приема. На нейната стройна снага белият висон блести, украсена с бисерно огърлие, с изумрудени зърна на шията си, брилянтна халка, единствена по рода си над цялата Земя. Таз халка е дадена на Мария дар от Михаиловия Баща – залог на Мария от Михаил. В своята чистота, красива като бяло кокиче, с корона на глава, Мария се откроява сред всички жени. Присъстващите, предупредени за злата игра, познали целта на лорда, очакват пристигането на Мария – нисша и бедна чужденка, въведена във висшите среди от знатни родове. Дали ще видят погрома на Мария, как попада под жестоката ръка на Лорда? Те желаят да видят Мария жертва на сокол, че е дръзнала да се яви сред тях. Мария няма знатен произход, ни накитите наследствени по техните тела и затова не е възможно да бъде достойна съперница на жените от таз страна. Никой не предполага, че Мария ще присъства на тоз прием, но за почуда на всички любопитни, Мария се явява като рядък цвят в пъстър букет от цветя, жертви на амбиции и човешки традиции, потекла от родове, изгнили още в корените си, жадни за първенства.

И ето, явява се тя, Мария, бисер рядък, облечена в одежда от бял и чист висон, освежена с огненорозови детелинки. Над одеждата й е наметната скъпа бяла кожа, която покрива плещите й до кръста. На нежната й шия блести бисерно огърлие. На дясната ръка сияе брилянт най-скъп по цена, в нюанси на дъгата, на венчалната й халка. Тя държи Михаил под ръка, явена кат достойна потомка, на Вожд Всесилен жена. Смут залата обладава, в пожелания зли и нечисти помисли Лордът се явява, завладян от величието и красотата на Мария. Той не скрива своята изненада, очаквал е да се яви Мария като агне кротко в лапите зли на звяр хищен. А сега, той среща една побеждаваща вси Мария. Но навреме обладава своята изненада и пръв скача, пристъпва към Мария и Михаил и ги представя за равни на всички от тази среда. Чули, че Михаил притежава титлата на лорд, а Мария – Лейди, гостите започват да шушукат помежду си. По-възрастните са смутени от външния вид на младата жена, по-младите се изпълват с удивление. Мария е единствената по хубост сред всички, с туптящо сърце, в огнени пламъци на любов към всички подобни на нея, тя пристъпва с необикновена грация, хванала своя любим под ръка. Със своя чуден тоалет Мария се отличава от всички присъстващи дами. Те сядат на отредените за тях места сред лордовете. Смущава се сърцето на майката на Лорда. Тя добре познава нрава на своя покварен син. Всички погледи са отправени към Мария и Михаил. Младите силно желаят да са като тях. Мария сяда на стола с коженото си наметало! Тъй Михаил решава Мария да се представи в победа пред вси. /Михаил презира всички излишни традиции и суети./ Михаил знае оръжието в Мариината ръка, сила побеждаваща, решава в тоз съдбоносен час ще се яви на борба огнена и пред погледите на всички присъстващи ще открие Мариините рамене с естествения печат на род знатен. За същата цел е приготвена и роклята с открити рамене и достатъчно голямо деколте, за да бъде явен печата. Тази е и причината, поради която Мария сяда с коженото наметало. Сред богато уредена зала скоро засвирва оркестър в покана за танц ”Песен на незабравките”. Пръв става Лордът. Той счита, че има право и поканва Мария, за да открият двамата веселието и танците. Безброй погледи се насочват натам, където, тихи и без някакви изисквания, стоят Михаил и Мария. Сега пред тях стои лице срещу лице гордият, самонадеян Лорд и не скрива лукавите си намерения към Мария. Мнозина знаят за неговата цел, да нарани Михаил, като Му отнеме Мария. В тоз момент Михаил става на нозе и тържествено посяга към Мария, поема коженото покривало от нейните плещи и с изпитателен поглед следи Лорда. Мария се явява пред всички с голи рамене. Тази вечер е съдбоносна – открива се огнена борба пред всички присъстващи на бала. Бисерното огърлие на Мария заблестява с необикновено сияние. Закичена е с букет от полска детелина върху белия висон. Гръм и мълния! Една минута Лордът остава вкаменен пред блясъка на синята вена над гърдата на Мария – печат, доказващ нейното царско потекло. За първи път Мария се открива така, а днес тя, единствена сред тез ”недостъпни“ родове, е с печат в потвърждение на нейния знатен род. Приема поканата и се отправя към мястото за танци като победителка над всички» които имат претенции за знатен род. Лордът е поразен от печата, а обществото му е смутено. Как така тая малка чужденка, за която е устроена таз световна игра от Лорда на таз земя, пред очите на неговите приятели и привърженици, тъй победоносно върви към залата за танци. Не разбира ли тя, че тоз хищен господар към нея се стреми и планът му коварен да я похити ще успее, ако тя не проумее играта му с лукавство устроена. Погледите се насочват към печата на род знатен. Но в миг Мария отправя поглед към своя любим, стоящ отстрани, плаха и смутена. И като разбира, че Михаил не я изпуща из очи, тя дръзновена, се доверява на ледената прегръдка на Лорда и в танц понасят се пред вси очи. Скоро танцувалната зала затрептява под звуците на танца вихрен : “О, синя незабравка, ведра синева, вечерни зари, съперници нежни на синия синчец сред нивя!”. И Лордът, помислил за миг, че притежава тоз нежен цвят на пролетта запява:

“О, синя незабравко, небесна синева, по върхове висли, омарена пелена. Съпернице достойна на полския синчец, сред нивята тучни вият младенци венец. Ела в прегръдката ми хищна, огнена бездна. О, кажи как, цвете нежно на юга, тук разцъфна? Сред степи далечни Колорадо шуми, Ниагар – път млечни – океан ни дели. Кажи, синя незабравко, как тук се яви, дали с песента си Колорадо те плени? Или каубой с ласо златно те пови? Дали Ниагар в нощ омайна с пръски росни те ороси? Кажи, кой в играта хищна-ще победи?

Одежда ти, бяла омара в зори, крем ухаещ оросен с рубинови роси. Пролет омайна сред ледени пещери, славей песнопоен в китните гори, капчице дъждовна над Гелвуйски планини, факла запалена с огнени зари в нощ тъмна, как тук се яви?

Блясък огнен в очите на Мария блясва, ще му отговори тя на ласката злокобна, но не ще му знак даде, че е разбрала целта му коварна:

”О, Лорде омаен, господар над океана потаен, щом искаш да знаеш, ще ти отговоря, запомни: Не ме Колорадо с песента си плени, нито каубоя с ласо златно пови. Нито на Ниагара капките росни докосват моите дълбини. Ярък лъч от небе ме озари, със сияние свещено ме плени. Над сърцето ми смирено небе ръка могъща простря, ден светъл с нишка златна ме препаса през чресла, зефирът нежен сърцето ми плени, на любовта Му вярна ще бъда за вси. Стрелите ти огнени Амур изхвърли, не ще пронижеш сърдечни ми дълбини. Кат птичка волна летя под любяща Му ръка, изкупена с цена, навеки Негова съм жена. Одежда ми изрядна е дар на верността в святата правда на вечността. Пръстен ми брилянтен, залог за бъднина, покорна ще бъда на заповедта за всегда. Очите Му лъч ярък, път светъл начертал е на вечна бъднина, мечът Му двуостър заби се в моята снага, сърце ми прониза със стрелите на любовта в пламенна зора. Сила Му Мощ – нишка златна на Вожд, навек е везна, във вярност й святост в небесната страна!“

И ”Лордът” не разбира как дамата нежна се откъсва от хищна му ръка. Но отново музика затрептява и той не потърсва друга жена, но към Мария се стрелва. Да я има, пожелава втори танц с нея да започне над таз Земя. И с грубия си глас на похитител запява:

“О, крем ухаещ рано в пролетта, амарилис обагрен в есента, под лъча последен на деня – нарови синци на вечност са цена. Как ти тук яви се, кажи, тайната своя открий ми?

Чайко бяла, над сини вълни, звездице светлива, над тъмните земи, сияен фар сред морски ширини, сърце ми – огнени злини, ти навеки плени. Ела, незабравко синя, сред житните нивя, ела и с мен съедини се, сърце ми лукаво с мерзост, хитрини, в оргиите страшни, ти успокой. Сред нивата земна, кат плевел неземен ще те посадя, сред потайни сърцевини океанни ще те отведа, в лордство си суетно ще те похитя, в греховете свои ще те посветя, одежда ти изрядна ще опетня. А огърлие ти бисерно навек ще разединя.”

Мария, доловила злия му поглед, отговаря:

”О, Лорде покварен, нощ тъмна, „прилепът сляп броди ощ. Не ще оставя нивга светлий ден, Лъч светъл обвързал е мен, като сноп от първа начатка на жътва богата. Не ще оставя уханието свято в зората ранна на Жасмин и Теменуга, пролет, ухаеща пред зима зла, ни лъчезарния поглед на вечна любов Михаилова, прегръдка Му жарка, бъднина вечна, усмивка му сияйна – синева небесна, очите Му сини, стоплили сърце ми!“

След първия танц Лордът се уверява, че никога Мария не ще изневери на Михаил, нито честта Му семейна ще опетни. Той с нетърпение е очаквал танца втори, за да й предложи богатства, увещаващ я да му стане жена. Мария не скрива от Михаил и всичко, което тя е чула от устата на Лорда, доверява на своя любим. А той й дава съвет за отговор и държание. Борбата се развива пред очите на всички гости. И преди още танцът да започне, Лордът навлиза в увещание чрез обещания, дано убеди Мария и към злите си намерение доброволно да я склони.

„Обещай ми се Марийо, роб ще ти бъда до гроб, стани ми жена. Ще те скрия в замъка на мечти ми, сред пясъчни пустини – огнени злини, сред плевели и бодили на осъждението мое. Не мълчи, Марийо! Сърце ти – свещен олтар искам лед да скове, одежда ти бяла със саван крепен да се замени. Надежда ти крепка с нощ – черно осъждение, ще се замени. Марийо, Михаил далеч от теб отстрани, в прегръдка ми – огнена гибел, с очи слепи, падни, докато глас се чуй на съдба и ни осъди навек сред бездни.

Мария, сковава се от ужаса на думите зли, затваря здраво сърдечни си врати. А Михаил с жената на Лорда мнение разменя и в танца я строго предупреждава за злите му съдби.

Но държанието на Мария Лорда сразява! Сърцето й за измама спи, свещена любов в сърце й гори, Лордът жестоко се разярява и хиляди хитрини измисля, дано Мария да плени. И борба с хитрост и измама скроява.

Но Мария е войн смел, отбягва всички вражи стрели. А пламъкът буен по Михаилови съдби опазва я строго да не съгреши и в прегръдка Му любима я държи. Мария нищо от Михаил не скрива. А Лордът, стигнал до най-долни низини, решава, пред очите на вси, Мария да унижи. Майка му, разбрала замислените му злини, Мария предупреждава, че чака я зла участ, ако с него не се съгласи да се съедини. А жената на Лорда, в одежда на нощ черна, с черни орхидеи на гърди закичена, безпомощна, край Мария все кръжи и за висона бял пита я и кани я у дома, че тя сама е играчка безжизнена в Лордова ръка. И в танца чува се гласа на Лорда:

”О, ела, цвете рядко в таз страна, сред замъка вековен – океанна дълбина, лейди ще бъдеш ти, ще те окръжават буйни вълни, ще ти прислужват смъртни коси, в нощ тъмна – прилепи слепи, бухали и кукумявки. Мъгли ще те обвиват в крепни воали – тъми лукави. Ела, незабравко нежна, сърце ми ти плени. Нощи отлитат в тъми. Мрачни сенки сами се преплитат. Сърце ми плениха одеждите твои!’

С вярност и чест Мария отговаря: ”О, как ще оставя утринна звезда, лъча жарък в деня, как росните капки сред две ми гърди да прежаля ухаещи усмивки, нежността, жарка прегръдка на вечността? Не! Не ще Му никога изменя! Но навеки ще Го любя и хваля!“

“Обещах се на “Вили“ да те отведа сред огнени изпитни в замъка вековен – водни дълбини и там страсти си огнени да задоволя Ела, ухаеща незабравко, в прегръдка ми зла, на огнена бездна съдба.”

”О, Лорде надменен, замък ти – гнездо ехидно, огнена гибел – твоята уста, езикът ти – стрела на змия ехидна. Как ще му изменя? В завет на вярност дадох Му снага, любовта Му жарка гори ми гърда. Ледени тръпки усещам в твоята ръка, как с лед сърце ми ще възпламениш? А Той, любимият мой, е съкровище свидно, небесно сияние, свежа утринна роса, зефир ефирен сред пламъци жарки.“

Но ето трети танц – Лордът изпраща към Мария съдбоносна стрела.

Като дотук не успява в злата си игра, Лордът решава пред всички очи Мария да унижи, като я обезчести, а след това, най-позорно да я изпъди. Но Мария будна, дълбоката му коварна цел прозира и сама решава с усмивка лъчиста – оръжие й в ръка, Лорда да победи, пред очите на вси да го смири и тъй позора жесток да избегне. Когато Лордът уста си отваря в танца на играта зла с нечисти нелепи слова, Мария нежно му обещава. Ако благоволи утре рано да я посети, в замъка си да я отведе при двете си жени, а по път тя всичко ще му обясни. Решение Мария взема, тоз път с милост да го победи. Лордът не разбира, че мъдра е тя и на условието й бързо се съгласява. Дотук се прекратява коварната му хитрина и с почест и хвала Мария удостоява. Така приключва таз нощна игра на измама и лъжа. Михаил с Мария се прибират у дома неопетнени, че Мария победителка е, злия коварен Лорд с мъдрост е обезоръжила! Тя напълно разбира, че лъст коварна е това, потайна мъст, скроена против Михаил, изпратена отровна стрела.

Ден светъл над Земя изгрява. Михаил и Мария са в очакване на госта зъл да се яви у дома им. Прељрнала двете си деца, като две живи оръжия в ръка – Жасмин и Теменуга, с невиждана болка, тя стои пред врата. А Лордът от своя страна решава Мария да увери в богатствата свои, като от земните лехи свие за нея букет от черна омая и татул отровен. И тръгва при Мария да се яви!

И ето го в дворите Мариини с букета в ръка, очаква да бъде приет като смята, че Мария е като всички други жени. Когато слугата на вратата се явява и долага, свива се сърцето на Мария. Тя е в детската стая, обгърнала от двете си страни с ръце децата свои. А Михаил и Гавраил, зад завесата скрити, наблюдават злата игра, разразила се веч в страшна борба на мъст и хитрина вражия. С букета в ръка влиза Лордът и в миг застава изненадан. Погледът му ехиден на Мария се спира, озарена от щастие, оплодена в любовта на вярност и чистота Михаилова, той стъпка отстъпва назад и едва чуто промълвя:

”О, що е това, що е това? Коя е таз росна китка от живи цветя? Ухание теменужено на пролетта? О, презирам я, Теменуга на Земя. А тоз цвят най-фин – Жасмин, що е това, тез две презрени създания в моята душа? Те ли са на Мария сърцевина, семейно щастие, любовта? Що е това?“

Мария е в обладание, смълчана, а Гавраил стои в мълчание. Михаил зад завесата миг не изпуща – Той строго следи играта на вражи стрели да не би съкровището Негово да оскверни. Преминава първия смут, Мария решава и злокобната тишина нарушава. И с дръзновение Лорда запитва в очи: ”О, Лорде коварен, пристъпи! Не отдръпвай се ти. Ето букета ми от живи цветя, откърмени от две ми гърди – кърми на милости небесни вси!’

Лордът смутен, навежда очи, чистотата и верността на Мария го смущават. Обезоръжен е той и възпрепятстван да извърши замислените си злини. И разбира, че Мария е непостижима от неговите осъдени съдби, недосегаема е тя, защитена, оградена от двете й рожби в Могъщи сияйни озарителни съдби, от искрените сърцевини на светостта Михаилова за в бъднини. ”Оплодена е била тя!” Прочете той в детските очи на Жасмин – две Могъщи светлини – Михаилови дълбини. И смутен, объркан от светлото сияние на светлината, окръжила кат корона на Мария главата, Лордът се запитва сам: ”О, мрак, тъма, кажи, не зърна ли в утро свежо росната леха? Не долови ли ти в зори Жасмина да ухае сред рубинови роси? О, мъгла, мъгла, не зърна ли ти пурпура огнен на виолетови зари, не усети ли, че ухание Теменужено се носи в ефира на зефирови криле в пролетни съдби?

О, мрак нощен, кажи, обвит в черна мъгла – воала на скръбта, не зърна ли рано в зора да се спуща воалът бял на радостта, кат омара на любовта, че лъч златен повива деня светъл и я обгръща в една пламенна прегръдка на оплождение сред брилянтната роса? Че сила – Творческа Мощ, обвива я за всегда ощ?’

Мария съзира скроената от Лорда злина и безсилието на врага! И в пълна Мощ, поела в ръка ”двуострия небесен нож”, продължава да побеждава, да побеждава ощ!

И към Лорда се обръща: ”О, тъма злочеста, носена над Земя, пустиня прокълната, обвързана в повоя чер на скръбта, мъгла обвиваща снага и косач на смъртта! Не видя ли ти победата славна на Мощ Творческа, да се спуща знаме на правда ощ в ранна зора, омара бяла – сватбен воал над Земя? Не зърна ли повоя златен в пурпурния ден, повил в прегръдката си жарка мен? И в ранната зора на младостта моя обвил ме в любовта Своя и ме е приютил в леговището Свое за всегда? И оплоди ме на ранина в сила Си – Мощ Творческа, в сърце ми вля струя светла на велика съдба! Ден светъл сияе в пламенна любов. И яви се Неговия свещен зов – плод на Неговият свят живот. А днес в сърце ми грей свят олтар, елея прелива и лъчи Му сияйни озаряват навред. О, кажи, защо мъст в очите ти блести? Не зърна ли ти въоръжението мощно на младенческо ми сърце, на Михаила – оплождение мое?

Ето, погледни! Пролет е прекрасна. Теменуга с ухание свещено лети към небе, а Жасмин грее в мъдрост на един Всесилен Божий Син. Ето ги, два букета живи, огнени съдби, стълбове Сионови сред земи!“ Сияние небесно Мария озарява и тя насочва две светли очи, две могъщи истини към своите рожби любими:

”О, рожби майчини на гърди ми. Вие сте буйният плам на младостта на Великия Божий Син. Елате и с устни си свежи на святостта, сълзи ви, капки росни, на освежение съдба, елате под плама свещен на любовта и попитайте “Леда“ в нощния мрак, що желае той пак? Отдавна всред лехата земна пет мака рубинови цъфтят. Не ще ги откъсне злата му ръка, те са ръмящи огнени цени в сила на могъщи съдби – словесна милост от майчини гърди, росни небесни кърми. Попитайте го пак, може ли буйния плам на свещения олтар, като план, да повие в мрачния саван или като роб да го положи в леден гроб? И когато ви в мрак обвие, ще ли се той самин – мракът, открие? Ще ли се задоволи и страстите свои да утоли? Че вие сте две свидни рожби на небе – два огнени стълба в заветни съдби – Синай и Голгота. Не ще ли се убои, да посегне отново на любовта Му свята като свещен олтар сред Земята?”

И към Лорда се обръща Мария с дръзновение:

”О, кажи, кажи, Лорде, ти! Ето ми два букета от живи цветя, две росни капки на верността в постоянство на светостта!’

При тия думи Лорда, с дълбока въздишка, отмерва втора стъпка назад пред живите росни цветя, напоени с брилянтна роса, оросени със сълзите на любовта, украсени кат сияйни диадеми. Те са два свидетеля живи – Жасмин и Теменуга, могъщо оръжие в ръката на Мария. И сразен, Лорда викна с глас свиреп на звяр победен: ”Сразен, сразен, сразен! О, моя злочеста съдба, моя орис зла! Кога ми черна нощ пови снага, кога в мен се мисъл роди лукава и към Земята – майка, насочих си злината! Кърви са текли от нейната гърда, кога се мисъл моя осъществи и против Създателя насочих оръжието си! Аз, аз съм самата злина, нощ черна, саван на смъртта. Сам изгризах съсците на майката – Земя. Затова не ще никога да устои това, което мисъл ми лукава роди и ръка ми коварна построи. О, тъмна нощ, мъгла, мое черно покривало, къде си, кажи? Не зърна ли светлия ден над росните лехи или видя златните лъчи на две искрени очи? А сега, о, тъмен мрак, победен си пак, победен, победен от светлия ден на тез две капки росни в Мариини ръце, потъпкани две истини от мен. Те ме обезоръжиха и пред Сила си Могъща ме снишиха. И букета ми отровен, кат плевел, обезличиха. О, за во век зората светла мрака здрачен е победила, а кърмата словесна вси суетни басни е потопила. Че кръвта Му заветна е навек цена и коварно ми безчестие в бездната земна срина!”

А зад завесата Михаил с трепет следи развоя на борбата, която Мария води лично / лице срещу лице/ с Лорда коварен. Срещат се правда с неправда.

Мария отстрани, като майка изплашена, стъпките на Лорда проследява. А майката на лорда неусетно в дома на Мария се явява. И свидетел е на вражата игра – разбрала веч що е борба за правда в чест на съдба, във вярност на свят завет на любовта в огнището свято на дома. А Лордът, изобличен от свежото ухание на светостта, продължава своята изповед:

”О, небе, небе, победител е днес това дете на свята чистота, печат на жизнеността, жизнени струи на любовта в зората на младостта.“

И макар обезсърчен, Лордът прави сетен опит да привлече Мария в своята власт и кани я и моли да го последва с двете си рожби:

”О, Марийо, ела и свий глава под моята ръка, ще ти бъда роб – бавачка за всегда. Ето ти имуществото мое: име лордово, замък богат на род недраг, преминал път несвят – земно царство – целия свят. О, ела, ела с две си рожби, две росни капки под лордови стрехи!“

И тежко ранен – победен, изревава с глас на звяр с нищо несравнен:

“О, съдбо моя, на орис зла, защо ми отсъди ти съдба и ме обезплоди за всегда? Не ще зърна веч никога на Земя оплождение на любовта. Марийо, ти победи и от днес победителка си ти чрез тез два росни букета, плод на любовта.

И обръща се към децата:

”О, елате, светли младенци, на нетление сте вий венци, ден светли, зазорен в нова зора, лъч ярък – светлина, ухаещи цветя с чисти сърца, олтар свещен в хвала сред Земя! Елате в прегръдката моя, лордова вуня, прокажена от мръсота. Позволете ми сега само в удостоение да докосна вашата чиста ръка!”

В тоз миг Мария, изтръпнала в ужас от възможното докосване до децата, изплаква с глас на несъгласие: ”О, не! Не! Не! Не ми са нужни имуществата твои, ни титли суетни, ни замък богат в усойния мрак. Че в него гнездо са свили птици нечисти, прилепи слепи, бухали мрачни. Бледнеят твоите имущества пред утринна звезда. Бледнеят твоите. стрехи царски – земя сред пясъчни пустини, пометени от тайфуни. О, бледнее сърце ти на осъждение пред елея на възкресение. Усмивка Му лъчезарна е пролетта ухайна. Прегръдка Му жарка светлината ярка, канара на правда в свята чистота. А любовта Му неизменна е моя вечна съдба. Той и само Той е мой – Михаил – слънце ярко в светъл ден. Как ти посягаш да отделиш мен от светлата зора на Лъча, ден ясен да отделиш от слънце сияйно в небеса? Можеш ли да разкъсаш омарата бяла и от светлата зора да я прогониш – зорницата изгряла над Земя? Той е само мой за всегда – Михаил, слънце ярко в светъл ден и аз – Негов свещен олтар на бъднина. Аз съм Негово притежание на вечността. И никога не ще позволя да докоснеш с окървавената си ръка тез два цвята на могъща цена!

Михаиле, моя възлюблена съдба, зорнице светла в зазорена зора, сиянието Твое е над Земя. О, дихание мое на вечността, емблема Ти ще пазя сред Земя – вярност в постоянство на светостга! Амин!“

”О, Марийо, войнствена съдба, воювала в правда на вярност и чистота в деня светъл на заповедта. Победителка си днес – ето ти награда от мен – любовта ти – олтар свещен, свобода, свобода, свобода в таз земя. А аз, злочест, в тъмний мрак, без чест, в долината на забрава знаме си победено ще свия за всегда, ще изчезне мрак, тъма, пред светлата зора на рая в правда и чест на брака днес.

О, утро светло, иди, росице брилянтна, ороси вси лехи! Теменуго, Жасминово сестриче строго, иди сред лордови родове и ги плени – превземи. О, поклон! Поклон! Поклон, Теменуго, сълза свещена, потон пред нозете твои – ти на святост си правда за всегда. Днес аз, Лордът – мрак, тъма, пленен съм от светлината на твоята преданост на зова за вечността. Кажи, кажи, ден светли, светла зора, приемаш ли таз смесица от плевели – цветя , от нивата – земна леха, кордон злочест на пленена съдба – украса моя? О, вземи, вземи!” И със замах на победен, хвърля ги на земя разпилени пред Теменугини и Жасминови нозе, държани здраво в Мариина ръка, тез два свидетеля на оплождение от двамина в съединение. И Лордът с бързи крачки излиза извън дома и скрива се от очите на Мария. Тогаз едва Михаил излиза и се приближава към Своята вярна жена, тя войн смел е във великата борба за честта на свято огнище, развяла знамето на верностга с емблема Михаилова. Разтваря две ръце и я обгръща и на свято й чело целувка нежна полага, печат на святост за всегда. И поема с ръце Си двете Си рожби от ръката на Гавраил, Който ги е приютил. Те са вярното оръжие в Мариина ръка – два свидетеля на съдби, забравени досега от живеещите на Земя. И с доверие ги поверява отново в Мариина ръка. А майката на Лорда, станала свидетел на разразилата се борба, втурва се в детската стая – тя е свидетел на всички Лордови нечестия и неправди и отправя думи на хвала към Мария:

”Марийо, потомко удостоена на ”Кръв синя“ – небесна незабравко, лазурна синева! Достоен е родът твой на Земя, произхождащ от рицарско множество, вярна си ти и вярно устоя, с шлема на вярата препасана през чресла, като смел войн воюва и достойно победа спечели за бъднини. Благодаря ти за верността, в пътя начертан устоя в светостта, ти – свещен олтар с огнен жар – огнище свято на бъднина. Ти, само ти, една жена на земя, в разум устояла, със знаме издигнато на честта, във вярност и постоянство на светостта! Само теб признавам достойна потомка на род знатен, устояла във вярност и честност за всегда. Всички жени недостойни се намериха под семейните стрехи. А ти днес носиш тез две украшения на твоята снага, единствено богатство над цялата Земя, устояло в правда от създание до скончание. Те са бисерно огърлие твое – Жасминово богатство за вечността. А брилянтна ти халка, залог свят от свекрова ръка Теменуга, свещена съдба, поверена ти е за всегда. О, ти единствена, иди сега и свободно вей знаме на свята правда и чистота. Ти спечели победа в борба, огнена изпитня, сред всички жени под Лордови стрехи. Аз, майка негова, блудница Вавилон злочеста, с него се опивах сред Земя, живяхме под един подслон в блудодеяния. Но нигде не зърнах сияние на свята вярност в устояние, нито видях да се вее знаме на преданост, затова не се удостоих с тез богатства твои, дар ти са от небе за бъдещи съдби огърлие бисерно, брилянтна халка – залог за вярност за всегда.

А днес лордово име се победи – правдата мерзостта изобличи пред всички очи, гордостта му се унижи, че не е той победител над всички жени, а те – пленници негови. О, ти и само ти вярно стоя, ти, бисер сред тиня, устояла за небесната светлина. И чрез богатството, което небе ти повери в удостоение, ти победи, победи! Сбогом! От днес аз, Вавилон, майка на вси блудници – лордови пленници в мерзост и суета, ще се смаля, смаля. А ти възвиси се чрез оръжието ти, любовта с която воюваше и победи. ‘

След тез слова Вавилон напуща дома на Михаил и Мария. А Мария, хванала двете рожби за ръце, придружена от Михаил и Гавраил се прибират в столовата и уморени, тихо, петимата превиват нозе пред небесния престол в благодарение на един Всемогъщ и достоен за хвала Бог Отец, чрез Сина и Дух Святи. Че милостта Му е върховна и се изяви във велика правда над всички, като дяло на милостив Баща! И тъй в смирение на духа, те чуват Му Гласа да трепти, като птица долитаща от вселенните простори:

“О, благословена навек бъди, Марийо! Иди въоръжена, воювай и победи! Спасение в благословението си отнеси до скончаещи дни!’

О, да! Под небето над Земята победителка е Мария чрез тез две оплождения от Михаилово сърце – оръжия свещени в нейните ръце. Тъй Мария и Михаил побеждават с мир, в страната на Колорадо, на Земята сетната злина. А всички пленени цветя преминават пред нозете на двамата младенци и изхвърлят се всички плевели. След това Михаил и Мария се разделят – Михаил отива в Личните владения на Он, извън петте земни континента, където е установен щабът на главното командване, където Го очаква удостоение със сила и власт да се облече като Главнокомандващ въздушните сили. След което наново ще се яви, яздещ на въздушен кораб /облак/, за да се срещне с наградата Своя, узаконена и призната като /сухоземна/ войнствена сила на победата. А Мария с Гавраил, цвете деца и женевката поемат път към Полинезийските острови. Мария, решителна и смела, вее с дръзновение знамето на небесната страна. Сега те, единни и сплотени, воюват в духовната борба за победа в слава на Великия Он и Михаил. Мария е призната, узаконена, с ново име удостоена. Смела като войска, със знаме бойно в ръка, с печат на Главнокомандващия, тя устройва пътя към победи. Светла кат Луната, сияйна, без бръчка и петно, тя е красна кат зората, смела като войска с развято знаме, сияе над Земята в едно велико и могъщо озарение. О, Мария е кат леха с ухаещи цветя. Тя приема сила и власт и воюва чрез “Глас”. Навсякъде я среща огнена борба, но тя, все тя е победителка. И ето ги в Полинезите – Хавай – подчинен като ратай, но по милост на Главнокомандващия, той имаше дял в бъдещия рай. След едногодишно пребиваване там “петорката“ жъне големи успехи. И виждат я разперила крила като ладия бяла, с бойно знаме на мачтата, строго да се движи по меридианите, да бърза кат птица лекокрила и да прекосява океаните. Пътят й води пак към Азиатския континент, там гдето свободно се вее знамето бяло на победата. Навсякъде тя среща отворени врати и смела воюва за небесни правдини. И побеждава всички неправди. А Гавраил, пълководец смел, води Мария – Израил, кат победа върховна на Михаил, свързани в едно единство с Теменуга и Жасмин. Те изпълват свято всички заповеди на Главнокомандващия. Над всички народи и племена предстои буря зла, ураган, над земната леха. Но предупредени са всички цветя. Разтворили чашки, опрашени, оплодени, оросени, те сияят в свята радост, възхитени от явлението на Теменуга и Жасмин. Дните са на огнена борба. Започват изпълнителни съдби над Земя. Разразява се буря зла, явява се съдбоносна везна на правда чрез закон. Мария воюва, смела кат лъвица, с песен бойна на уста – марша на победата Мойсеева. Тя вее знамето на оправдание чрез вяра в кръвта на Христа Исуса – нейния възлюблен за всегда. Закипява огнена борба, но небе воюва на Земя чрез войнствената победа – сила Михаилова. И ръмят небесата освежителна роса, която умолява Земя да се бори срещу греха. Но и огнени капки на осъждение ръмят и осъждения се явяват в земни гърчове. Играят морски брегове, кипи котела сред Земя, разтваря се огнена бездна и поглъща осъждението над греха. О, миг на тържествена съдба, свиват се свитъци сред огнени мълнии и далеч отлитат.

Миг върховен е в небе, а над Земя – ужас и беда. Явява се оправдание и осъждение! Устройва се пътят за Юдиния Вожд – Лъва от Юдино коляно, като Победител над всички племена във времена, скрити във вековете сред Земя, с надежда за победа славна за небеса. А Победителят увенчан, като Цар и Господар ще се яви на облаците и с победата славна Своя ще се съедини. Мигът е върховен на небе. Само Земя нехае. Той, смел победител над вси, овенчан Цар и Господар над победата Своя, се готви за среща в небесните простори.

”Слава во вишних. Амин!“ Пеят небесни множества, а от Земя отглася смелата победа Михаилова – Мария. Явява се тя като лъч сияен в зора, смела като войнствена свещена войска, чрез ”Глас” от небеса. Трепти Земя под мълнии съдбоносни! Разиграват се планини, отварят се огнени бездни и осъждения поглъщат вси. А тез, които воюват в правда, небе облича в сила и власт, чрез ”съдебен глас” и оправдани, ги употребява за слава на небеса.

Чува се песен бойна в устата на гвардията смела: ”Победа! Победа! Победа! Победа Михаилова за всегда!“. Мария смело вее знаме бяло на всяка правда. И пътят осиява от славата на Възлюбления й. Тя поема път за всегда в свещена съдба на небеса, за да се яви пред Он – Творец на всяка правда и светлина – Главнокомандващ небе и Земя! Амин!

4. При японците

След победоносния поход из страните на Азиатския континент, Мария и Гавраил са поканени на вечеря в Японската легация. Там са придружаващите ги, малка свита от седем души. Михаил пристига от обиталищата на Великия Он, за да отведе там Своята възлюблена.

Ето, пристигат и са сред прекрасните салони на Японската легация. Да направим едно кратко описание на залата, където са въведени гостите. Уредбата е в азиатски стил. Подът е постлан с дебели персийски килими. Посред залата е поставена дълга маса за предстоящата вечеря. Личи голямото японско изкуство да показват своето гостоприемство. Но отвсякъде лъха пустота – особено потискащо действат мъртвите книжни цветя, конто, колкото и красиво да са изработени, не предават жив полъх на обстановката. А те присъстват на всеки ъгъл в залата, поставени в малки чайни. В отсрещния край на входната врата, в дъното на голямата зала, е поставена грамадна статуя на Буда – бездушен мъртъв идол, изработен от порцелан и злато. Пред него стои жертвен кадилен олтар, облизван от огнени езици, над който се изгарят ухания. Буйният огън осветява позлатения идол. Съвсем наблизо изкуствено направена вишна, окичена с бели цветове, стои като свещено дърво.

Вратата се отваря и първо се появяват мъжете – японци и посрещат Михаиловата свита от седем души. Всички са облечени в японски кимона и още от средата на обширната зала, с поклони, приближават към гостите. Пред тях е прекрасната невяста на Михаил – Мария. От ниския свод на залата се сипят бели и розови цветчета – изработени с голямо съвършенство и наподобяват окапващия цвят на разцъфнала вишна. От тавана се спущат кафези с пленени птички, които висят някак тайнствено над масичките с изкуствени цветя.

Чува се удар на гонг. Огнени пламъци от Бенгал озаряват идола на Буда – наподобяващи изкуствен рай, сред който стои ”Богът” на японците! Малки гейши, облечени в красиви кимона, с прически – свити в кок коси, окичени с изкуствени цветя, държат в ръцете си букетчета от естествени цветя. Те леко, едва забележимо, се покланят на ”големите” гости. С погледи блестящи от някаква тайнствена радост, гейшите сочат към идола, като пеят традиционен химн от дните на своите прадеди и канят Мария – невястата на Михаил, с поклон да удостои идола на Буда. Но малката разумна невяста долавя хитрината сред привидната любезност и пищните декори и поглед отправя към Михаил. А Той, с лека усмивка й дава право сама да реши поведението си пред домакините. Когато гейшите прекратяват пеенето, Мария отваря уста чрез “Глас“ и дава отговор на всичките поклони и очаквания, да удостои идола бездушен. Тя не трепва за миг дори, ни глава към идола обръща. А с тържествена усмивка, химн свещен запява:

“О, хвала! Хвала! Хвала и поклон. Поклон! Поклон пред Всемогъщия Трон на нашия велик Творец, Създател и Законодател със закон на правда – Канара, на която се обляга целокупното Негово създание, ожидащо деня на своето спасение. Нему почит и слава, че изяви Себе Си чрез Сина Свой – Жениха мой, Михаил – Княз на мира сред цялата Вселена, Всемир.

Него аз хваля за голямата Му милост над вси и над мен, че изяви се Той над цялата планета Земя и дири Своята пленена творба. Нему слава и чест да е, че мен избра кат девица трезва в разум и удостои ме да Му бъда навек осиновена дъщеря, чрез Княза на мира Михаил, жениха мой мил, Сина Всевишни Твой, Творче наш. Благодаря за таз велика чест на удостоение сред Земя, че възложи ми знамето на правда да вея сред народи и племена от езици и колена и днес сред вас да Го прославя. О, хвала Му вечна да бъде и безконечна. Амин!

В този миг сред вас стоя, чрез Сина Му, аз – Женихът мой, ето Го и Той е сред вас, чрез таз свита на удостоение. А вий, народ далечен и непознат, суеверен и богат с традиции, бледи безценни церемонии, измама и лъжа, тържествено потвърдени чрез идола ваш, знайте днес, че сте народ безличен и недраг. Но благодаря ви, че ме приемате във вашата среда и удостоявате ме с чест, като пратеница и невяста на Михаила, Княза на мира сред Вселена, Всемир.

Народе далечен и непознат, под буйния огън над жертвения олтар, явил се кат вулкан сред безбрежен океан, надигнал с шум политащи вълни, Буда – идолът ваш, Бог не е, но враг- чрез него ви държи в своя плен – той е безличен за мен. На вас благодаря за поканата и отворихте ми врата, но на Буда не се кланям аз, ни хвала му отдавам. О, той измама е коварна – бездушен идол. Само на Всевишния Творец, Изкупител и Спасител се покланям, почит и хвала отдавам за во век веков и на вечността. Той е вечно сияние в правда, милост и любов. А ний вси, народи и племена от езици и колена, жители на таз паднала в грях планета Земя, сме само прах под Мощни Му нозе. Ето ме, чрез Жениха мой, съм сред вас и благодаря за венците от цветя, за сърдечните поклони от традиционно удостоение. Но аз не ви с ласка удостоих, както вие ме посрещнахте с маска. Само ви предупредих и с любов строго изобличих и ясно истината ви изявих. О, аз не се кланям на тленни богове, изделие на човешки ръце. Само на Бога жив в свят поклон заставам!’

Мария, след последните си думи, отправя презрителен поглед към мъртвия идол, който едва се съзира пред буйния огън. А малките гейши, онемели от смущение, очакващи да се поклони тя в удостоение, чуват пак на Мария гласа: ”О, благодаря ви, гейши малки – разцъфнали вишни в пролета, ухаещи в тленностга своя. Виждам ви в езиците на огъня, изригващ кат лава от вулкани, сред воя зловещи на идолопоклонства нечовешки. Но славата му тленна ще отлети кат огнена лава, а уханието ваше кат облаци безводни тъй бърже ще премине, кат тъми безпътни. Малки гейши, разцъфнали клони в пролетта, без плодове сочни, птички безгласни, свиващи гнезда в изсъхналите клони, вам обещавам пред небеса, да ви запозная с истината за вечната нетленност. И венеца неувяхващ за вечна съдба ще зърнете вие, свит в пурпур и красота по милост на небеса.

О, гейши малки, преходни цветя на пролетта, сутрин се събуждате с ухание сред леха. На обед навеждате глава под лъчите парещи на небеса. А вечер, щом свода небесен се покрие с огнени светила, зефирът нежен повее над Земя и чуе се химн на небесните пещи, вие веч сте мъртви на Земя. И споменът за вас отлита пред изгрева царствен на слънчеви лъчи. Тежка е вашата съдба. Залюлей ли се люлка злочеста, Земя, изригва огнена лава и мрак повива ви в мъртвешки саван за всегда. Блесне ли мълния в яростен гняв, завива хоро буря зла и клони ви крехки отронва, а на утро лъч светъл се явява, с плам небесен Земя озарява. Ден светъл обвива се в небесно сияние. Но скръб минава и за всегда ви покосява. Тление, тление, тление! Не чува се глас на хваление!

О, гейши малки, сред ледени блокове на осъждение, елате да ви разкажа за вечната пролет на нетление. Тогава аз пак ще бъда с вас, ръка за ръка – кордон свещен на младостта – наниз най-скъп, ний в единство ще бъдем във вечността в нетление.

Мария се обръща към идола ням, пред него буен огън бенгалски гори и облизват го пламъци в сияние. В тоз миг отново гонг със сила проехтява. А невястата промълвя: ”Плам буен, огнено сияние, чуй словата мои! Ти идол удостояваш със зарите твои, направа на човешка ръка желание коварно постави те на клада и на волята своя те подчини. Но знай, ще угаснат струите огнени ощ сега, пред очите мои. Плам буен сега, в тоз миг угасни! Пред теб звезда утринна сияе, на вечна правда съдба велика изгрява – че Великият Княз на мира – Женихът мой, пред теб

О, спри, пламе, не облизвай на идола гърди – жертво суетна, не издавай мириса си! Прегори! Прегори! Сиво пепелище стани! А ти, идол сляп, ням и гол, поклони се! Пред сияние могъщо се яви звезда утринна, мощ Михаилова – Израилевия Вожд! В името Негово, заповядвам ви аз, престанете и завинаги угаснете!“

Миг на мъртвешка тишина. Надава се вик на уплаха. Буда, нажежен от огъня бенгалски, кат кимвал издрънква и рухва, строшава се пред невястини очи. Смущава се гейша малка и до земя се снишава, а от жертвения олтар остава сал сиво пепелище. И чува се глас подобен на звън победен на хвала и в тихата нощ невястата Михаилова запява:

”О, хвала, хвала и поклон на Теб, Владико на всяка правда, за во век веков, Творче наш, Боже на силите, Ти, Който вчера, днес и утре все Си Същ! Аз с песен пред Теб се покланям в хвала и първа заповед изпълвам. Нека идолът млъкне за всегда и не се намери веч над планета Земя! И пламъците на кадене в тление в сиво пепелище да се явят! О, слава, слава во вишних да е Твоя, Троице пресвята, в Троен Лик явена сред Земя – Бог Отец, Син и Дух Святи!’

В тоз миг на знамение се разнася теменужено ухание, като роса на освежение. Жасмин, ухание на младостта, разстила нежна си снага над смутената угнетена душа, от лъжа и изкуствена красота пленена досега. Но миг е само това смущение. Пред недоумяващите лица на домакините явява се огнено сияние в нетление и озарява плана велик на спасение. Мария, пленена от нежното сияние, отново отваря уста и песен в покана запява:

”Елате, елате, пролетни цветя, малки гейши, подавам ви ръка! Нек изчезне неверие и смут от вашата душа. И от устните ваши да се чуе хвала към Твореца на всяка правда, явил се в нетление. Поклонете се като творения пред Престола на благодатта, за великото избавление чрез изкупление. Хвалете Го за есенните роси на освежение над целокупното земно селение, за простряния план на спасение. О, Той, само Той е възлюбленият мой Жених – Михаил, Князът на мира – Вожд велик на духовни Израил.

О, нетление, моя бъднина, не ще те никога забравя аз, в нощ тиха, огнени зари – пламнали небесни висини, земни люлеещи се низини. Птичка пак ще продължи да пее песен в небесни висини. Кажи небе – Земя се възпламени! Върхове изригват лава – зной от дълбини. Кажи, небе, не виждаш ли, че трепери гейша малка на земя, загубила в играта? Че Твоя Могъщ силен Глас изведе я от дрямката й на Земята? Че в нощ тъмна тя чу ясен Глас и пробудена попита: ”Що да сторя аз?“

5, ВИДЕНИЯ НА ГЕЙШАТА!

А малката гейша, озарена от небесното сияние, навлиза в чудно видение: ”О, ескимоси, мои ледени съдби, мои сестри, не чухте ли Глас в нощ тъмна сред вас и не убояхте ли се като нас? Но виждам аз в нощ ясна летят шейни, чува се звън от звънци, а сред снежните поля тюлени и пингвини пълзят и дирят спасение. / Вижда във видение Мария да лети с шейна цялата окичена със звънци./

О, Божий мир да ви бъде в сърца! Пей, шейнице, песен благодатна, звънете звънци свещени в хвала, за извора неизчерпаем на вечна милост и любовта! Кажи, небе, не виждаш ли ти, че в ден на милост голяма посети ме спасителна роса и идола на заблудата моя разкри? О, съзвездия и плеади, северни сияния, път млечен, Орионе, вие, вси мирове безчет, сте светила сред Всемира – над Земята кандила. Не ще ли се убоите от вечната справедлива везна? А нас на Земя посети ни справедлива съдба в правда небесна. Огънят пламтящ Глас повиши и Корея сам изгори. Споменът скъп унищожи идола на заблуда – Буда, капището му срина, сал сиво пепелище остана, а огъня свещен в правда се възвиси! Кажи, небе, не виждаш ли ти тез праведни съдби, че ден и нощ безмълвно водиш, като вожд, вси мирове безчет? И като се смиляваш правда велика ни даряваш! О, далечни мои братя и сестри, единни с мен по съдби, елате вси пред сивото пепелище, нек стъпчем с нозе таз заблуда – нищета, че ярък Лъч на вярна и справедлива съдба опожари в пламъците на Мощта тоз идол суетен на Земя. Зефире ефирен, що ново носиш, надничаш ти навсякъде, не зърна ли на Елада – боговете олимпийски вси, кат листи есенни ответи в ровове, изтляли в гробове? И мен, зефире нежен, в нощ тъмна посети и като жертва на вековна заблуда освободи! О, как ясно виждам великите небесни милости! Севере ледовит, шейница в предела ти лети.

Яви ли на юга, кажи, че звън се носи в нощ тъмна навън? Че пеят заснежени поля, а тя, бялата шейна, лети, лети над ледени ти гърди. Шейнице на моята сестра, кажи, узна ли ти, че ”брамин” се крие в дълбини и над идола зорко все още бди. А той е творение на човешко измишление – тление, тление. Но в миг на Глас небесен, във велико явление, изчезва идолът от земното селение, пред ухаещите съдби на невястини хвали. Че носят се те ефирно кат късно оросение, небесно освежение – струя ярка на пролетта, наслада късна в есента. О, небесно сияние в озарение над земното селение, ти днес си във велико проявление! Зефире нежен, повей над върховете горди, нек пламът огнен се яви над хълми и гори, във векове натрупани човешки измишления и кат нощни тъми изчезнат словата несмислени пред изгрева свещен на слънчеви лъчи. Над вси прострян е спасителният план. Кажи им, зефире ефирен, че всичко тленно ще отлети в забвение, носило е съдби на осъждение! А две ухаещи струи – награда късна, есенни роси, ще ръмят над нова планета Земя, под ново Небе. Кажи ми, сестрице моя, шейница вихрено лети, не боиш ли се ти, че плам огнен разтърси земи, разлюляха се върхове на човешки родове и разтвори се бездната земна и погълна ги огнената лава? Но съдба им могъща огънят зъл завинаги поглъща. Кажи ми, сестрице далечна, не боиш ли се  ти от огъня могъщи?“

Михаил: ”О, аз ще пея песен хвалебна без страх и угризение, че боговете – дяло на човешко измишление, заблуда на врага – Вишну и Буда изтлеяха за всегда сред родовете човешки, кат мерзостни дела във векове и времена. А непокорните ще продължат плевели да сеят в нивата земя и да раждат осъждение. Севере, кажи, ще ли силата твоя заледи шейницата моя, която лети под могъщи праведни везни? Окичена е тя със звънци свещени и все лети и звънът се носи над земните плещи! Кажи, не те ли смути ясно слънце, че в ден светъл ледът ти се топи? Севере, кажи, силата на лед сковаващи съдби, в ден слънчев се топи и вдигат се парите в небесни висини, а в дълбините твои огнен слой се таи – лава изригва и пътя ми свещен иска да прекъсне. Но не ще успее, че вихрено летя под мощна небесна съдба на праведна везна. Севере, кажи, не чуват ли твоите уши, шейница ми лети по върхове и низини, а звънци й свещени звънят в свещени хвали, победи небесни явяват на вси. А в нея младенци, песен Мойсейо в победа пеят, на чела им сияят звезди. Глави им са окичени с вещи на нетленни съдби. Изпращат свещено ухание на теменуга в пролетни зари, а в есен хризантеми поднасят пред небесни висини. Те, воини небесни, от буря зла не се боят, ни повеят ти леден ги плаши сред Земя. Небе ги с Мощ нетленна въоръжи. На чела им сияят светли петолъчи звезди – емблема могъща, на Вожда им съдби. Обитатели земни, небесни пещи, хвалете Твореца Могъщи! Вода и суша, изток, запад, север, юг, чуйте, Глас небесен тръби, вам кани вси, хвала на Всевишния отдайте, Че Творец е, могъщи Владетел, Небе, Земя строи. И ако човекът замлъкне, камъните земни ще Му отдадат хвали. Флора, фауна, Земя целокупна, отдават хвала на всесилни небеса. И днес, чрез аромата на роза в ухаеща съдба се наслаждават небеса и ароматът хвалебен докосва Трона благодатен на Твореца Могъщи. И тя лети, лети! А пеят песен съдбоносна звънци й и нежно огласят на четир ъгли земи. Звънете свещени звънци, шейнице на правда, лети неуморно ти, разнасяй на правда везни, че ето, навред ти отварят врати, развято ти знаме плющи! Пея аз, единна с вас, и явявам ви в тоз съдбоносен час, че чух могъщ небесен Глас ”вест съдебна иде у нас”. О, сестрице моя малка, гейшо, хвали небеса. Разцъфнала вишно, поклони се пред Трона на благодатта и от идола бездушен освободи се!

А аз и моята шейна ще летим над цялата Земя, ще разнасяме вестта съдебна на вечна праведна везна – сияйна светлина, озарила народи и племена от езици и колена, победите съдебни оповестила и вси заблуди потопила. А ти, о, вишно разцъфнала, в нощ тъмна не плаши се, че пролет вечна Земя посети с нетленни съдби. Вулканът огнена лава изригва. Заледени земи разтопява, но всяко тление кат изпята песен остава в погребение, във векове и времена. Шейнице моя, лети неуморно ти, хвали с вяра Твореца небесен на създания вси от флора, фауна и човешки съдби. Че обгърнал ги е Той с венец на нетленни съдби. В нощ тъмна небесни сияния, разгарят се в Мощ светила и оповестяват над Земя, че тя не е във Вселената сама. А светове, мирове безчетни, летят безспирно в пътя си неизменим и гонят се и играят в простора син и напомнят за Вечния Творец фин, поглед устремил към Своето творение, посочил му път на избавление.

И сепва се гейшата малка от чудното видение, което й открива небесните селения, видяла по милост съдбите човешки, врати на правда отворени съзряла. И нежно към невястата Михаилова поглежда, прочела съдбите на вси народи и племена от езици и колена, чрез могъщо озарение от небеса за вечността, тя песен хвалебна запява:

”Хвала, хвала, поклон за вечността! Пея със смирение в чудно възхищение, пред Съдебния на правда Трон, на Всемогъщия Законодател и Съдия – закон.“ И като се обръща към гостите с лек поклон, продължава: ”О, извини ме, невясто, ела!“ – и с нежна си ръка посочва към трапезата! ”Не смущавай се сега, че идолът гол и ням сам пред небесния плам угасна и сиво пепелище стана. Но вятърът тих ще го отвее по море и земя. Ела, невясто, ела! С най-нежна Обич каним те, добре си ни дошла в нашата страна! Че слънцето изгряващо забулено се явяваше до сега от традиции и суетни дела. Но сега тъмен облак далеч отлетя, а ти, невясто Михаилова, ухай сред нас, нек роза Българска от градината райска разцъфтява. А аз, вишна малка съм, само клонка една и цветовете ми нежни окапват на земя. Не се оплождах до сега, не явявах плодове за човешките родове. И всяка пролет отлетяваше, а цветчетата ми, в тление и вечно забвение, изчезваха в суетните човешки забавления!’

И в тоз миг изчезва смут от сърцето на малката гейша. Усмивка лъчезарна, кат светло сияние, озарява нейното личице и тя с протегната ръка показва на невястата Михаилова на трапезата местице. И в нежна прегръдка на любовта, малката гейша песен отново запява във второ видение.

Океана със сини води видяла е тя. И кораб един да плува над тихата вода. Знаме развял е на вечна свобода! О, знамето бяло веят небеса с емблема могъщи – сияйна звезда и Лъв, изревал е над земната плещта. И плаха, попитала тя: ”О, кой е, какъв е тоз кораб над морска вода, знаме му сияйно – ”Лъв земен и небесна звезда”? Нишка му златна обвива мачта и вей се свободно над тихата вода?! Че плува тоз кораб бели над океани и моря, над води зелени и синя вълна и гонил е цел върховна на небеса, да стигне всред вси народи и племена, да докосне сърцевина човешка, над четир краища земни корабът бял безспир е летял. Кормило Му, малко сърчице, поверено е в невястини ръце. А Той, Женихът неин, капитан, Кормчия верен, с любов я направлява и песен за вечни небесни съдби й пей. Разказва й Той за верните везни на правда небесна, решили навеки земните съдби на три пояса земни – Негови творби. Корабът бели с Мощ небесна летял. Платна му разпънати зефирът небесен нежно е повял. Но сатирът морски му е завидял и сините води океанни закипели. Чул се страшния вой на сатир освирепял: „Къде о, корабе бял, къде си поел, като войн смел знаме си бяло в нощ тъмна развял? Че води ми сини са мои юзини, а ти, гълъбе бял, къде, къде си летял? Не знаеш ли ти, че славна ми мощ е черната нощ, че все още съм вожд на заблудите вси сред земни низини? Че знаме ти смело ще погълнат буйни сеизмични вълни – мои жестоки съдби?’

Но корабът бял, смело с дръзновение летял! Зефирът небесен заканата на сатира дочул, тъй както със знамето бяло той нежно играл и на всички брътвежи отговор дал: ”О, океане сини, зелени моря, развял съм знаме на могъща страна! Небесна е правда, съдебна везна, сияние могъщо, факла в невястина ръка озарява води ти дълбоки – огнена бездна. Че скоро под огъня жарът водите ти ще се на пара превърнат, но корабът бял пак ще лети и знаме му бойно не ще победиш ти. Ще се вее то над всички води, кат кораба Ноев над осъдени потопни води. Пътят му светъл са океани и моря, реки буйни и езера. В нощ тъмна грее луна, топка могъща люлей се над Земя. Войнът смел е Вожд небесен, в поход победен повел ни е в нощ. Знаме Му бойно с емблема на Мощ – вест съдебна, води войните смели на небесния Вожд. Правда небесна с рой светила озарява води ти в нощ тъмна над Земя. Ний войнство сме лично на Господа наш и път сме поели на бой с греха. Не ни плаши воят зловещи на бурни води – народи осъдени сред земни низини. Враже лукави, млъкни! Скрий се в дън бездни, теб небе за во век осъди, везната съдебна дела ти нечисти претегли и правда законна навек в победа нетленна яви се! Сърце ти безверно ледът го обви, ти жизнено – живо дихание не осъзна, а похаби живота си вечен, помни това! Ледени блокове влачат води – северен -полюс е твоите съдби. Сърце ти студено в лед вечен сковано, ден светъл не освободи. ни правдата вечна, светлина безконечна, дълбина ти покварена не озари. О, изпари се ти от Земя!“

И ден не мина откак корабът бели летя, знаме му бойно свободно се вя, с Лъва и звездата сияйна, обиколи Земя! Изчезна океана сини, отвори се земна бездна, свидетели бяха синьо небе и Земя. А знамето бойно свободно се вее над земна кора, зари му лъчисти обвиват народи и племена в спасителна съдба. Песен хвалебна се чу в победа! Факли озарителни пламтяха над Земя поробена и мракът злокобен далеч бе прогонен. Амин! / край на второто видение на гейшата/

След големия смут от изчезналия идол на Буда, малката гейша, пред невястата Михаилова, спокойна песен хвалебна запява в хвала. Че милост и любов необятни сърце й пленили и от ненужни заблуди навек я освободили. Ръка могъща Божият Син над нея е прострял, чрез невястата Негова – велика съдба. Амин!

6. МАРИЯ СЕ СБОГУВА СЪС ЗЕМЯТА!

А в приемната зала пред всички погледи смаяни, в пурпурна красота, поставена е една цъфнала вишна, отрупана с бели цветове. Мария, с любов неизмерна, обръща се към вишната нежна и тиха песен запява: ”О, вишно разцъфнала, окичена в правда, днес теб обгръщам аз в невястина премяна, погледни, че щастието мое ти явявам. (И Мария поглед към Михаил устремява!) О, цъфнала фидано, вишно, погледни Жениха мой на съдби и сияние Му свято долови от сърдечни Му дълбини! Очи Му – небесни лазури, усмивка Му – зора лъчезарна. Роза и теменуга нежно ухаят в леха оросена, за мен посадена. Прегръдка Му свидна – светли огнени зари, пламъци жарки облизват ми гърди. О, слънце сияйно, луна лъчезарна, ден светли, простете. Нощ тъмна, свивай веч крила си, не ще ви видя веч на таз Земя. В ръце Му прободени мощ съм веч и Той ме отвежда надалеч. О, мой Вожде, копнеж на всички сърца, надеждо всемирна за вечността! Простете! Простете навек! Аз отлитам до човек, далеч от таз планета Земя, не ще е тя прибежище мое. А небе необятно е мое заселище под Михаилови криле!

О, Михаиле, възлюблени Женихе мой, Ти ожидание на младостта, тихо упование на старост в беда, чуй ме. В тоз миг тържествен прощавам се с вси, оставяйки Земя непокорна на везни. Привет вам, небесни светила, път ми сторете вие сега! Аз отлитам за всегда в одежда невястина в лъчезарна страна. Отлитам в небесно сияние на правдата вечна Твоя. О, зефире нежен, в ефирни съдби, привет от невястата приеми! И кажи ми ти що шепти луна с рой светила, звезди, съзвездия и плеади? Отваря ли Ориона врата?

Сбогом! Сбогом! Сбогом на всички, пред погледа Му лъчезарен що сте вий, бледнеещи тревички? О, бури магнитни, стихии незрими, не се боя от вас, на ефирни Му криле летя аз! Бягайте далеч, път ми сторете да отида при Него веч. Прегръдка Му нежна е зора. Не диря те веч, Земя! Сила Му – меч двуостър, свети отдалеч, ухание Му е нежно целувание. О, как с любов обвива целия земен свят!

Михаиле, възлюблени мой, днес пея аз от дълбини ми жарки и на флора, фауна и човек изявявам съдба и на планета Земя. Че ние сме в свято съчетание за вечно обаяние. След огнения пир на озарение, чака ни небесно въдворение.

Амин!

”Сбогом! Сбогом! Сбогом, плането родна – Земя! Украсена като девица млада ти е снага, с три пояса земни твои могъщи съдби, океани и моря, реки и езера. Буйни водопади шумят в твоите недра. Пет континента, земя – суша твоя, с върхове високи, покрити със снегове, гори и поля, обсипани с цветя. Градини с плодове препасали са кат везма на писмена твоите чресла. Пояс екваториален е украса твоя. О, Земя, Земя, майко на живи съдби, племена разноцветни с различни имена. И колко знамена на народи и племена, съчетани в държави те населяват теб, Земя, и все твои са чада, майко Земя, създадени за слава на Твореца Всемогъщи, дарил ги с хляб насъщи. О, Земя, Той тъй щедро украсил те е, че ти, майко моя, Земя, все тъй красива си и раждаш своите чада. В недрата твои съединяваш всички струи и като мълния съдбоносна ги изливаш в чудна красота върху твърда канара и тъй изявяваш волята могъща на Всевишния Баща.

О, Земя, със земна слава и красота, с нощ лунна и ценя, обкръжена с разноцветна дъга! Пет континента, съединения на земни тления, със съдби на небесни озарения в свидетелство на земните селения!

О, Дунаве шумящи, в струи буйни кипящи, прострял снага си, препасваш й чресла, Рейн и Валтава, всички с теб са в надпревара над континента земен. Днепър и Волга, теб, о Дунаве, превишават, но вековете земни не те обвиняват! Ниагар, Ниагар, ратайо на мощ – небесна слава, мълния съдбоносна с красота насъща, свидетелство за теб ще дадат времената, скрити във векове над Земята, за силата твоя и чудни ти дела? Що виждат племената, освен да чуват воя ти безумен, да изкопаваш в дълбина земята и струи си могъщи да пръскаш пред светлината? Но где са тез жертви невинни, които си поглъщал във вековете – свидетели за жестоките нрави на людете твои? Елате, времена, скрити във векове и свидетелство дайте за тез пет мощни съединения, кат явления над канарата. Страшния ти вой, Ниагар, на нестихващ зной в мрачната бездна, погубил жертвите невинни, свидетелство е той за жестокостта твоя. О, струйо Ниагарска, на мощ и красота, ти си огнен зной на злина, бездна на смъртта, ад, гробница зловеща, прокълната от човека, дяло на врага. Кажи Ниагар, ти който обединяваш пет мощни течения, символ на небесно озарение, вглъбено в земните недра, ти два пътя начерта сред твърда канара – ляв и десен, сред два народа в мощ и красота. В нощ, озарени от лунна светлина, струите могъщи сияят в багри на дъга. Те сочат на Божиите велики дела! А в ден, при слънчева светлина, враг води жертвите свои и ги в бездната погубва. Ти емблема си на земно щастие, но пенливите ти струи свидетелстват за народи и племена, че ти си ужаса земен, а славата твоя. е дяло на смъртта – гробница ледена сред земна дълбина! За твоите дела говорят жертвите невинни във водите ти буйни, свидетели са скалисти брегове. Ладиите малки окичени с цветя, девойките невинни, принесени в жертвено служение, опасани с пояс от суеверия на народите твои, свидетели са за твоите суетни богове. С тез жертви невинни се опивала смъртта Сатанинска във времена и векове. Но ти, човече, нехаен си бил и твоето земно тление пленено е в мистично изпълнение! О, слава на небе, че теб освободи от струите поробени от суетно суеверие. Ти си тление, тление и преминаваш във вечно изпарение, заличено земно украшение! Ти си бил създаден, о, Ниагар, с велико предназначение, свидетелство могъщо на нетленна съдба в озарение, водещо пет в разум съединения / течения/ като могъща вест в предупреждение чрез Глас съдебен – съдебни решения. Ниагар, дела ти в неправда, чрез човека, свидетелстват за твоето осъждение в ден на огнено поражение, като пет в неразум съединени течения. Те ще изчезнат от земната плеща като тление, тление!

О, Ниагар, не се големи, съперник достоен имаш ти – Виктория от Замбези. Но питам те, кажи, нямате ли вие вси съперници достойни за хвала на небеса? Не ще ли потъмнее славата ви земна пред могъщите пет сетива на съдебна светлина, небесна струя, събрана в едно велико течение на Ангела четвърти, единен с Бореца Пети – Гласа на небесни съдебни изпълнения? Те водят в сияйния път на нетление в небесните селения! О, Ниагар, що са тез твои две течения, които водят в бездната бездънна, пред мощта и славата на могъщите два двигателя – две заветни мощности за во век веков – Закон и Дух в изпълнение?!

О, Земя, Земя, пленнице злощастна, със скръб и болка натоварена, днес каня те, от мъката се освободи! Дочу ли песента на осиновената дъщеря – невяста Михаилова, представила твоята лична съдба? Тя, носителка е на пет велики съединения в Мощ и слава Творцуви, в нетление. О, вие вси, земни великолепия – тления, бледнеете пред великата мощ на небесния Вожд! – Творец на земни и небесни творения. Вие сянка сте на велики същини – небесни истини. Но днес бледнее вашата красота пред великата мощ Творческа, дяло на мощни Му съдби с бъдещи красоти! О, вие земни украшения, кое е вашето предназначение – вие имате земни измерения, затова бъдете в смирение, че вие сте тление, тление! Сбогом Земя, Майко на пет велики езера – струя на Ниагарската вода. Но красотата ви води в земна низина – Тя не е могъща везна в сила и мощ на закона в правдата на Вожд! Везната на правда носи светлина и озарява земна низина – човешката душа. Сбогом, сбогом! Днес пея аз пред вас, невяста Михаилова и изявявам ви славна вест на небесната везна (Съда). За во век решена е земната съдба на три пояса създания – флора, фауна и човешка душа. Лъч сияен Земя осени, път спасителен озари и води той в нетление на вечни съдби над нова Земя под ново небе! Но вас чака ви изтление във вечно погубление. Сбогом! Прощавайте навек. Предупредени сте до човек.

О, Ниагар, гръм и мълния съдбоносни, що е твоята красота, освен сетна агония на Земя? Тя сянка бледа е пред ярка същина. Ще потъмнее славата ваша пред светлия изгрев на лъча, озарил висона на правда – като сноп озарителен на сила Творцува, на Сина Му чрез Дух Святи за всегда!“ / Амин!/

ЧУВА СЕ ГЛАС ОТ НЕБЕСНА ВИСИНА!

”О, пейте и хвалете Ме Мои творения, Ниагар, Виктория, свидетели бъдете на сияйна небесна светлина, зари озарителни, съдебна везна, над земна тъмнина. Вие като нощ ще пребледнеете пред сияйната зора, пред изгрева ярък на могъща съдебна светлина! Пейте и хвалете Ме! И от днес нек славата ви преминава и се затъмнява пред изгрева могъщ на нова съдба. О, Мои творения, земни украшения, свидетели Мои във векове сред народи и племена, като сенки бледи, отлитащи пред ярката светлина на деня нов за вечността! Ниагар, ти бе пир и наслада на плътта и единни с Хавай – танци и песни на младенци, окичени с венци, вие вси сте тления. Ще ли се сравните с дялото Мое, росите късни от небе? Пред погледа Мой ще изчезне вашият земен зной, пред вечното сияние на небесните милости ще изчезне вашето земно обаяние! Че струи озарителни, води напоителни, ще залеят земната плеща и ще я водят в нетленна съдба. С милости Божии – с нетление, ви удостои – никога север със зима не ще се промени, ни юга пролет да смени. Но сиянието свято на правда небесна, на мир и любов безконечни ще ги плени! О, творения Мои сред Земя, вам заповядвам днес, веч пребледнявайте и се смалявайте! Блясъкът ви на слава земна нек за всегда намали пред светлината небесна на Съда, висона – одежда на невястата на Сина Мой – светлина сияйна на Ориона. ‘

Чува се хор в небеса:

”О, слава, слава на Всемогъщия Творец. Вий, творения Негови, крадохте славата Му досега! А днес се чу ”Глас” на съдебната власт и вие се убояхте от песента прощална на невястата Михаилова. О, где си ти, Хавай, кът на земен рай? Где сте вие, буйни реки, водопади, езера красиви? Ето, плам небесен огря Земя в огнен жар. Елате и я освежете или с мен вечност, се сравнете!’

Чуват се гласове: ”О, що да сторим, що? Освен да се смирим и Бог Всевишний да признаем и да Го приемем. Нек отдадем на Твореца наш хвала.“ Като ехо се долавя тихия мълвеж на отлитащите водни пари. ”О, що да кажем ний сега, водни пари, освен хвала, хвала во век да е на Твореца и да признаем, че всичко, що изрече невястата истина е! Истина е! Той и само Той е Бог, все во все – Творец на всемирни съдби, Изкупител на земни творби и ний – води, Негови творения“. “Ний сме само творения”- шепнеха вси земни украшения от флора, фауна и човек – ”И нашият дял е само земният предел и сме тления, тления. Ето ни пред Твореца на Вселената, Всемира, Небе, Земя, ратаи Негови – украса на Земя, но мисията ни бе в тайна до сега! Сенки бяхме на бъдещи същини и жънехме земна слава и ограбвахме Твореца си.

А славата земна е кратка наслада, цвят от вятъра повят, окапващ над Земя. Дотук е била нашата съдба, че сочехме съдби на същини на Божиите младенци, окичени с нетленни вещи. О, поклон и слава вечни на Всемогъщия наш Цар – Творец, Законодател и вечен Господар за нова Земя под ново небе в нетленна съдба. Поклон! Поклон! И слава за вечността. Амин!“

И в тихата вечер, под струните небесни на ангели в хор, чуват се отново думите прощални на Михаиловата невяста:

”О, сбогом, сбогом! Прощавайте горди върхове. Обвити сте във времена, скрити във векове. Монт Еверест, Акарагуа, облечени в невястина премяна бяла. Прощавайте, Монблан, Килиманджаро, вий най-горди възвишения, на земята пречудни украшения! Прощавайте навек, че и на вас иде вече ред. Снишете се като земен човек! Че днес явиха се нетленни венци и окичват се за вечността младенци! А вие, възвишени върхове, снишете се, да минат изкупените родове, че вашата слава земна увяхва като цвят и бързо ще изтлее! О, Арарат, ти връх на благодат, на ковчега Ноев – бряг. Но днес сърце ти ще се разиграй, полата ти зелена горко ще ридай и изоставен ще изригваш лава – огнен зной, жарава, че аз съм Негова, Той е мой. Сбогом, върхове, с огнени гърла. Не се боя от вашата съдба, че Той – Михаил е мой Господар, а аз съм Неговият свещен олтар. Везувий, Етна, Кракатау, Монпеле, вие вси горди, необуздани в гнева си, днес към вас предупреждение отправям, че Той е мой и аз Негова. А вас ви чака ужас и беда, тление ще погива и отива в забвение. А теб, Ермон, чака те дермон, но знай, че навек Сион ще сияй. Сион е вечният Трон на милост за всички родове, във времена и векове, потъпкали с нозе всички суетни богове. Сбогом, пояси водни, препасвали земни чресла, в Земя огън и лава гори, не ще го води ви навек угасят. Но под огъня жарък навек ще се изпарят. Сбогом вси земни висоти, хълмове и гори, ограбвали славата на Твореца си! Ден наближи да се снишите и вий! Сбогом, Байкал и Танганайка, вий сте първенци. Но и под вас огънят земен гори и чакат ви огнени съдби. Сбогом, браслет екваториален, в изумрудени съдби! Сбогом, джунгли непроходими, обитавани от зверове по видове, но злината на змията не ще достигне моите родове, че те са стройни зидове! Сбогом, пясъчни пустини, и ти, “Петро“ канаро, обвита в оттенъци на рубини. Прощавайте, оазиси, с водни си струи и вие вси земни украси неизброими. Простете, планински вериги, прострели снаги на четир страни, изток, запад, север, юг! Прости, пролет, лято, есен, зима, атмосферни пояси, вий сте най-висши земни висоти. Но над вас един велик могъщ стои – Творецът на вселенни, всемирни съдби. И на вас вси решиха се съдби чрез Съда велик в небеси. Вие вси ще преминете през огнени реки, че сте в гордост и несмирение, с вас се съди Творецът ви! Прощавайте, четир времена, свидетели сте на земна съдба! Но днес в единство се яви вестта съдебна и чрез Ангела четвърти и Гласа на Дух Святи озари ви със светлина! И друга вест не ще се чуе над Земя – тя днес е една за целокупност земна и Земя!

И днес чрез песента на невястата, предупреждава Съдът велик на небе и Земя, че е приключваща съдба! О, флоро, венец на пролета, окичила си земната снага, одежда й изумрудена, нейна съдба, килим постлан под светли небеса! Фауно крилата, с багри на дъгата й ти ”ногата”, кръстосвали сте земята! Сбогом, пея аз невяста – Михаилова съдба и каня всички вас, пеперуди пъстри, пчелици с копринени крила, пойни птички в гнезда, сбогом, сбогом, аз каня ви за съдба, в пролет ранна с разцъфнали цветя, минзухар, кокиче бяло, теменуга, кукуряк, божур, ален мак, синчец и незабравка и вие в краски най-различни с имена прилични. Люляци в лила, вий сте моя свещена ухаеща хвала! И вий жетвари, щурци гъдулари! Сбогом! Сбогом! Сбогом, красна есен, не скърби за мен! Ти отрупана си с плодове като човешки родове! Звънете нарови синци, събирайте се песъчинки от смокинени гърди! Че скоро зима зла ще връхлети над уморената Земя с решена веч съдба. А Земя, в одежда на невяста, е в правда на Жениха свой, скрила в своята бяла пазва житното зърно и чака да зърне слънчев лъч и възкресение могъщо в пролет да се яви за вечността! О, сбогом! Бледнеете вие вси, живи свидетели, на бъдещи нетленни същини. Вие символи сте на мощ реална чрез двуостър нож на небесния велик Вожд. Сбогом времена, сияен венец над земната плеща, ореол над всички милости на Твореца ни! Аз завинаги отлитам и обвива ме в обятията Свои Любимият мой и води- ме в небесните покои за любов вечна и мир. Сбогом! Сбогом! Сбогом! Простете, вие вси земни украшения, че оставате в изпълнение на дела им – лични задължения, под язви седем зли над непокорни несмирени съдби! А аз, с вси, признали и приели Твореца си, отлитам в небесните селения! Сбогом, сбогом. Сбогом, плането Земя! Над тебе бродя аз и Женихът твой и мой ме крепи и пея, с песен предупреждавам поясите три по видовете им, препасали твоите чресла, Земя! Че тебе аз представях пред небеса и кърмеше ме ти с надеждите твои, че денят светъл иде и аз ще отлетя и миг след мене ще ме последваш ти в премяна нова, везма златошити, украсена с бисери брилянти ще си ти! Твоето сърце, смело ти ядро, обвито в брилянтна одежда за всегда в кордона на всемирната система ще сияе наново кат една княгиня Негова, окръжена от девици – седем светила, твои подчинения. Сбогом, Земя, аз нося твоята съдба. /Амин!/

О, нощ черна, свий крила и потъвай в дън бездна! Бягай далеч, не се вестявай, сянко черна, веч! Мракът ти, черна бездна, не ще ме смути, че в десница си държа на светлия ден вестта – факла огнена, съдба озаряваща, прогонила сенките тъмни вси. Мрак черен, свивай крила, като прилеп сляп, отлитай в бездна! Над мен сияе слънце в огнен плам, на Жениха мой в прегръдката Му съм за вечността. О, слънце ярко, спри, не пламти! А ти, цвят росен, кажи, дали лъчи му са топли, както на Михаил прегръдката свята? О, Михаиле, Женихе мой, олтар с вечно сияние в правда велика на закона всемирен! Ела и ме поеми! Аз, невястата Твоя, отрекла съм се от света и бягам далеч от греха. Не се люлейте, времена, скрити във векове, люлката моя е луна, осенена от любовта на любимия мой – в пророческа съдба. О, не си шепнете, пъстри цветя, в пролет ухайна зефирът нежно погалва ви, както мен Женихът мой обгърна с погледа си лазурен, като възлюблена жена, пред Мощ – небесна светлина – Той, Княз на вечна правда и мира. О, зефире ефирен, летял си в нощ тъжна над планета Земя, докосвал си с нежност пламтяща ми гърда! А днес сърцето мое е в Негови ръце, прободени от грехове на людете мои. Кордон ми златен е от векове – живота жизнен на моето сърце! Прощавай, пролетно ухание, в зората светла на велико оправдание. О, моля ви, не се сърдете, аз днес сбогувам се с вас чрез песен! И скоро, скоро далеч ще отлетя, грабната от Жениха мой. Разделям се с теб, Земя, в дворите свещени на Отца Му преминавам. Сбогом! Не ще ви срещна веч. Бледнейте вий сега пред блясъка Му – вест съдебна и сила Му двойна на Вожд. Той Цар е мой и Господар за всегда – Агнец Божествен, крепка ръка, мир и любовта, надежда на изкупление за всегда. Бледнейте вие вси пред славата на подвига велик в победа над измами и неправда вража. Че теб, Земя злочеста, представях аз, невяста, със съдба изкупена за вечността. Амин! Аз, невяста Негова, днес ви изявявам и ви предупреждавам, висонът на правда на Михаил, Женихът мой, премина веч Земя и стигна на небе. Там, във вечна светлина, Той прослави Творческата мощ и в свещено служение, чрез Съд на правда законна, въведе в спасение и изкупление планета Земя и три пояса населяващи я творения. Това е мое упълномощение, с позволение, да изявя в предупреждение бъдещото избавление. Амин! Амин!

О, вие, вихри зли, не вейте, смерчове грабливи не спускайте хоботи като птици грабливи! Тайфуни, не опустошавайте Земя! Води океанни, вълни несмирени, не се надигайте в оргии зли. Че враг нечестиви надига се пак и грабва ви, в яростен нагон, да помете Земя. Глетчери блестящи, не се надявайте на милостта Му, че съдбата ви злочеста една е с вси създания земни. Тресат се тресавища под нагона вражи, на мъст коварна са обиталища. Вас вси една съдба ви чака и огън гибелен ще ви погълне. Стихии коварни, не се силете пътя на правда да увредите! Над мен десница могъща прострял е великият мой Вожд, моя възлюблен Жених и Неговия плам в сърцето ми гори. Мен чака ме небесний Ханаан! О, ледени блокове, айсберги, на полюси два заледена съдба, не ще ми път затъмните, че на крилете на Дух Святи летя! А моят път ефирен не ще го догонят вашите зли дела. Че любовта е вечен плам, не се заледява, тя огън е горящ в сърдечна дълбина. А вие, полюси два, заледена вража съдба, в единство с континента шести – ледено му сърце, убежище коварно на смъртна прегръдка, в миг на дихание могъщо под Архангелска тръба, ще рухнете стопени за всегда.

Днес аз, невяста малка – Негова съдба, сбогувам се с таз планета Земя и истината изявих ви за небеса. Сбогом! Сбогом! Сбогом! Майко Земя, родителко на три пояса твои! Сбогом! Прощавайте за всегда, аз отлитам от таз планета Земя. И шествие в съдба са редиците стройни на родовете от народи и племена, езици и колена. На вас повтарям аз, бледнее блясъкът ви на Земя пред мощния Глас на небесната съдебна власт! Бледнеят всички красоти във векове и времена, в забрава отлетели, пред всемогъщата Му власт, на съдебния Глас над вас. Амин. А що можех да ви кажа аз в тоз съдбоносен час, освен да ви предупредя като невяста, сбогуваща се, на велик Жених съдба. Женихът Мой е Михаил – Князът на мира сред целия Всемир Цар и Господар на вечността, над новата планета Земя и поясите населяващи я. Затова сега пея аз в сбогом, сбогом, сбогом навек, аз отлитам до човек. Амин!

О, пчелички, мои малки сестрици, бръмнете! И с устрем светиев литнете с крилца си нежни и при разцъфналата фидана се явете. С милост небесна разкажете за песента на невястата Михаилова, в сватбена премяна украсена. О, струи освежителни, бликайте от планинските недра, песента хвалебна поемете и с росни си капки цветята освежете! Пеперуди пъстроцветни, над лехата цветна полетете, за сетната небесна милост разкажете! Че невястата Михаилова отлита за всегда. О, слънце и луна, съзвездия и плеади, светила небесни, пребледнявайте пред мощ върховна на съдебните решения – милост велика на Законодателя и Съдия над планета Земя. О, вие земни селения, сбогом, аз отлитам за всегда, обвита в яркия Му плам на любовта, под покрова на спасителния план. Там, в града на пролет вечна и красота, там где ручея на живата вода ромоли и дървото на живота цъфти, о, Ерусалиме, Ерусалиме нови граде, сияещ в правда на незрима красота, окръжен със стени Сионови и огнени стълбове, вратите Му бисерни, с олтар на свещени ухаещи хвали. О, Сионе, Сионе, пресвяти хълме, твърдельо Ерусалимски, отваряй сърцевина да спусне котва Ерусалима нови на вечна съдба!

О, Сионе, Сионе, теб аз приех, дар свещен на вечността! Бледнеете вси земни красоти пред могъществото на небесни Му съдби. Вас каня аз сетно на Земя да чуете песента прощална на ”пръстта” изкупена чрез живата струя на любовта, на рубина Му свят, пролят за целия земен свят, награда на вярност за вечен живот. Сбогом! Прощавайте, капки росни, преди есенните късни роси да споходят очакващите вси! Сбогом, прощавайте, аз пея и разказвам за сетнини! От днес не се нуждая от вас на Земя. Оросена съм от късната роса и оповестявам съдба. И каня ви да се явите кат прикя на невястина изкупена съдба и сетно да чуете песента за нетлението на вечността.

О, вие, три пояса земни от целокупност земна и Земя, флора, фауна и човек по видове, багри и раси вси, днес ние сме в нежна прегръдка една сред планета Земя. И оплодена ми сърцевина скоро ще яви плода на любовта на Михаила, ожидание на вековете, Лъва смел победил греха, смъртта. Потомък Юдин е сред родовете! Затуй, пея аз песен прощална пред вас. Разцъфнала фидано, кажи, учудваш ли се ти? В теб славей гнездо сви влюбен в невястата Своя. И прибулил я е Той с воала венчален на правдата Своя. О, фидано цъфнала, помни, кога ти цвят прецъфти и плодът се яви, в есен сок руен закипи, тогаз и аз оплодена ще се явя сред вас. А плодът ми ще е плод на вечността, награда на младостта.

О, щърко дългокрак, на нечистотата ти си враг. Лястовица носиш на крила си и летиш над необятни моря и океани. Отведи я там, где слънце ясно не залязва. О, там розов мрамор сияе, а тук на Пирина конче бяло оседлано, мрамора бял, под нежни струи в белота играе. О, сбогом, Земя! Път небе ми начерта, стълба Яковова от ангелски крила спусна и в булчина одежда обви ме – висона бели на правдата Своя. Прощавай! Скоро ще отлетя и теб такава, Земя, не ще те видя, че отивам надалеч. О, аз съм запечатана веч!

А сега, навсякъде врати ми отваря Любимият мой, да покаже чрез мен имуществото Свое за вечния покой.

О, сбогом на вас, вси земни добрини! Свивайте се, висини, в свитъци и отдръпнете се встрани пред огнения меч. Че яви се Той като Вожд и в победи поведе гвардията лична Своя. И чрез Глас води я сред вас, в подвиг велик на вестта съдебна. О, слава, слава во вишних Нему да е, че олтар свещен ми строи от живи камъни – Авраамови съдби. И ний двамина обвити сме в плама на любовта. Сион навек отваря врата, единни сме за всегда!’

Чува се гласа на Михаил: ”Отваряйте се, двери високи на вечни съдби, пред вас е невястата Моя, облечена в сватбено трусо, висона бял на праведни Ми дела! Отваряйте се, врати, навеки за вечни съдби! Тя е Моя и Аз неин за во век до човек!“ Амин!

Чува се глас на небесни множества:

“О, кажете, слънце и луна в необятни небеса, кажете, птички и цветя; потоци в планинските недра, чухте ли песента на невястата? Как пееше тя, когато извеждаше я Той – тя, гвардия Негова, лична съдба, яхнали двамина жребците бели, със запалени факли в ръка. Той – Вожд неин, води я, да обикалят Земя. О, как пееше тя, когато я извеждаше Женихът й любим на Земя и почести оказваха й племената и целокупното земно селение! Как вси океани и моря, реки и езера простираха снага, а тя плуваше като ладия с развяти платна. Как пееше тя като славей в млечна зора сред розовия храст в изумрудения лес, сред гори и дъбрави. И с химни свещени хвалеше Вожда свой, Женихът невястин е Той! О, как сияеше тя под воала сватбен на светлия ден в зората ранна, обвита в омара бяла – одежда й булчина, висон й на снага. Как пееше тя пред погледа Му лъчезарен и сияеше в младостта! А сърце Му влюбено в пламъци огнени изгаряше й дълбина.

О, Земя, радвай се и хвали небеса! Тя е в Негови ръце, с рубинови макове във влюбено й сърце. В одежда е сватбена, белия висон, над нея сияе Орион. Той е съдебният Трон! Погледът Му лазурен е факла озарителна. Кажете, небесни светила, нишки златни, обвили земната снага, кажете пламъци на жарка съдба, пустиня пясъчна, с багрени цветя, доловихте ли ухание й нежно, как кремът ухае в зора и розата маслодайна как небето хвали? Чухте ли на славея песента, как изпращаше поздрав на невястата в ранна зора?

О, пламъци огнени в земни недра, изригвайте огън и залейте пътища покварени с огнен слой. Да се скъсат веч неправди на погиващи съдби. О, ясно слънце, кажи, дочу ли как зефирът ефирно повя при песента прощална на невястата? Как звън камбанен затрептя в празник велик на невястина тъга по майката Земя? Дочу ли как Глас висок ектеше, на вестта – съдебна везна, трептеше? Тя е в Негова ръка, а Той я води сред народи и племена от езици и колена!

О, оросени поля с ниви тучни – жита, макове с рубинова съдба, дочухте ли песента прощална на невястата? Тя нежно в ефира трептеше и вест съдебна звучеше. Че прощаваше се тя с целокупност земна и Земя като всемирна съдба.

”О, що да кажем ний сега, рой светила, творения на Могъща Му ръка! Блясъкът ни намаля, цвят орони се на Земя пред могъщата струя на любовта на тез двамина, чрез мнозина на Земя. Той – слънце сияйно във вечна правда, а тя – разцъфнала фидана под милостта Му, явила се в булчина премяна. Що да кажем ний, рой светила, Той могъщ Владетел на небе и Земя, сътвори ни и в ден седми благослови ни. А днес от земните творения девица млада оформи и с нея се съедини. Той – венец нетлен на вечна правда сви и на възлюбената Своя го положи. Заявяваме сега, че чухме песента и уханието нежно на невястата докосна ни във висина. Песента й се носеше ефирно над Земя и ухаеше невястата като цвят бял на пролетта. О, блясъкът на висона й бял оглеждаше се във вечността. Амин!“

”Поклон! Поклон! Покланяме се ние пред Всемогъщия на правда Трон – творения Творцуви, пред великия закон. И слава и чест отдаваме на Всемогъщия Законодател и Съдия за милостта Му голяма над планета Земя, три пояса земни творения, нейни украшения. Амин!“

”А ний, потайни дълбини, потръпнахме като чухме “Гласа“ от небеса. Познахме Го и се убояхме за нашата съдба. Тя пееше в зората ранна кат славей влюбен в леса. И на вси целокупни земни създания разказваше, че гнездо е свил с невястата Своя, а Всевишният ги е благословил за вечността. Амин!“

”А аз, Земя, прашец, творение на небесния Отец, осквернена от греха, от смъртта наранена, от врага на всяка правда пленена, потръпвам в огнена тръпка и изригвам лава, огнен слой, в нозете на врага мой.

Чува се: ”О, Земя, трепери! Свитък свий се, дръпни се настрани! Невястата е във висона на праведни дела на Жениха свой от небеса! В блясък и красота сияе с плам огнен в дълбина, с ухание на роза ухае! О, Земя, Земя трепти ти сърце и вика под ухаещи съдби на теменужени роси. И ухание се носи в зори, че тях двамина Владетелят на Всемира ги съедини и свише ги благослови. И пламнаха лехите полски с алени цветя в пролетта на младостта им пред великата мощ на спасителния план!“

“

А аз, леденият мраз, що да кажа, стопих се като чух да пее небесен Глас. Тя, невяста в пламъка на любовта, облечена е в одежда на пролетта, плод явила в есента, сред земното лозе нарът прецъфтя и плод, рубинов сок наля!“

“О, Арарат, Арарат, връх на съдбата, удостоен от небесата да приютиш милостта и любовта към Земята чрез ковчега Ноев на съдбата. О, дали не ще се спре сега и тя.“ Разиграва се Арарат, Арарат. Чува се треперещ глас: о, враже лукави на гибелни съдби, дела ти коварни дълбина ми не ги търпи. И щом тя напусне моята снага, ще изригна в гняв огнен и ще те горя, горя, докато изгориш с вси пленници твои.

О, съдба, защо се прокълна Земя, не ще ли има милост и за нас всички върхове земни? Питам аз, върхът Арарат, о, моля те като брат. Кажи ми, майко моя, Земя, кой ти съдби реши, че ще ни отхвърлиш в съдния ден нас вси върхове, на гордост вража рогове, рогове!”

”Небеса, небеса, чисти без петна, там са праведни везни! А аз, планета Земя, Земя чакам огън от небесата да ми освободи снагата от кръста на греха, клетвата и смъртта! И тогаз, като новообновена аз ще се явя без клетва, грях и смъртта. И над моите плещи Ерусалима нови ще се яви, охранен със Сионови стени, с дванадесет порти бисерни и стълбове за вечността. Под ново небе ще сияя аз, планета Земя, чрез правда на Господа Исуса Христа. Амин! ”

Чува се песен в зарите ранни, пее невяста с плам небесен и песента й се носи над цялата Земя. Разказва тя за решената й от Съд небесен съдба пред небесната везна.

”О, чухте ли вие, народи и племена, тя пее и разказва за вашата съдба. Разказва за победите Му славни сред народи и племена, за подвизите Му велики над планета Земя. Воювал е Той смело за людете Свои, за възлюблената Си невяста, планета Земя! Тя, влюбена е била в бойните Му знамена и развявала ги е храбро над планета Земя. А те, в подвизи смели от лични Му дела, поражение не претърпяли и пред Съда и закона явили са се оцелели. Тя, като ги е вяла, в буйни пламъци е горяла от подвизите Му смели, като неин жених Вожд. Той я е водил над реки и езера, моря и океани. О, пее тя пред Вселена, Всемир, Небе и Земя. Пее пред народи и племена и разказва за подвизи велики на праведни Му дела, за победите Му славни над планета Земя, за княгинята пленена и за съдбата й отредена от великата небесна везна. Че тя една била е прелъстена от врага на всяка правда, а от Него /Михаил/ освободена за всегда. Амин! ”

Мария: ”О, Михаиле, възлюблени мой, аз невяста съм Твоя и летя, летя с кораба на вяра над буйни вълни, по родни брегове, кормило Ти мощно, моето сърчице. На борда му смели носи войнството Твое, на мачта му – висона, знамето се вее. Аз пея, пея за Твоите велики дела. Пея за войнството Ти смело, с щит огнен на твърда канара, с меча Ти двуостър на бедра; явило се е в бран за честта на Вожда свой и любовта кат пояс спасителен план, води ги чрез ”везните” за нови Ханаан. О, възлюблени мой, сърце ми играе пред погледа ти свят, пред свободата от Теб извоювана за небесния свят.

О, Михаиле, възлюблени мой, люлеят се вълните, ладия лети, чайки бели окръжили са мачти! Знаме на правда вей се за всегда, ветрецът попътен съпровожда ни съдба, ще обиколим в победи планета Земя. О, войнство Негово, строено по съдби! На чела ви ведри греят Лъв и сияйна звезда! Вий сте радост моя, небесна хвала, на вечност победа за безконечността. Амин!“

7. В ЗАКЛЮЧЕНИЕ. ПРЕДИ ГРАБВАНЕТО НА ЦЪРКВАТА!

Михаил към Мария:

”О, Марийо Моя, ден светъл се яви, ти си Моя съдба! Теб Аз любих от зори. Но сега, буен огън гори на клада, ти, Моя ухаеща леха, Моя си. Зефире, нежен росец, росен росец, иди я ороси, в огнения жар снага й освежи. Марийо Моя, днес ти изпращам Аз росец сред огнени клади, о, Моя си ти!

Духни, ветре и я освежи, зефире, нежно я докосни, в огнени изпитни ти над нея бъди. Погали я, че тя е Моя, Моя съдба, Моя възлюблена сред Земя, олтар й свещен сред гърда, плам сияен над Земя. Зефире ефирен, нежна съдба, ороси я, ороси, нек се освежи! Че ден иде и се яви, ще сияе огнен меч, глас ще повиши, ще се чуе надалеч през моря и океани, пустини пясъчни, балкани. О, тя е Моя съдба! Зефире, посети я ти и с дарове я награди, всред пламъци огнени тя е факла озарителна сред родове, и гори от любов към Вожда си. О, тя е Моя, Моя съдба! Посети я, зефире нежен, и погледни, в нощ тъмна сияние блести, като къпина пустинна тя гори, но не изгаря, погледни!

О, Марийо, Моя възлюблена, вярна Моя съдба, ти си факла с водоем в ръка, в нощ тъмна пред Ерихонската стена ти си с ковчег на заповедта. О, Марийо Моя, Мой свещенодеен отряд, теб натоварил съм със съдба – сила Мощ – меч огнен, слово живо, небесен дъждец, препасвам ти чресла, шлем златен ти е на глава сияен венец! О, ти си Моя личен свещен отряд! И рано в зори, когато брилянтната роса блести, славея глас повиши, като страж на милостите Мои, помни, че ти си Моят личен свещен отряд сред падналия в грях земен свят.

О, рото Моя, Моя съдба, Мария Моя, развей знаме на победа над Ерихонската стена и до основи срини мерзостта на Вавилона! О, Моя вярна съдбо, днес строена си ти, смес от народи и племена, езици и колена, духом обрязана в Духа Святи, юдейка си, Марийо ти. Натоварвам те със съдби, ето огнен меч веч пламти в мощ, чрез двуостър нож и нощ тъмна осия, над Земя грее Луна, о тя е Моя съдба! Орион е с отворена врата. Литни от висините и иди в дола на мрачна сянка и я посети. О, тя е Моя съдба!

Съдбо Моя, Мой верен отряд, сред теб строявам кадилен злат олтар, чрез могъщ дар – кадилница златна. Войнство Мое, днес вий сте строени свещени съдби, стълбове и врати на Сиона – свещени стени, въоръжени с мощ сияйна, озарявате земната площ. Днес Аз, Княз на мира сред Всемира, Съм ваш личен Вожд чрез двуостър нож слово живо – огнен меч сияе от далеч. Със зари си сияйни озарявайте Земя навред! О, вам строявам в съдби, войни смели с вещи, яхнали бели жребци! Вожд Съм личен ваш чрез сила мощ на Дух Святи. Зефирът ефирно ви гали снага. Пламти плам буен на мощ в двойна съдба на върха Сион – Сионова сградена стена. Тръба тръби! Роса небесна роси и напоява свещенодейни гърди, зари пламтящи, искри на праведни съдби.

Михаил към Отца:

”О, сърце Мое, как ще издържиш? Времето е кратко! Съкрати го, Отче, Ти и нас двама за во век съедини!!!

О, Отче Мой, Отче Мой, тя, войнствена мощ, ухае! Прати й, двойна сила, за да издържи в борбата сред тъмната нощ на Земята! Че в плам буен горят за нея Моите дълбини и няма време, Отче, моля време съкрати. Амин!“

Ответът на Отца:

“Амин! Днес Аз, Всемогъщ Вседържител, Законодател и Съдия, приех Ти прошение и молба и според прошението давам благословение.

О, благословена седем пъти по седем бъди от днес ти и награда свише от Мен приеми! Нек те опаше през чресла вяра Авраамова, мъдрост Соломонова, сила Самсонова! Навлез в кротост Мойсеева! Амин! Седем пъти по седем, благословена бъди и от днес навлез в тез четир съдби и се прояви! С вярата на Авраама върви и волята Моя върши! Кротка кат Мойсея сред стадото Ми бъди, мъдрост Соломонова прояви в обходата си чрез двойна сила – Илия и Елисея – две съдби! Амин! Амин. Благословена седем пъти по седем бъди и четирите таланта от небе прояви! Амин. Днес Аз, Всемогъщ Вседържител, Законодател и Съдия, приех прошение и свише те благослових. Амин!“

МАРИЯ И МИХАИЛ СА В КОРАБ БУРЯ ЗЛА ВИЛНЕЕ. МИХАИЛ СЕ РАЗДЕЛЯ С МАРИЯ И НЕЖНО Я УВЕЩАВА ДА ГО ЧАКА

Тази песен Михаил пее, когато са в парахода в мига на бурята.

“Ела, о, Лъчо златен на съдбата, ти, който грееш над Земята и в сияйните светли зари, още рано в зори, обвий я ти! И днес не давай я ти за пир на водата, где язди сатир вълната. Не, не ще ти я дам, тя е ухаеща струя! В обятията ми лежи, не ще ти позволя да я грабнеш ти, бездно ненаситна, мрачни вълни!

О, щастие лазурно, литни в златната колесница на лъча, над борове реснати, елици крилати, в изумрудени палати. Тя днес надникна в дълбина Ми, ухаеща зора, с воалите на любовта! О, любима Моя, дай да пия от аромата на розова ти уста с първия лъч на любовта! Обещай Ми се за всегда! Не ще ти позволя, о, бездна, праг да прескочиш на Моята врата, ни снага й, факла озарителна, да погълне тъмната вода. О, увенчание Мое славно, славна Ми съдба, Аз ти се обещавам за всегда, не склопвай унила очи пред ярки Ми лъчи, не рони горчиви сълзи пред огнени клади, жарки съдби. Не разстилай воала си венчален на девствена зора, но дай Ми да пия от яркия плам на твоята гърда!

О, утро ухаещо с нетленен венец, Мое увенчание, лазурен синчец! Днес Аз те моля, не напускай брачния си обет, но чакай до сетен миг! О, чакай да пиеш от чашата на подвига велик! Не ще дам да те покрие гробен саван. Но тук, под свода избран, ще си ти Моя вярна бран. И когато звън свещен се разнесе навън и птичка песен запей в кафез, тогава Аз, твой верен избран Спас, ще протегна ранена Си длан и ще те освободя, да литнеш на свобода. Ще летиш в просторите лазурни, над теб светилата небесни ще сияят, но не ще си веч самотна очакваща съдба. Единни ний двама ще бъдем две мощни знамена, развяти смело над Ефрата, Моя ожидана съдба. Аз съм възлюбления твой на момина ти мечта, не Ме ли възлюби ти от цялата си дълбина? Днес небесата сияят в увенчаващи съдби, а камбаните бият за отхвърлените вси! Ти сълзи рониш в гнездо си от брачни струи на кърви си девствени, не жалиш съдби. Защо очи си склопяваш, когато сърце ти в буен порив тупти и ръцете ти нежни обгръщат Моите гърди, окичени с пет мака алени? Не вкуси ли ти от устни Ми жарки съдби, ножът Ми двуостър ножница краси! О, ти днес очи затваряш пред мощни струи на зората ранна, брилянтна съдба! Нима не милееш за Моята огнена съдба, ален мак разцъфна на Моята гърда, за да се увенчая с нетленна съдба. О, багрена калино в могъщи съдби, висонът ти бял са праведни съдби. Защо очи затваряш пред ярки Ми лъчи и ръце протягаш към отхвърлени съдби? Защо нараняваш Моите дълбини! Те са веч ранени, разцъфна в тях огнена съдба, на рубина святи алена струя, за тебе скъпо платена цена. Не ще те пусна преди да се зазори зора и да се опия от девствени струи на момини съдби. Не ще те оставя нивга на Земя, ни ще те заровя в земна дълбина. Но като жизнена струя, борческа бран, ще преминеш през дълбокий океан, с кормило могъщо ще раздираш тъмните води и след теб ще чертаеш сияйни бразди. И тогава в плам могъщи ще забие барабан за велика бран. Ти тогаз ела в прегръдката Ми жарка, о, нежна струйо на момина сълза, не клони се настрана, че днес обвита си в сила мощ на любовта. Увенчание славно препасва ти съдба, ний двама ще навлезем в страшната борба сред водите тъмни, на Ефрата съдба. Песен ще запее славеят в твоята гърда! Знаме на правда небето ще развее над вси океани и моря, реки и езера! О, вихри несмирени, гответе се за леш, но не ще ви е позволено любимата Моя да опетните с брътвеж. Тя е сияещо утро, росен зефир, свещен рубин в златен потир, нетление славно сред целия Всемир. Пей, пей, славейо в зората росна, тя вече с клепки трепка, събужда се и тръпне в девствени съдби, като омара бяла в зората, обвита в пелени. Златен пояс й опасва снагата в могъщи небесни съдби. О, птичко лекокрила, запей песен над черния саван! Днес ръка протягам в зората и те извеждам, свещена борческа бран, ще те грабна из мъртвия океан / Земя/. ”

МАРИЯ: ”О, песен запявам в зората, мой смели, свидни, избран, струя на сърце ми, скъпа моя бран! Не ще да Те оставя нивга на Земята, Ти Си в моята дълбина диханието, що движи съдбата в могъща велика бран. О, ето ме, Твоя вярна зора, обвита във воала млечен на девствена съдба. Вземи ме в обятията Свои и пий от нектара на кърви ми – девствени съдби. О, сърцето ми познай, че за Теб го запазих тук на Земята, когато грехът ярем ми бе на свободата. Но днес сияе рубинът свят на любовта, Ти, дар на Земята, цена в изкуп, ален мак разцъфнал в гърдата! О, как ще те оставя, Ти си моя бран, на Сиона – свещена Твоя Дан. Ти си пламът на сърце ми, огнен жар на устните ми святи!

О, вземи ме в прегръдките Си жарки, сред алени божури, роси брилянтни. И там знаме бойно вдигни с емблема Ти пет мака разцъфнали сноп лъчи. Развей го Ти, Земя озари в зората пурпурна, навек Твои праведни съдби! Запей песен свещена на свободата в рубинови струи, нарови синци, цена изкупваща земните съдби, кат победа Твоя над греха и смъртта. О, Земя, потънала в лъст и коварство, Ти навек освободи! Повоя златен, златна струя, кат ръкойка житна стяга ми чресла. На чело ми грее петолъча звезда! А лазурът сияен вее навек знамето победно – рубинова цена. Ръце си простирам, обвивам Ти врата, а Ти простри повоя, рубинова струя, изкупителна цена и препаши ми снага. Че веч нощ тъмна свива знамена и в дън бездна се скрива като сянка в забрава. Зора свободно изгрява! Пътят млечен на правдата Твоя простира над Земя бели си крила. Не ще те аз напусна, мое велико овенчание, живот мой, моя съдба, че аз съм Ти обещание за вечността. Днес, спяща в Твоята ръка, тихо мълвях под стреха и не усещах изгряващата светлина в лазурна съдба, ни съзирах бисерната роса на любовта Твоя. Но ето, аз очи отварям, зървам Ти Лице и поднасям Ти моето сърце! Ати, любими мой, пий до насита от гръдта ми оплодена. Че разцъфна днес пред небе на мощ велика букет, моя нетлен венец. Ето, тя ти е награда, на оплождение свещена кърма, от дълбина ти огнена струя. Тя вее знаме могъщо на борчески съдби в победи славни Твои, във велика бран тя грабна кордона избран. Отвори се навек врата в могъща съдба и въведи я под покрова на Отца! О, аз съм награда Твоя в борческа съдба! Ний двама сплотени ще литнем като птички над уморената Земя, украсена с океани и моря, реки и езера и високо в простора лазурен ще свием гнездо под Отцувото Око!’

Пламна огнена струя! Божурът рубинов разцъфтя в земната леха. Песен нежна зефирът запя рано в зора под лъчите – ултра лила, съединени в две велики съдби, чрез знамето на правда в рубинова струя. И песен запя се над пламнали клади. Високо летяха над тъмните води, над мрачни бездни. И вееха знаме непобедимо в отечествена бран, за пътника поел към небесни Ханаан, като народ избран. О, пей, зефире, в зората ранна и ти, славейо на съдбата, не замлъквай над Земята! Че те едва сега съединиха си сърцата като олтари неръкотворни на Земята. И обвиха се в одежда свещенодейна, в плам могъщ под напева свещен на звънци в свещенодейни съдби. Пее звънецът свещени, в лазурните простори рубинът сияй, лъч мощен грее над земята и ратая на борческа бран свободен е от тежкия хомот на робовладелеца жесток.

Михаил: ”О, вие, що в окови тежки обвързвате съдби, силата на правда вече свети! Днес тя е в бран със струя петолъча и развързва веригата робска над народа избран! Вий, проклети в грях на злина, над Земята грее веч петолъча звезда на правда велика в завети два, знаме на вечна свобода развято е над паднала в грях поробена Земя.

О, блуднице разтлана, опила се с кървите невинни, победена си завинаги ти. Звънете звънци в свещени съдби! Ухайте приноси свещени във велики хвали! Днес знаме на правда се вее в бран за свободата на народа избран. Изгря зорницата на свободата в зора на вечна правда за всегда, лъч светъл прати над Земята, могъща свежа струя на цената. Грей, зорнице светла на свободата, днес ти е оплодена гърдата! Ръми, брилянте на съдбата, под лазурите ръми словесната кърма. Че тя, любимата на небесата, е навек свободна и знаме вее на победа славна. А над Земята разцъфнали са веч цветята и в приноси свещени явяват уханието си пред небесата. Звънете, звънци свещени на Борчески отряд, тя могъща е съдба в бран велика над Земя и вее знаме на свобода сред пламъци буйни в багра на лила. О, тя е чиста като цвят ухаещ в зора, обвита във воалите на правда, с венец златен на глава – ореол на светостта! Бликайте, струи съдбоносни на вечна правда и освежете, корен в дълбина напоете, за да устои до деня на пълната победа Моя! Ще се явя тогаз кат неин Цар, увенчан във велика мощ на съдба, яхнал жребеца – облака бял, летя, тя Мен, Аз нея ще срещна като Вожд с войнството Си и за во век през Орионова врата ще преминем, през магнитните поля водили борба, наново ще приемем нашата обещана съдба. О, Моя Бран – войнствена съдба, на Ориона мъглявина, над бойната арена – Земя. О, бранете входа Ориона, на мощ съдба, милост велика над Земя, където се води жестоката борба!

Но смело войнство свещено знаме на правда развя и води кордона златен към Орионова врата! О, вий лазури, девствени съдби, нови ще се явите над новата Земя! Вас Сътворих Аз и пазя ви кат награда да ви наново постеля кат ефирни воали над новостроената Ерусалимска стена, Сиона свещени – Моя лична войска, преминала през горнилото на изпитня сред планета Земя. Тогава ти, в сила облечена, навек ще си моя и ще пием до насита от свещените струи на Моите дълбини. И ще си ти увенчана като вечна съдба, на Сиона свещени стълбове и врати.

О, ела в прегръдка Ми нежна и кажи Ми, че си Моя навек! Не си ли ти отрядът Мой боен в борческа свещена бран сред народа избран Моя върховна цел и Дан? Ти си борческият свещен отряд, в утро ранно светъл лъч опасва ти чресла, шлем ти боен – правдата Моя, увенчала ти глава. Рубинът Ми свят сияе ти на чело. Ти утро си сияйно, обвито във воали- на ултра лила – тръба свещена на небесния свят, люляци ухайни от земната леха. О, тя е Моя велика съдба, зорница светла на вечна свобода, ухание й свято лети към небеса! Славеят влюбен песен пее в зората, роза ароматна ухае под милувката на лъчите златни от небесата, капките росни сияят й в дълбина. Пей, зефире ефирен, в зора, звънете звънци свещени по полата, че тя е съдба могъща от Земята! Окичена й е с теменуги и жасмини главата, сплетени в ухаещи венци нетленни на бъдещи съдби, лазури необятни, обсипани с рой светила.

”О, любими мой, на моята девствена съдба, Ти, Който ме разпечати кат извор кристален.с бликаща струя, той клокочи с жива вода и оросява цветната леха сред градината – Земя, напой със светлина жадните за правдата твоя! Ето ме, възлюбих Те аз, Твоя вярна съдба, още в утробата на майка ми, кат зародиш в оплождение, явих се в определение за вечна милост на нетление! Покорявам ти се в озарение на светлината небесна за спасение. А Ти пий до насита от кърмещата гърда, струята словесна Твоя бисерна сълза! И знай, че съм Ти вярна съдба чрез диханието Твое на светостта Твоя! Аз, Твоя малка калинка багрена, сред житните нивя раста! О, пий, пий от нектара мой, възлюблени, от олтара на дълбините мои, обвити в рубинови девствени съдби! И знай, че вярна съм в обходата си и за тоз миг на съдби, когато ръка ще простреш и печата на девствеността моя ще отвориш, в олтара ми сърдечен ще бликнат потоци на рубиновата Ти цена, баграта свещена – Твоя съдба. Ето ми уста ухаеща, радвай се, Женихе мой на съдба. Два реда близнаци красят ми уста! Пий от силата на младостта и знай, че старост не ще позная под покрова на Отца! Днес струята свещена от моята гърда, тя е в отбрана на небесната страна!

О, любими мой, две очи отворих и зърнах лазурите небесни – очите Твои, те плуваха в златни съдби, като два полюса земни! Зърнах Те в зората, като струя на съдбата и докосна ме с уста Си в ухаеща съдба. Мой святи Женихе, Ти увенча ме в нощта, но днес грее лъчът златен в зора, зорницата на свободата огрява ми снагата! Ще пламне свещеният олтар в гърдата и ще Ти поднесе хвалата пред Вселената Всемира! Ще се разлюлеят звънците свещени на моята одежда свята – висона на праведни Ти дела в сватбена съдба!

Ето, поднасям Ти струя с гроздов сок, пий и опий се и напои личния си ”имот”. Ти Си моя живот, струя освежителна от моя Бог. Ден светъл яви се, лъч златен блести в лазурна синева, клас житен на нивата земна узря. Аз Твоя съм лична съдба. А Ти, Ти – мой Лъч в ултралила!

Михаил:

”О, да! Аз твоя съм огнена съдба, а ти – Моя румена заря сред огнени пламъци на горяща клада, струи ти кървави обагрили Земя!

Днес Аз пия до насита от струята златна на твоята дълбина, зефирът ефирно повява сърдечни ти листа / храм свещен на Дух Света/. Пей, птичко Моя, сред ухаеща леха, ето Ме Мен – покривало небесно, обсипано със светила! Над изумрудени талази цъфтят багрени цветя, корени им напоени с девствена роса. Аз те полагам сред постеля от момина сълза и те обвивам във воала на увенчание – омарини крила„ Пий от извора кристален на бликаща кърма, че нощ тъмна далеч отлетя! Прилепът сви крила в усоите на смъртта. О, ела, постлана е Земя с цветя, увенчанието Мое. Вълнуват се морета, безкрайни океани, а теб корона светиева краси ти глава! Положих те под лазурите небесни на млечни кърми, словесни роси! Днес войнство пази пред Орионови врати да не преминат мрачни тъми, осъдени навеки от небесните везни. Пей, славейо влюбен, в зората ранна, над главата на възлюблената Моя от Земята! Блести, брилянте на зората, под нозете на сърницата Моя! Тя е в Моята десница и ухае пред Трона на Отца кат награда Моя. Явявам се Аз кат огнен лъч в зора, знаме бяло на правда, Моя съдба – ден светъл над Земя и галя й изумруда в дълбина, живота скрит в духовността. И наливат се зърна с милостта Моя, а увенчание велико на славни венци явява се кат свещени звънци. Тръбете вий, свещени тръби, цветя, ухайте в хвали! Ето я, тя е сърницата Моя под Моята гърда! Сред полята росни ние сме в свято целувание! Пламти целувката Ми свята над нейната уста, ний двама съединени сме в една съдба! Тя е ухаеща зора, Аз – зорница светла на ранина. Тя – сърница е, Моя съдба, сред полята росни събира Моята сълза. Тя е роза ароматна в ухаеща хвала, Аз – Лъч светъл на деня! Тя – нива изумрудена, Аз – зародиш в дълбина на житните зърна. Тя – с две очи лъчисти, Аз скрит в пламнали искрици! Тя – извор е течащи с кристална струя, Аз сълзи брилянтни, росни капки над Земя! О, птичко сладкопойна сред цъфнали цветя, в лехата росна рано ощ в зора пей, пей песента, че победен е веч врага! Той – нощ черна, осъдена, залязва в нечисти си дела, напоена с кървите невинни, проляти сред Земя.

Той отива в осъждение! А любимата Моя се явява кат пурпурна зора в озарение велико над Земя – над народи и племена, от езици и колена в багри разноцветни на раси сред планета Земя!

О, гълъбице Моя, лекокрила, сърнице сред полята росни, от росите нежни си се поила! Лъч златен обвързва сноп житен в златни съдби, навек Моя си ти! Днес те въоръжавам, опасвам през чресла ти меча златен с двуострие в съдба и като отряд свещен, пращам те в борческа бран за народа Мой избран! Ето, отава веч цъфти, сноп на нива се яви, харманът се приготви – диканя вършей съдби! Остатъкът Мой трепти кат ухаеща леха, наново изкупен чрез цена, на рубина Мой, свещена струя обновяваща съдба за во век сред Сионови стени— царствени съдби! Амин! Амин! Амин!

Пейте вий, звънци свещенодейни, на Моя личен отряд във велика бран сред земния свят! Тръбете свещени тръби! Тя, възлюблената Моя, е във велика отечествена бран! Днес знаме на мощ е развяла над цялата земя, петолъча звезда е огряла, рубина мой е възпяла, хвали могъщи небеса. И днес води тя смело борба за открадната слава на Отца – раздялата на завети два от поробителя коварен на Земя. О, робовладетельо, помни, никога не ще се удостоиш ти със славата Творцува, открадната от теб, че роби пороби, за да те славят, но те с теб единни в рова ще погинат, помни!

А ето тя, любимата Моя войска, е с вечен живот на правда и свобода, без грях и земен хомот. Що стори ти, враже на свободата, над Творцувото творение? Не те ли и теб сътвори в правда? Но утробата твоя отвори гробна врата и разстла веригата на греха и смъртта сред сияние ухайно и вечна свобода в правда на могъща съдба в царството на мира! Що стори мъст ти вековна, днес правда велика мълви, сам си гробни врати отвори и окови тежки сложи на пленниците твои! Бездънна ямо, осъдени съдби, знаме ти бойно – смъртни коси, кордонът ти осъден – верига тежка, влачи робски съдби! От кръста пролята ти се опи, но цена ти се даде и изкупи съдби и в правда вечна ги пови! Грейна петолъча струя и опаса Земя! И тя сияе със сила на правдата Моя, но ви омая! И ти не разбра, че Творецът не ще надхитриш сред Земя и тя Му е Творение всемирно озарение!’

О, грей струя мощна на петте мака – звезда петолъча! Днес ти си изкупваща цена от греха, смъртта, от гроба вековен на земния живот (материята). Но днес ехо долита от небесния свод! /Съда/: ”Кой, кой си ти? Отговори?“ Що е той – животът, кой го сътвори, не ти, враже лукави, за да се увенчаеш със смъртната коса, да косиш нивата земна – Земя, кат победа над живота! Не! Не! Не е така! Туй време е съкратено, то минава в борба, сред океана пенливи тя вее знаме на вечна свобода! И днес, велика, тя в мощ грее в увенчание със своя Вожд – съдбите на Ерусалимските стени – Сиона свещени. И тя те победи! Пред гърдите й ти се наведе под товара на греха кат осъден роб! Ти, робовладелецо, в неправда, що лъст и мъст ти са целта, не знаеш ли, че има Съд за твоята неправда? Ти завладя вековете и обвърза с греховен хомот родовете и искаше Земя да наследиш, като вечен род имуществото ценно да заровиш в гроб?! Но то е веч знатен народ! Днес пита те Съдът велик от небесата, отсъдил на Вожда победител съдбата, с отредено място отдясно на Трона Отцув, Мощта на съдбата, войнство Му свещено окръжило Го е – стената увенчана, на Сиона съдбата – борчески отряд на святост в отечествена бран воюва за небесни Ханаан.

Где си ти, ела, ето, зовят ведри небеса, спуснато е знаме – златна струя, светлина рубинова, петолъча звезда, в правда на небеса! Где си ти? Ела! Ето, украсил си си глава, но що е таз тленност на воня? Обвил си се кат прилеп сляп със савана на смъртта! Да! Горд си да признаеш ощ, що е твоята творба, освен верига на греха, обвързан със смъртта! Ето я, погледни, Силата и Мощта небесна в победа лее песен в правда и лъчът златен опасва Земя като браслет екваториален в небесна съдба! Отворена е вратата – Ориона, на стражева съдба! Где е всеоръжието ти на мерзост, смърт – тление? Ела, в бой ще се явиш, но не ще победиш нетление! Път поема пълководецът! Аз – Негов Вожд за всегда, излизам през Орионова врата и водя борба с мъглявостта, поднебесна твоя съдба. А тя Моя съдба – отряд свещен с увенчание славно в нетленна съдба кат войнствена мощ във велика бран сред народа избран. Днес тя е съдба и сред огнена борба вее знаме на правда, свобода – навек в нетленна съдба. Где си? Ела! Ето отдясно е седнал на Трона на Отца! А тя награда Му е, мантия царствена, град строен на канара, Сион – навек могъща съдба!

Ето ни двама: Тя – княгиня в царствена мощ, ще се яви като вожд на това, което се откупи, то наново се сгради кат стълбове и врати на Ерусалима, нови стени. И пее песен в зората на вечна свобода. Въоръжена й е снага на милост в любовта. И днес подигам я от Земята и тя ще надзърне през Орионова врата! Войнство небесно, могъщи съдби, въоръжение славно на нея се повери! И в миг на борбата ще е удостоена, помни! Това, което ти изгуби и не оцени! Не разумя, че си само херувим осеняващ, но не и Творец осветяващ! И днес в мощ на Отца, чрез Глас на правда в заповедта, едно те питам – кажи, що стори като не се покори? Сам ти в знамето си на смъртта се пови, като прилеп сляп на нощта се яви! Светлината те ослепи, погълна те мерзостта, що сам изработи! И днес опиваш се с кръвта на жертвите невинни, от жажда за мъст, но знай, че ти си леш ненаситна, посегнал на Пасхалния Агнец кат палач! Но навек си осъден ти сред пламъците горки – твои клади, язви зли! Сам себе си ще погребеш с това, което ще събереш! Днес пеят лазури, правда и мощ небесна се вее над Земя като знаме непобедимо! Но кой я вижда и чувства, само Моята чиста избрана дълбина, която не се мами на Земя.

О, бели Мои агънца, Мое вакло стадо, пее зора лекокрила! Днес май се яви с разцъфнали лехи, възкресение славно на борчески отряд под Глас могъщ на Отца трепти!

Днес малка си ти, спяща в пръстта, но чрез Гласа на Отца, събуждай се в миг на мощна тръба и строй се като Моя вярна войска! Чрез Съд на правда ти е минала съдба и за теб е дадена цена – рубина Ми, свята сълза – награда, петолъча звезда!“ Амин!

СЛЕД РАЗДЯЛАТА

”Тръбете вий, тръби Сионови! На пролет люлякът цъфти! Зефир нежно повява момини сълзи. Звън ефирен звъни на есен – нарови синци. Сред полята, с ухаещи лехи, сияе нарцисът в девствени съдби. След гърмове съдбоносни мълния блести – в утро ранно, брилянтни роси! В горите бродят сърни и елени в могъщи съдби! Днес ви галя нежно чрез зефира в дълбина и ви озарявам с фара на небесна светлина! В нощ тъмна грее Луна над Земята морна с тежка мъка в дълбина. С тръба свещена пробуждам ви в съдби, като лехи ухаещи сред Земя, в скръб и мъка натоварена. А зефирът нежно гали гълъбицата Моя, а тя крила разперя над разцъфнала леха. Ето я, ето я тя – сърницата Моя! В утро ранно броди с нога, в роси брилянтни потънала е тя, сред ухаещи жасмини и алени цветя. О, ето я! Окичена й е гърда с роза най-ухайна, разцъфнала в зора лилията бяла сред тъмните блата. Удостоена е с венец от пролетни цветя, „ухание се носи в лазурни небеса, сред облаци бели на правдата Моя. Ето я тя, гълъбицата Моя, росни капки падат над разперени. й крила! В небесен полет е над планета Земя. Сочни пъпки надига кърма, с воала на правда обвита й е снага. Сърница сърне кърми сред росната леха, пчелица над нея бръмна и тиха песен запя. Цветецът нежен отглася й в съдба. Славеят песен в зората запя, гнездо на любовта си свята свил е за любимата Своя. В утро ранно зефирът нежен повя, крила омарени над морната Земя простря. Надежда светиева зората увенча!

О, птиче лекокрило, запей, запей в зора, песента съдбоносна нек се лее над росните поля! Зефирът нежно гали разцъфналата роза, лъч златен я опасва в царствено увенчание на мир и любовта. Пир сватбен воали бели разстила рано ощ в зора. Облаче лекокрило лети с ухаеща хвала и нежно се покланя пред Трона на благодатта. Колесница огнена лети и в милост върховна врата отворена ще зърне – Ориона в небеса. Хвалата мъката на невястата ще изяви! Скръб голяма витае над Земята, гърда й веч напъпи, напира кърма, агънца малки блеят сред росната трева. Облаци буреносни се носят, вилнее тъма, градушки се сипят над разцъфнали цветя. Лъч светъл се скрива, разстила се скръбта в душа, тя възпира копнежа към лъча. Тя утро свежо дири със сребриста роса – над уморената Земя сияе брилянта на словесната кърма, що съсците ми леят за земната творба!

Но стадата Яковови не чуват звъна на момини сълзи, ни звуците на тръбите свещени в люлякови съдби. Че мигът е върховен, върховна е съдба! Зефире нежен, полети и мъката ми тежка успокой ти! Тих вятър нек повее, облак буреносен нек отвее! Отново лехата с цветя ще ухае, заблеят ще стадата сред росните поля, ще се наситят с кърмата на късната роса!

Звънете вий, звънци на ”момини сълзи”! Тръбете вий, тръби на небесни съдби. Цветенца сред земните лехи, ухайте вий и тихо нашепвайте за милостта на любимия ми! О, оплождение свято, рожбо на небето, в утро ранно над Земята, ти си сияеща роса, лъч светъл обвързал Земя! Днес Той вам дар небесен дари, откупена е Земята с цена на кръвта Му пролята, виневи божури в правда свята, в завет свещен към мен.

Вятърко нежен, повей, зефире, ефирно лехата, росна разлюлей! Нек кърмата на съдбата над нея се излей в освежителна струя за цветята. Че огън буен гори ми в гърдата, лъч ярък на светлината! О, плам на могъща съдба, изгаряй ми дълбина! Аз, ухаеща съм зора, обвита във воалите бели на деня. Венец на нетленни съдби глава ми нежно краси, че увенчание мина в съединение. В сърце ми огънят олтарен гори, Кадилница златна със святи молби – ухание свещено към небе лети. Духни, зефире нежен, и ме погали, буен плам в гърди ми гори, пояс златен препасва ми съдби в милост небесна над вси. Повей, зефире нежен, над лехи, звънете камбанки цветни на момини сълзи! Нек от струите небесни потекат реки, милости Творцуви за създания вси! О, днес аз летя над вас с разперени крила, надежда свещена крепи ме на съдба. И бродят нозе ми в увенчана съдба.

О, елате, елате вси, да препашем чресла, два реда близнета в уста, да принесем хвала пред светли небеса, че ръми кърма и пои събудила се земна творба. Че не съм веч в прегръдка Му – огнен меч, но кост от костта Му съм и оплодена съм и кърмя с кърма словесна моите чада. В утрото ранно ран зефир с росна китка погали ме в небесен пир. О, нек потекат реки от бликащи ми гърди струи, кристални кърми и да накърмят новородената в зори!

Зефире ефирен, разпери крила като гълъба бял над Йорданската река и иди над ведри лазури, хвала ми отнеси и кажи, че в буен плам на клада горя и със сълзите си не мога да го угася! Принеси хвалите ми за милостите Му вси и Му припомни, че ний двама съединени бяхме в свято целувание. Обсипваше ме Той с роси на милости Свои и ръмяха небесни кърми – словесни светли зари.

А днес, потънала в скръб, душа ми стене кат сърна ранена и викам уморена към могъщото величие на небесния Престол. О, поклон, поклон. Поклон пред царския на правда закон, обвит в сияние могъщо на златни лъчи! Моля, Творче Всемогъщи, Всесилни Вседържителю и Съдия, отсъди съдба ми Ти! Увенчай Ти Царя мой, на Трон да седи от дясно на Трона Твой, Царю над вси царе и Господарю на Земя и небе! А мен препаши ме с повоя на златни съдби, плана изкупителен, вечните везни! Нека го разпаша и постеля над цъфнали лехи сред Земята уморена, оросена от късните роси.

Ухайте вий, цветя, на свята молба сте велика съдба, минете чрез стража, всемирен олтар на небеса, обвит в огнен плам на Дух Святи. И кат зефир нежен на ухаеща хвала, отлетете в колесница жарка и в небесния храм явете моята тъга! По моя възлюблен тъгувам аз – Вожд мой на съдба! И не могат да я угасят ръмящите роси на словесната кърма, ни лъча сияен на милостта. О, моля, Отче свят, на завета свят, по-бърже роса нароси, Земя след руното напои! Моля Отче, времето съкрати, по-бърже новороденото възрасти! Че кърмата изгаря ми гърди, съсци ми ронят словесни кърми, млечни сълзи, а малкото новородено веч рита с розов повой повито! Отче мой, Отче мой, моля, новороденото възрасти и времето на мъка и тъга съкрати! А нас двама навек съедини и под покрова Твой приюти! Амин. О, ухаеща зора, моя съдба, обвита във воала на Висона в правда на Закона – праведна везна, със светиев ореол на глава, венец на нетленна съдба. Огърлие брилянтно постави ми чрез Съда. Но на гърди ми украсени мъката стои, Петте Му рани в снага Му разцъфнали са макове на кървави цени. О, как се с мен увенча? Тогаз в поклон бях аз, а Той, кат възлюблен мой, мен явяваше като прашец. И огън буен запали в гърди ми, пламна розов пламък на Дух Святи. Че Той е мой по съдба, а аз Негова за всегда. Отче мой, моля, моля, моля Те за двама нас, по-бърже време съкрати и нас двама навек съедини!

Но сега бродя аз сред росната леха на новородената съдба и мокри ми са нозете, като на сърна от росата брилянтна на милостта Твоя. Моля, Отче, духом ме възвиси и мъката ми успокой, скръбта голяма по любимия ми изцели! Нека свидетел бъда аз на увенчания славни, когато Го увенчаваш с коронен венец! Дай ми да зърна от красотата на славата от небесата и да видя световете, що не ги зърнаха родовете – удостоението славно, което мина над възлюблената Му всемирна съдба – Жена – църква.

А днес плодът на Дух Святи се яви и в буен плам над Земята пламти в озарителни, могъщи съдби. О, Отче наш, дай сила мощ на съдбата да блесне двуострият Му нож и открито да поведе борбата великият Израелев Вожд срещу врага свиреп и единни да се явим пред небесата! Моля, Отче наш, помогни ми в таз борба на мъка и тъга, да зърна любимия ми пред огнените пламъци на кладата и да се утеша, че Той е мой и аз негова за вечност нововъзкресена съдба. Амин! Край на Сватба