Мало стадо
Росец, росец, Божий дъждец! Роса небесна в зора росеше. Бог стадо Си вакло пасеше. На бистри го води поеше и на стадо мълвеше. Напред, стадо мало, върви, от пътя тесен настрани не клони, че идат бури и беди и скоро нощ ще връхлети! Но стадото Гласа Му не послуша и от пътеката се отклони, сред тъмни долове заблуди и враг го в буря победи! Засвириха тежки ветрове, засвяткаха мълнии, забиха се кат стрели в тялото на малкото стадо и от пътя го отстраниха. Но Овчарят го все зове, пътя Божий да съзре, да се покае от грехове и Бога свой да зове! И в таз страшна изпитня, понесено от участ зла, стадото дочу Гласа и на зов се отзова. И върна се назад, с покаяно сърце призва то милост Божия и любов. И издигна то очи към Божието Лице, и в миг към него ответ дойде:
”От пътя Мой далеч не клони, Словото Ми приеми, в кръвта Христова се омий и на Мен се довери!” И възрадвано тогаз, обърна се към своя Спас: ”Боже, помажи очите ми с колурий да видя Твоето Лице! Да чуя как Пастирят с любов зове, на пасища родни да ме отведе!”
Росец, росец, Божий дъждец! Роса си късна росеше, Бог стадо мало пасеше, към извори бистри Той го водеше! Амин!
26.10.1948 г.
Обещания Господни – надежда и признание (Видение)
“От чукарите голи стадата Си зова, от дълбоките долове да ги изведа През дъбрави китни ще ги приведа и в отчета уютни ще ги приютя! На пасбища сочни ще ги отведа, при потоци бистри да ги напоя. С гега в ръка, кавал в уста, аз водя стада по тучните ливади, сред ухаещи цветя, при извори кристални от планинските недра.
Ако стадо е послушно и чува Гласа Ми, и внимава над милостта, ще го водя все напред и ще го пазя от врага! С елей от Небеса ще помажа му глава, с благодат и милост заповеди десет в сърце му ще внедря И за слава Моя, о, то ще затръби, със знаме на Правда въоръжено, в кръвта на Агнето потопено, то ще победи греха и във вечните селения ще се яви! С кривак и гега Аз водя стада през океани бурни и тихи реки, през пясъчни пустини и мрачни долини, но пак в кошарата на безопасност ще ги отведа! И в бурите житейски ще ги подкрепя, докато безопасно стигнат у дома. Там, където огнен плам гори, в нощ мрачна – зима, лед Земя ще гнети. Но вакло стадо в безопасност сладко спи. От голите чукари стадата Си зова, от долове дълбоки да ги изведа! Амин!“
23.12.1948 г.
Видение:
Виждам път озарен, Божия благодат, оросен, сред зелени поля ливади с разцъфнали цветя. И сред тях аз виждам Божиите стада. Сред широка ливада, огряна от светлина, изпъстрена с цъфнали цветя, аз виждам Пастиря – Спасителя Христа.
С кривак в ръка нежно стадото Си кара, с благодат го оросява, в кошарата го вкарва. А там птичка е запяла, с глас нежен възпява Спасителя Христа. Но друго птиче запя в зелената гора и разлюля се равнината от силата и величието на песента, и чувам Глас да насърчава: ”Мило птиче, пей и с твоята песен разкажи за Мота любов и милост ти сред зелената гора, откъдето минават Моите стада. Овчар ще те пропъди, козар ще те отхвърли, буря ще те прокуди. Но ти на клонче застани и песента Ми продължи – за стадо Мое разкажи, от пътя свят как се отдели и милостите Господни как отново му дарих. Пей, о, птичко малка, пей, дара Мой в сърце ти лей и чрез песента благодатна ти събери всичките души. Скоро ще ви събера, в единство на вяра обединя и в пътя Си свещен ще ви поведа С Росите късни ще ви орося, с Небесни зари ще ви озаря и в Царството Си вечно ще ви отведа, и завсегда ще ви спася!
Амин.“
26.12.1948 г.
Църквата всемирна, очакваща Христа – видение
Ела, Женихе мой, ела и ме утеши в обещанията Твои, и под покрова Свой Ти ме приюти! Обещах се на Теб, във вярност невяста да бъда Твоя и сърце ми веч не издържа, сред таз Земя да бъда сама! Ела, Женихе мой и ме насърчи, в просторите небесни Ти ме отведи! Израснах от земята кат лилия бяла сред блатата, кат крем ухаещ в зората сред лехата – земя, аз съм момина сълза. Ела, Женихе мой и ме приюти, със зова Твой, о, Ти ме награди! И в Отцувите Си двори с любов Ти ме отведи. Зората ще ни покрива с елмазени роси, лъч светъл ще ни обвива и нежно ще ни събужда в съдби. Ела, Женихе мой и сам ме отведи, в небесните простори Ти ме приюти. Бели пухкави снежинки покриват земя, готвят те саминки пътя за Христа. Ей в гората китна израснала е елха, а снежинки стягат невяста за Христа. И чудно се белее заснежената гора в одежда, изтъкана от кристали, а корона украсена, с бисери наредени.
Предвестници небесни прелитат в тиха нощ с дарове чудесни сила, Слово, Мощ. И окичена така елха, сред снежната гора очаква тя съдба – любимия си Жених, да я отведе! А Той – кичест бор до нея стои, клони Си с любов в нейните е вплел.
Тъй сред заснежената гора застанах аз и тихо наблюдавах Христовата невяста за съдба. И в миг, о, чудо! Отвориха се небесните врата и Войнство небесно към невястата полетя Ангели в хор пееха, светии молитви лееха, снежинки бели се пилееха и пред невястата път на Правда постилаха. Ориона отвори широко врати, пазени от небесни звезди, в шпалир застанали вси. А тя, ефирна, в облачна колесница, окичена с рози майски от земната леха, бисери и брилянти красяха й снага. Летеше в небесните простори тя да срещне Жениха свой и тихо да Му заговори за вечната своя съдба. А Той, сияен, лъч светъл в небесна синева, във величие нетленно явява се в зора и бърза в увенчание да се яви с невястата в Съдебно скончание.
Глас тръбен в миг прозвуча, Земята разтърси своята наранена снага. Христа изявява се на невястата Своя.
А тя, в Светлината на Правдата Христова, с висон бял на снага, Църква всемирна в сияйна красота, ето застава пред Жениха свой от небеса. Белите снежинки кат малки пелеринки над човешката спасяема душа, устояли в бурна нощ на Земя, политат в единство с невястата към светли небеса!
И чуе се зовът на Христа: ”Ела, възлюблена Моя невясто, да те въведа в дворите на Отца!“
Туй видение видях в заснежената гора. Срещаше невястата Възлюбения свой Христа в съвършена чистота, с висон бял – оправдана завсегда! Срещаше я сам Господа Исуса Христа и я въвеждаше пред Трона на Отца! Амин!
13.01.49 г.
Новият Ерусалим (Видение)
”О, Ерусалиме, граде на светии, що слизаш от Небе, ще ти бъдат благодарни изкупените от грях родове! Вековете чакат от вси времена, Ерусалиме, нови граде, невяста си ти на Христа! Като бисер светиш ти в сияйна красота, в теб всичко е свято, от камъни скъпоценни е сградена твоята стена, антракс и рубини са твоите врата. В улиците ти златни греят светила небесни, лъч сияен, светла сияйна звезда е сам Господа Христа!
О, Ерусалиме, граде нови от изкупените вси – изящни ти основи, ограден от злато и рубини! На вечност ти си велика съдба. Тръбят Войнствата небесни, леят бисерни слова и Нова песен пеят за Новата изкупена Земя! А таз песен свята във всички времена и векове е пята сред племената, а църквата Христова е била надежда една, че някога ще се явиш ти в победа над Новоизкупена планета Земя!
И ето появяват се вече зарите, озаряващи сред мрака паднала Земя и предвестници небесни веч прелитат да предупредят Земя. Да явят на човешките племена, че Ерусалима нови веч се сгражда в Небеса и бисерни врати се слагат завсегда. Ще се строят войските – на Вожда Михаила съдбите за тържествения пир на вечния и свят Мир!
Ето лъч сияен озарява мрачната Земя и запалва той светилата на светии до един.
О, Ерусалиме, нови граде, ще светлеят сред теб светилата, очистени завинаги от тъмнината, готови да блеснат в любовта на Христа! Безброй ангели ти служат и днес в площадите ти златни, навек озарени от лъча сияен – сам Господа Исуса Христа! Подпорите ти са брилянтни херувимски крила.
Слънцето там бледнее пред изгряващата звезда и славата навек, това е милостта на Отца!
О, Ерусалиме, нови граде на отредена веч съдба, дали ще мога да те зърна като страж нищожен на Небеса от грешната Земя? Питам аз сега, когато във видение свято зървам славата твоя! Амин!“
24.11.1949 г.
Надежда и признание
Мир и радост изпълни сърдечна ми дълбина, че сред сцените земни виждах светли зари. И Всемогъщият Бог ми се откри! Зовеше с нежен зов, предлагаше ми с любов небесна благодат и Своята прободена ръка – мой верен брат. Предлагаше ми да ме води в път стръмен и трънлив, но огрян от Светлина още тук, на грешната Земя, потънала в сияйна зора. Той, верен и предан, водеше ме към Йордан, сред китните поля, сред цъфнали цветя, оросени с късната есенна Роса. Пролет беше, розата майска вече цъфтеше, вакло стадо сред китните поля пасеше. А сред дъбравите зелени пойно птиченце песен пееше. Но облак черен се разстла. Буря ревна сред Земя. Овчарите в миг се убояха и стадата разпиляха. Буря зла вилнееше, вакло стадо пилееше, демон зърно вееше. И питах се аз тогаз, изпълнена със страх, че във ваклите стада виждах небесната съдба. И душата ми заскърбя още в първите стъпки на любовта, и зароних сълзи като потоци, които напояваха поля.
О, Боже мили, где си, ела, стадото без пастир броди заблудено сред Земя. И в скръбта си голяма дочувам аз Гласа: ”Скъпо Мое агне наскърбено, напред върви и с вяра на Мене се довери! Не ще оставя Аз стадо да заблуди, но към светлите зари напред то върви. Амин! И за всяка овчица, птичка и тревичка доброволно Аз позволих враг пет мака да посади. И цъфнаха те на Земя в багрите алени – струи на изкупваща съдба.”
И поведе ме напред, снажен и напет, към трънен плет, и посочи ми бодили, що се вече заблудили. И отведе ме далеч, разчисти пътя ми с меч. И показа ми равнина, сред нея – нива житена с пет мака кървави, божури винени. Сред сияйни зари постави ме на канара като фар сред моря да наблюдавам сама как пръснатите стада ще събере и ще ги поведе.
И все напред вървях, несмущавана от грях, в лъчезарната долина, огреяна от светлина. По полята росни, с пасбища сочни виждах аз стада, води ги Пастир с кривак в ръка и нежно да свири с цафарата. И слушах в нощ тъмна буря зла да вилней, стадо вакло да пилей. А Овчарят с ясен глас да ги подканя тогаз, в кошарата Своя да ги опера. И слушах как им с любов Той разказва за Своята слава. А те задружно вървяха и Нова песен в нова съдба запяха. Но имаше и такива, които в бурята се заблудиха, сърца си закоравиха, Гласа любими не дочуваха и стъпките на Овчаря не проследиха! Но своите овце Той с ранени Си ръце, изведени от мрачен дол на смъртна сянка, към Своята кошара доведе ги и с вяра свободата вечна им дарява! И засвири с медна Си цафара, и с нея Той разказа болката Си стара. Как бе онеправдан, от мъст коварна на кръст прикован! Как Му в тяло, градина свята, пет мака алени цъфтяха. Как кръвта Му праведна проляха! И днес ръмят капки алени – кръвта Му свята на спасение вярна цена за покорните овци. И ме Той натовари с тежката задача да Му бъда аз водачът на ваклото Му стадо. Амин! 1949 г.
Обяснение за следващото изявление, дадено чрез видение в изстъпление
О, слава и величие да е Богу за милостта Му голяма над човека! Наистина, истина е, че не заслужава човек, потънал в безверие и неправда, милостта Божия, но великата Божия любов продължава чрез видения и откровения да посещава Земя и човека за спасение! Бог с голяма любов ме крепеше и водеше чрез Глас в нощни съновидения. В една тъмна нощ, когато навън бушуваше страшна буря, Бог ми показа голямата борба за господство над Земята, борба между доброто и злото. В голямо, тежко пирувание Сатана – Сатир водеше борба със Закона ”Десет заповеди и Дух Святи”. Чрез нощно съновидение аз виждах тез велики истини – заповеди и Дух Святи като два огромни кораба със железни крила, но пленени сред морето. А Сатана, грабнал стихията буря зла, играеше си с тях кат играчка в своята ръка сред океана – света. Те бяха негови пленници. А виждах ги още тез две истини, представящи двете Лаодикийски деноминации, че бяха плячка голяма в ръката на Сатана, който си играеше с тях като държеше в ръка всички учения – квас духовен, потира на опиянение сред света по време на реалното изпълнение на Спасителния план, когато те сетно погиваха.
Небето издигаше ново оформление чрез Ангела четвърти и Гласа, представен ми в нощно видение като дяло на живия Бог, сам Христа канарата. А на нея – издигнат фарът с петолъчи струи – последното дяло на спасение сред Земята за корабокрушенците от двете деноминации. Наистина с голяма сила Бог ми даде в нощно изстъпление да видя таз вековна борба и да чуя чрез Святия Божий Дух всичките закани на врага в гавра спрямо Небето и неговия край. Видях борбата и мощта Божия в победа чрез Правдата законна на истинския Творец на всичкото земно създание и Всемир. О, нищожен, немощен е човек и слабо е перото да опише всичкото това изявление на видение, но силен е Святия дух и могъщ да озари и изяви онова, що чух и видях като свидетелство за вярващия човек. Амин!
Описание на видението:
Огнен плам, горят небеса, потънали в мъгла и дим, бушува тъма, с ярост зла се бие вълна във вековни черпук, на два кораба железни крила. Мълния съдбоносна раздира тъма сред воя нестихващ в нощта. О, воюва Земя – Сатана с Небе – Бога небесен! Пируваше сред буйни вълни с вековните съдби – пленници негови. Но в пира му коронен той бива победен в неуспех. И последната борба за победа, спечелена бе тя от Небеса, като Победител в Правда – сам Христа!
16.11.54 г.
Коварство и любов – изявена е духовната борба
”В нощ съдбоносна на вековната борба, в Правда и неправда над Земя, чрез стихии природни води се борба за власт господстваща. Воюват двама Вождове: Небе и Земя! И в миг съдбоносен чува се свирня, на вихъра зловещи яростна вълна. Свирят тайфуни в нощ непрогледна, в опияняващо се море и срещу свода небесен то страшно реве. Свирепо се гонят вълни, потъмняло е небе – мрак, не виждат се сияйните звезди. Само бунтуващи се тъми в събора на вихри зли, в пира им злокобен, в жара зноен на последните дни. Стомана, желязо – играчка им в ръка, кораби могъщи – черупки в нощта. Вожд им в одежда на черковния Сатир, с мъст коварна надигнал е потир. Сърце му – гнездо на ехидна, огнена бездна – смъртта, леговище му свидно – морска дълбина.
О, свири съдбоносно ураганът, в нощ Тъмна ечи смехът му злокобен, мята боздугана на смъртта, развяват се вихри зли в огнена борба за господство коварно – смърт, гибелта! Опиянен е Сатир в сетна борба, със шлем на глава – смъртна коса, на ярост злина – мъст за хвала. А нощта тъмна ехо отглася, покрива в ужас невинни зари. Смърт коварна цели да ги навек угаси. Хоро се вие, вили, несмирени вълни, в тъмния зной се носи свирепият вой, опива се сетно призракът злокобен в боя духовен. Огнена лава изригва океанна дълбина, вълни сеизмични жестока злина заливат брегове, дюни пясъчни сред пустинята зла на прокълната Земя! Опива се Сатир в сетния си смъртен пир, в обятията на любимия си кумир.
Но гиганти два, в Правда на Закон в Духа, водят вековна борба. Играчки му са в ръка, чува се гласът му ехиден: ”Ха, ха, ха”, в глас за господстваща власт, в стихиен вихрен квас. ”О, чуйте, вили, сеизмични вълни, смъртни коси, целта ми е против Небесната законодателна власт! О, небеса, сияещи навек светила, непостижими за моята хвала, воюва Поднебесна, ще стигнем ний висина, ще смъкнем светила небесни, в нощ тъмна ще превърнем сияещи зари, Път млечен ще потъмним!”
В огнени пламъци Поднебесна гори. Сред оргии страшни над морските бездни, крясъци буревестни, вият се хищници, излитащи от дълбина сред вой и брътвеж, очакващи сетен леш. Вожд им е вековният Сатир, в ръка му е смъртният потир – юзди му на вили – смъртни коси. Опива се от закана, яхнал сеизмична вълна, издигаща се във висина и смъква пясъчни дюни в дън бездна. И пие кръвта невинна на жертвите свои с поглед, отправен към небеса. Но знае той, че огнена бездна му е сетнината.
”О, елате, снишете се пред мен, небеса сияйни, светли светила, Войнства небесни, снишете се пред силата моя! Где си ти, мълнийо съдбоносна, светлина, светли ден на Законодателя? Елате на пира ми върховен на игра! Излъгах Адам и Ева и ще победя вас! Аз, земен княз, опивам се с духовен квас в обятия любими на океанна вълна, в моя потайна власт.
О, елате вси злини, от океанни и земни дълбини, подчинени мои вси, в нощ на злокобен пир аз, вожд ваш, Сатир, поднасям ви сетния смъртен потир от мощ ми несравнима, вий – ненадминат кумир!“
И в буйни скокове вълни играят със стоманени крила на вековна съдба и чува се ударът на мощни бойни единици (кораби), дарове на всевишни зеници. Сливат се стенания в огнения бяг на бесни пирувания на небесния враг. О, вилнеят тъми, вихри несмирени, подскачат вили, вълни опиянени във висина от потира на Сатира – злина. Мигът е съдбоносен в сетната борба. Враг тласка мощни единици в бездна, с поглед, устремен към небеса, а гласът му в огнен смях кънти в нощта на нечисти игри: ”Ха, ха, ха… те били олтар на святостта, законна цена на кръвта – рубина сред многоцветна дъга. Ха, ха, ха… О, Где си ти, ела, гласът му цепи небеса, да се мериш със сила ми мощ, пенлива вълна потира на злина и вас ще погреба в огнена бездна – моя сетнина! О играчка ми е съдба на кораби два, железни им крила, плуващи над океанна повърхнина – огнена яма, моя съдба.’
”Ха, ха, ха“ – реве море – Сатир сред морския пир, опит от собствения си потир. А възлюбени вълни носят черупки две към морските бездни – две могъщи единици на небесните зеници – спасителни зари за изкупващи се вси. Но в нощта прокобна на игра злокобна, сред пира океанен на палача пиян, че се молитва и плач към небесния свят храм! О плачаше стражът небесен от земния свят пред Небеса – светли кандила, неугасващи в дълбина, макар че смъртта се опиваше сред земната гибел:
”О, за во век ли сте съдбини, земни дълбини, морски низини, или сред океани борби, зловещи игри на жесток палач, ще се ответ яви на молитва и плач? О, не се съмнявам, гробний ковач. Нам Всемогъщият ни е пазач!” И в миг на силен вик, на мълния съдбоносен лик, сред черния саван на нощен карнавал лъч озари океанни дълбини на длъж и ширини. Небесни светлини раздират черния саван на поднебесния таван. И в тъмна нощ на мъст вековна, в нестихваща борба с огнена мълния, бе сразен врагът. И блясва сияние на спасителни зари сред бурята злокобни игри, път лъчист се яви пред корабокрушенци вси. Сред тласъци жестоки в огнена борба със стихия зловеща две мощни крила на морски единици – кораби два, на вятъра и любовта, стигаха брега на острова с фара сред океанна ширина. И запя Зефира високо над небесната тъма, и ефирно се разнесе песента:
”О, сразен, сразен е Сатира с пет струи лъчисти сред огнения зной; в пира на Сатира за господство върховно седалище му тронно – океанна дълбина, потайна негова злина. О, сразен е Сатир сред морския шир в миг на огнена борба, когато с мълния съдбоносна Небе срази Земя и вълна е онемяла! Когато сред океана с очи сияние небесно е видяла, на острова фара с пет струи лъчисти на олтара е съзряла. Сразен е Сатира коварен с пет струи лъчисти на фара олтарен и пита се сам сега: ”О, що ли е това сред царство ми земно, морска дълбина, одежда ми коронна – нощна тъмнина, мощ ми непобедима – смъртна коса. О, що ли е това? Що ли е това? Реве, реве Сатир, Гласът му се носи по тъмната морска шир, свири ураган и прибира си боздугана в дън бездна на океана. О, що ли е това? Кой посмя пира ми да смути на Земя? Сред огнения зной на господстващ слой, о, светъл е мой, светъл е мой!“
Но в миг съдбоносен осиява отново спасителна заря, мълния съдбоносна от небе се простря и фарът се видя, в одежда бе бяла, строен на твърда канара, с пет лъча съдбоносни в спасяваща съдба. План могъщи, разпрострян в Правда вечна на небеса, сред огнени бездни пътя земен огря! И тиха песен се запя под небесната тъма. И ето небесна милувка, лъч светъл сред смъртта, Зефир нежен над огнена клада и корабът изсвири из дън бездна. Свито знаме бойно издигна – на победа Везна. Път в Правда начертан е завсегда. Песен бойна в Мощ се запя, в чест и хвала на небесна милост навек, в Правда – съдба. Небе ликуваше над победена Земя, макар и буря да бушуваше сред развилнялата се бездна. ”Пейте, войни смели двама, сред зноя на океана в решаваща борба и Знаме в чест на победа небесна вейте, вейте завсегда! Зефир ефирно ви надува платна. Тръбете, тръби небесни – кораби, могъщи съдби, че вековна мъст се победи и навек пътя на Правда, от враг заличен, наново озарен се яви! Пей, Зефире, сред огнена бездна, в победа докосвай ефирно крила и Знамето на мачта развявай завсегда.“
Но вой се носи сред зноя на победена съдба, в неразум водещ боя: ”О, черупко нищожна, играчко в моята ръка над морската вълна, как се ти от мен отърва? И смело Знаме издигна в победоносна хвала? Кога и кой ти мощ вдъхна, че сила в гърди ти закипя? Кажи, как сред царство ми могъщо, огнена бездна, океанна дълбина, пред очи ми – злина, ти глас повишаваш в хвала?“
О, съдба, съдба, сияеща заря озарява пътя на кораби два, спасяващи от дъното на океанна бездна, сетна жертва на мъст зла за господство над паднала Земя! И корабът се плъзна, озарен от сияние небесно сред морска ширина, избегнал навек смъртната коса. И тиха песен се подема сред нощта, песен на победа и хвала:
”О, небесна Правда, Път млечен над Земя, лъч сияен над мрака – дола на скръбта, теб съзирам аз, план на озарение, верен в Спасение, пояс спасителен от смъртната бездна, бряг светъл на вечността! Във върховния час на съдбоносна игра, о, ти прострян биде върху огнена бездна! О, теб съзирам аз, кормчийо, мой верен Спас, твърда канаро, фар на озарение, път лъчист на спасение, спасителни (лъчи) зари, спасение в неравната борба сред стихията зла – прегръдка на смъртта!“
И в проблясъци лъчисти различават в единство на любовта си твърда Канара с любимата своя – фар сияещ в пир сред смъртта огнената гибел на океанна дълбина. О, Той, левент, Канара, в обятия Му – фар огнен от мрамор бял, увенчан с пет лъчисти струи – спасителни зари сред коварния смях на земния княз: “Ха, ха, ха на жертвите мои, те били спасителни струи, ха, ха, ха!“ И с ярост надигна се в нощ съдбоносна Сатир, в ръка му – потир с вси мърсоти, в обятия на своя любим кумир вили, вълни несмирени. И спусна се с вой след жертвите свои той. И в нощния мрак в свирепия му бяг Гласът му кънти: ”Жертви са мои, жертви са мои!“ И в бой неравен разби се той на твърда Канара – нечисти потир от своя земен яростен пир.
Ехо се понесе от страни вси, отдръпват се безсилни, пенливи вълни. В нощния мрак непостижими са сияйни зари; о, те път светъл постилат над яростни вълни! Морска дълбина онемява, смърт коса смъртна изтървава, сред огнена борба да задържи жертвите свои князът земен не успява. И в ужас отстъпва бавно Сатир сломен, изпуснал своя потир, и спуска се в дън бездна, океанна сърцевина, гърчейки се в огнена злина, на дела му коварна съдба!
Но твърдата Канара, о, непостижима е тя! Над нея в сияние фар стои със спасителни зари – сред мрака нощен небесни милости!
А в дън океанна дълбина, в агония сетна на злина, вижда Сатир в блясъка сияен на светли зари свободно да се носят на морските вълни жертвите свои. Два кораба, мощни бойни единици с развяти знамена в Правда на небеса, свободни завсегда! Стомана и желязо плуват над вода под покрова небесен на милост и любовта, спасени от гибел поради низости две спрямо Небе. Нощ тъмна, надвеснала Тъма. В агония изригва морска дълбина в сетни яростни вълни, в сила му мощ Люцифер е техен вожд, и сетно утихват в злокобната нощ.
Сред морската ширина бавно заглъхва огнена борба. Свободно знаме бяло се развя в Правда сред ден светли, светла бъднина. Коварство – смърт, любов – живот!
О, наистина, истина е това! Победител бе Левентът – Канара! Тя сияние небесно, с лъчиста звезда пей песен в нестихваща хвала към ведри небеса в ден светли на Земя. О, фар е тя, Той – твърда Канара, небесно сияние сред Земя, спасителни зари в път светъл във вечни бъднини! И ето в миг – проблясък и вик ”Алилуя! Алилуя! Алилуя! завсегда вам благодаря за Мощта на светлата струя от небеса в нощта на злокобния пир на опиващия се Сатир. О, Небеса, Небеса, вам хвала и слава за пояса спасителен на Земя!
О, сияйни ми лъчи, на ”Петра” две разумни очи! Вий сте свят олтар на невестин дар! Наистина смела е тя, фар на Канара сред океанна дълбина в нощ злокобна на жестоката борба, спасителна заря сред пира на смъртта.”
”О, що съзрях сред царството мое на опиянение, в злокобен танц с моя ненадминат блян аз, Сатир, а ти – моят потир, вълна океанна смъртна коса! О, що е това и юга се строи тя на таз Канара, сияеща в огнена Светлина, олтар на светостта, огнена факла в нощта, сияйни зари, път светъл за бъднини сред мрака черен на Земя, одежда на врага! И тъй величествено увенчана с венеца на лъчезарността, спасителни струи сред земни низини за невинните жертви мои!“
”О, кога бе това, кога бе това” и ехо му отвръща в далечина пенлива вълна: ”О, кога бе това, че ти не видя, опиянен от мерзостта твоя, аз, твоят любим кумир, вълна пенлива сред морска ширина, отричам се да бъда в ръката ти потир на мерзост, ти, що ме опи тъй жестоко на Земя!
И в танц злокобен в пира на нощта аз, творение, се мерех с мощта на Твореца си.“
Бури, бури, бури! Изригва лава, зной огнен, злина от океанна дълбина, с ярост Сатир победен, без потир, изпуснал юзди на любимата своя в неравната борба.
Коварство – любов, смърт – живот.
И сега изригва той в гняв лава огнена от дълбина. Но що е това, що е това? Побягват далече от него вълни и увиват се кат свитък пред кормилото до един, изплъзнал му се от ръце, хвърлил е котва пред Небе, на Канара твърда, сред огнена бездна, завсегда! А струите светли, спасителни зари, постлали са път, извиращи от две очи невестини (фарът). Сред огнени пламъци вей се Знаме на Правда за вечна свобода. О, реве страшно Сатир в морска дълбина, как, как и кога любовта, животът победи коварството на смъртта?
В миг Зефира повя и дивна песен Небе запя, песен на милост и мир сред огнена яма на морската шир. Утро приветства ден светъл, облаци тъмни прогони златен лъч – спасителен пояс. О, разкъсан е саванът на нощния мрак, буря утихна, светлина заля кат лиман безбрежни океан. Любимата Му е вградена в снага, убежище й е свидно Завсегда, повита в пояса на спасителна заря – милост на Небеса. О, твърда Канара, над тебе фар божествен свети – невестини две очи, в нощ бурна спасителни зари! Снага й – свят отар, на милост и любов дар, Небесни светлини на праведни Везни, за во век съдби!
”О, любима Моя, фар сияещ сред Земя, огнена заря, път Ласителен завсегда на погиващите вси сред океанния пир на Сатир! Теб любима Моя аз вградих в снага Си да вееш Знаме на Небесна правда по План, на изкупваща се човешка съдба от огнена бездна – гибел адова, смъртта. О, где си ти, ела! Аз съм веч твърда Канара! А тя, тя е в мен скрита, на Моята плеща и никога веч не ще й стихне Мощта! Кърмя я с небесна Светлина, къпя я с Ранната Роса. А тя в утро пее песен на хвала за победите вси в огнена борба с ада и смъртта!”
”О, хвала, хвала, хвала и почит пред небесния Вожд!”
Победен е смъртният саван в нощ, изчезна тъма, яви се ден светли над Земя. Лъч златен път постла и не е време далеч, когато ще мине Гвардия над глеч със Знаме победоносно веч! О, утро е ранно, свещени зари, сияе невяста в обятия Негови! Той, о, Той е Левент, твърда Канара сред морска ширина, а фар – вграден в снага й с пет струи лъчисти невестини очи златисти. И пее, и Знаме на правда в ръцете си вее. Ефирно докосват я светли лъчи, тя свежда щастлива в подвиг сияйни очи. На чело й печат небесен блести. И в ранното утро погали слънчева светла струя. В прегръдка любима се скрива кат цвете свенливо.
Буря зла отмина, утихна вълна зла и тихи талази повяха, ден светли изгря! И фарът пламтящ, от мрамор издялан, лъчи му сияйни смениха се със слънчеви струи. И плувнаха два кораба бели кат чайки над тихи води. А вдън океана, свил меча си Сатира, пита се как ще е, щом няма ги вече свирепи вълни – потири на злини. Затрепка Зефира, в зората ефирно погали мраморна гърда на фара величествен, вграден на твърда Канара, посочил е дарът небесен път на спасение сред океанна бездна.
И пее Зефира таз песен една, че срещнал и зърнал е в далечна страна, в пустинята зла, ”Петра”, град на красота, с издялани стълби от мрамор и с чудни врата – светиня Исмаилова от древни времена, в багри рубинови – вярност, арабин!
”О, Петро, Петро, скрит си в пустинята зла, не зърват те тебе човешки очи. Но днес, о, Петро, лъчисти ти гърди пустинята жарка обвързват със сияйни си лъчи – свят земен от корабокрушенци вси. Сияйни струи на небесни лъчи ти, Петро, увенчана си със спасителни зари! И сияние твое могъщо във велико благословение се яви! Амин!’
Тъй в нощ тъмна сред света човешки опиваше се Сатана в неправда, повдигнал ръка в борба с небеса. Но вечно ще свети Небесната 4- правда чрез двата Завета в святост за бъднина: Синай и Голгота на вечност – Съд на правда чрез приноса кръвен! Амин!
16.11.54 г.
Допълнително обяснение към видението от 16.11.1954 г.
Изминали бяха месеци от благословението на живия Бог, което изля на полето (като нива Божия) чрез Глас и видение – откровение. Ръководството на Дух Святи продължи! Бях здраво хваната в могъщата десница на живия Бог и Той продължаваше да ме ръководи чрез Святия Си Дух. И нощем чрез Глас във видения ми показа временното пирувание на своя враг, както и борбата, която водеше чрез победени от него и паднали в грях човеци.
Всемогъщият Бог ми изяви съдбата на двата Завета и тяхното значение като един кораб с две железни крила – двете Истини: десет заповеди и Дух Святи. И как е успял врагът да плени непокорните Богу чрез нарушение десет заповеди и Дух Святи. И тез две Истини изявяваше като две крила на могъщ кораб – дялото на живия Бог в Лаодикийския период, когато Лаодикия, църквата, се яви в беззаконие и хула със своите две крила на Петдесятно и Адвентно дяло. И ето като плячка в ръката на опияняващия се враг Божий, чрез непокорните Богу те бяха като един потир (чаша), пълен с огнен зной, в ръката на врага: беззаконието и хулата на Духа Света чрез Неговото изявление като белег – говорене на незнаен език.
Всемогъщият Бог ми показа всичко туй в една сцена сред морската шир във видение страшно и аз чувах думите на закана в мъст коварна. Но показа ми и сетнината на врага в приключването на Съда Божий за всичките му нарушения спрямо Бога и Божия Син чрез нарушителите човеци и наградата им на осъждение, която се изрича от Съда велик в приключващи съдби. Великият Бог ми показа още могъщата съдба на дялото чрез Ангела на Завета (Откр.18:9), явено като ново оформление чрез Глас и Четвърти ангел, в съединение на двете Истини – десет заповеди и Дух Святи в една скиния неръкотворна, човека, като олтар на служение внедрени! Те бяха и са като могъщ фар сред развълнуван океан, строен на гранитна канара – сам Господа Исуса Христа чрез дялото на Гласа, Святия Божий Дух, изявил сетната Светлина, решенията съдебни, връчил ги като Знаме в ръката на Църквата всемирна, развяти сред Земя, света – океана, морето.
Видението, което ми се даде, бе страшно и величествено. Слабо е перото, езикът не може да повтори това, което Бог ми яви! Желая да бъдат с мен всички ония, които се назовават Божии чада, а беззаконстват и хулят проявите на Дух Святи, изявен реално чрез белега „незнаен език”, ония, които сметнаха нищожна цената на кръвта изкупителна на Господа Исуса Христа, пролята за изкупление на целокупността земна и Земя. Видях огнената борба чрез непокорните, като вража победа и тяхната сетнина чрез могъщата победа на живия Бог, употребил покорните верните Нему съсъди, които бяха употребени във времето на Съда. Наистина Бог поругаем не бива и правото Божие не се губи! Не! Но огнена е борбата за Правда и свобода на душата със смъртта на вечността. Молитствам, дано Бог, дълготърпелив и многомилостив, се смили над всички и отвори очите на слепите да видят величието и Мощта Божия и края на врага Божий! Амин!
Това видение сочи на Лаодикийската църковна съдба преди да се избълва тя и нейното духовно състояние като пленница в ръката на Сатана – беззаконница и хулителка на Дух Святи!
А фарът на твърдата Канара сред океана – света, о, това е дялото на Ангела четвърти и Петия Борец, явена като велика всемирна победа Божия чрез Велик съд в последното, приключващо Спасителния план време! Амин! Амин! Амин!
16.11.54 г.
Видения, сочещи на бъдещото развиите на дялото в спасителния план на Земята
След Завета на Петте църковни сетива аз бях поставена в дълъг пост без хляб и вода, а в същото време имаше грипна епидемия и аз заболях много тежко – с много висока температура. Но независимо от болестното ми състояние Всевишният Бог ме посети с голяма сила и ми даде няколко поредни видения:
Виждам голяма огнена клада и върху нея в огнени пламъци, боса, с разплетени коси, права, със знаме тройно в ръка, аз видях жена. Тя пееше хвалебна песен към Небето. Трите знамена, които тя държеше, бяха от огнени пламъци. В първото виждах истинския цвят на огъня златен, второто знаме имаше рубинов цвят червено, а третото бе бяло, блестеше в белотата си. И трите знамена се съединяваха в една обща дръжка, която държаха ръцете на тази млада жена, която стоеше над кладата. Тя пееше и песента й бе бойна хвала след победа велика над огнената клада. Жената мълвеше: О, макар и да горя в пламъците буйни на огнена клада, аз ще издържа, защото вея Знамето на оправдание чрез вяра в кръвта на Христа, в победа славна над врага. (Но всъщност виждам в лицето на тази жена себе си, как горя на кладата).
Това бе видение и аз го отдадох на високата температура, в която бях. Но оказа се, че не е така, защото след него Бог ме посети с още четири, с голяма сила и Мощ, небесни видения.
На 26.10.1957 г. е второто видение:
Виждам, че е нощ. А от изток пред мен се движи голяма топка от човешки глави – страшна маса от народ. Но в миг небето стана ясно синьо, а човешката маса стана вода и аз виждам безкраен океан. От изток над водата (спокойна) изгря Слънцето и освети целия океан. Една трета от Слънцето беше във водата на океана потопено, водата тихо се молеше, а Слънцето беше много интересно. Сред диска на Слънцето изплува една женска глава с корона от златни слънчеви лъчи, закичена с цвете над ухото. В нея аз пак познах своя лик, обвит с корона от лъчи на светилото небесно. Лъчите постепенно изчезнаха, а жената развързваше покривалото от главата си.
В тоз миг видението премина и ето – следваше трето:
З. Виждам на Небето голяма светлина и на изток в стратосферата се върти нашата планета Земя около оста си. Виждам я като голям глобус с очертанията на паралели и меридиани, как се върти около една сребриста ос. Плуваща в стратосферата, тя беше озарена от голяма светлина във всичките ъгълчета. Пред нея имаше бял облъчен надпис, който стоеше неподвижен, не се въртеше с глобуса и пишеше „Стратег”. Но изведнъж пред нощта се отвори грамадна ножица от чисто злато. И видението премина.
Но следваше четвърто:
Нощ е, но на югоизток озари заря и се появи прекрасна голяма седмоцветна ярка дъга с цветовете на небесната дъга във форма на конус, идещ от изток. Но ето и от юг изгря съвършено същата седмоцветна, преобладаваше златисто жълтият цвят и червеният. Особено ярко се изразяваше зеленото и лилаво сияние и явлението изчезна.
Но яви се пето видение:
На изток през мен се издигаше голяма канара. Точно пред нея ми поднесоха голям букет от бели циклами, с красиви зелени листа окръжен. В миг канарата се раздвижи и се образува процеп в средата. И там видях чудна гледка: голямо Стъклено море, горящо в бели пламъци, носещи се като омара над водата като бяла зора, бял облак. Пламъците се издигаха високо в Небето. И постепенно пламъците се смалиха, стъклото се стопи, раздвижи се като гъста кристална маса и през отвора на канарата бавно като река се стичаше надолу към запад. В миг мен роса ме ороси и аз виждам до мен, на канарата, лежеше бяла роза със зелени листа, прясна и красива, обилно оросена от росата. Чух силен шум и ето беше изчезнало първото видение и вместо бял огън над езерото, аз виждам бели талази на кристални води. Пред отвора на канарата шуртеше силна струя – бяла пенлива вода и оросяваше розата на канарата и мен. Виждам, че морето не е голямо, а е подобно на язовир, стени, изградени от бели плочи, а пред него вместо изкуствено изградена стена, стоеше здравата твърда канара, разцепена на две. През цепнатината струеше кристална струя вода.
Обяснения:
Бях в пълен пост без хляб и вода. След видението чух Глас да ми обяснява: ”Всички видения сочат на бъдещото развитие на Спасителния план, който е заветно обещание към Божия народ. Сочат на Светлината, която се излива над Земята. Големият океан е целият земен свят, а малкият, като езеро, това е България, розата – сърцето църковно земно в България. Канарата разцепена е сам Христа. Предстои пречистване на служението и Вестта, която е все още в ръце на Третия ангел – Е.Вайт се яви в хула против белега на Св.Дух и от днес тя престава да е водач на Вестта, а остава само като едно странично свидетелство. Тя беше товар цели сто години на Третия ангел. Но Четвъртият (Откр.18:1-4) се яви със сила – Светлина и сито, което отся плевела и отдели зърното. Амин!“
25.10.1957 г.
Съновидение в изстъпление. Голямата конференция в победата на светлината. (Важно за изхода!)
На 14.02.1981 г., събота, рано сутринта, в пет часа ми се даде в изстъпление това съновидение – голямата победа на Светлината! Срещата на невястата с Христа!
Намираме се в голямата нова сграда на Културния дом. Подготвя се голяма конференция в световен мащаб. Чувам Глас от тръба да оповестява началото, обръщайки се към мен: ”Приготви се за голямото Честване на Хиляда и триста годишния юбилей на България”! А като домакин на световната конференция, поканени са режисьори от цял свят, за да заснемат всички експонати, представени в чест на България. Явени са всички профили на културата, на науката и от всички трябва да се излъчи и приеме най-доброто и нужно за човечеството постижение, за което ще се раздават и награди.
Представени са отдели на космонавтиката и всичко, свързано с науката. Представени бяха спътници, астролози, космонавти, астрономи, геофизици, геолози, археолози от целия земен свят и всеки държеше снимачен апарат, за да заснеме всички постижения. Всичко се правеше под строгата режисура на присъстващите режисьори. Всички плаха и диреха най-новото в науката, което е положително и нужно, за да се избере и световният дар на науката от световен мащаб и да се заснеме.
Погледнах сградата и познах, че сме в новата голяма зала на Двореца на културата, но покрив нямаше. Там бяха инсталирани всички апаратури и прожектори. Имаше представители от целия свят. Там съм и аз и се чудя защо съм там, сред тоз световен хаос. Но се бях озовала там по покана. Попитах защо съм необходима, а някой ми отговори: ”Как защо, за тебе имаме даден знак, че и ти си с научен профил ангажирана и то от световен характер. И ще участваш в отпразнуването на Хиляда и тристагодишния юбилей на България.”
А аз се почудих с какво ще участвам, като духовните неща ги отричат. Но ето, явява се главният режисьор, който ще заснема всичко, което е с претенции за световно постижение и е посветено на Хиляда и тристагодишнината на България.
”А ти ще представиш онова дяло, над което си работила тридесет и пет години в чест на България, а именно белите ленти!” Разбрах веднага и си рекох: За изпълнението на Плана спасителен над човечеството сигурно искат да ме осмеят, защото са безверни. И отговорих: ”Вие сигурно не знаете, че аз съм без образование и по професия съм шивачка.“
Тогава главният режисьор каза: ”Ти ще бъдеш свидетел на заснеманите експонати. И сега първо ще заснемеш спътника, пуснат в чест на Хиляда и триста години България. А космонавтиката е най-новият клон на науката и тоз спътник ще мине през специална желязна конструкция. И ти ще го видиш, и ще си свидетел.”
В същото време се обади Генералният Председател и каза ”Ти не лъжеш, а сега защо?” И в същото време блеснаха от Земята всички прожектори. Цялата зала с апаратите бяха готови да заснемат. Повдигнах очи, таван нямаше, освен тъмносиньо небе и високо в него се виждаше голяма желязна конструкция. Всичко ясно се виждаше от залата, в която се намирах. В това време спътникът се яви като огромен глобус, кълбо с ясно очертана на него карта на целия земен свят. На едната му ос, на полюса видях още едно малко израстъче. Но желязната конструкция не го прие и то се омаза и потъна в голямото кълбо. През конструкцията мина само големият спътник. И втория спътник заснеха. И сега аз бях свидетел на тяхното заснемане като голямо техническо постижение.
Сега идваше ред на останалите новости в науката, за да бъде избрано онова, което е световно по мащаби постижение. И наистина камерите заснемаха останалите творби. Но в миг чувам глас, който ме призовава да се изявя. Аз се разтревожих и казах, че не притежавам нища и нямам претенции за научен работник, тъй като съм без земно образование. Но режисьорът ми каза: ”Защо си скромна и криеш? Ние сме уведомени и знаем, че и ти имаш нещо да представиш за Хиляда и тристагодишнината на България!” Аз казах: ”Да, аз имам духовно знание, което вас не ви ползва. А кой ви каза?” Отговори: ”Млекарят, който ви носи млякото и Николай!“
И аз се съгласих да кажа нещо и да ме освободят. Но ги предупредих, че е духовно явление. Погледнах Небето през отвора на залата, нямаше я вече желязната конструкция. Рано е още, в зори, на Небето светят светилата. Изведнъж сила голяма ме поде и аз полетях безпрепятствено високо в Небето. Погледнах отстрани и видях неописуема сцена. Цялото Небе бе обсипано със светещи звезди и украсено с групи бели облаци, а между тях летяха ангели. Облеклата им преливаха във всички нюанси на дъгата в най-нежни багри. И чуваха се песни от хор в чудно хубави мелодии. Погледнах себе си. О, що да видя: самата аз бях в неописуема красота. Виждам се млада девойка в одежди бледорозови, преливащи се в лила и всички тонове на дъгата. На главата носех бял венец, изработен от бели орхидеи. Погледнах, неизброими ята ангели ме придружаваха, бях обкръжена от тях и се чуваше чудна мелодия. Погледнах се: всъщност аз бях скрита в едно бяло облаче отстрана – гледах девойката от големия облак и си рекох: Та това е църквата, невяста на Христа! И тя в тоз миг запя: ”О, ела, ела, Любими мой, чакам Те да дойдеш увенчан с победи в царствени съдби, окръжен с безчет Войнства Твои след Съда велики. Чакам Те да дойдеш и ще те посрещна сред просторите небесни – Луна, люлка моя, арка триумфална на победата Твоя. О, ела, ела, Възлюблени мой Вожде, жив във възкръснали съдби, Ти, Който Пътя млечен на спасение простря и с мен възстанови връзка кат Твое Войнство на служение! Ела, ела, Войнство Ти смело обикаля Земя – сноп, подвижен в свещена съдба. Жребци му бели – висона на Правда Твоя трепти им на снага. Трусо Ти ефирно – омара бяла обви земната плеща. О, ела, Любими мой, ще обиколим с Теб Земя, като факли озарителни ще озарим пет земни континента – Твоя победа завсегда!“
И в същия миг поглеждам към Земята, о, ужас! Надигнали са се папските духовни войнства, всички в черно облечени, с триъгълни шапки, водят борба с Войнството на България, което охраняваше залата. Блудният Вавилон водеше и последния Лаодикийски ангел, всички облечени в черни дрехи.
Поглеждам девица – невяста, а тя все още пееше: ”Ела, Любими мой, чакам Те да дойдеш, че блудний Вавилон наново води сред Земя огнена борба в кръвопролитие, сред Армагедона сетен смърт сее над Земя, опива се в кърви врагът Твой! О, Любими мой!“ И виждам как облакът бял се носеше все нагоре и ангели на ята охраняваха невястата. И ето трепнаха всички небесни светила, чу се песен високо горе над Луна, пееше тя, нежна, галеща като Зефир на ранина бе й песента, и към Луната невястата се носеше. А на облак бял слизаше Христа с ангели на ята – тми по тми виждаха се до кръста. Христа беше облечен в одежда Царствена, с венец от бели цветя и пееше чудна песен. И от песента Му Трептяха Небесата: ”О, ела, ела, Моя възлюблена зеницо! Днес Орион Отвори врата да се срещнем с теб двама. Сред простора небесен сияят светила, ний с теб минахме през Съдебната везна. И тми по тми, окръжен съм със съдби. Висон ти бели на плещи, Правда Моя, Мои съдби, венец бял на увенчание в нетление. Дадена е за теб цената на изкупление. О, ела, ела, любима Моя годеницо, за во век Моя съдба! В прегръдка Моя те нося, на длан начертана си Ми завсегда. Отдясно на Мен ще Седнеш завсегда. А ний двама ще сме за во век с флора, фауна и човек. О, елате, Войнства лични Мои, на увенчание ний сме единни съдби!”
И от облака на Христа се спуснаха бели панделки и съединяваха двата облака. Трептяха сияния и ги окръжаваха в преливащи се Тонове на дъгата, и венците им еднакви, с чудни бели цветя. О, красота, и цялото Небе беше замрежено от групи ангели на ята, придружаваха я да се върне на Земя. А Христа остана да я чака в Небето.
И цялата тази среща се засне от Земята. И чу се глас на хилядите от залата, които присъстваха на конференцията, заснели срещата на невястата със Жениха й в Небеса, в блясък и триумф духовен. Те влаха: ”Победа! Победа! Победа! Седем пъти по седем, ето ние открихме как Земята има връзка с Небето. Ний открихме връзка с Небето от световен мащаб – Светлина, която ще озари Земя за голямата и велика сила, движеща световете – Вселена, Всемир. И всички земни науки бледнеят пред нея. Всички науки бледнеят пред духовната небесна Истина и от неверни знания се обръщат с главата надолу. А таз духовна наука е от световен мащаб, материално знание и връзка с небесното познание духовно. И то е най-необходимо за човечеството!
А аз, слизайки към Земята, се убоях, че долу ме чакаха на Вавилон войнствата осъдени и казах: ”Не! Не аз съм имала знание, но себе си откри лицето на Земята и тайната, скрита от вековете, днес изявена бе на земните човешки родове!” И разбрах, че всичко, което стана, е заснето, а българското Войнство ме охранява и ме пази от войнството папско на Вавилон осъден. И пак ме снимаха като носител на Светлина от световен мащаб и признаха най-голямото постижение: откритата връзка с другите светове и Бога, че действително Той е жив и всичко, писано и казано в Библията за Него, е достоверно. И конференцията прекъсна работата си, и победени бяха всички знания на неверие за Бога и Небето. А те всички са били без никакво познание. И българското войнство ме охрани като в квадрат, а аз бях в средата. И войнството викаше в единство с всички режисьори, които заснеха срещата на невястата с Христа, представена чрез човека в Небето: ”Таз Светлина стои над всички светлини и получи признание от целия земен свят!“ Останалите изкуства не ги заснеха. И обявиха таз Светлина за голяма милост чрез велик дар на знамение. И посветена бе на Хиляда и триста годишния юбилей на България. Амин!
Обяснение на стража:
Туй откровение ми се даде в изстъпление през нощта на бдение, след пет часа заранта. То е сложно, но само по себе си е реално и сочи на бъдещата среща при грабването на Църквата с Христа. А венците от бели цветя посочиха, че вече тя и Той са оправдани и че е реална тяхната среща и наистина ще се осъществи. А българското Войнство охранява църквата. Познанията и Светлината, дадени на стража, се посвещават на тридесет и пет години съдебно изпълнение в служба на Бога и и нему (а чрез него на България) се предават и посвещават на Хиляда и триста годишния юбилей на България! Амин! Дано Бог изпълни волята Си! Амин!
14.02.1981 год.
Зов към орача – работник господен
“Глас се носи на ранина към орача на Земя. Стани, орачо Мой сеячо с плуг и семе в ръка и в земята закоравена влезни, угарите черни изори. Семето на живота посади! Есен е тъжна, зима ще посети. Земята изстудена ще заледи и в мраз дълбок ще я приспи. Но ще отлетят тъжните дни в единство с мъгли! Пролет – жизнени струи, Слънце жарко ще стопи леда, ще разтвори сърце си земя, ще поникнат семена, ще развит стъбълца. Роса ще ги ороси и ще ги възрасти. Единна с цветята в лехи, както яйцата под птиците, ден на възкресение ще се яви – жизненото оплождение сред Земя, птичка ще пее в зори, тревичка ще зеленее в лехи. Ще се разнесе ухание сред обоняние и тогаз не бой се, че си надал глас! И орачът събудил се е със сеяча и е сеял в тъмнината. Ден на възкресение явява Светлината за единството на Земята от флора, фауна и човек. Но ти за верността твоя награда чакай в есента, да те наградя с плодове на родовете в песента на изкупващата се съдба! Амин. ”
03.12.1948 г. (Зов към орача духовен)
Ладията на вярата
Изгряла е светла Луната в небесния простор, трепкат нежно светилата пред Божия велик Престол!
Бурното море запява песен, а ладията бяла сред него се понесе, разперила платна кат на гълъб бял крила. Зефира нежно песента разнася и ладията тихо залюлява, и плува тя, и тихо му отглася сред бурното море, поела път към далечни брегове.
С белите платна на вяра кат гълъб с разперени крила, с надежди чудновати окрилена, тя пътя начертан следи. С увереност в попътен вятър напред и все напред лети, Кормчията я вярно направлява и нежно Той подръпва й весла, и води я към хоризонти нови, към светли озаряващи зари. Зорницата в сияние изгрява, дано не се намери лодката сред бурните води. А тиха песен лек ветрец довява, за нетление венец й обещава и скоро ще преплува бурните води. Но миг и блесва мълния, тогава таз ладия дочува глас: ине се захласвай, не се доверявай, на морските вълни не се оставяй! Че буря страшна приближава, морето ще се разяри и ладията бяла ще изхвърли, платната ще й в бездната изхвърли.”
Сред бурята, в нощта лъчите лунни я погалват и път сочат да не заблуди. А нея радост чудна я вълнува, сърце трепти, че скоро ще преплува буйните води, на бряг ще стигне тя щастлива, че чакат я там вечни съдбини! О, нека вятър тихо да я гали и нека тихо пак да й напява за вечни радости! О, нека й разказва Той сред бурните води за вечния живот, дарен чрез праведни Везни, за славните венци, о, нека й разправя за ореола на светиеви глави. Зефира я ефирно гала, а тя кат все лети, нашепва Той Словата святи за вечни бъднини, за царството Отцуво в Небеса, за славата Христова й истините изявява; и тихо му се доверява, Нек води я все тъй вярно сред морските води!
За извора на живите води, за светите Божествени олтари, засветили в нощта кат Божи дари, изкупени от грехове – разказва й Зефира за милостите на небесния Баща, сълзите от очите ще изтрие, там няма скръб, ни болест, ни смърт! И там пред Божия Престол певците царски с песен от живи слова ще възпяват Царя на Славата – Спасителя Христа! За таз страна далечна, за таз земя на вечност води тоз път на ладията бяла. О, нищо, че вълнуват се водите на морето земно, ще стигне тя живота вечен – пристанище уютно, почивка обещана за душите, коло с вяра стигат на небесни бряг! Амин!
31.08.1949 г.
Срещата на Христа и Църквата
Млада румена девойка, красна кат зората, чиста кат росата, в светло утро над тревата, носена от омарени крила, на ранина високо над върхове, далеч от земни долове, бяга от Содомски брегове. В Сияние небесно облечена е тя, очи й лазурни – две кристални езера, уста й румени, ален мак в гърда. Бяга тя от стрехите на неправда и нечистота. Но ето насреща й млад Юнак застанал и нежно я пита: ”Къде, девицо смела, като знаме на войска, като чайка лекокрила, понесла се над море и Земя? Светла като утро безоблачно, кат омара бяла над планински върхове! Защо избягваш шумната тълпа, пъстра кат пеперуди над багрени цветя? Дали мисъл и знание човешко днес тежко те гнети, че тъй рано побягна далеч от земни хвали на първенства в слава, не са ли и в редовете твои? О, кажи Ми, или Земя не лети и ти сама, с крилата на зората, побягнала си далеч от суети и устремила си поглед в небесни висини?! Кажи, девойко млада, мъката сърдечна с Мене сподели, за да олекне на твоите гърди!”
И спряла се плаха като омара ранна пред сияен лъч в просторите лазурни, и тихо отговаря с гласа на фауната: ”Питаш ме, млади Момко, сияен кат Зорница на ранина, слънчев лъч през деня, бял жребец сред поля, бял облак в небеса. Ще ти отговоря и мъка си сърдечна с Теб ще споделя: Скърбя за всичките девици, които мислят, че са умни хубавици, своята си храна ядат и носията си носят, а борба водят с името на Жениха и далеч от Него бягат, и не Го тачат. Буйни кат вълни пенливи плискат се в Канарата и заповядват на Земята, а отричат съдбата, че Му са до капка в ръката. Облаци безводни, биещи тъми сами се управляват като тежки мъгли на злочести съдби. В нощ тъмна водят борба за слава земна увяхваща цена, бият се над бездна, с отричаща цена, на вечност правдина. А в своята слепота ненавиждат, че зора се зазорява, омара бяла се явява и над победена мъгла знаме лъч светъл раззява! И бръмнала е пчелица като вярна Божия съдбица над земната леха. Тъга сковава ми душа, че отричат Твореца на всяка творба, а се кичат със слава за първенства, сила мимолетна и тленна. Затова бягам от долове мрачни на смъртната сянка, от тълпата шумна, жадна за суетна хвала!’
”О, девицо млада, чиста кат росата над цветята, красива кат зората, забулена в омара бяла на ранина, светли лазури сред нивята незабравими сини! Кой ти тебе проговори и очи – лазури ти отвори? Кой ти път посочи към висини и душата ти със светлина обсипа, че разбрала си опасността от суета на земна слава, която бързо преминава и земни първенства, които отлетяват кат тление сред низината. Кой е тоз Силен, що сърце ти грабва, чист и избран, невинен, в разум тебе вмъдрява? И сърцето ти с лъч светъл озарява?”
”О, добре знаеш, мили момко, че брилянтът не потъмнява, нито път ръжда златото покрива – туй е Библията свята, път светъл сочила е и сочи още на Земята, лъч сияен тя е над полята. Правдата небесна изявява и чрез изворите бистри на Словата мъдрост тя внедрява в сърцата и с разум надарява чадата. Тя брилянт е скъпоценен сред Земята кат росата чиста над цветята, месец ясен в нощ сред тъмнината! Светла струя на звездица над Земята! Силата и Мощ е в Словата на живота вечен и цената, облича ни в нетленни съдби, в одежди святи, неувяхващи надежди на женихови дари, за вечност съдбини.
”О, възлюбена си Моя ти невяста, зрънце свято, днес, о, ти най-ценното избра и навек си Моя!“
И отлетя А девойката едва тогаз разбра, Юнака млад едва сега позна – Христа, Спасителя свой съзря в нежните Слова и с глас на власт провикна се тя: „О, Ти, Сине Божий, не познах Те аз, прости! Но днес, о, изпита моето сърце и него Ти позна, на кого съм аз слуга, кого люби то сред Земя в зноя силен на буря зла. О, Теб ще любя аз завсегда! Амин!“
22.09.49 г.
Жетварка
Тръгнала е към нивата млада жетварка, нарамила е сърп и паламарка. Преди още да се зазори, докато на Небето зорница заблести, да не я сварят слънчеви лъчи на друм неравен сред гъсти гори, где луна прекрасна грей от висини, а гусларят малки пее в низини и разказва с песен на пътници вси.
Отговаря, малка е жетварка на смелий гуслар, що не млъква даже и пред цар:
Свири, гусларю, пей с гусла си малка по Земята, разнеси песента жетварска, че време е вече и жетвата зрее, и зърното златно в клас се люлее. Жетва е прекрасна – жетварка мълви, Луна сребриста в пътя свети. Но скоро Луна ще се скрий, звезди от Небето мъгла ще покрий. Есен ще настане и скръб в душа млада, и гусларят малки замлъкне ще в тъга. Тъй млада жетварка върви из гора и на гусларя нежно шепне тез слова:
”О, гусларю чудни с гусла в ръка, кани неуморно гъдулари на Земя, докато на Небе грей още Луна, докато на полето е хладина. Зима ще настане, ще скове лед сърца и ще е късно за жетвата.’
Грей Луна сребриста, грей й в пътя ти и душа й млада освети. Жетварка е призвана още в зори и неуморно ръка й сърп държи. На нива Христова е тръгнала тя и мълви уста й за още чада, а пътят й води през гъста гора. Ручеят шумоли в нощна тишина и нежно мълви за премъдростта на гусларя малки в нощта, що песен поема и рей за жетварката Христова на Земя. Високо в Небето от вечни времена грей Луна сребриста над мрачна Земя. Път тъмен осветява на бедна душа и радост внедрява за вечността. Грей Луна сребриста от дивно Небе и изпраща лъчи светли към мрачна Земя. И тайна Божествена пази в Дълбина, и трезво разказва, че свидетелка нежна е от вечни времена, и човешката душа пита от Земя:
”Пътя земен следиш нощем и светиш, с молитви нежни ти шептиш за Твореца славен на целия Всемир, за дела Му чудни сред вечния Мир:
Молитва: “Кат птичка малка ще литна от Земя в небесните простори, в нозете на Христа. С молитва гореща да ни Той освободи и ще прося милост за брат и сестра, от житейските несгоди да ги Бог освободи. В небесните простори, в нозете на Христа, с молитва гореща идвам сега, пред златни палати и бисерни врати, при ручеи богати в чудна страна, ще моля аз Спаса да ме там приюти и молитвата ми слаба да чуе Той. Да ме научи на послушание и да ме превие към себеотрицание. Тъга голяма разкъсва ме сега, моля Те, о, Боже, простри Твоята ръка и неусетно смъкни тяхна слепота, за да осъзнаят за греховността и да се покаят в нозете на Христа. Тогаз ще отвори небесните врата и не ще Исус да крие небесните блага, и не ще ги остави да гинат в слепота. Моля, ей, Исусе, чуй ме Ти сега, немощна молитва отправям за брат и сестра!“
1949 г.
Стадо в дол заблуди сред земни суети, път верен изгуби, що води в зари. Но не подозира то, че е в беда. А сама наблизо огряна е равнина с паша изобилна и бистра вода и със стража силна, що дебне врага. Щом стадо заблуди, звънец се люлей, ветрец ехо поема и в Небеса развей. Но стадо е в заблуда, пътя не съзира, само ехо от звън в Небе достига. И отвръща на ехото от звънеца, стадото обгръща и на заблуда слага конец. Още малко, стадо Мало, ще се луташ така. Кога преграда лунна ще огрее светлина, тогава ще намериш паша в равнина и закрила ще имаш под Моите крила, и ще следваш послушно нозете на Христа.
Молитва: ”Моля Ти се, Боже Святи, чуй молба ми Ти, моля се дни и нощи за Твоите овци. Веч кошари осиротяха и ясли обедняха, стадо веч гладува и жадува. Пръснати омъчняха, кат сираци обедняха и очи им засълзяха. Събери ги, моля аз, пръснатите тез стада, заведи ни Ти тогаз в бащината ни стреха. Отведи ни Ти на паша в оросените поля, отведи ни, моля аз, на росна трева. Поведи ни в равни друми с прободена ръка, утеши с нежни думи измъчена ни душа. Тъй събрани стада Твои, с Духа посети ни и сърца обнови. Моля, Отче Святи, за душите оскърбени на Твоите стада.“
Кат бисери и брилянти падат късните слова, кат лъчи златисти стоплят ни сърца бисери Христови, пращани от Небеса, да бъдат съхранени в човешката душа. дар е многоценен, пращан от Небе, предвестник пречуден за избраните люде. Те пазят сърца ни от земни суети и в утрините ранни поят души ни жадни. Но след като се зазори, настъпва светлина и разумяваме ний Божествените слова, наредени кат бисери в човешките сърца и приготвени тогава, чакат те Христа. Иде ден – пламти кат огнена струя, Съд Христа ще обяви и ответ ще даваш ти за Словата Божествени, що в Гърди ти горят, за Христовия съд ще те пригодят. Затова ги Христа изпраща в ранина, за да ни приготви за съдния ден в Небеса.
Изворче
Изворче блика непрестанно от Христовите недра и изявява постоянно волята Му свята. Радост блика в сърдечни дълбини, извори са кристални, бликащи от векове, радост бяха те на Моите родове. Тече пенливо поточе между голите скали. Води му бистри напояват низини. Прииждай ти със сила, върши волята Моя, защото си сила на благодатта Божия. Извор си на благост, Божия светлина, бликай непрестанно на грешната Земя. Водите ти кристални прииждат от векове и заливат непрестанно църквата на Христа. Ти, изворче духовно, що в Старий завет било си вярно на Бог и човек, било си ти в пророчески сърца, а водите ти бистри изразяват Библейските слова. Исая и Самуила, Езекиила и Даниила, и древните пророци вси били са твои съдби. Ти си призвано утеха да си Господня в скръбни времена. На Земята грешна, бликащо поточе, изпълни волята Моя, утеха да си Господня на грешната Земя.
Молитва: ”Научи ме, ей, Исусе, на послушание, на търпение, на смирение Твое. Да мога да служа на Бога от душа и да съм полезна на брат и сестра. За тях да се моля с искрено сърце и тъга горчива с тях да споделя. Отлъчи ме отдавна и съм у дома, но сърце ми с мъка ожидаше сега. Ороси ме, Ти се моля, с небесната Роса. Укрепи ме, Боже, с благодатта. Тогава ще забравя скръб и тъга и ще възлюбя брат и сестра. О, събери ни в едно, жадни, гладни – насити ни!“
”Свирят вихри снежни и снежинки вей, в пътя си земен той ги разпилей. Буен и ненаситен, мрачен и зловещ, в пътя си тъмен сам го зовеш. Сред вихрите нощни, що бродят тъми, в безводните пустини отвей ги далеч. Но идва вече пролет, Слънце ще огрей, от машите снежинки тъга ще пропилей. Тогаз ще разцъфти усмивка на тяхното лице, ще почувстват милувка в тяхното сърце. Вихрушка се понесе, завея тих ветрец и в нощта разнесе се белият прашец. Облаци надвиснали, носят се тъми и вихрогон засвири над земните лехи. Не ще е вихрушка, нито тих дъждец, но веч свири вихър зловещ. Но в таз вихрушка лети бял жребец. Грива му е дълга, на него – Младенец. Вихрено Той язди на белия жребец сред вихрите земни, пътят Му е далеч. Време е кратко, младост лети и старост не иска да го сполети, преди да изпълни на своя Господар задача, поверена за Божия олтар. Жребец Му цвили и напред лети, мечти Му младежки ще осъществи. Надеща Му кристална в него пламти, ще се Той приготви за бисерни врати. А вихрушка все носи белия прашец и го тя пилей в очите на жребеца, за да го заслепи, за земни суети от пътя прави да го отклони. Но жребецът цвили, напред лети и на Младенеца с любов щепти: ”Не е сал вихрушка, нито ветрец тих, но вече бушува вихргон зловещ. Дръж се здраво на гривата бяла и не вярвай, че е лека вихрушка, на таз Земя това е измама и думите отвява в гибелта.“
Но докато язди на белия жребец, тъжна старост споходи този Младенец (в пустинята жарка броди Исмаил).
Облаци надвиснали над земните лехи и плевели заглушили ги вси. Мъгла се е настлала и ги е приспала, Земя се е сковала и кора й надебеляла.. Слънце скоро ще огрей и облаци ще разпилей. В лехи с поникнали цветя ще разпръсне тъмнина, едни с клюмнала глава, други с наведени челца. А имаше и такива сред нежните цветя, цъфтящи в тъмните лехи, що поглеждаха към Господаря на Светлина. Затуй чуйте, вий цветя, тези святи Божии слова: ”Иде сила на Земя да подреди Господните лехи, защото иде буря зла между Моите чада, не ще намерят тогава Господнята храна. Застанете вий сега, с вяра жива в Христа да ви укрепя, орося и от буря зла спася.
Това е само радостта да заживееш на Земя с милостта (радостта) на Христа в твоята душа. Стреми се към смиреността, не гордост и роптание, тогава ще си щастлив на Земя и в бедността. И ще грее лъч на надежда в твоята душа – вечният мир на Христа за изкупена ти душа чрез кръвта Му свята на Земя. Амин!“
”О, Всесилни святи Боже, Царю на милостта, Лъче на радостта, Всесилни Вседържителю, не си ли Ти любовта, която озарява човешката душа? О, кажи, не си ли Ти в прекрасното Слънце с изцелителни лъчи, що под тях багрен цвят цъфти и в утринна роса зора прогонва тъма и стопява лед в сърдечна дълбина? Наистина си Лъч изцелителен под земната кора, що прониква в дълбина и стопля замръзналото зрънце, посято в есента. То възкликва радостно, подава челце в пролет ранна под Небе, а Ти чрез брилянтните роси го възкресяваш! Кажи, о, моля Те, кажи, не си ли Ти Лъчът, що го събуди от съня и от любов вселяваш се в лъчистата усмивка на утринна зора, разтваряш му сърцето кат баща?
О, моля Те, кажи, Боже силен и велик, не си ли в тихия ветрец, що гали вълните и кат със звънец зовеш рибките под води, усмихнеш им се от висини чрез слънчевия лъч, кажи? А те напускат морски дълбини и скачат над пенливите води. Не е ли изблик на радостта, що съзират те в любовта чрез тихия ветрец, зовеш ги със звънец, усмихваш се отдалеч с усмивка на велик Творец! Не си ли Ти в любовта, що прониква в сърцата на вси цветя чрез лъчезарната усмивка на пролетта, а сълзите Твои над Земя са елмазената роса от Небеса?
О, не Те познават може би, но аз Те опознах чрез милостите Твои, защото съм Твое дете, изкупено с Рубина Ти от сърце. Не! Не! Не си жесток Господар или коварен цар, но любящ баща на Своите чада. Прости им, велики Боже, че не са Те опознали още на Земя, прости им таз слабост на сърцата. И ето, виждам Те в радостните сърца, в багрите на вси цветя, що изблик са на любовта Твоя. Но коварен е човек, съвсем потънал е в грях, не може да прозре, че любовта е дар Божи, а усмивката лъчезарна – слънчеви лъчи, що изтръгва от дълбини радостни сълзи. Но мудно е творението Твое, с бедно сърце, не разумява небесните дарове, че са плод на Твоето бащино сърце. Прости ми, моля Те, прости, Всевишни Боже, Ти! Чрез милост Твоя грее ярко Слънце на ранина, а златни му лъчи проникват в мъртви твърдини. Ти си любовта във Всемира! Познах Те в милостта. Не си Ти в изсушителните ветрове, нито в ледените блокове, а в прекрасни елмазени роси над обширното поле и ярки слънчеви лъчи от синьото Небе. Но бедно е човешкото сърце да разумее великата любов в Божието сърце и в своята слепота забравя човекът на Земя, че е Твоя таз Земя с милостите вси от Небеса.“
”О, да, рабиньо Моя, мудна е човешката душа и не разумява Моята правдина. Милост и любов е Божият зов, но не разумяват на Земя човешките сърца. Познават Ме кат строг Съдия, но не разумяват за кого е така Да, за греха, за коварния враг на човешката душа, но не и за покорните Божии чада, що дирят своя Могъщ Баща на милост и любовта. О, да! И в шеол ще сляза за една душа, ако тя познае и дири своя велик Баща кат Спасител от греха! Но смята ли го тя за Цар коварен или Господар, не ще си отдаде сърце за олтар и ще се въоръжи с неверие, с мерзостни хули в уста. И ще мълви: ”Строг е Съдия!”
Не е доловила зова на любовта, не е познала в светлината Твореца на Всемира, нито си е отворила вратата да вечеря с Христа. Не е познала милостта и със закоравялото си сърце не е почувствала любовта, а нейната уста мълви: ”Жесток е Бог и Съдия”. Не е ли познала, че кат любящ Баща нежно я нося в душа и пазя от врага? Ето това е вината. Не са познали Бога в любовта кат велик Баща в милостта, а кат строг Съдия – но на мерзост и греха. Амин!“
“Мнозина ще ме обвинят защо мълча досега. А и мнозина от най-близките са ме обвинили. Но кажете, кого да слушам аз: Него, Великия и могъщия, Който ми се яви с трънен венец на глава, с кръст на снага и още личеше злъчта на оцета на свята Му уста, когато ме призова, Него, Святия, или вас? О, аз, немощната нищожна твар, как бих дръзнала да слушам вас? Не, от този ден аз не се допитах до човек. Да, твар нищожна съм, но не се убоях. Хиляди ветрове ме шибаха, но аз смело вървях, слушайки Неговия нежен Глас. О, как да омаловажа милостта Божия?
Аз знаех, че от Древността Словото Божие пророческо бе виделина на пътеки на Израилевите верни стада. Тъй и днес са трите Вести за Божия народ. Но що стори Старият Израил след кръста, когато престана милостта и благодатното време за Израилевия народ? Той повярва ли в Христа? О, не! Жертвата продължи, макар че не е приета в Небе. Тъй и днес Лаодикия чрез третото предупреждение ще повярва ли, че е избълвана из устни Му святи и заменена с милост Божия? Що, повярва ли? Не! Тя, Лаодикия, ще продължи като Стария Израил, макар че повторението е в изпълнение и нейното благодатно време чрез Трите вести е минало. И влиза в изпълнение чрез небесно благоволение на явление в осветление народът Божий, Божие стежание, чрез Светлина на милост в оросение – Росата късна. Макар че Лаодикия продължава на Земята, но верен е за верните Бог – те ще наследят царството Божие низшите духом и смирените. Затуй не ще се оправдаят, но нека Словото говори кого да слушам – вас или Него – Царя над царете и Господ над господарите. Амин!
О, дете съм аз от народа на тъмните блата, но грееше ме и мен зората светла на човешката съдба. Не ме притискай, мъко страшна, с твоята суета, не съм аз родена сред пиршества, ни в дворци, богати на вековни блага. Но дете на свободата сред мрачната земя, родена съм в кошара малка – бедняшка стреха. В утро ранно огря ме зора и ориса ми съдба да бродя, нетачена от богати, но със широка душа сред копнежа нежен, че ще падне и таз суета.
О, ден на радостта ми, ти отлитна в скръб и свари ме вечер ранна още със сърп да бродя из полята, да питам цветята дали и над тях е такава съдбата. И ветрецът тих погали ми косата, напя ми песен тъжна и разрани душата, че нов ден е и по-суров израства той. Тиранинът смок (мъката), който обвива ми душата, шепне: ”Ти си дете на блатата, нетачени ни за благата, ни за наука на Земята”. О, нима не съм аз нужна на земята? Где си, смърт горчива, ела и очите ми стопи, защото правда не намерих на Земята! Мълчи настрана, ти, мъко моя, родена в утрото на пролетта. Аз бродя сред лехата цъфнала, оросена от росата. Но уви, и тя при яркия зной пригори листа и в есен късна долови шепота над мрачната бездна – лилия бяла, окичена с надежда на правдина и увенчана с корона царствена – дълбина. О, смаяна аз рекох: Нима и сред блатата мрачни се намира одежда на правдина? И в белия лист прочетох: ”О, тук една неправда цари и сред царствените дворци тя се увенчава с мерзости вси на всяко господство и власт, но Правда навеки остава Христова сред вас!“ Тогаз ефирно погали ме пламъкът на скръб и кога лъч на Правда ме погали, той напълно угасна и изчезна мъката в душа ми, и зачаках новия ден да се роди в Правда той у мен. И тогаз ще викна аз: ”Що си ти, слепецо богати, що бродиш из палати, гнетиш сиромаха и немариш? Над теб победа е велика от Небесата. Лазурно Небе, кажи, кажи как в утро ранно Зорница блести и люляк в лила цъфти. О, кажи, безоблачно Небе, то е мое цвете, окичено с брилянти в дълбина, венец му нетлен на глава! Трепкай, омара бяла в зора, в първия лъч на (пролетта) младостта, тя днес с увенчание свято на свят венец стои и краси й чело – печатът на Правда от злато!“
О, жасмин съм аз сред вас и крася кат с венец глави, и ухая навред. Тиха нощ настъпи, вее тих ветрец, в люлката вълшебна люлее зеления листец. Таз люлка аз ожидам, макар да съм листец, но тъй да чувствам великия Творец. Пак силна Му десница гали всякой цветец и мъдрост Му велика напоява с късния дъждец. О, да мога аз да пия от сребристата роса и да ме огрява светлата Луна! Безмълвно бих седяла във върхушка зла, сал да бих разбрала волята Твоя. Но само аз чувствам присъствието Твое и се приютявам под Твоите крила. В прегръдката Ти свята скривам се в забрава под Твоите крила и в Светлина могъща на Твоите ръце. Не ще потърся вече земни суети, ни ще помня моите суетни мечти, ни люлката на листи, що ронят ги бури зли. Но Твоята воля, Боже, да е помогни! Амин!
Нощ прекрасна сред небесни светила. О, ожидах Те! Ветрецът тихо повя, докосна ми сърдечните листа, разказа ми премъдростта Твоя, що бе сътворила Небе и Земя, нежно разказваше в нощта могъществото на Отца. Звезди в Небесата, ефирът в тишината разнасяха таз дивна Вест за Божествения жест. Разказваха в хвала за Бога Отца, как бе сътворил Всемира. Отдаваха хвала всички светила и възвестяваха премъдростта Твоя. Ожидах и слушах безмълвна в нощта и жадно поглъщах мъдростта, сърцето си разтворих за любовта и Те помолих за Светлина. Да разумявам исках премъдростта Божия чрез жертвата свята за рода. И чакам Твоето благоволение, милост и любов, о, Боже силни, окриляй ме от Небе! С горест и тъга изливам мота душа и със сълзи на очи известявам земните беди.”
”Ето иде буря зла, за да посети сега всички Господни чада. Неукрепени в благодатта ще потънат в тъга сред земна беда, разделени със стрела от Господнята стреха. Буря зла ще вилней. Чадата ще пропилей далеч, далеч от своите стрехи ще ронят те сълзи. Скоро иде веч Сатана с остър меч и неустоялите сърца вси ще прободе сега Но не бойте се, чада, що зорко ден и нощ бди Христовото око. С молитва от сърце, със сълзи на лице застанете вий сега и изпросете вярата с вяра жива от душа, с любов чиста от сърце обгърнете се вий сега и посрещнете земната беда.
И покажете вий сега на заблудилата се овца за нея що съм дал и кръвта Си съм пролял. Събери ти вси чада и кажи им за земната беда, че грози я всяка душа, щом изкриви пътя на Христа. Ще съборя Аз сега всичката земна суета и ще събера Моите верни стада. Застанете вий сега с молитва пред Христа, за да изведе чадата Си от греха и нищетата. Иде! Иде веч, чада, ужас и беда на Земя, не ще се намери стреха за Господните чада. Но ще мине и това с намесата Моя и с победа ще увенчая душата, в буря устояла на Земя. Наново ще ви събера под Христовата стреха и ще ви вси прибера, устояли в боя. Тогаз ще ви проверя, кой служи на Христа. Така отбрани, пресети ще са Моите чада избрани и в едно сърца им събрани, и с мантии опрани. От отстъпилите от Христа Аз ще се отрека. Оставени на свобода, ще погинат в греха. След това ще ви въведа в Господня стреха чиста и свята и със свидетелство на Христа. И ще е вълнаградена, с Господните плодове удостоена, и ще е уредена, не ще стене кат сега под ударите на Сатана, но ще я осветя и богато възнаградя. Амин! Затуй ви каня Аз сега под Господнята стреха да ви навреме уведомя за плана на Сатана. Застанете вий сега, Мои верни чада, с молитва пред Христа и изпросете вярата библейска с любовта! Амин!“
(Словото – предупреждение, че ще дойде буря и ще остане Божият народ, се изпълни през 1958 г.)
Вишна и славей
”Била ли си влюбена, вишничке, кажи, в росата брилянтна, що над теб ръми в прекрасното утро със слънчеви лъчи или имаш друго, що в сърце ти тупти? Или в Зефира Нощен, що нежно шепти? Може би във вихъра волен, що листи ти рони в небесните простори, окичени със светила? Питам те, вишничке, моля, отговори! В нощите прекрасни, кога вее тих ветрец, шепне ли той за Могъщия Творец? Чувала ли си песента на ангела серафим, съзирала ли си мъдростта на Бога незрим? Кажи, вишничке прекрасна, що имащ огнен плод и раснеш свободна под Божия свод!
Славейче съм влюбено и пея в зори, питам те, вишничке, моля, отговори. Знаеш ли кога се любя в гъстата гора и гнездо си вия далеч от света? Чувала ли си песента ми още в зори, юга събужда заспалите очи и ги тя повдига от сън дълбок и спасява от път широк? Виждала ли си Любимия със смарагдени очи и сърце Му волно за всеки тупти? Знаеш ли, вишничке, юга се с мен съедини, сърце ми изгоря от огнените Му очи! О, ти цъфтиш под широко Небе, но не ще разумееш тайната без сърце!“
02.1949 г.
Вдигнах воала тъмен, Зорницата блести и мракът недоволен в тъма лети. Отстъпват звезди, Луна на изгряващи лъчи. Бяга нощ, ден светли я замени. Китна пролет пак настъпи, отлетя зима надалеч, градинар корен разрови. Блесна Мощ небесна от Христовите зари, а смоковницата млечна клон разви. Спусна корен дълбоки в благословената земя, прегръдки тя разтвори и сока си изля. Съживи се. Клон напъпи, първи цвят цъфти. Бръм… пчела настъпи и ги оплоди. Скоро тя ще върже от цвят скъпи плод и достойно ще замести изместилия плод.
”Така Лида кани Израиля нов, но той се забравя, не чува Моя зов. На Всевишния Господар слуга си ти покорен. Пред Неговия олтар стоиш неуморен.
Йов съм, всесилни, зова всеки цвят да застане достоен за небесния свят.
Затуй, рабиньо, иде веч борба между два народа за Правдата Моя. Лара – остатъкът, тръгнал в път на постоянство в светостта, е път на очакващите Христа. А Петдесятни и Адвентни разделиха Вестта.’
(На 03.08.1950 г. направих Завет с Бога за свято служение.)
Цветя
”Питам теб, прашинке малка, що заблуди в света и петно нанасяш на Божиите чада, не ще ли те срина до земя и воя ти свиреп, що е лъжа, да докажа на Моите чада? Силен и Могъщ Господар съм над света вчера, днес и утре и во век във вечността съм същ. И ще бъда Правда, Правда и Светлина и на избраните Мои – Спасител от греха. Убой се и смири се. Спри всички гнусотии, на мерзости лукави край сложи. Тяхната неправда стигна веч върха, а клетвата им страшна спря благодатта. Затуй сетно опомни се и на мерзостите затвори врата. Ето ден настава на Правда и Светлина, на Слава Христова сред Неговите чада. Паркът Ми е широк и замъкът висок. В неговите лехи растат много цветя. Едни – за украса, други в багри на кръвта трептят с аромата на Христа. Но в парка Ми чуден расте и бодил ненужен на техния пир.
Кога ветрец повее, цветята люлее, ароматът им се лей, но той забива своя трън в стъблата крехки и спъва ги кат пън. Кръвта обагря тез цветя в парка чуден на Могъщия Съдия, що непрестанно бди от Небеса и с Роса брилянтна пои тез цветя. Но ето ден иде, ще вдигна благодатта, ще отлети Росата късна и бодилът ще изсъхне встрани, що в пира Христови сред Късните Роси той не поеше своята душа, а трън си забиваше в крехките стъбла и пречеше на пира на Божиите чада. И цветята будни разтварят челца и поемат Росата късна от Небеса. И приготвят се за през суша зла. Но бодилът неразумен затваря сърце и не знае, че в парка чуден ще изсъхне сред леха без освежителната Късна Роса.
(Приготви се, Лидо, ще те употребя за слава Христова тука на Земя. Сам Отца ти изявява тез Слова.)”
09.04.1950 г.
Ето веч тръба тръби
” Ето тръба тръба, чуй, невясто Моя, ти. Зора се светла зазорява и Зорницата над Земя изгрява. Не се, невясто, суети, но бързо се приготви под звуците на Сионови тръби, че предвестници, осияни с чудни небесни струи, идат. Невясто Моя, ти ги посрещни. Стражи са нощни будни на Сионови стени.
Знак Небе дава чрез Глас, чуй, невясто Моя ти и се приготви за Росите късни на бисерни струи, за народа жадни освежителни съдби. Глас от Небето се чува чрез Сионова тръба, страж на стената за сетната съдба. Чуй, невясто Моя, и се събуди, в Росите ранни ти се освежи и за нощ приготви, за борбата велика между зло и добро.
”Пролет беше ранна, над Земя летях в разцвета на младостта кат девица небесна сред Земя. Сред китните дъбрави, разлистени гори, обличах се в премяна на моите мечти. В любовта ми първа на младостта аз пътувах ефирно в колесница от ухаещи цветя, облегната безгрижно на младостта. Летях в ефирите прекрасни на жива вяра в Христа, сред цветята жарки на любовта. И галеше ме Зефира ефирен в пролетта на първата ми младост в Христа, летях от цвят на цвят със жаркия печат на небесния свят, и нежно долавях техния шепот, що мълвяха с езика на любовта в баграта на радостта.
О, девица си прекрасна в първата пролет на младостта, не се превъзнасяй – спътница ти е старостта. Унесена, не внимавах в нежния мълвеш на цветята жарки от Христовия кортеж. И унесена плувах в широкия свят в колесница чудна на жив бял цвят. В премяна ефирна, носена на вихрени крила на младостта чудна с жарките цветове, не виждах, че отлита пролетта с баграта на цветя. Прекрасна кат зората рано в пролетта сияех сред полята, обвита във воала на младостта, галена от пролетния Зефир, неуморно бродех над полския килим. Но ето, рано зора се зазори и савана нощен пропъди. Блесна ярко Слънце, ден освети, звънна животът светли, всичко се съживи. Пролет е прекрасна в първа младост на жарки цветя от градини китни на Исуса Христа, в първата си пролет на младостта.
Тъй летях в светлия ден и не подозирах фалшивия блян на младост невярна в първата си пролет на Земя, тъй мимолетна, кат съня. И не разумявах, че отлита младостта с първия цвят на пролетта, що свиваше венец и увенчаваше пролетния младенец. Нито разумявах горския певец, що възпяваше безконечния Творец и се любуваше на Неговия кортеж. Нито спирах над шепота нежен на полския цветец, единни с пустинен и горски цветец, за живота им преходен и техния прашец. Как се явяват рано в първа пролет над Земя и като песен изпята отлитат сред зноя жарък и наесен отлита прашецът, отвят от бурите житейски сред тоз лъжовен свят. Летях без да спирам при багрени цветя, що нежно мълвяха с всяка багра на дъга. Унесена се носех кат омара бяла над Земя на младост невярна сред жарки цветя и не разбирах тайната на Небеса, как се кичи фидана в пролет с розови цветя, а наесен с плод узрява съдба, с венец бял се увенчава глава на старостта в зима зла.
Фиданата
”Китна пролет бе и аз съм на поле, и какво виждат моите очи: Фидана китна и пеперуда да хвърчи.
О, чудна е таз фидана с розови цветя сред килима пъстър от полски цветя. О, чудна си ти, Истина Моя (Лара), сред тоз пъстър килим от различия! Наистина е чудна таз фидана в младостта с розова премяна от цветя и сред клони ухаещи хвалебна песен се лей. Пей влюбеният славей, възпява Твореца Всевишний на Небе и Земя, на флора, фауна и човек. А в акомп са му вси пчеличкини бръмчения, що нектара събират на вси оплодени. Наистина е пролет в Христа и рой пчелици летят на ята, събират те нектара на младостта. А песен се носи жарка в дома на славея влюбен, в розовия цвят сгушен. Лъч слънчев го осиява в Христа и той лей хвала сред китната фидана в розовия цвят. И ефирно се носи акомп от бръмчения в хор: ”Бръм, бръм, бръм, пчеличка златна съм, събирам медец от розовия цветец, да наситя Младенец с (нетлен) венец”. Но ”бръм, бръм, бръм”, търтеи гони отвън, недостига му сън. Но сън ли е това, чудната фидана е пред мен и златокрила пчеличка нектара събира, и води борба с търтеи зли, единни с оси жилят вси трудолюбиви пчели, що опрашват цветеца на фиданата китна в ранина. Ранна пролет е, ухай килимът жив сред поля. В първа младост отрупана е фидана с цветове.
В миг видение премина пред моите очи и ето, второ се яви: Пролет есен замени, климат ухаещ се окоси и от китната фидана с розови цветя сега се простираха голи клони заскрежени. И в миг я питам аз: ”Кажи, фидано сред поля, кой ти премяна смени, че голи клони по стъблата застарели веч стърчат?”
Но в миг чу се Глас от Небе: ”О, отдавна в неверие пролет есен смени и фидана се закорави, скреж клони й оголи сред Земя, търтеи допусна да й нектара смучат от цвета, а клони на верността оси жилеха в младостта. Тъй тя не разбра, че орисия зла я сполетя и че младост занемя старостта и вярата на искреността – неверие и твърдостта. Не разбра, че пчелица златокрила я опрашва в младостта, за да яви плод на есента. Но се покори на търтеи и оси в брътвеж. Днес е есен и вместо клони й, оплодени с плодове, о, те заскрежени са, оголени и застарели.“
Но ето пак на ята явяват се търтеи и оси да дирят първи сокове пролетни, за да похабят обменени фидани. Но що намират те сега от своя труд на брътвеж и жилеж, освен листи пожълтели и клони оголели и що ще насити сега тез търтеи и таз оса, отдавна изтощели и със жила захабени на Земя? Борба, борба в злоба зла се подема с пчеличката златокрила, що летя около фиданата китна с вярна обмяна в невестина премяна. Но не успя борба. Връщат се изтощени като невярната фидана, що протегна клони на обмяна на търтеи и оси и коренът й се изтощи, и тя навек се изсуши. А вярната фидана с правилна обмяна плод стократен роди и пак чака в пролет да я пчеличка трудолюбива навести и тя пътя си в Правда на развитие продължи.”
Обяснение на притчата:
Фиданата е дялото на живия Бог в Правда на развой, опрашена от трудолюбивите пчели (работници), а обратното е Лаодикия с нейните вождове и криви на отхвърляне.
1950 г.
”Уморена се спрях пред фиданата красива с розовия цвят. Пролет беше ранна, Зефира ефирен докосваше ми сърце. Наблизо ручей шумолеше и разказваше за влюбения славей, как силно се криеше в дъбравите китни в пролетта и пееше химн на любовта, хвала. Чудна пролет беше, наново пак всичко със жаркост цъфтеше, събудено в пролетта. Само сърце ми уморено скърбеше за оназ чудна пролет на отлетяла младост – как кат девойка млада любех всичко в света, и врабците сиви под нашата стреха. Пролет пак тогаз беше, любов в сърце ми кипеше, птичка и тревичка – всичко събудено живееше, изпълнено с любов! И питах се сега – царуваше ли тя пак, пролетта на младостта и дали я познаваха човешките сърца? Играта чудна на пролетта е красива и със жарки цветя, що пламваха в сила в обширните поля, в градините чудни на Христа.
Наистина се питах пред цъфналата фидана за първата младост и сълзи пролях. Питах се и питах кацналия славей на фиданата красива кат трофей, що смело люлееше любовния си копнеж и ми разказа за Всемогъщия Творец. За любовта Му чудна и Неговия зов към творение Си мощно и Неговия народ. Наистина славеят песен запя и с нея сърце ми тъжно завладя. Нежно то ми разказа за верния Пастир, що с любов зовеше в пролетния шир флора, фауна и човек. Разказваше влюбеният славей, кацнал на фиданата китна, за нежния Му чар, що стадо пасеше нежният Овчар, сред полята росни рано в пролетта и нежно мълвеше на Своите стада за пролетта красива и любовта в младостта вечна в Неговото сърце към всяко Божие творение.
Унесена, аз слушах красивия славей, що нежно ми разказваше, кацнал на фидана красива кат трофей. И аз го молех, уморена без дъх, да ми той разкаже за пролетния лъх, що сърце докосва рано в пролетта и го изпълва с любовта. Разказваше таз птичка малка сред розовия цвят за Овчаря смели от Небесния свят как с нежност Той пасеше стадото Свое и любов му вливаше в сърце. А зовът Му трептеше от Небе: ”Напред, белушке млада, с рожба първа, напред ти върви. Пъструшке нехайна, теб Овчар мълви, в пътя белушка следвай ти. Напред към полята тучни със сочна трева, в пролет ранна са цъфнали цветя. О, върви ти, чернушке, и теб Овчар мълви, напред, стадо мало, тебе Овчар шепти: Чуй казала ти, кога ден преваля и Слънце клони, зовът Му долита от всички поляни и гори. Напред, белушке мила, теб звънец краси, напред, чернушке, и ти, сива, вълк да те не срази! Божия благодат! Напред към върха Сионов под овчарския кривак, напред, стадо мало, още малко ще стигнеш върха с кошари, уютна е врата на мъдростта. Защото ден преваля и нощ лети, а вълк плячката своя следи. Напред, още малко белушка Ми е тук на Земя, Слънце ще зайде, но в чертога на Пастиря твой, що вечно сияй. Напред върви, Слънце ярко лети, мрак Земя ще обвий. Тогаз Луна ще се яви в нощите потайни, играта им ще разкрий и сред морята обширни с вълни немирни, танцуващи под звука на Сатир, ще се пролей последният потир, далеч от върха Сионов на мир, що стадо почива в нощ под закрилата на Пастир.
Хайде, белушке, още малко, ще стигнеш върха под звука на Овчаря твой. Хайде, уморена, що път извървя сред гори и поля и на малото твое чуваше гласа, що след теб вървя и сълзи лееше сред поля рано в младостта. Хайде, още малко, ще стигнеш върха и в нощта, приютени в кошарата, ще слушаш гласа на казала, как свири на нежния Пастир и с любов разказва за следващия пир на вечност в младост на мир.”
Тъй славеят влюбен пееше хвала, на сърце си нежно копнежа в Пролетта ранна сред пъстрата фидана пред Божието Лице. Разказваше славеят чрез песента безспир за верния Пастир, за пролетта чудна и морския сатир. Разказваше за Зефира в нощния ефир как стадо вървеше в закрила на върховния Пастир. Унесена в младостта, не разумявах да се прибера и есента ме изигра. Не виждах, че отдавна мина пролетта красива в младостта, унесена в песента на влюбения славей, не чувствах, че вятърът вей. Унесена в мечти на младостта, не виждах, че бях настигната от старостта пред цъфналата фидана в китните поля. Озърнах се смутена, студ веч повя и ледени тръпки полазиха ми снага. Отдавна беше това, когато дъжд валя от цъфнали фиданови цветя. Отдавна беше това, когато фидана раждаше плодове. Есен късна, сняг постла обрулени листя фиданови по земя. Не беше пролет, ни първа младост в китна премяна, отлетял беше славеят с песента. Обърнах се смутена, що ли е това? Унесена, не разумявах песента, що отлетя. Студен вятър свиреше и гонеше жълтия листец по земя.”
29.12.1950 г.
”Хайде ти, уморена, що път извървя сред урви и долове – къпина и глог цъфтя. Но звънецът ти нежно пееше и след теб малото ти блееше рано в пролетта на младостта. Хайде, още малко, ще стигнеш върха, в кошарата приютена ще чуеш на Овчаря Гласа. Ще слушаме в нощта как кавалът свири на нежния Пастир и с любов разказва за следващия пир. Тъй славеят влюбен лееше сърдечна хвала, копнежа му в пролетта ранна сред китната фидана пред Небеса. Разказваше славеят чрез песента си безспир за дела му чудни на верния Пастир, за пролетта прекрасна и морския Сатир, за Зефира, в нощ как стадо вървеше под закрила на върховния Пастир.
Унесена в младостта, не досещах се да се прибера и есен игрива ме свари. Не долових, че отдавна мина пролетта красива на младостта. Унесена в песента на влюбения славей, не почувствах, че веч вятърът вей. Унесена в мечтите на младостта, достигната бях от възрастта есента, старостта пред цъфналата фидана в китните поля. О, зърнах се смутена – хладкост обгърна ми снага. В миг разбирам, че е минала пролетта, когато сняг от цъфнали цветове посипваше земя. Отдавна беше това, когато цъфналата фидана връзваше плодозе.
Есен е сега. Листи пожълтели лежат в рова. Не е пролет ранна с китна премяна в младостта, нито славеят влюбен пее песента. Обърнах се смутена, пробудена от унесеност, спомних си за отлетялата песен, но студен ветрец свиреше на късна есен кат чужд пришелец и гонеше обрушения жълт листец в ровец (листа в рова). Свиреше той със свирка на чужд пришелец и обрули фидана с пожълтелия листец и показа я разголена без жалост на есенния скреж. И пак уморена от старостта, повдигнах очи, огледах се встрани. Отдавна бе минала пролетта младостта и фиданата стенеше в скръбта: ”О, где си ти, слънце ярко на моите мечти, где си, първа младост с одежда на цъфнали цветове и славея с песента?”
Озърнах се смутена, потънала в суета и не разбрах песента на младостта, уморена веч от старостта. Огледах се встрани дано да зърна пролетта, но отдавна минала беше тя, само оголената фидана стенеше, обвита в скръбта. О, где си ти, Слънце ярко на моите мечти? О, где си ти, първа младост – пролет с цъфнали лехи и ручеи кристални сред китните гори? О, где си ти, девойко прекрасна, где е влюбеният славей? Где е слънчевият лъч, душата ми да сгрей?
Грохот, грохот – старост нежелана връхлетя със стенания тэккИ на късна есен, без радост, без песен. Земята е покрита с бяла премяна, зима студ навява. Свиреше Вихрогон и се гонеше със снежинките бели, под сивия небосклон яздеше буен кон и отвяваше снежинките в пустинята на старостта. Наистина, що ли е това?
Зарита бях до основи в снега и шепот до мен долетя: Да, зарита си ти в усоите на старостта!”
Свиреше нощният вятър, яхнал буен кон и лед сковаваше фиданиния клон. Заспа, наистина всичко заспа на Земята. Само свидетелството на младостта – оголените клони на староста стърчаха заскрежени в хладкостта. О, горко заплаках аз пред заскрежената фидана с глас и питах си сърце, що ли е туй пред Небе? Но ответ не дойде. Само чувах в нощ вихъра зловещ да вее в усоите на старостта и уморена заспах в ледената прегръдка на хладкостта. Но сърце ми не утихна, то продължи да пита сред плътта ми, що спи: ”О, кажи ми, кажи, где отлитна ти, пролет красива на младостта и песен сладка на любовта? Що в пролет ранна на младостта славеят влюбен пееше на върха?”
О, чудо тогава! Помилва я любим Глас и стопи скрежа сърдечен, бликна извор от дълбина с ответ сред леда Отдавна беше това, когато отлетя първата любов на младостта във вяра жива на Христа от човешките сърца. И ето що остана от китната фидана в пролетта и красивата девойка в младостта старица белокоса, заскрежена в старостта. Спи ти сега под скрежа на охладнялата си душа, настигната от староста, зима зла, що обрули твоите листа на любовта ти първа в младостта. Защото се прекомерно унесе, възгордя в земна суета и не разбра песента на славея, ни съзря лъча на Светлината, когато опасваше Земята, лехата с цветята, житния сноп сред нивята, жизнения дар, потока на Небесата, извора кристален на планината – Стражът на долината. Който укрепя в младостта и коренът се напоява в земя и не позволява да се поклатят .в старостта. Спи сега, уморена от старост, заскрежена в неверие в твоето сърце. Спи сега, погребана от суети, що позволи душата ти да срази! Спи, спи, но на пролет се събуди и възрадвай се в първата младост на малкия остатък, що следи остави в младостта в огъня на любовта, непоклатим от хладкостта, от скрежа на старостта, що чу гласа на славея и го позна и лъчът небесен го сгря. Събуди се ти! Събуди се и виж, що си оставила ти в замяна на световните суети – остатъка на твоите младини кат малко сред лехи. Но ярък сноп от лъчи го (обви) пови, след като го Росата окъпа и накърми и то порасна в съдби и сега вихрено лети, лети в първата си пролет на младостта в буйните огньове на любовта за Истината на Небе – Христа. О, събуди се, събуди и виж в какво си се приспала ти. И не се приготви в обмяна на есен късна бяла премяна, но ти протегна клони голи в суета и лед ги заскрежи на Земя.
Хладкостта не позна, макар и да чу гласа на младостта в пролетта и вместо булчина премяна, ти си старица опетнена, отхвърлена, защото ти всичко чу и видя, но не разбра, защото се възгордя. Не прие дара на любовта, що пееше в олтара на младостта и те умоляваше да пазиш свято огъня на младостта чрез песента на Небето. Затуй спи, спи! Не можеш да се пробудиш веч от прегръдката на хладкостта, ни лъч на небесна Светлина ще сгрей твоята дълбина. Но пробудиш ли се ти, отдай хвала, хвала на Върховния Съдия, че ти запази сърцето далеч от леда. И яви се плод на младостта, роден от любовта на новостта в прегръдката на нежността, в искреността, в олтара на верността, що ти не оцени. Да, туй що след теб вървеше кат малко агънце и блееше, за кърма копнееше – манна небесна сред пустинята Земя, то сълзи горчиви лееше, докато теб буйният порив на неверие владееше. То и само то песента на славея слушаше и се сърцето в лъча гушеше. То днес ти пътя продължи и накита на огърлие на врата му блести, защото любовта небесна и младостта то оцени. Амин!“
Слово – притча
Пролет ранна, събужда се Земя от сън тежък след зима зла. Пролет се пропуква, разлистя се гора, земя се покрива със зеленина. Събужда се птичка и тревичка, разцъфтяват, в химн вълшебен се сливат под Небеса. Грейна Слънце ярко, лъч осия – Божията Правда чрез Христа. Събуди се Земята, разгъна ръце, възкликна сърце, на зрънце подаде стъбълце. Ранна е пролет, напъпи дръвче, прелитна птичка и сви гнездице. О, събуди се ти, що опиянен спиш в прегръдките на Люцифер! Събуди се и виж – -Слънце грее веч. Сияят му лъчи, угарите черни родиха житце. Събуди се и виж – Слънце осия, лъч Земята огря, угари се разораха вси, златни семена сей орачът ранобуден с песен на уста. Зефира коси му вей, а чело му морно едра пот лей с надежда в сърце, че в ранна пролет в угар скрива се зрънце. В гърди му плам буен гори, че късна есен ще наближи, последни рожби – слънчеви лъчи, Бог труда му ще благослови, плод късен ще ороси, зрънце златно ще се яви. Но ето че прелитат ята, с надежда крилата вият гнезда, малки ще измътят, род ще продължат и весела песен поемат. Грей Слънце от Небе, птичка чурулика над поле, фидана клон протяга, окичена с цветове, пчеличка мед събира на росните лехи.
Пролет е чудна, вей Зефира лек, грей Слънце ярко от век. Пролет е засмяна с китни цветя. Сей орачът на урва една в рубинова премяна в румена зора, утро ранно е, ръми роса. Поглед орачът вдигна към ведри Небеса. ”Ще ли е пролет плодоносна, щъркеле, кажи, що вести ни носиш от топлите страни? Дали ще се напълни хамбарът със зрънце?” И радостно с ръце плесва, става на крака.
”О, Боже Всевишни, на Теб благодаря! Сърце ми сияй в небесна радост, че Роса ранна роси посевите вси, а на нас обещани са и Късните Роси! О, моля, Боже Всесилни, само благоволи, ето прибирам се. Моля, Отче святи, огрей от Небеса чрез Слънцето злато вси посеви!” И тръгна с радост към дома, че след пролет лято ще дойде и есен ще води, и щедро труда му ще награди – благословение чрез Късните роси плода ще освежи. Спокоен орачът прибра се у дома с надежда до есента. Слънце грей от Небеса, окичена фидана с бели цветя, тичинки оросени греят през деня, Зефира лек повява фиданови цветя. Славей песен запява от китната гора, Земята осияна е с ярка светлина. Но мина ранна пролет, Ранната Роса, нива се люлей, клас златен грей. Буря повява, напада тъма, облаци черни покриват Небеса. Мъгли надвисват над цветя, всичко заглъхва, започва борба. Отдавна орачът семе пося и у дома си е. Отдавна цъфнаха в лехите цветя, отдавна в гората птичка сви гнезда. Малките излитат с разперени крила, мълния блесва, вихър връхлетя. Повя есен ранна, жетвари зове, хайде, жетва е вече, нивата узря. Събуди се, жетварю, бурята отмина в безводната пустиня. И пак Слънце грее над прекрасните цветя – есен ранна със златни зърна. В хамбари богати предай на Христа плод късен – награда за труда.
Ела, орачо в човешката душа, ела и плод събери. Мина ранна оран, ранната роса сърце разтвори, родила ти зрънца. Ела, орачо, смело зърното прибери, че след есен златна зима ще връхлети. Отдавна гургулица гука из китната гора, отдавна сърница се катери по скала, отдавна лозе цъфтя, а днес гарван плод кълве. Ела, възлюблени орачо, че зима зла дойде. Отдавна се не чува песен от кавал, на ранина що свиреше овчарят из тучните нивя, а стадо кротко пасеше сочната трева. Късна есен, грозд узря, ела, възлюбени, с лин в ръка, ела и посети Земя, че се вият орли на ята, гарвани нападнаха златни зрънца. Ела, зърната събери, а плява в огън изгори. Мир и тишина, дванайсет без една, всичко на Земя е опиянено и за орача забрави в слепота, че ще закъснее, но ще посети Земя и нивата своя ще обере. Гарвани грачеха над златни зърна, те хич не вярваха, че орач ще посети Земя и ще отнесе златните зърна. Но ето, дванайсет без една!
Екна тръба, ветрец повя, блесна роса над леха, бръмна пчела в есента. Пей жетварка една, приглася й щурчето в есента. Буен огън гори, в гърне мляко ври, жетварка една в нива на Христа жъне със сърп и паламарка, снопи реди, щурче в песен екти и жетвари кани в зори. Тръбен глас Му приглася, зърно се яви, диканя вършее със силни коне. Ярко Слънце грее от Небе. Тръгнаха жетварки, вият се орли, есен е вече с късни роси, оросени лехите с багрени дъги, ехти песен! Жетварка е в нивата на Христа, с любов събира зърна, към житница Христова изпраща ги тя. Плява се отвява настрана, пълни се хамбарът със златни зърна, към житницата Христова изпраща ги тя. Грозде се бере, лин ще се мачка, шира ще тече. С тръбен глас в есента жетварка на Христа изпраща реколта в житница на Небеса. Награден, орачът си е у дома, пурпурна одежда облича на снага. Лин ще гази вече с прободени крака.
Есен късна, вият се орли, гарвани зловещо грачат, блеят овци, жетварка е закъсняла, кърпа й бяла Зефира повява, сърп и паламарка зрънце не пилей, а го събира за вечността – прибира цветя, в красиви багри огряващи поля, чела им ведри чрез сетна награда. Със сърп и паламарка в ръка събирай въоръжена ръкойки на Земя, да не клъвне гарван с лъжа, враг – неин баща, що лъжа разказва, че рано е ощ орачът да посети Земя.
Но ето ще засвири вихър зловещ, ще отмине есен късна – златни береж, ще отминат късни роси, а зрънце в хамбар ще се приюти, плява в огнената яма ще отлети, грозде земно в лин ще кипи, Князът с руба от Восора ще се яви – край на есен предстои.
Буря ще завее. Лин ще кипи и по Земя ще потекат реки от гнева на възмездодавача. Вихри ще веят в нощта, лед ще скове земното сърце. Отдавна бе плодът обран, а клон оголен – от скреж скован. А вие грачете, гарвани зловещи, за леш сте призвани в безводната пустиня, мъртво скована – робиня на греха. Чуйте, гарванови племена, скоро ще се явя, след зов сетен зърното да обера, а вас да унищожа. 1951 г.
Откровение, утешение и благословение над боркинята
”Наший Бог ще дойде и няма да мълчи! Ще има пред Него огън поглъщащ и около Него силна буря. Ще призове Небесата отгоре и Земята, за да събере и съди людете Си.“
”О, боркиньо незнайна на свободата в Христа, знаеш ли къде да надникнеш на Земя и с въздишка на уста да шепнеш бисерни слова? О, боркиньо на всяка Правда в Христа, за Светлината от Небеса бори се неуморно ти на Земя, бори се достойна за Правдата Моя. Бори се против всяка мерзост на врага и Правда извоювай в пътя, що си поела на Земя чрез свещени дела. Бори се, боркиньо Моя благословена на ранина, против веригите робски на врага. Наследница си благословена на свещен дълг на Отца в пътя ти на Земя. Борец на всяка Правда бе Божият Младенец. Бори се, незнайна, за вечна свобода, от хомота тежък да те освободя От Сатана да те освободя, що пороби човека още в Древността и хомот му надяна за гавра на Земя. Но чуй, Моя, свещена е борба против врага на човешката душа. О, шумят вълните морски, бушува ураган.“
”Дали ще устоя, още съм сама? Отдавна се възкачих на твърда канара, сред морето бурно, сред таз Земя. И оброк сторих с Изкупителя на човешката душа, Завет незнаен на свещени дела. Огря ме ореолът на светиева глава, венец неувяхващ за през вечността.”
Грейна Слънце златно, пролет в Христа ороси челата, ободри цветя. Ураган бушува, разбива се вълна, пречи му девица, що вей знаме бяло на дела и обет е дала на Вожда свой Христа. Чака сила свише за святи дела. Ураган бушува, вихър зъл люлей. Песен нова се носи от младенци, що първи съзряха лъч от Небеса и ефирно ги докосва зовът на Христа. И слети в любовта, възпяват Божията правда в нощта. Тъй на канарата ефирно знаме вей и песен девица чува младежта да пей. Вихърът бушува – огнен плам на любовта, в устни й огнени слова: ”Бори се с лъжата, реформаторко в Духа Света!“ В гърди й гори огънят свещен – дела, ръка смело държи Знаме на Христа. Твърдо е застанала за борчески дела – съсъд на Духа Света, лей бисерни слова сред мрака на твърда канара. Но тя е смела за Правда в светостта – сред остатъка Мой свещени дела. Ореол е на Христа, що премина буря и беда но смело застана за Божии правдини. Прекрасна сред мрака, с огнен шлем на глава, песен е подела с младежта за новото време, за святи дела.
”Завета ти приемам на Земя, о, ти, благословена свише от Отца! Амин. Вей неуморно Знаме на Христа, на всяка Правда и чистота, бори се непрестанно против греха и Сатана. Напред върви сред мрака на Земя и носи сетна Светлина, Зорнице прекрасна на Божия правдина. Люби те Женихът, светла утринна звезда, скоро ще се срещнем с Него в небеса, след победа – свещени дела с огърлие брилянтно от човешката душа.
Ще бъдат твои вечните блага, светостта Христова от грешната Земя! Очи само повдигни, боркиньо на всяка Правда в Христа, и виж става на Земя през тешите вериги на греха, що Сатана успя да насади на Земя.”
В килия мрачна затворена душа търси Христа. Но Библията свята отритнала е тя на Земята, що тояга й е яка против врага и сияйна Светлина в мрака. В килия затворен калугер се моли на Бога и страшно роптай против манастирски правила, що във верига го тежка оковаха в поквара на плътта, вместо святост – мерзост сатанинска, лъжа! Стене той в килия, заблуден от Сатана и пита ”дали това е пътят на човека да излезе от мерзостта”. О, не! Но голямо е осъждение на човешката душа. Но ето, зов се носи в нощ, ечи песен нова, свята, сетен лъч осия Земя и Спасителят яви се на Земя! Амин! Грейна Зорница и освети човешката душа за вечността, и строши веригите на гибелта. Амин! Тъй бисерни слова ще лее младежта и от килия на килия ще мълви за Христа, че време е да се събуди душа, що дири Христа и стене в плътта, и не вижда пътя за вечността.
18.11.1951 г.