Греят огнени съдби в лазурните простори. В тържествен пир сияят звездите. В огнен плам явява се сърпът вековен кат могъща колесница с огнена конница. И сияние могъщо кат нишка златна препасва Земя. В тържествен лик се явява съдба. Велика е милост, тръбят победоносно тръбите, в признателен лик се явяват седем девици в царствени съдби, единни с царицата своя на вековете, кат кордон златен пре- пасват съдбите на Време, Времена и Полувреме, кат нишки на свят висон играят в пир водите. И събират се множества пред Законодателния Трон.
Върховна е милост, велика съдба, стене ранена царица в дълбина, посягат й на зеница и чуй се стенание от низина във време върховно на Съда. Кога са събрани свидетели на могъщи, непаднали съдби, непаднали планети и системи, сестри пред Всемирния върховен съд велик, велико увенчание на могъща съдба, Царят на Нова Земя под Ново Небе нададе вик към любимата Своя в тържествен Лик. Тя застанала е чрез пост и молба пред врата. И зърна я от Трона велик, тя бе с посърнал Лик. И надаваше печален вик за народа свой и живота.
Възрадван Царят в дълбина, простря й скиптъра златен в Неговата ръка и нежно притегли я към царския Трон. Ухание могъщо яви се в съдба, обоняние насъщо го погали кат Зефир на ранина. И Той смело попита за нейната просба, когато тя бе с девици седем в пост и молба пред Небеса.
“О, кажи Ми, кажи, сияние Мое, оттенък Отцув, светла звездичке, Моя крехка сърничке, любя те от дълбина, както кърмаче люби кърмата, както сърненцето – росната трева, както птичката – простора, цветето – утринната роса, рибката – езерната вода, пеперудата – разцъфнала леха, пчеличката – нектара!
Що ти е, любима царице Моя в Естирина съдба? Що е прошението ти и молба и ще я удовлетворя. Даже и до половината от царството ще ти се даде! За теб в ранина живота Си не пощадих, за да те родя с огнения рубин на дълбина Си. Земята обагрих и на цени Ми изкупителни винен килим Земя постла, ранните божури цъфнаха в поля. В низина явиха се макове пустинни, лалета лехийни. И в знойно лято се виеха венци от жетвари и жетварки, и красяха ги с житни класове. Калинка Моя, незабравка във венец кичиха главица на младенец. Кажи, кажи, любима Моя, що ти е прошение и молба? И от що светло ти сияние на лице потъмня пред изгрева царствен на могъща съдба, Отцува слава, Моя хвала? Кой дръзна да те смути, както в Древността кървави реки Земя попи – на Авеля съдбата? Не ще ти дам главата, осъден е Каин, трепери в Земята. Но споменът жалък повтаря съдбата на Новутея. Простря си ръката Ахав злочести! Израил нечестни Голгота избраха, върху Стефана камъни хвърляха. На Рахил в съдбата попадаха децата в арени бойни, в устата на лъвове угоени, течаха реки рубинови под мерзостта на струните арфни, Нерон нечестни пред горящите тела кат свещи в Римските пещи гореше човешкия леш. Но днес не ще е това!
Рубина Си свят дадох за цена, за да те изкупя за вовек във времена! Кажи Ми, царице Моя в Естирина съдба, дали не те постигна таз участ зла сред Земя, че тъй прибледня? И пред Трона велики вместо хвала чувам стенание в мъка и тъга и лика ти зървам кат бледа съдба.
О, светла Ми Звездице в ранна зора, защо ти лице бледнее сред Земя? Не те ли с корона увенчах за вечни времена? Не ти ли връчих знаме на могъща войска и с три пояса препасах ти навек стена? Защо не долита ухание ти свежо пред Небеса, ни глас ти се чуе в съдба? А лице ти сияйно потъмня. Облак ли те засени или дим окади, или войска ти в дрямка задряма? Къде е тръбачът на могъща войска да засвири рано в зора и да строи войска? Сред полята росни се виждат две стада – едното с руно бяло хруска росна трева, а другото – почерняло от бродене из рова. Сред пустинята жарка летят две ята на лебеди – едните бели, с поглед, отправен в лазурна синева, а другите черни, с клюн червен и очи. Сред пустинята диря личи на семе Хамово черни бразди, коси им къдрави Слънце гори. В Балкана извор румели бели човеци – велика творба, сред Земя прокълната веч грее червена звезда.
Кажи, гълъбице Моя, Моя съдба, защо лице ти сияйно потъмня, след като го окъпа в утринна зора, в ухаещи масла? И се огледа в огледалото на съдбата – слава Отцува сред Земята, и те окичи с брилянтната роса. И от мнозина теб избра за невяста Моя, Моя съдба. Защо не чувам гласа ти на ранина чрез слугата ти верен сред Земя, нито виждам твоите стада, рода ти верен – люде Мои да свирят със зурли или да бият тъпанче със звънци? Кажи Ми, гълъбице бяла с одежда на царска съдба, в полета ти лекокрили – омарина съдба защо ти лице повехна сред Земя и вместо ухание, отекна стенание в мъка и тъга? Не ти ли стига Моята съдба – покрова на Отца Ми, залогът ти се увенча в диадема царска навек, царица си завсегда. Кажи Ми, гълъбице бяла с омарени крила, ухаещ оникс от дъното на моря, защо ухание ти не достига на връха – съдба? Защо тъй стенеш, сърнице Моя сред Земя, дали еленче твое не те навести или покровът Отцув не те покри? Дали звезда утринница челце ти не украси или сърненце Мое с кордонче златно вратле ти не украси, че си Ми тъй тъжна застанала пред врати? О, в погледа ти скръб голяма личи, с рана ли люта враг те .рани, време малко мина, откак не съм те виждал, кажи!
Кажи Ми, гълъбице, утринна съдба, омара бяла – нейна хвала, в пустинята жарка ален мак цъфти. Защо Ми си тъй тъжна, царице, кажи! Тоз мак за теб в ранна пролет се яви и кат цена на изкупление за теб ръми, гълъбице, бяла гугутке Моя! Черно герданче – грях препасваше ти вратлето, но мина време, зноят се яви, със сърп и паламарка дарих те сред нивата златна, чучулига изпратих сред нея – пееше тя песен жарка! И цъфтеше усмивка ти – лазурна незабравка. На главица си ти носеше бяла забрадка!
Кажи Ми, гълъбице Моя, защо мълча, розова незабравко сред усоя на паднала Земя? Кой те смути, дали кукумявка или бухал в тъмна нощ отбраните не накърни, или с рана люта звяр те рани, че не чувам ясно гласа ти да кънти, ни сияние от злато врата ти да краси, ни кордонът златен на ръка ти да лъщи? Облак безводен ли те засени, че сияние ти не зървам от висини? Или на Йордан му пресъхнаха води, или Седемте рилски езера не ти умиха снага?
Лебедице бяла с мощни крила, лебед ти врат протяга да те зърне от висина. Рано пръхти еленът сред росната трева, бор клони обвива на елха, а ти скръбна бродиш като победена войска, със знаме сразено сред Земя. Защо не се чуе глас на тръба, ни невяста се явява пред олтара на хвала, знаме й златошито с царски герб завсегда не виждам да се вее над вси знамена, ни Войнство могъщо песен бойна да пее в нощта и в поход съдбоносен трофеи да явява.
О, сърнице Моя, сред росните поля пръхти еленът, величае рога, гъбки златни в борова гора, рижики сладки не са ти в уста, ни бадемът райски приемаш в храна! Кажи Ми, царице, увенчана в Естирина съдба, не те ли с одежда царска увенчах сред Земя, когато беше сърница плаха, криеща се по канари в пещери? Излез, гълъбице Моя и се накичи, висон да сияе на плещи като Знаме без петно и бръчка, бисер увенчана, яви се в сила Моя, да чуя тръбата на могъща войска с развято Знаме в ръка, емблема му нарека да грейне – навек утринна звезда и Войнство да поведе към Нова Земя!
Яви се, любима Моя – кост Моя от дън дълбина, за теб не пожалих буйния поток на младостта, живота и кръвта и обагрих земя, да ти снема хомота от снага! А днес в съдба ще те запитам защо млъкна гласът ти сред Земя? О, питам Аз в утро рано, кога гугутка гука сред вас и малките си излюпва завчас. Кажи Ми, мила сърнице в росните поля, гълъбе бели под бреза, лебедице бяла над езерна вода! Над теб върби плачущи, съдби те пазят от ветровете зли. Отговори Ми, скръбно звънче по одеждата й златна, ти защо не звъниш рано в зори, защо замлъкна сред Земи? Кажи Ми, омаро бяла в зората, кат трусо невястино простряно в сватбения й ден! Защо не летят ти крилата – нейна хвала, горест ли нападна или снага попари сърдечни ти листи на вяра, че не летиш тъй леко както досега? Ни ухаят веч полята с момина сълза, лазурни незабравки в розова съдба, слана ли попари нежни им стъбла?
Кажи, сърнице Моя, дали ловец не рани сърненцето твое сред поля, че млъкна пръхтене и глас на хваление на славея рано в зора?”
“О, кажи, кажи Ми, Войне смели на съдбата, Комуто е поверено Знамето на войската с герба царски на Небесата! Кажи, защо не се вее флаг на победа, къде изтлява Ти войската сред Земята? Питам Аз, Царят на съдбата, станал рано кат Войн смел сред войската, кога парад стяга сред Земята, дваж и триж преглежда Си войската, да не би дрямка да й се додреме на Земята, а Той как ще се яви със знамената, или знак да даде с тръбата?
Кажете Ми, листи на трепетлика, защо сте повехнали пред Лика? Дали ви вятър обрули или корен сока не проводи и вий повехнахте в мъка и отронвате се в разлъка в рова на съдбите, изгнивате сред земите? О, кажи ми листче на иглика, свещена тръбичка на люляка, зюмбюл в розово и лила, лалета в багри на дъга, нарциси с корони увенчани, здравец ухаен балкански!
Ден потъмнява, готви се борба, дали не се засенчва царската леха, не зървам веч да пее гълъбицата Твоя. Царят е в одежда в пурпурна съдба, със жезъл царски в могъща ръка. Лице й не сияе кат знаме на войска, ни коса й да ухае под блясъка на лъча. Водопадни пръски да я охладят сред огньовете жарки на дълбина, а копнежът й преминава през пустинната съдба. На маковете алени цъфтежът прецъфтя, слана есенна попари полската леха и знаме се не вее свободно на съдба, ни тръбата могъща знак дава на ранина. Гербът Му могъщи – утринна звезда грее сред Земя, но горест напада, огнена Тъма, облак безводен засенчи леха и като воал на скръбта стреми се да обвие цялата Земя. И в мрак навек да погълне нейната съдба, дано да се насити участ зла.”
“Ний, цветята ранни на пролетна съдба, наведохме главици пред мрачна Тъма, макар на чела ни да грее светла звезда. Лица ни бледнеят пред таз ужасна Тъма.”
Войска си Знаме свива, не е строена тя, замлъкна тръбица, бледнее царица в есенна съдба. Не е и печат в десница – пръстен царски на могъща съдба. Чака утро да заръми брилянтната роса, в зори да се умие и в чин “Царица” да се яви над Земица, да развее Знаме сред войска, но сила няма от Небеса.
О, яви се Тъма над злочеста Земя, черни синджири проточи съдба, събира стадо почерняла овца, кози непокорни подготвя в участ зла. Черни лебеди посочи, прилепи слепи в нощта събра, войнство му гробари, колесница черна със свалени знамена. Яви се печатът черни, плъзна хомотът на греха и жетварите свои събира от паднала Земя. Как сред ужаса на нощта в таз страшна борба да се яви царица, да развее знаме войска, кормило на колесница да поеме в ръка? Печат не е в нейната десница.
А тръби на осъждение тръба, гласът й се чува над гробните легла, свири и събира войска от три кордона на греха, хомот им кървави нагони, в гърди им горят нагони за вечно царство и трон и дирят колесници да гонят огнени легиони на пурпурни съдби. Утро рано в зора, ден светъл светла съдба, Зорницата ярка да смъкнат на Земя, Тъма да обвие в греха и завсегда в хладен гроб да я скрие!
“Как, как – отговаря мирисът ухаещ на хвали, люлякът ухаещ в пролетта? Рано ни погреба, в хладен гроб лежа, светла ни одежда с повой черен препаса греха и на осъждение съдба ни пороби завсегда.
Не, не… – викаме ние в самота и разбираме си участта зла на Земя, и не даваме на царица в есенна съдба, докато не поеме печат в десница на съдба, да не подава главица, докато над нея се вее Тъма черна орис зла – лице й сияйно ще потъмнее, ще се ослани аленият мак, рубина наров ще загуби блясъка си пак. О, нека тя сама отговори, пред светли Небеса уста си да отвори!”
“Пея аз в зори, но глас ми не екти! Надвиват го свирки и пищялки, а лице ми не сияе както преди.
О, Младенецо смели, яхнал на жребеца бели, грива му златна на лъв в пустиня жарка, утринна Зорнице в лазурни небеса, овен ми вакъл сред поля, лебеде бели над езера, елене красни сред китна гора, Знаме ми бойно сред войска, с емблема Ти царска на победата Твоя! Питаш ме рано в зори, кога пламъкът жарки гори в моите сърдечни дълбини, питаш ме Ти защо ми е потъмняло лице и не сияе пред Небе. Защо омарини крила не летят лекокрили към небеса, ни ухаещи хвали стигат Трона на хвала!
Как лице ми да сияе и Знаме на войска Ти да трепти като листи на трепетлика и на чело ми звезда да грее в утринни зори, наистина корона на царица в Естирина съдба да краси ми златна колесница, диадема от брилянтна съдба, и на шийка ми три реда бисери сияйни да красят ми душица; златно огърлие ми е сред дарове? Мъка ми тежка надделя, лице ми сияйно потъмня, елени ми два не пръхтят, впрегнати в Израилева колесница, ни звънци им свещени звънят пред Небеса. Есенна слана попари росната трева и снага наведе до Земя.
Как знаме на войска ми ще се развее с емблемата Тябя, кога Тъма крила разпери като прилеп сляп в нощта и смърт бойно си знаме – “смъртна коса” развее кат саван мъртвешки? Войнство враже засвири над цялата Земя и народът ми – Твой верен, пожела навек да го погребе в Земя. Вестоносци бързоходи разнасят вест подпечатана, навред плъзнаха палачи, гарвани кълвачи, орли лешояди събират свирачи. И виж петдесет лакти издига се сред града бесилото страшно на мъст му коварна за моя верен Вожд и Баща. Как лице ми ще сияе като утринна звезда – черна Тъма засени любимата Твоя. Черна колесница пътища кръстосва със свити знамена и не дава ход на светлата зора да изгрее над Земя. С черна смола застлал е пътища сред Земя. Врагът Твой и мой, Царю мой, Вавилонска кула сгради, знаме си Армагедонско разви и над кулата го заби.
Как? Как, Лъве мой смели, грива Ти златна, лебедови съдби, лилии бели сред тъмни води, слана листи зелени попари. Черна смола огън черен запали и от дима й не могат омарите – мои лекокрили хвали пред Тебе да стигнат в съдебни съдби.
Три дни и три нощи пред Небето стена и викам горко пред светло ти Лице, седем девойки мои посърнали в пост и прошение викат пред сияйното Небе. Одежда ми царствена се засени от огъня жарък на скръбни ми дълбини, родът ми и Твой, Царю, изискан е сред земния предел и денят е веч определен, цена се дава, ще бликнат реки кървави на невинни съдби!
Как ще ми лице сияе и знаме ми да се вее, когато всеки миг животът ми е в плен? Лъвче ми смело в ранни зори реве, но глас му тръбица не чуй сред Земица. Свирка пищялка заглуши ми тръбица, дим черен затваря ми устица пред язвата зла на коварна съдба.
О, Войне смели на коня бели, огнен меч на бедро Ти сияе, но Войнство щъркелово не лети, скръб тежка рода Твой покри. С вретище препасани са людете Твои, прогонени далеч от Твоите врати. По стъгди и мегдани лежат в пепелища и “горко” викат за живота свой и мой, изискан от врага Твой! Над моята главица мечът му коварен е надвесен. Не чуваш ли стенание. заместило хвалебно ухание? Рахил е потънала в ридание, а Ти не приемаш ли обещание на сребърници Аманови? О, Царю мой, юдейка съм несрета и рода си юдин скрих, за плана жестоки не Ти обадих. Не пее Войнство свещено, не звъни звънче хвалебно, тръбица люлякова в свещена съдба повехна в ранна зора. Есен съдбоносна попари крила на мироноска, моя хвала! И вместо хваление, пушек Содомски, Гоморски се носи над земните плещи.”
“О, царице Моя, царствена съдба, удостоена с корона в дворцова стреха, застанала пред порти! На Трон седя и протягам ти скиптъра царски на удостоение, и питам те: Що ти е прошението и ще те удостоя, и половината от царство Си ще ти подаря. Любима Моя, с трапезата твоя изрядна, кажи, кой дръзва да те смути, кой е тоз, що на живота твой и на рода Мой посегнал е, кажи? Юда смел Ми е в съдба, огън могъщи на Олимпийска планина, люлякова тръба, ухаеща съдба рано в пролетта, късна есен, огнена съдба, нарови синци, горят олтари златни в царски съдби. Сред пустиня жарка макът цъфти – рубинови цени, на изкупление съдби. Кажи Ми, царице Моя в Естирини съдби, отдавна не си Ме видяла, но днес със смелост яви се ти пред царските двери. И Царят твой над теб жезъл Си простира в удостоение. в награда за смелостта твоя и на седем девици, твои съдби, живота ти ще подаря и народа ти спася. Юда е кост от костта Моя, смело Знаме на Вестта Ми. златен печат на властта Ми! Ти само кажи, кой дръзна да те смути? Кой на хвалата твоя попари светлите крила? Отдавна смут мина, когато сред Земята се багреше тревата, на Рим горяха чадата. Лъвове свирепи разкъсваха тела на клети и кървави реки течаха сред земните лехи. Макове, божури алени цъфтяха сред Земи.
Но днес Аз, смели, увенчан се явих, на жребеца бели златна грива развях, копито му в огнен плам гори, тропот в боен ход екти. И в твоята уста, бисерна съдба, яви се бойна тръба. Престоли явиха се в небе, над теб Зорница изгря, на чело ти звезда затрептя, пътница Ерусалимска си ти, невясто Моя! О, кажи, кажи, царице Моя в Естирина съдба, кой дръзна, зенице Моя, да попари в есенна слана тревицата твоя? О, кажи, кажи, гълъбице бяла с гнезденце в буйния плам на Моето сърце, о, лебедице бяла, варка, ладия Моя, дванадесет камъка, олтарна съдба. Дванадесет ладии плуваха над вода, платна им бели, на мачта им знаме, емблема Му царска вей се на свобода сред вярна Ми войска. Кажи, сърнице Моя, кажи, Отцува зенице, Моя смела войска! Олтаре свещен, на дълг отечествен стенице сградена! Поела път дълъг сред пустинята зла в керванна съдба, Ревеко Моя, в одежди на Древността! Шатърът Сарин покрива ти глава в празник тържествен на Шатроразпъване сред Земя. Кой е дръзнал наново Голгота да изкачи, дървен кръст бесилка петдесетлактова да замени? Съдбица ти жарка наново да окове и на кръст да разпие твоите родове? Кажи, кажи и до половината от царството Мое ще ти подаря!”
”О, смели ми Войне, Вожде в съдби, Любими мой в огнени ми дълбини, трапеза сложих, късни есенни Роси, трохици планински, кошове Твои! Ела на вечеря у дома за съдба. Доведи врага Твой и мой, сега да го нагостя веднъж и дваж и с това да му отдам за несмирения му план – дяло на Аман, Аман!
Нек царедворци бъдат свидетели, че не се убоя и на Юда обяви цена, и живота му изиска и мой. Как да сияя и да явя ратая, ратая над цялата Земя, на владения Твои той посегна, меч му виси, власт има пълна над вси! Кажи, кажи, как цветенце нежно ще цъфти над тресавища блатни, как ухание ще лети? Ден е определен за моята глава…”
Буря ревна, ураган се сви с яростен ятаган, мрачна Тъма литна с прилепови крила и кат саван покриха главата на Аман, приел сила и власт на звяр. На олтара Юдин завидял и на собствени му дела, петдесетлактова бесилка у дома му го погълна кат глътка, рода му и деца увиснаха на собствените му дела, които в Армагедонската борба искаше да погълне народа юдин в царска съдба, но той прие заплатата си на греха.
Заглъхна му свирка сви си знаме – смъртна коса в адова сърцевина, разнесе се дим в небесна ширина и утихна Земя завсегда! Но кордонът на мерзост – Аманова съдба, приели му печата, верига черна подвижи си съдба и в едно се събра ярост и лъжа, мъст, коварство, ревност и смърт сред Земя. И адът закипя и обагри кордона, повлече се тъмна нощ, черна тъма, прилепи слепи вещерици, бухали; кукумявки, лебеди черни, петли непропяли, с бъзово грозде са се опивали. Пламнаха огнени пещи, лин се отъпка, тлееха лоени свещи, обагриха реки, Земя заляха с кърви човешки и воя зловещи. Сви се знаме му – смъртна коса, отне му се звярова слава. Аман сам на дяло си – петдесетлактова бесилка увисна в своята собствена подпечатана съдба.
В нощ тъмна пламна огнена съдба от гнева Божий – язва зла над Аманова глава. И пламна огън и жупел от чашата на яростта, и седем язви се изляха над рода му, що сам пълнеше потира на любимата своя. И носеше я на снага си сред Земя чрез дела си на мерзостта. И утихна ярост царска сред Земя. Тогаз в пурпур и власт на Юдина царица в Естирини съдби блесна печатът царски и спаси рода на Юда кат златен кордон.
Наистина блесна печатът златен на царски съдби за царство мирно на всемирна съдба, яви се царица юдейка в сила и власт на Юда, с печата на съдба на ръката, заместил й халката, на вярност венеца на удостоенията вси чрез благословенията сред Земята!
“О, любима Моя, Моя царице вековна, на мига върховен сияние Мое с брилянтна диадема на глава, корона ти тройна от три пояса съдба! Разпери омарини криле в ухаещи зори, ониксови хвали. И с два реда бисерни зъби стисни тръбичка, в лила ухание на люляка, твоя и Моя съдба. Събери три ухаещи кордона Моя съдба. Ти, смела царице във войнствена съдба, със Знаме бойно в увенчание, царски герб завсегда, чрез Съд справедливи завсегда и кордона за вечността поведи в победоносни съдби!
О, и Знаме си свободно развей над леша! О, царице във войнствена съдба, поведи строена си войска и смело литни като войнствен отряд, ти ги поведи със Знаме на Правда – вовек съдба, свободна, над вси мерзости и с Израилевата колесница тръгни напред към съдби на Нови Ерусалима – твои стени, войнствени свещени кордони, Мои Юдини съдби навек сред могъщи съдби на Отцуви двери в лазурни широти! Под покрова Му царски вси пътници събери с печата царски в десница, що държиш ти и навек мир – мироноско, чрез вяра Авраамова път поеми! Сила могъща Земя ще сломи и праха от гробната яма ще възкреси, в нови тела ще се явят кат войски. И единни под Архангелска тръба в одежда царска ще поведеш войска. Гвардейко Моя, в Моя съдба! Амин!
Сам Аз, Царят твой, съпруг във власт на владичество сред вас, те удостоявам в тоз час със сила Самсонова – печат Мой, чрез вяра Авраамова, в мъдрост Соломонова и ти подарявам живота твой, царице Моя и на Юда, народа твой. И от днес ето, на десница печат ти блести, сила Моя ще избави пленницата Моя в свещени съдби – Юда, рода твой, царице всемирна, мироноско на вяра Моя.
И от днес свише в благословение нек над теб сияе звездата в изпълнение на явление чрез Откровение. И за Моя слава сред царство Мое нек сияе твоето лице и по-сияйно от небесни звезди на небе! И нек пясъкът на Авраама – Юда, свещеник Мой събере под покрова на Отца печата царски Мой във власт на царството и подпечата зърното Ерусалимско в съдба, и ти го изпрати в житницата небесна, Моя съдба!
Сам Аз, Цар над царство в пълна власт, днес повишавам глас и хе удостоявам с пълна власт на царския Си герб – пръстена. Мой печат от десницата Моя – сам Вожда смели над Юда в царство Ми могъщо, навек съдба. И от днес приеми благословение могъщо на сила двойна над седемте девици – църквата Моя в седемте периода, неразпечатани съдби, докато се разглеждаха дела. А днес те приемат чрез седем девици удостоение – висона сватбен – Правдата Моя, трусото твое. И се облечи във вяра Авраамова на мироноска чрез сила Самсонова в победоноска над врага, в поход смели срещу греха: сам Аз, Вождът смел на Израил – Цар на Нова Земя под Ново Небе, в Древност Княз на Мира сред Всемира, а днес – Цар с царство завсегда с царица в Естирина съдба, те въвеждам под мощния покров на Отца – герба Му царски над вси царе, печат – пръстена на десницата твоя, заместил залога на благословението – халката ти, съботата свята досега, печат на благословение завсегда. Амин! Амин!”
“О, Съде велик, в тоз върховен миг чрез увенчание на изповедание Аз, Всемогъщ Творец. Вседържител на всемирния прашец, Законодател и Съдия, в тоя миг на съдба разрешавам на Царя на Нова Земя под Ново Небе да увенчае с герба Мой на власт Негова Своята църковна съдба във всемирно служение сред Земя. Гербът – златен пръстен в сила Моя за пътника царствен в небесния простор на новоградящия се Ерусалим за вечността (след Хиляда годишно царство). Моля да се разреши съдба в тоз миг: сам Синът Мой, Князът Михаил в Древност – днес увенчан Цар в царство на вечността, седнал отдясно на Трона, а отдясно Си полага невястата Своя – Моя съдба. В тоя миг върховен Той полага печата царствен – сила във власт на нейната десница чрез пръстена златен. И Аз, Всемогъщ Вседържител, Законодател и Съдия пред вас, Върховен съд велик, благославям пред Върховния Законодателен Трон във Върховен Лик златния пръстен в сила и Мощ царска в тоя миг кат печат царски на удостоение в нейната ръка, като могъща сила и власт чрез Съдебния висок глас, във Вик, да приключи земните съдби на Седемте периода чрез седем девици, представителки на седемте църкви! Амин! Амин! Седем пъти по седем в тоя миг благословена свише бъди, всемирна църковна съдба в чин “Царица”, чрез стража в съдебна служба на Съдия чрез всемирно служение! Благословена бъди свише седем пъти по седем от Мен, Законодателя и Съдия като Могъщ Вседържител над целокупността и над Царя на Ново царство в Нова Земя под Ново Небе. Амин!
Благословена бъди седем пъти по седем и приеми златния пръстен, герба царски – печат на всемогъща Царска съдба на небесния свят! И от днес нек грее на твоята дясна ръка в царско достойнство в чин на Естирина съдба и чрез седем девици като ангели Мои отдай на врага според делата му сред Земя. Амин! Седем пъти по седем благословена бъди със златния герб на десницата твоя – Моя съдба. А ти, зенице Моя, Синова жена, благословена бъди седем пъти по седем от Мен, Всемогъщия Вседържител на Всемира и Цар над вси царе и над Царя на Нова Земя под Ново Небе – твоя съкровена съдба. Амин! Седем пъти по седем благословена бъди и чрез пръстена златен приеми сила в царска власт! И надай глас сред Царството Мое – нова изкупена съдба. Амин!
Седем пъти по седем благословена бъди и сила свише на удостоение приеми в действие на царско служение в изпълнение сред Земята ти. И постави царските свещеници в чин “Соломоново управление” сред Земята след отхвърляне на недостойната – Трети ангел, ръководство кат неверен в Соломоново управление. Амин! И яви строение на дванадесет племена Израилеви, и ги строй като Лична гвардия в служебно изпълнение завсегда под покрова Ми царски, навек ваша съдба – Моя. Амин! Седем пъти по седем благословена бъди и приеми сила в царска власт! Амин! Сам Аз в тоз върховен миг на съдбата, Творецът на съдбата всемирна, Вседържител и Законодател и Съдия сред Върховния съд велик, благослових поставянето на печата златен в десницата твоя като герб царски, златен над целокупността в царска власт Моя – твоя, удостоение чрез Царя на Нова Земя под Ново Небе. Амин! Седем пъти по седем амин! Амин! Амин!”
Мълния осия, премина през Тронната зала и зари й могъщи Земя озариха. В мига върховен свидетелствените съдби чрез стража в изпълнение на благословение реално се поднесе гербът в сила царска и Мощ чрез предстоене в Естирина съдба и чрез стража всемирното служение навлезе в сила на царско свещеническо удостоение. В чин “Мардохей” чрез Святия Дух навлезе в сила на изпълнение в служение на висон и багрено сред земното служение. Амин! Хвала! Хвала! Седем пъти по седем поклон! Поклон! Поклон! Седем пъти по седем!
“В тоз тържествен миг върховен Ний, Върховният всемирен съд в Правда, заявяваме, свидетелстваме съдба, че в тоз миг наистина се извърши велик подвиг и сам Царят над вси царе и над Царя на ново изкупление, благослови връчването на царския герб – печата в десницата на всемирния страж чрез златния пръстен като царски паж и чрез Съд велик Църквата всемирна прие съдба в удостоение царско, в сила на царска власт и чрез герба царски навлезе в царско свещено служение сред земното селение в управление.
Ний, Върховен съд велик в пълнота, единни със свидетелствените съдби, заявяваме: Правда! Правда! Седем пъти по седем чрез свидетелството Си. Днес в изпълнение Словото в посещение над всемирния страж в теократично управление, че вярна е свидетелствената съдба долу сред Земя със седем девици в Естирина съдба на служение и е вярно удостоението. И Ний, Съд велик във върховна царска власт, признаваме и приемаме и му разрешаваме в мига да се предаде чрез Високия съдебен вик кат свидетелствен подвиг велик сред Земята и заявяваме: Правда! Правда! Правда за целокупния народ Божий кат изкупена съдба от трите пояса на флора, фауна и човек, че вярно е туй служение, приело удостоение кат всемирно църковно служение сред земното селение и навлезе в царско свещено служение на разрешение вси царски съдби като посланници царски сред Земята. А Всемирната църква прие ново име сред Земята – Легация, Легация, Легация (седем пъти), докато чуе Архангелска тръба да приключи вси царски служби над имота царски – стежание царско сред Земята. Потвърждаваме чрез свидетелствената съдба, че в ответ на Откровението Йоаново явяват се разрешенията съдебни в потвърждения съдебни чрез стража всемирен сред Земята.
И от днес всемирното служение кат велико реформаторско движение на едно могъщо свещено Йорданско течение навлиза в своя ход чрез велико царско удостоение на сила и власт под могъщия царски герб на власт в управление църковно сред Земята, чрез Гласа (Откр.18:4) – Съдебния висок вик.
Ний, Върховен съд велик, в потвърждение кат Всемирен съд велик в царско удостоение на разрешение чрез Гласа, признахме, приехме и разрешихме царските съдби чрез Съда велики. И сега Той прие сила да се яви сред земното селение и да яви Соломон в управление сред Давидовия престол (Гвардията лична), и да охрани трона Соломонов с дванадесет лъвове – дванадесет свещени съдби сред дванадесет племена в Три ерни времена сред Земята! Амин!” “Амин! Благословен бъди, Съде велик в нетлен Лик в небе завсегда! Че призна, прие, разреши могъщите царски съдби да навлязат в служение и изявят чрез Високия съдебен вик техното служение като подвиг велик на милост Моя, като печат на Слово в изявление!
Днес Аз, Всемогъщ Вседържител и Съдия, приключвам изявлението чрез Слово – в посещение в ответ на изпълнение! Амин!”
(Сутрешен служебен страж молитвен в църковно служение 9 ч на 12.11.1960 г.)