Духовно изстъпление
Духом изстъпление се даде чрез Духа Свят на рабинята Господня във видение и Слово:
“О, ти отвори ми врата и влезнах. Вече ръмя светлина сияеща, в зора изгряла над земната кора.”
“Чук… чук… чук… в съдба, пътник съм закъснял сега, би ли Ми отворил ти врата да те посетя?”
“О, махни се далеч оттук. Верига тежка изковах и разпнах я на Земя, и халка й е на глава| И казвам: пленена съдба, плен е на съдба – девица е тя, ще я унищожа. Но, о, да не завали дъжд, да не гръмне от небеса и дялото ми да се открие, и таз девица да изпусна аз от ръка, преди да сломя всяка една халка, да стигна до нейната снага.
“Чук…чук… на врата, отвори. Снизхождение е сега, гега Ми славна ще замести чука ти коварен, защото е натоварен. Пусни Ме, ще дойда Аз и ще вечеряме двамина.”
“Как смееш да тропаш ти сега, отдавна те гоня аз, ощ като ангел в небеса плен плених и отведох и сломих, и в окови тежки на съдбата мрачна на Земята, в огнения план на изпитнята плених я във веригата тежка на греха и тя ми е в ръка.”
“О, о, о, девица аз съм в пурпурна зора, родих се на Голгота в румена заря, когато петте рани ръмяха и зърнах погледа Му в зората. Устни Му мълвяха: “Иля, Иля, лама савахтани!” Облече ме в надеждата красна на съдба и с поглед ми даде обещание кат халка на вярност в Закона на правда в святост и чистота, но творба Му алчна за корист и блага продаде ме жива и пленница съм окована във веригите на греха и плача аз смутена в тъмнина и мрак на смута. Дали пак ще бъда озарена с поглед лъчезарен в зора, дали ще бъда осветена с мълния, що раздра завеса на Земя?
О, о, о, Женихе на съдбата, избра ми Теб душата и обещание Ти дадох в зората, когато петте рани Ти ръмяха и покриваха Земята с божури от рубинова цена. Сълзите Ти пояха обширните поля и от тях израсна леха от момина сълза. Но днес в тъмата изгубих аз зората в изгрева злат на съдбата и пленница съм, окована в халката в двойната верига на съдбата.
Четири гвоздея на Земя задържат таз верига на греха. Не ще ли четири ъгъла освободиш и мене, пленница, освободиш? Камбанен звън на зюмбюлови тръби, не ще ли звъннете в утринна зора, повяти от Зефира на милост в лила, и отлита ефирът с крилата на зора – копнежа ми и надежда на съдба. Днес, где птички пеят непрестанно и ручеят ромоли, Дървото на живота плод яви!
О, чукаш Ти сега, аз виждам в дух съдбата, ела и освободи поробената девица сред земни низини!” к
“Ох, превива се в халката, ще й се строшат ребрата, но пленница ми е в ръката, а Ти ще чукаш на вратата, отмини да не избърза й съдбата, преди да съм я унищожил на Земята!”
“Чук… чук… подминах Аз, рано бе, утро в пролетна зора, тръбеше веч в лила люлякова тръба и ухаеха розите сред парка на вечността – съдба, ветрецът тихо галеше бор и елха, врата се открехна, отвори се духом, стражът бе на поста си сред Земя.
Прекрасен ден в пира на вечната милост и Правда. Душо, освободи олтара на любовта, жилище ще строя, кандилото ще блесне с вечен огън и не ще се сравни с олимпийските зари, а мигът на ухание е пред небесните съдби. Блеят днес стадата, макар и шарени на Земята, не ще ли ний двамина литнем в свободата?
О, олтар на митар, почивам си Аз, Пътникът вечен, по дни стар, но духом сплотен във вечна младост. С нектара на любов упоени ще пеем ний хвала.
Пламнете, огньове на Правда, в сияещ плам на съдба, озарете й съдба, на Светая Светих врата, днес неръкотворен храм открих, открехна Ми врата и влязох отворен за човешката душа, и грабнах я стоборен, верен в съдба, и отведох я на паша на вакли стада.”
“Бу…у…бу…у… Вее буря страшна, скреж се заскрежи в есен късна – зима се яви, лед покри Земята, сковава сърцата, заледи се почва в дълбината. Тебе, пленнице прекрасна кат зората, смела войска със знамената, кога ще се промуша през халките, за да ти разкъсам дълбините и ще си подиря изгубената святост, правдина, дано почувствам пак зората и да видя пак тръбата в моята ръка. Ах, мразя Го от дълбина, корона Му златна ще грабна аз сега и ще се увенчая с тебе на Земя.”
“О, птички хвъркати в лазурна ширина, извори кристални в борова сърцевина, рибки перкати, коралова стена в океана дълбоки – морска сърцевина, в зората сияйна родих се на Земя. В погледа Му свети огледах се в съдба. Пет мака Му цъфнаха на разпятие голготско на снага и възлюби Го душа ми и увенча го кат Царя ми вечни на Ново Небе – Земя. Не ще позволя, до капка кръв бих се борила, но слаба съм и окована от греха и пак зова: О, утро златно, кокичета прекрасни със следи от лед по стъбла, не скърбете от белезите по снага, защото лъч озари, минзухар злат отвори гърди и ликува съдбата на вечност, когато си отворих вратата на Закона вечен на правда в свобода.”
О, да, блее стадо вакло, овчар с кривак в ръка – кантар (Везна), Закон на правда навек отвори врата и Пътникът уморен, с пет мака ранен, отвори врата и на Везнаря продума:
Чуй Везнарю, с пет мака рани Ме, това е цената за таз девица прекрасна, родена в зората, с лазури светли в главата, с бисери трепкащи й на устата. И прекрасна е кат зората, но пленница е тя и халка й сал остава да бъде продадена невяста като роб на греха. О, Везнарю на правда, обиколен Ти е тронът с дъгата на милостта, ето Ми пет рани като цена явена, о, освободи таз девица поробена, от греха завладяна. Тя е обявена кат жертва на клада, но сърце й е митарско, храм на Дух Света. Пленница злочеста е тя и от Създание до Скончание чака своята съдба. Не ще ли се окови скъсат и да падне тя в поклон на свобода пред Трона велик завсегда?“
“О, да, що даваш ти за нея, чук ми е в ръка – корона на Твойта глава или искаш кръвта Ти да изпия, защото в мен се роди неправда от завист в отмъщение и искам да бъдеш в погребение?”
“О, Везнарю, на колене вдигам Аз ръка, пет мака Ми росни нека са цена за девицата поробена и нека бъде тя освободена срещу таз цена!”
“Бу…у…бу…у…”
Мълнии и трясъци в съдба, скъсват се окови и падат от снагата на поробената Правдина, за нея е дадена цена, навек в Правда, свобода. Бу… бушуват водите, огнени мълнии кипят, изригват сеизмични вълни в лазурни висини над пламтящите огньове на страшните тъми. О, изригва огнената яма на съдба. Как плячка му, окована от Създание досега, тоз Пътник, стар по дни, можа да претегли нейните съдби и в един миг да я освободи на Земи?
Свива се червеят грозен в огнена тъма, счупен му е потирът и сапът на чука се търкули в дълбина. Реве и дири плячката своя с вековна мъст и злоба:
“О, кой ме мене окова във вериги тежки на Земя и в тъмна нощ в огнена бездна падна ми всеоръжие от мрачната зора?”
Пее зората, пее славеят на свободата, трепти брилянтът, оросен в дълбина, а тя във воали бели плува на свобода, царкиня навеки, дадена е за нея цена. Носи я колесница бяла на съдба и трепти лъчът злат, и гали й разплетена коса.
“Пея аз в зора вечната песен на свобода и шепна аз: Любими Мой, ела, Женихе Мой, навек си Ти, о, праведна съдба.
“О, пейте вий, цветя в ранно утро, в зора и единни ний на свобода, за нас е дадена навек цена. Чик… чирик… славеят влюбен пее в миг и свива си той навек гнездо в изумрудена дъбрава сред ухаещи цветя и сред роза, увенчана на съдба, единни рано в зора…чик…чирилик. Брилянтът росен освежи леха, славеят крилати пее сега, ухае роза в съдба, лети омара във ведри небеса! О, единни ний сега, невестина прикя от фаунови и флорини дарове, о, ние вси сме Твои пред могъщото Небе!”
“О, благословена навек бъди ти! Везнар съм Аз на съдби и в миг върховен скъсах веригите робски на греха, и дадох цена. Откупих те навеки, ти си Ми съдба!”
“Блюк…блюк… талази тихи, тихи води, ний, рибки перкати, пеем с чайки крилати и раковини, корали, кристали, днес с вас и вси опали, о, съдба – Везнарът нас откупи с цена!”
“О, пея аз сега, откупена съдба и веч не помня как Женихът мой срина в този час съдба и хвърли верига в дълбина.”
Бум… бият барабани, огнен плам блести… Армагедон духовни кой ще победи!
Невяста пее в зора. Пропукват се окови дълбоко и свива се победен в огнен обръч, в собствените си дела, на веригата вековна – собствените си дела творецът на злото сред планета Земя. Победителят, увенчан с венеца нетлен, днес Войн смели с двуострие в ръка, победоносно из Космоса полетя и в колесница настани девицата Своя. Ден е върховен, върховна е съдба. Ключът Давидов е веч в нейната ръка, ви- сон бял й е на снага, увенчание на нетленно служение й е на глава – от Начинание до Окончание съдба. И пее тя песен на вечна Правда – свобода, че чу гласа на пътник уморен чрез стража и отвори врата.
Днес стражът награден е във вечна съдба, с венеца оплоден е на нетленна съдба. Четири ъгъла освободи и Знаме на правда заби – на во век съдби. Блее стадо на овчар. Белушка е в сочна долина, извор клокочи й в недра на гранитна канара и пои я в съдба, и тя е Белушка завсегда. Чик…чирик… подхвръкна птица лекокрила над върха Сион в хвала, олтарът пламти с всесъжения на хвала, девица прекрасна чака Царя свой на вечна свобода.
“Грей, лъчо златни на сияеща съдба, озари потайна сърцевина и отключи вратата на пътника на свободата, за да я поведе като овчар стадото си на Земя.”
“О, пея аз сега и каня предна и задна стража да е в хвала. Есенен лист отвят бе в рова и днес лъчът сияен озари Земя.” с,
А Давид хоро играе пред Бога свой драг с боси нозе и хвали го от душа и сърце! Амин! (Игра се свидетелствено хоро Давидово.)
15.03.1959 г. – дадено при изстъпление чрез Св. Дух